Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 21.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II „Б“ въззивен състав,
в публично заседание на осемнадесети март през две
хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова въззивно гражданско дело № 13617/2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 482009 от 04.09.2018 г. на СРС, 81, с-в, по
гр. д. № 14273/2018 г. са отхвърлени като неоснователни предявените от И.Г.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, против „Д.9.”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Б.Д.Д.,
искове с правно основание чл.344,
ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на заповед № 1/04.01.2018 г., издадена от Б.Д.Д. -
управител на „Д.9.” ЕООД; с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност „фармацевт магистър” с месторабота Аптека Толстой и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за периода от 05.01.2018 г. до 05.07.2018 г. в
размер на 870.00 лв.
Решението се оспорва от ищцата И.Г.Х. с доводи, че е неправилно и
незаконосъобразно; постановено при съществени нарушения на
материалния закон. Неправилно съдът е приел, че трудовото й правоотношение не е било прекратено с оспорваната заповед № 1/04.01.2018
г. на управителя на „Д.9.” ЕООД- Б.Д.Д.. Поддържа, че не е изразила писмено или устно
съгласие за прекратяване на трудовия й договор по
взаимно съгласие по смисъла на чл. 325, т. 1 КТ, което в случая било сторено с издаване на заповедта от 04.01.2018 г.
Съобразно отбелязването в последната, трудовото й правоотношение било
прекратено считано от 08.01.2018 г. с посочено основание „по взаимно съгласие“,
което основание било вписано и в изпратеното уведомление до НАП.
Моли, да бъде постановено решение, с което да се
отмени решението на СРС и да се уважат исковете. Претендира разноски в
производството съгласно списък.
Въззиваемата страна ответника „Д.9.” ЕООД, чрез представителя си, е
подало отговор по реда на чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. Поддържа, че
решението е съобразено със събраните по делото доказателства и закона; постановено е в съответствие с процесуалния и материалния закон.
Поддържа, че оспорваната заповед не е произвела действие и в случая трудовото
правоотношение на ищцата не е прекратено, тъй като последната не е приела
предложението на работодателя за прекратяване по взаимно съгласие. Въпреки
това, по твърдения, ищцата спряла да идва на работа и едностранно преустановила
изпълнението на трудовите си задължения. Излага правни доводи, че съобразно
указанията на чл.223 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина,
магистър фармацевт може да бъде ръководител само на една аптека и задължително
работи в нея. Той не може да бъде наеман на работа по договор с търговско
дружество с предмет на дейност търговия на дребно с лекарствени продукти,
какъвто бил процесния трудов договор. Излага фактически доводи, че ищцата е
вписана на 05.07.2016 г. като ръководител на аптека на М.Е.ООД в гр.София, ж.к.******,
което от своя страна съставлявало законова пречка за сключване на трудов
договор с ответника. Поради това и по изложени правни доводи сключения трудов
договор бил нищожен поради противоречието му с императивни разпоредби на Закона
за лекарствените продукти в хуманната медицина.
Моли, да се потвърди решението на
СРС. С подадена молба от 18.03.2019 г. прави искане
за намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение в полза на
въззивника, като прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност
на спора.
При така установената фактическа обстановка Софийкият градски съд
достигна до следните изводи:
Според разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната
във въззивната жалба. Съдът служебно има правомощие да провери само спазването
на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, като в
рамките на проверката по чл. 269 ГПК настоящата инстанция намира, че решението
е валидно постановено и допустимо.
Съгласно чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ служителят има право да оспорва
законността на уволнението пред съда и да иска признаване на уволнението за
незаконно и неговата отмяна. Предпоставки за уважаване на иска са да е налице
валидно трудово правоотношение между ищеца и ответника, ответникът да е
прекратил трудовото правоотношение на ищеца и прекратяването да не е съобразено
със закона. Тежестта на доказване законосъобразното прекратяване на трудовия
договор е изцяло на работодателя.
В случая страните не спорят и от трудов договор № 060/26.11.2017 г. се
установява, че между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение по чл.111 КТ – за полагане на допълнителен труд при друг работодотел. По
силата на него ищцата е изпълнявала длъжността „фармацевт магистър” при ответника с място на работа Аптека Толстой при два часа работно време
на ден договорено извън работното време по основното й трудово правоотношение
срещу основно месечно възнаграждение в размер на 145.00 лв.
Възражението на ответника, че сключения трудов
договор за полагане на допълнителен труд при друг работодотел е нищожен поради
противоречието му с императивни разпоредби на Закона за лекарствените продукти
в хуманната медицина, тъй като съобразно указанията на чл.223 от Закона за
лекарствените продукти в хуманната медицина, „магистър фармацевт“ може да бъде
ръководител само на една аптека и задължително работи в нея, съдът намира за
недопустимо тъй като е направено след срока за писмен отговор с оглед преклузиите
по чл. 133 ГПК и чл. 146, ал. 3 ГПК.
При предявяването му със становище от 20.08.2018
г. /след срока за писмен отговор изтекъл на 26.04.2018 г./ ответникът не е
съобразил формираната задължителна съдебна практика при действието на ГПК от
2008 г. относно допустимостта на искове, респ. възражения относно преюдициални
права и правоотношения - ТР № 5/08.10.2012 г. ОСГТК на ВКС. Целта на
преклузиите е да се обезпечи разглеждането на делото в разумен срок и да стимулира
страната да прояви процесуална активност и дисциплина. Поради това, изгубвайки
процесуалното право да сезира съда с разглеждането на преюдициалния спор (под
формата на възражение или инцидентен установителен иск) във висящия процес,
страната губи правото да сезира съда с този преюдициален спор и чрез
предявяването на самостоятелен иск.
Правен интерес от обявяването на
недействителността е налице единствено с оглед уреждане последиците от
недействителността. В случаите, когато съдът е сезиран с правен спор, касаещ
тези последици е процесуално допустимо съдът да бъде сезиран с преюдициалния
спор за недействителността на трудовия договор, както чрез иск, който е
обективно съединен със съответния друг иск при условията на първоначално или
последващо съединяване, а също и чрез възражения. Такова сезиране е ограничено
в рамките на установените в закона преклузивни процесуални срокове, като
изгубвайки процесуалното си право да сезира съда с разглеждането на спора за
недействителност в рамките на висящия процес, страната губи правото си да
сезира съда с този спор и чрез предявяването на самостоятелен иск в отделно
ново производство, независимо че производството по обусловения трудов спор
продължава да е висящо. В този смисъл е изразеното становище и в постановеното
по реда на чл.290 ГПК Решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр.д. № 4848/2014 г.,
Г. К., ІV Г. О. на ВКС, което се възприема от настоящия състав.
Пропускането на установените в чл. 131 ГПК процесуални срокове може да
бъде преодоляно единствено при наличието на предпоставките по чл. 147 ГПК,
каквито в случая не е установено, че са налице.
И при обратен извод, съдът намира възражението
за недействителност на трудовия договор за полагане на допълнителен труд при
друг работодотел е нищожен поради противоречието му с императивни разпоредби на
Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина за неоснователно.
Чрез представеният във въззивното производство
екземпляр от трудов договор № 21/21.04.2016 г. сключен между ищцата и М.Е.ООД
се установява, че същата изпълнява длъжността „фармацевт магистър“ по основното
си трудовото правоотношение в аптека, находяща се в гр.София, ж.к.******
/пристройка/. От една страна, съдът намира за недоказани фактическите доводи на
ответника, че ищцата е била ръководител в аптеката. От друга – нарушение на
посоченото изискване на разпоредбата на чл.223 от Закона за лекарствените
продукти в хуманната медицина би обосновало ангажиране на
административно-наказателната отговорност на работодателя.
Чрез събраните в производството доказателства не
се установи, че работодателят -ответник е отправил писмено предложение до
работника за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие,
както и съответно, че последния е приел същото в указания от закона 7 дневен
срок.
По реда на чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ,
трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено
писмено, което означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както
предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на
същото, е необходимо да са изразени писмено. Последното, доколкото писмената
форма е условие за действителността им и взаимното съгласие за прекратяване на
трудовия договор не може да бъде постигнато чрез устни волеизявления на двете
страни или на едната от тях. В този смисъл, съдът приема, че всяка от страните
трябва да изрази волята си за прекратяване на трудовият договор ясно
категорично и безусловно. Едновременно с това насрещната страна, към която е
отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна
да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 дневен срок от
получаването му, а ако не направи това се смята, че предложението не е прието.
Взаимното съгласие се постига тогава, когато съвпаднат двете писмени
волеизявления за прекратяване на трудовият договор и последващото издаване на
заповед за прекратяване на трудовият договор на осн. чл. 325 т. 1 от КТ има
само констативно действие. Подписването на заповедта от работника или служителя
като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за
прекратяване на трудовият договор по взаимно съгласие.
В случая, чрез получаване на заповед № 1 от
04.01.2018 г. за прекратяване на трудов договор № 060/26.11.2017 г., издадена
от Б.Д.Д. - управител на „Д.9.” ЕООД ищцата е изразила изричното си несъгласие
с прекратяване на трудовото й правоотношение на посоченото основание и това й
изявление има единствено характер на получаване на заповедта.
Неправилно СРС е приел, че с цитираната заповед
не е било прекратено трудовото правоотношение на ищцата на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ -
по взаимно съгласие, считано от 08.01.2018 г. Чрез удостовереното в заповедта изявление на работодателя се установява именно
прекратяване на трудовия договор за полагане на допълнителен труд при друг
работодотел на посоченото основание. Допълнително тази воля на работодателя се
установява и от представената в НАП информация. Чрез представената в
първоинстанционното производство справка от ТД на НАП София от 25.06.2018 г. се
установява, че е било подадено на 14.01.2018 г. уведомление по чл.62, ал.5 КТ от
работодателя Д.9. ЕООД за прекратен трудов договор с И.Г.Х. считано от
08.01.2018 г. Това обстоятелство не е било отчетено от първоинстанционния съд,
който е формирал обратен извод – че работодателя- ответник не е прекратил
трудовото правоотношение на ищцата с издадената заповед. Последната е била връчена на
ищцата на 05.01.2018 г., което
обстоятелство не се оспорва в производството.
Спорният въпрос между страните, който касае иска по чл. 344, ал. 1 КТ за
законност на прекратяването на договора на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие е, дали са съвпаднали волеизявленията на
ищцата и работодателя за прекратяване на трудовия договор, считано от 08.01.2018 г. или не и дали ищцата е приела в срок предложението на ответника, за да се реализира хипотезата на
прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Както бе посочено, на основание
чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно
съгласие, чрез изявление на всяка от страните, отправено до другата страна.
Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено
изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към
която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е
длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 - дневен срок
от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е
прието. В момента на съвпадане на двете волеизявления, което настъпва с
получаване на отговора, трудовият договор се прекратява, а издаването на
последващ акт за прекратяване има само констативно действие.
Трайната практика на ВКС по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е в
смисъл, че прекратяването настъпва в момента на съвпадане на двете
волеизявления на страните. Под "съвпадане" се има пред вид волята на
насрещните страни да е с едно и също съдържание. Взаимното съгласие се счита
постигнато в момента, когато напълно и точно съвпаднат двете писмени
волеизявления за прекратяване на трудовия договор. При разминаване в
съдържанието на двете волеизявления или при изразяване на съгласие под условие
или друго разминаване на волеизявленията, не е налице взаимно съгласие на
страните за прекратяване на трудовото правоотношение. (в този смисъл решение №
346 от 14.12.2013 г. по гр. д. № 3625/2013 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение
№ 146 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 935/2012 г., Г. К ., ІV ГО на ВКС и т. н.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.) Съставите на ВКС приемат по посочената
причина, че самото подписването от работника на заповедта за прекратяване на
трудовия договор не удостоверява дадено съгласие от него, защото в заповедта
липсва негово волеизявление, а е налице само подпис след като е отбелязана
датата на връчването й, т. е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с
прекратяването.
По изложените съображения, съдът намира за
неустановено постигане на взаимна воля изразено писмено от страните за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Несъвпадането
на волята на страните в т.ч. относно
датата на прекратяване на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие по смисъла вложен в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Като се съобрази цитираната практика на ВКС, следва да се приеме, че не е
постигнато взаимно съгласие между страните за прекратяване на трудовия договор
на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Предвид изложеното, въззивният съд, за разлика от СРС намира, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен. Решението на СРС, с което
е отхвърлен следва да се отмени и искът - да се уважи.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата длъжност
зависи от отмяната на уволнението и от работата на лицето по безсрочен трудов
договор преди това. В случая, предпоставките за уважаването на иска са налице.
Решението на СРС следва да се отмени и в тази част ищцата се възстанови на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ.
За да бъде уважен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във
връзка с чл. 225, ал. 1 КТ трябва да се установи,
че в обективната действителност са настъпили три юридически факта: 1. да е
налице противоправно поведение на работодателя, изразяващо се в незаконно
упражняване на потестативното право да прекрати с едностранно волеизявление
съществуващото с ищцата трудово
правоотношение; 2. ищцата да е
претърпяла вреди под формата на
пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността да полага труд по трудово
правоотношение в продължение на шест месеца след уволнението, 3.
причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и оставането без работа.
В конкретния случай уволнението е признато за незаконно и е отменено.
На ищцата се дължи обезщетение за оставане без
работа в пълен размер, предвид характера на трудовото правоотношение - за
допълнителен труд в пълен размер. Работник или служител може да полага
допълнителен труд извън установеното за него работно време при работодателя по
основното си трудово правоотношение. Той, също така може да сключва трудови
договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за
него работно време по основното правоотношение, освен ако не е уговорено друго
в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение. Няма
ограничения за броя на трудовоправните връзки по външно съвместителство. За
положения труд при външно съвместителство работникът или служителят, получава и
трудово възнаграждение според уговореното със съответния работодател - чл. 260
от КТ. Следователно, при незаконно уволнение по някой от трудовите договори,
налице е увреждане, съизмеримо с пропуснатото брутно трудово възнаграждение по
прекратения трудов договор. В този случай няма значение, че останалите трудови
правоотношения са се запазили и по тях работникът или служителят е получавал
трудово възнаграждение, както и неговият размер. Осъществено е основанието за
търсене на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ и неговият размер следва
да се определи по правилата на чл. 225, ал. 1 от КТ. Не се спори между
страните, че последното брутно възнаграждение по така сключеният договор за
пълен работен месец е сумата от 145.00 лв. С оглед изложеното по-горе
настоящият съдебен състав намира, че дължимото обезщетение е сумата от 849.44
лв. за периода 05.01.2018 г. - 05.07.2018 г. Ето защо атакуваното решение
следва да се отмени в тази част и ответникът бъде осъден да заплати на ищцата
сумата от 849.44 лв., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба
до окончателното изплащане на задължението. В останалата част за разликата над
посочената сума до предявения размер 870.00 лв. първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
С оглед гореизложеното решението на СРС следва
да се отмени и в частта в която са отхвърлени като неоснователни предявените
искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ.
По разноските пред СГС:
По разноските:
С оглед изхода на делото въззивникът има право
на разноски. Претендират се 300.00 лева адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция и 500.00 лв. за първата инстанция, за което са представени
доказателства. Направено е от въззиваемата страна възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът, съобрази задължителната практика на
ВКС, обективирана в Определение № 821 от 23.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
5438/2015 г., IV г. о., ГК, според която минималното адвокатско възнаграждение
по трудови спорове е уредено в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г.
Съгласно тази уредба (ред.. ДВ, бр. 28 от 2014 г.) минималното възнаграждение
за защита по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и по иск с
правно основание чл.344, ал. 1, т. 2 КТ, но само когато са предявени
самостоятелно, е в размер не по-малко от минималната работна заплата за
страната към момента на сключване на договора за правна помощ. Съгласно чл. 7,
ал. 1, т. 3, пр. III-то от Наредбата, минималното възнаграждение за други
неоценяеми искове с предмет трудов спор е в размер на 200 лева, а за трудови
дела с определен интерес - съобразно, ал. 2 на чл. 7 от Наредбата. От текста на
Наредбата следва, че когато исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ (за
отмяна на уволнение и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност)
са предявени при условията на обективно съединяване, минималното адвокатско
възнаграждение по делото е в размер общо на една минимална работна заплата, а
възнаграждението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетение по чл. 255,
ал. 1 КТ се определя по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, независимо дали е
предявен самостоятелно или при условията на обективно съединяване с исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. В този смисъл за исковете по чл. 344 т. 1 и т.
2 се дължи 510 лева съгласно ПМС 316/2017 за определяне на МРЗ или 612 лв. с
ДДС. По иска по чл. 344, ал. 1 т. 3 КТ, с цена на иска 870.00 лв., минималното
адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лв. Общото минимално възнаграждение
е в размер на 810.00 лв.
В мотивната част на Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС е посочено, че
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на
цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато
съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно
фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените
факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси
определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
В случая при преценка извършените от страните
процесуални действия, действителната правна и фактическа сложност на спора и
проведените съдебни заседания, съдът намира, че дължимото адвокатско
възнаграждение не следва да бъде намалено при съобразяване и посочения негов
минимален размер.
В полза на въззивникът следва да
се присъдят разноски за адвокат за въззивната инстанция в размер на 300.00 лв. и 500.00 лв. за производството пред първата
инстанция.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на
СГС държавната такса по исковете в размер на общо 110.00 лв. по трите иска.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от № 482009 от
04.09.2018 г. на СРС, 81, с-в, по гр. д. № 14273/2018 г., с което са отхвърлени
предявените от И.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***,
против „Д.9.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Б.Д.Д., искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
за отмяна на заповед № 1/04.01.2018 г., издадена от Б.Д.Д. - управител на „Д.9.”
ЕООД за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ -
по взаимно съгласие, считано от 08.01.2018 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване ищцата на заеманата от нея
преди уволнението й длъжност „фармацевт магистър” и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ, в частта, в която е отхвърлен предявения иск за заплащане на
обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за сумата 849.44
лв. за периода 05.01.2018 г. - 05.07.2018 г. и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ като незаконосъобразно, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ,
уволнението извършено със заповед № 1/04.01.2018 г., издадена от Б.Д.Д. -
управител на „Д.9.” ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, за
прекратяване на трудовото правоотношение на И.Г.Х., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ -
по взаимно съгласие, считано от 08.01.2018 г.
ВЪЗСТАНОВЯВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, И.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***, на
заеманата преди уволнението й длъжност -„фармацевт магистър” с месторабота Аптека Т. по трудов договор №
060/26.11.2017 г., сключен с „Д.9.”
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление ***.
ОСЪЖДА „Д.9.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Б.Д.Д. да заплати на И.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ сумата 849.44 лв. –обезщетение за оставане без работа поради незаконно
уволнение за периода 05.01.2018 г. - 05.07.2018 г., ведно със законната лихва
от 22.02.2018 г. до окончателно погасяване на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 482009
от 04.09.2018 г. на СРС, 81, с-в, по гр. д. № 14273/2018 г. в останалата част.
ОСЪЖДА „Д.9.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Б.Д.Д. да заплати на И.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за адвокат в
първоинстанционното производство в размер на 500.00 лв. и във
въззивното производство в размер на 300.00 лв.
ОСЪЖДА „Д.9.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Б.Д.Д. да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка
на СГС държавна такса по исковете в размер на общо 110.00 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщенията
до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.