№ 308
гр. Смолян, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Петър Хр. Маргаритов
Членове:Тоничка Д. Кисьова
Петранка Р. Прахова
при участието на секретаря Елисавета Ж. Шехова
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско
дело № 20235400500463 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 98/15.08.2023г., постановено по гр.д.№ 69/2023г. по описа на Маданския
районен съд е признато за установено в отношенията между А. С. Ю., ЕГН **********, с адрес:
гр. Рудозем, ул. „Васил Левски“ №10 бл.10,ет. 1, ап.12 и „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11, представлявано от
управителя Константин Василев Василев, че Договор за предоставяне на гаранция №
**********/01.03.2021 г., сключен между А. С. Ю. и „Кредит Гарант БГ“ ООД е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като сключен в противоречие с добрите нрави и в нарушение на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Осъдена е А. С. Ю., ЕГН **********, с адрес гр.Рудозем, ул. Васил Левски № 10
бл. 10, ет. 1, ап.12 да заплати на „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.„Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11, представлявано от управителя
Константин Василев Василев сумата от 652,78 лева, с която сума А. С. Ю. се обогатила
неоснователно за сметка на „Кредит Гарант БГ“ ООД от извършено на 14.04.2022 г. плащане от
„Кредит Гарант БГ“ ООД в полза на „Неткредит“ ООД, ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на насрещния иск – 10.04.2023 г. до окончателно изплащане на вземането,
като е отхвърлен предявения насрещен иск както следва: за сумата от 164,22 лева като
неоснователен и за сумата от 290 лева, като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на А.
С. Ю. за връщане на недължимо платено възнаграждение за гарант по недействителен Договор за
предоставяне на гаранция № **********/01.03.2021 г. Осъдено е „Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 11,
представлявано от управителя Константин Василев Василев да заплати на А. С. Ю., ЕГН
**********, с адрес гр. Рудозем, ул. „Васил Левски № 10 бл. 10, ет. 1, ап.12 сумата от 50 лева –
1
разноски за държавна такса по предявения първоначален иск. Осъдена е А. С. Ю., ЕГН
**********, с адрес гр.Рудозем, ул. „Васил Левски“ № 10 бл. 10, ет. 1, ап.12 да заплати на Кредит
Гарант БГ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Лъчезар Станчев“
№ 3, ет. 11, представлявано от управителя Константин Василев Василев сумата от 127,50 лева –
разноски по съразмерност с уважената част от насрещния иск. Осъдено е „Кредит Гарант БГ“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.
11,представлявано от управителя Константин Василев Василев да заплати на адв. М.В.М., АК
Пловдив, съдебен адрес: гр.Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б сумата от 415,20
лева – адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по предявения
първоначален иск и сумата от 61,60 лева – адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.
38, ал. 2ЗАдв и присъдено по съразмерност с отхвърлената част от насрещния иск.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 1872/11.09.2023г. от „Кредит
Гарант БГ“ ООД с ЕИК ***, чрез управителя Костадин Василев.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№
2009/26.09.2023г. от А. С. Ю. чрез пълномощника му адв.М.М..
В срок е постъпила и частна жалба с вх.№ 2135/06.10.2023г. от адв.М.М. срещу
Определение № 213/19.09.2023г. по гр.д.69/2023г. по описа на РС-Мадан.
В срок не е постъпил отговор на частната жалба от „Кредит Гарант БГ“ ООД гр.София.
Съдът обявява на страните следния проект за доклад по въззивната жалба и отговора и
по частната жалба:
Във въззивната жалба се поддържат оплаквания за частична недопустимост и
неправилност на обжалваното решение.Излагат се доводи, че решението е недопустимо в частта, с
която е признато за установено, че договорът за гаранция е нищожен поради противоречие с
добрите нрави. Сочи се, че при предявени искове за обявяване на нищожност на правна сделка на
няколко основания, съдът не е обвързан с въведения от ищеца начин на съединяване на исковете.
Петитумът на всеки от исковете е обявяването на нищожност на сделката, като тази нищожност е
абсолютна. Действително атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от които
да е основание за обявяване на нищожността, т.е. основанията за нищожност могат да съществуват
едновременно, но правният резултат, който се постига с уважаването на иска на едно от
въведените основания, по принцип, изключва интереса от обявяване на нищожност на някое от
другите въведени основания. Разпоредбата на чл. 26 ЗЗД определя основания за нищожност на
сделките, като съществуването на някой от пороците изключва или поглъща останалите. Сочи се,
че излагането на едни и същи факти, обуславящи порок на сделката, може да бъде свързано от
ищеца с различни основания нищожност, като в този случай, подвеждането на конкретните факти
под някое от основанията по чл. 26 ЗЗД обуславя правната квалификация на иска.С уважаването на
иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по
другите въведени в процеса основания и следва да ги остави без разглеждане. В случая
обжалваното решение на Районен съд - Мадан се явява недопустимо в частта, с която е прието за
установено, че Договор за предоставяне на гаранция № **********/01.03.2021г., сключен между
А. С. Ю. и „Кредит Гарант БГ“ ООД е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като сключен в
противоречие с добрите нрави, доколкото съдът е установил нищожност поради противоречие със
закона.Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и
съдействие се определя от страните. От ищеца е предявен иск за обявяване на нищожност на
2
Договор за гаранция № **********,сключен между „Кредит Гарант БГ“ ООД и А. Ю., а съдът в
нарушение на принцип на диспозитивното начало е приел, че „договорът за потребителски
кредит, сключен между А. С. Ю. и „Неткредит“ ООД е недействителен, на основание чл. 22 от
ЗПК, във връзка с чл. 26 ал.1, предложение първо от ЗЗД,т.е съдът се е произнесъл по правен
въпрос, с който не е сезиран, като по делото не е участвала една от страните по кредитното
правоотношение - „Неткредит“ ООД.
В жалбата се твърди още, че обжалваното решение е неправилно в частта, с която е
уважен предявеният иск за прогласяване на Договора за гаранция за нищожен, поради
противоречие със закона -в частност с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че неправилно съдът е приел,
че доколкото процесния договор за гаранция, който е предмет на настоящото производство, е
сключен за обезпечение на задълженията на ищцата по Договор за потребителски кредит №
202103010957490070 от 01.03.2021г., сключен с „Неткредит“ ООД, двата договора – за
потребителски кредит и за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло. Характеризиращи
белези на всяко едно договорно облигационно правоотношение са неговите страни и предмет, като
в процесния случай двете правоотношения освен с различен предмет, са сключени и между
различни страни. Възнаграждението за гаранта е постъпило в патримониума на „Кредит Гарант
БГ“ ООД, което е установено безспорно по делото, като въз основа на този факт и е направено
прихващане между сумата в размер на 290 лева (сбор от получените като възнаграждение суми) и
претендираните вземания от дружеството.В тази връзка решението е вътрешно противоречиво - от
една страна в мотивите съдът приема, че възнаграждението на гаранта „представлява скрито
възнаграждение по договора за потребителски кредит“, а от друга приема, че сумата в размер на
290 лева не е постъпила в имуществената сфера на „Неткредит“ ООД, а в тази на „Кредит Гарант
БГ“ ООД и със същата е извършено прихващане. Неправилен е и извода на съда, че договорът за
предоставяне на гаранция е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този
закон е неприложим към договорът за гаранция по аргумент от чл. 1.Освен това договорът за
гаранция не е предпоставка за сключване на договора за кредит, поради което и в същия не се
калкулира възнаграждението за гаранта на основание §1, т.1 вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Към момента
на сключването на договора за заем, „Неткредит“ ООД не е разполагало с информация, че А. Ю.
възнамерява да обезпечи кредита именно чрез предоставяне на гаранция, за да разполага въобще
кредиторът с възможност за включване на възнаграждението за гаранта в размера на ГПР. С
доклада по делото съдът е възложил в тежест на ищеца да „докаже наличието на правоотношение
Договор за потребителски кредит, сключен с „Неткредит“ ООД и наличието на правоотношение по
Договор за гаранция, сключен с „Кредит Гарант БГ“ ООД, които не отговарят на твърдените
законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до недействителност на процесния
Договор за гаранция, като докаже всичките елементи на фактически състави на отделните
основания за това. Ищецът не установява, че договорът за гаранция е бил задължително условие
за сключване на договора за кредит, за да бъде включен в ГПР по договора за кредит. В § 1 от ДР
на ЗПК е дадено легално определение на „Общ разход по кредита за потребителя“. По делото не
са събрани доказателства кредитополучателят да е уведомил „Неткредит“ ООД, че възнамерява да
сключи договор за гаранция, за да може кредиторът да включи възнаграждението на гаранта в
ГПР, поради което този разход не е бил известен на кредитора. Не се установява от ищеца, че
сключването на договора за гаранция е било задължително условие за получаване на кредита.
Напротив, от събраните по делото доказателства е безспорно, че сключването на договорът за
гаранция не е задължително услови за получаване на кредита, тъй като А. Ю. е разполага със
3
следните възможности: да обезпечи заема посредством предоставяне на банкова гаранция; да
обезпечи заема посредством гаранция от финансова институция; да обезпечи заема посредством
поръчителство по чл. 138 ЗЗД; да не обезпечава заема. Моли да бъде обезсилено
първоинстанционното решение, в частта, с която е прието за установено, че договор за гаранция №
**********, сключен между „Кредит Гарант БГ“ ООД и А. Ю. е нищожен поради нарушение на
добрите нрави, да бъде отменено решението в частта, с която е уважен искът за обявяване на
договор за гаранция за нищожен поради нарушение на закона (чл. 19 ЗПК) и да бъде уважена
изцяло насрещната искова претенция.Претендира за разноски за двете инстанции
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№
2009/26.09.2023г. от А. С. Ю. чрез пълномощника му адв.М.М., в който се оспорва същата като
неоснователна.Твърди се, че обжалваното решение е изцяло правилно и законосъобразно.Излагат
се доводи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.ІІІ от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г.,
Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв
основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в случая се касае за търговска
сделка, приложим е чл.289 от ТЗ, но и общите правила на ЗЗД-чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД.
Преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1 ,предл.ІІІ от ЗЗД. Накърняването на този
принцип е налице при значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на изгода за кредитора, в
който смисъл е Решение № 452/25.06.2010г. по гр. д .№ 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. в което се
приема, че „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации
и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.“В случая,
такава нееквивалентност между престациите е налице, тъй като сумата която се претендира е в
размер на 1152 лева и съставлява над 90 % от сумата на отпуснатия кредит от 1200.00 лева.
Отделно от това, тази сума от 1152 лева, се заплаща без ищцата да получава нищо насреща,
напротив същата е принудена да сключи Договор за предоставяне на гаранция и то с
предварително избрано от заемателя дружество, за да й бъде отпуснат заем. Твърди се още, че
Договор за предоставяне на гаранция е нищожен и поради това, че се стига до нарушаване на
нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал.1 пр.2 от
ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 от ЗПК. Възнаграждението, което следва да се заплати по Договор за
предоставяне на гаранция е в размер на 1152 лева и е следвало да бъде отразено при определяне на
ГПР. Така уговореното
възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция по своята същност представлява разход
по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР. При извършена справка в
Търговския регистър по партидата на ответните страни се установява, че собственици на капитала
на "Неткредит“ ООД и „Кредит гарант БГ“ООД, са едни и същи лица, а именно: Б.Ц.Н. и И.А.А..
Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е процесната. С оглед на
това обстоятелство може да се направи извода, че със сключване на договора за поръчителство се
4
цели заобикаляне на чл.19,ал.4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба между едни и същи
собственици. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит,
сключен с "Неткредит“ ООД, доколкото плащайки „Кредит гарант БГ“ ООД задължението на
потребителя в полза на "Неткредит“ ООД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със
сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за
кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя,което е уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя
страна води до недействителност на договора за предоставяне на гаранция на основание чл.143
ал.1 от ЗЗП и чл.ЗЗ от ЗПК. Същият е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за
добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните, като по този
начин е в ущърб на ищцата като потребител- чл.143 ал.1 ЗЗП .Същият договор е и неразбираем и
не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му-
чл.143,ал.2 т.19 ЗЗП.Налице е и нееквивалентност на престациите, с което се нарушава принципа
на добросъвестността и на справедливостта. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна
практика. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно. Претендира за разноски
поделото.
В срок е постъпила и частна жалба с вх.№ 2135/06.10.2023г. от адв.М.М. срещу
Определение № 213/19.09.2023г. по гр.д.69/2023г. по описа на РС-Мадан.В частната жалба се
поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение.Сочи се, че от приложеното
Удостоверение за регистрация по ЗДДС от 11.04.2023г. е видно,че е регистрирано по ЗДДС лице.
В трайната съдебна практика на ВКС се приема, че при присъждане на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото
възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г.
следва да включва ДДС.При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие от адвокат, регистриран по ЗДДС, или адвокат, преупълномощен по реда на
чл. 71, ал.1 ЗАдв. от регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр.с § 2а от ДР на Наредба №1/09.07.2004г. следва да включва
ДДС, в който смисъл е и константната съдебна практика,в която се приема, че с присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от ЗА се овъзмездява предоставената от адвоката
правна услуга, която е обект на облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 от ЗДДС.
Съответно предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА
основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС,поради което при
присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска зашита и съдействие в полза на
адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва да включва ДДС.Наред с това
следва да бъде направена разлика между „безвъзмездна услуга“ и„безплатна услуга“. При
представителство по чл.38 ал.1 от ЗА, услугата не е безвъзмездна, а е безплатна, и съдът е органът,
който определя възнаграждението при представителство по чл.38 ал.1 от ЗА и това
възнаграждение при регистрация по ЗДДС, следва да бъде облагано с ДДС. Моли да бъде
отменено обжалваното определение и да бъде осъдена насрещната страна да заплати дължимото
ДДС, върху определеното от съда възнаграждение.
В срок не е постъпил отговор на частната жалба.
В съдебно заседание жалбоподателят „Кредит Гарант БГ“ ООД чрез пълномощника си
гл.юрисконсулт П.П. в представено писмено становище поддържа въззивната си жалба.
5
Въззиваемият А. С. Ю. чрез пълномощника си адв. М.М. в представено писмено
становище оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа представения отговор, както
и частната си жалба.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид оплакванията във въззивната
жалба,възраженията в отговора и след преценка на доказателствата по делото счита, че
въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е прицесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение, преценено по реда на чл.269 е валидно, допустимо и
правилно по следните съображения:
Районният съд е бил сезиран с предявен от А. С. Ю. чрез пълномощника си адв. М.М.
срещу "Кредит Гарант БГ"ООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на гаранция №
**********/01.03.2021г., сключен между А. С. Ю. и "Кредит Гарант БГ"ООД, е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 предл.3 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на
чл.26 ал.1 предл.2 от ЗЗД, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба и е предявен насрещен
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от „Кредит Гарант БГ“ ООД за осъждането на А.
С. Ю. да му заплати сумата в размер на 1107 лева на основание чл. 13 от Договора за гаранция, а
при условията на евентуалност да му заплати сумата от 1107 лева, с която сума А. С. Ю. се е
обогатила неоснователно за сметка на „Кредит Гарант БГ“ ООД.
Не е спорно между страните, че между А. С. Ю. и „Кредит Гарант БГ“ ООД е сключен
Договор за гаранция № **********/01.03.2021г. за обезпечение на задълженията на А. С. Ю., по
сключения от нея Договор за потребителски кредит 202103010957490070 от 01.03.2021г. с
„Неткредит“ ООД, съгласно който „Неткредит“ ООД като кредитор е предоставило на А. С. Ю.
като кредитополучател сумата от 1200 лева, а последната се е задължила да върне главницата и да
заплати лихвите по кредита на 12 месечни погасителни вноски от по 123 лева,съгласно
погасителния план в срок до 02.03.2022г., при ГЛП от 40,06 % , ГПР от 48,29% ,като общият
размер на плащанията по кредита възлизали на 1476 лева. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за
потребителски кредит в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е
длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в
общите условия по договора- банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция, която трябва да бъде за сума в размер на 1476.00 лева със срок на
валидност до 03.03.2022 г. В чл.6 от Договора за потребителски кредит е предвидено в случай, че
кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4,ал.3 от договора в
установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той
дължи на дружеството неустойка в размер на 1200.00 лв. Неустойката се дължи само за периоди, в
които кредитът е бил без осигурена гаранция,като начислената неустойка се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска съгласно погасителния план.
Със сключения между страните по делото Договор за предоставяне на гаранция
№********** от 01.03.2021 г. А. С. Ю. в качеството й на „наредител“ е възложила на „Кредит
Гарант БГ“ ЕООД в качеството му на „гарант“, който се е съгласил да издаде гаранция в полза на
„Неткредит“ ООД в качеството му на „бенефициер“, за сума в размер на 1476 лева с цел
гарантиране на изпълнение на паричните задължения по Договор за потребителски кредит №
6
202103010957490070 от 01.03.2021г. Съгласно чл.1,ал. 2 от Договора за предоставяне на гаранция
наредителят дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 96 лева на
месец. За срока на валидност на гаранцията, който не покрива пълен период между две
погасителни вноски, възнаграждението се начислява на ден. Условията по гаранцията са:
бенефициер „Неткредит“ООД, сума на гаранцията 1152 лева, срок на валидност на гаранцията до
03.03.2022 г., вид на гаранцията: за плащане (за изпълнение на парични задължения), условия за
плащане по гаранцията: след получаване на надлежно подписано от бенефициера искане, в което
декларира, че наредителят не е изпълнил своевременно някое от паричните си задължения по
Договора или не го е изпълнил изцяло. Наредителят се задължава да заплати на гаранта дължимото
възнаграждение за издаване на гаранцията,което следва да бъде заплащано заедно с погасителните
вноски по договора за потребителски кредит съобразно с уговорения в договора за кредит
погасителен план. Съгласно чл. 11 от договора за гаранция при депозирано искане за плащане,
постъпило в срока на валидност на гаранцията, гарантът извършва проверка от формална страна за
наличието на всички предпоставки за извършване на плащането, предвидени в гаранцията. Според
чл. 12 от договора за гаранция в случай, че са налице предвидените в гаранцията предпоставки и
искането отговаря на всички формални изисквания, гарантът извършва плащането като уведомява
незабавно наредителя за размера на сумата и датата на извършване на превода. Съгласно чл. 13 от
договора за гаранция страните се съгласяват, че при извършване на плащане по гаранцията
възниква задължение на наредителя към гаранта със следните параметри: главница на
задължението – размер на сумата, изплатена от гаранта на бенефициера, дата на възникване на
задължението на наредителя –дата на извършване на плащането по гаранцията, срок за погасяване
на задължението (падеж) до 7 (седем) дни от датата на възникване на задължението на наредителя,
обезщетение при забава за погасяване на задължението – действаща законна лихва за забава.По
делото са приети като доказателство и ОУ, приложими към договорите за предоставяне на
гаранция на „Кредит Гарант БГ“ ООД, както и Гаранция за плащане от 01.03.2021 г. до
бенефициера „Неткредит“ ООД, издадена по искане на А. С. Ю. от „Кредит Гарант БГ“ ООД за
сумата от 1476 лева, с валидност на гаранцията до 03.03.2022г. От „Неткредит“ ООД е отправено
искане до „Кредит Гарант БГ“ ООД за плащане на основание чл.11 и сл. от Договора за гаранция
на сумата от 1107.00 лева, представляваща просрочено задължение на А. С. Ю. по договора за
потребителски кредит, от която 942,78 лева за погасяване на главница и 164,22 лева за погасяване
на договорна лихва. От представеното извлечение от 14.04.2022 г. от сметка 79-31032022 за
начислена и платена сума с банков превод за предявени кредити по опис и заверено копие от
платежно нареждане от 14.04.2022 г. от „Кредит Гарант БГ“ ООД в полза на „Неткредит“ ООД е
видно, че „Кредит Гарант БГ“ ООД в изпълнение на поетите задължения по договора за гаранция,
сключен с А. С. Ю., е заплатило по банков път на „Неткредит“ ООД сумата от 1107 лева, от която
942,78 лева – главница и 164,22 лева. С писмо „Кредит Гарант“ ООД е уведомило А. С. Ю., че за
нея е възникнало задължение към „Кредит Гарант БГ“ за заплащане на сумата от 1107 лева на
основание чл. 13 от Договора за гаранция, тъй като на 14.04.2022г. „Кредит Гарант БГ“ ООД е
погасило задължението й към „Неткредит“ ООД по Договора за кредит от 01.03.2021г. В съдебно
заседание от 11.07.2023 г. „Кредит Гарант БГ“ ООД, чрез процесуалния си представител заявява,
че по договора за гаранция са извършени общо три плащания – първо плащане на 04.09.2021г. в
размер на 96 лева, второ плащане от 11.06.2021г. в размер на 97 лева и трето плащане на
10.05.2021г. в размер на 97 лева.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд счита за неоснователно
7
оплакването във въззивната жалба, че неправилно районният съд е приел, че двата договора за
потребителски кредит и за предоставяне на гаранция следва да се разглеждат като едно цяло , тъй
като са сключени между различни страни и са с различен предмет. Въпреки че договорът за
потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално да представляват
самостоятелни договори, то двата договора са функционално свързани, защото видно от
съдържанието им договорът за гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във
връзка с договора за кредит и обезпечава вземането на кредитодателя и е сключен в негова полза,
т. е. договорът за гаранция не може да бъде сключен самостоятелно, защото има обусловено от
договора за кредит значение и правата и задълженията по него са свързани с тези по договора за
кредит. Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение
единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и
оттук за договора за гаранция също ще са приложими общите правила на ЗЗД, както и тези на ЗПК
и ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Няма пречка съдът
да констатира пороци на договора за кредит, сключен с трето, неучастващо в производството
лице(„Неткредит“ ООД), доколкото това рефлектира върху спорното правоотношение по договора
за гаранцията, без да се произнася с диспозитив (и без да формира сила на пресъдено нещо), тъй
като не е сезиран изрично с такъв иск. Тук важи изцяло нормата на чл.145 от ЗЗП, съгласно която
неравноправната клауза в договор се преценява, като се вземат предвид всички обстоятелства,
свързани със сключване на договора, към датата на сключването и всички клаузи, не само на
конкретния договор, а и на друг договор, от който той зависи.
От чл.1,ал.2,изречение ІV от Договора за предоставяне на гаранция е видно, че
възнаграждението, дължимо от наредителя А. Ю. не постъпва в патримониума на гаранта "Кредит
гарант" ООД, а е уговорено да се заплаща заедно с погасителната вноска по договора за
потребителски кредит. Посочените банкови сметки, по които наредителят да извършва
плащането в чл.4, ал.4 от Договора за предоставяне на гаранция са напълно идентични с
посочените сметки за плащане на погасителните вноски на „Неткредит“ ООД в чл.3,ал.2 от
Договора за потребителски кредит. Нещо повече уговорено е в чл. 4,ал.2 от Договора за
предоставяне на гаранция, че дължимото месечно възнаграждение за издаване на гаранцията по
чл.1,ал.2 се изплаща заедно с погасителните вноски по Договора за потребителски кредит,
съобразно уговорения погасителен план и по посочените от "Кредит гарант БГ" ООД банкови
сметки(идентични със сметките на „Неткредит“ ООД) или като се преведе по сметка на
кредитодателя "Неткредит" ООД в избран от него офис на Изипей АД, а за основание да се посочи
ЕГН на кредитополучателя-наредител. Уговорено е, че дължимите по договора за гаранция
плащания ще бъдат събирани от кредитодателя "Неткредит" ООД за сметка на гаранта "Кредит
Гарант БГ" ООД, както и че плащането на дължими по този договор суми на "Неткредит" ООД, ще
се считат за валидно плащане към "Кредит гарант БГ" ООД, а в случай на частично плащане,
първо се погасяват задълженията към "Кредит гарант БГ" ООД и след това задълженията към
"Неткредит" ООД. Правилно районният съд е приел, че чрез така сключения Договор за
предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
съгласно която максимално допустимият ГПР по потребителските кредити следва да е в размер не
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, доколкото в договора
за гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на
"Неткредит" ООД. Така се цели оскъпяване на договора за потребителски кредит, допълнително
възнаграждение за кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се
8
заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С посоченият в Договора за потребителски кредит
процент на ГПР от 48, 29%, формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същият обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно –
възнаграждението по договора за гаранция, сключен от А. Ю. с "Кредит гарант" ООД, който
разход също се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1,т.1 от ДР на ЗПК.
Договорът за предоставяне на гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във
връзка с Договора за потребителски кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключен в
негова полза) и се явява част от общите разходи по кредита по см. на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК, което
води до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази обвързаност се установява от уговорката в чл.4,ал.3
от Договора за потребителски кредит, задължаваща кредитополучателя да предостави гаранция на
кредитора за обезпечаване на кредита (без всякаква друга възможна алтернатива) в срок до края
на следващия ден от сключване на договора чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от
небанкова финансова институция за сумата в размер на 1476 лева. Обвързаността се установява и
от обстоятелството, че сключването на Договора за предоставяне на гаранция е в деня на
сключване на Договора за потребителски кредит на 01.03.2021г., както и от изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за издаване на гаранцията, ведно с основното задължение по
кредита. Сумата, която представлява възнаграждението на гаранта по договор за гаранция е
определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит – 48, 29%, като при включване на възнаграждение от договора за гаранция,
действителният ГПР става 421,12%, което значително надхвърля ограничението по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които следва да направи по обслужване на кредита и така реално се калкулира допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва по Договора за потребителски кредит.Това води
до нарушение и на изискването на чл. 11 от ЗПК. В случая на ищцата е предоставена сумата от
1200 лева при уговорен ГПР в размер от 48,29%. Видно от договора за кредит, в него не е отразена
действителната "обща сума, дължима от потребителя". Посочена е обща сума за погасяване в
размер на 1476 лева, но тя не включва възнаграждение за гаранта по договор за предоставяне
гаранция, който е пряко свързан с кредита. Това се отразява и на стойността на ГПР, защото той
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 от ЗПК. По този начин се цели
заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и освен това посочената гаранционна сделка
на практика води до нарушение и на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, което е довело до необосновано високо
и скрито оскъпяване на кредита. Падежите на погасителните вноски по двата договора са на една
и съща дата, същите са дължими по едни и същи сметки. Именно по тази причина
възнагражденията по договора за гаранция са възнаграждения и по договора за кредит, които
съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да се включат в ГПР, но това не е направено в нарушение
на закона. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че
всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на
закона, са нищожни.
Въззивният състав счита, че Договорът за предоставяне на гаранция противоречи на
чл.33, ал.1 и ал. 2 от ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни
плащания, като така сключеният договор за предоставяне на гаранция противоречи на закона. От
9
Договора за потребителски кредит е видно, че предоставянето на гаранция е предпоставка за
сключването му, а от начина на изпълнение на задължението по сключения договор за гаранция е
видно, че то се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно
уговорения в договора за потребителски кредит погасителен план.
На следващо място, от начина по който е въведено в Договора за потребителски кредит
задължение за кредитополучателя за предоставяне на кредитора гаранция по кредита - осигуряване
на банкова гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция в срок до края
на следващия ден от сключване на договора, следва, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения, защото е въведен изключително кратък срок за представяне на тези
обезпечения. Така поставените задължения за кредитополучателя за обезпечаване на вземането на
кредитора, на практика автоматично води до сключването на допълнителна сделка по договор за
предоставяне на гаранция. Изискването за обезпечение в малък срок е и злоупотреба с лошото
финансово състояние на потребителя, който очевидно има нужда от средствата. Финансовата
институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК, за което
са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК), в т. ч.
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите, и едва след анализа й да прецени дали да предостави
кредита. С въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване задължението си с
предоставяне на гаранция се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника,
което е в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като възмездността на договора за гаранция прехвърля
върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи
такси и комисиони и др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на
кредитополучателя за осигуряване на гаранцията цели да се заобиколи забраната на чл. 143, ал. 2,
т. 3 ЗЗП, тъй като от задължението на кредитополучателя да представи обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредитът е отпуснат, като ако не направи това в срок от един ден дългът му нараства
значително. Така с чл.6,ал. 1 от Договора за потребителски кредит се уговаря неустойка в размер
на 1200 лева при неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция по кредита, която
неустойка е равна на стойността на отпуснатия кредит. Основната цел на така уговорената
неустойка е да доведе автоматично до сключването на допълнителна сделка по договор за
предоставяне на гаранция, тъй като за един ден кредитополучателя едва ли би могъл да получи
банкова гаранция. Подобни клаузи са увреждащи потребителя и сключени при нарушение на
правилата на ЗПК. Както се посочи по-горе договорът за предоставяне на гаранция всъщност е
част от Договора за потребителски кредит, макар и оформен като отделна сделка.
Възнаграждението на гаранта по договора за гаранция е в размер на 1152 лева, която сума
представлява 96% от отпуснатия кредит от 1200 лева. Следователно освен, че цели заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и единствено оскъпяване на кредита, възнаграждението
на гаранта е и прекомерно и по този начин е и нарушен принципът на добросъвестност и
справедливост и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, съответно е неравноправно по см. на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорено във вреда на
10
потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност. Изложеното води до извод, че е
налице допълнително и самостоятелно основание за нищожността на договора за предоставяне на
гаранция поради противоречието му с добрите нрави, както правилно е приел районният съд.
В обобщение се стига до извода, че в процеса на сключване на договора за кредит е
налице насочване на потенциално "лош" кредитополучател, към учредяване на обезпечение от
благонадежден платец в лицето на доверено (свързано) дружество-финансов гарант, което не
събира възнаграждението си предварително, а го добавя към погасителната вноска по заема. В тази
връзка следва да се отбележи, че при направена служебно справка в Търговския регистър се
установява, че собственици на капитала на "Неткредит" ООД и "Кредит гарант БГ" ООД са едни и
същи лица. Двете дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на
недобросъвестност с оглед обективираните права и задължения по договор за предоставяне на
гаранция, които представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две
свързани, формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за гаранта,
които не са и надлежно описани в договора за потребителски кредит и не са включени в месечните
вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на потребителя, който е поставен
в неравноправна и неизгодна позиция. Комбинацията от гореописаните условия по възмездното
предоставяне на гаранция, които отнапред са известни и се извършват със съдействието на
кредитора и които водят до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем водят до извод,
че въпросното възнаграждение за професионален гарант, е следвало да се включи при изчисление
на ГПР по кредита при условията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в качеството му на друг пряк или косвен
разход, комисиона или възнаграждение от същия вид. Така икономически по - слабата страна
(наредителят) се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение, което се дължи от момента на
издаване на гаранцията, съвпадаща с датата на сключване на потребителски кредит, без значение
дали е изправна страна по същия. Преценка дали със сключения между страните договор за
предоставяне на гаранция са нарушени принципите на справедливост и добросъвестност, следва да
се съобрази с размера на дължимото възнаграждение за предоставяне на гаранция, както и
клаузите на договора за потребителски кредит, за обезпечаване на задълженията по който е
сключен договора за гаранция. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в размер близък до
размера на отпуснатия кредит е в разрез с добрите нрави.Изложеното обуславя извод, че
договорът за предоставяне на гаранция между страните е сключен в условията на неравноправност
по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, което го прави нищожен поради противоречие на повелителни
норми на закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП, към които чл. 24 ЗПК също препраща, а в равна степен и в
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.ІІІ ЗЗД. По излолените
съображения правилно районният съд е приел, че предявеният иск е основателен, доколкото
договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като сключен в
противоречие с добрите нрави и в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед нищожността на процесния договор за гаранция районният съд е разгледал
предявеният от ответника при условията на евентуалност насрещен иск за осъждането на А. С.
Ю. да заплати на „Кредит Гарант БГ“ ООД сумата в размер на 1107 лева, с която сума се твърди,
че А. С. Ю. да се е обогатила неоснователно за сметка на дружеството.Съгласно разпоредбата на
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Неоснователното обогатяване се
основава на липсата на основание, което да оправдава разместването на имуществените блага.За
11
уважаване на предявения при условията на евентуалност насрещен иск следва да бъде установено
от ищеца по насрещния иск обогатяването на ответника, както и общите факти, от които
произтичат обедняването и обогатяването. Константната съдебна практика приема, че
неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е
обогатил, и то само до размера на обедняването, като е дължима по-малката от двете стойности
при разлика между тях. Тъй като както бе посочено по-горе посеченият в договора за
потребителски кредит ГПР не отговаря на
действителния, с което е нарушена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК, потребителят реално е
лишен от информация за действителния размер на приложимия на ГПР, което право ЗПК
мупризнава и гарантира. Посечената норма,от една страна осигурява защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга -
стимулира добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Само на това
основание следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит, сключен между А. С. Ю. и
„Неткредит“ООД е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1,предл.І
ЗЗД. Затова на основание чл.23 от ЗПК кредитополучателят Ю. дължи на кредитора
„Неткредит“ООД единствено чистата стойност на кредита в размер на 1200 лева. От
представените по делото Сметка 79-31032022 от 14.04.2022г. и платежно нареждане от същата
дата е видно, че „Кредит Гарант БГ“ ООД е заплатил на 14.04.2022 г. на „Неткредит“ ООД сумата
от 1107 лева, от които 942,78 лева главница и 164,22 лихва, въз основа на издадената Гаранция за
плащане от 01.03.2021г. за обезпечение на задълженията на А. С. Ю. по сключения с
„Неткредит“ООД договор за потребителски кредит от 01.03.2021 г. Правилно районният съд е
приел, че с оглед недействителността на процесните Договор за потребителски кредит и Договор за
предоставяне на гаранция липсва валидно правно основание за извършеното плащане от „Кредит
Гарант БГ“ ООД в полза на „Неткредит“ ООД. Извършеното плащане от „Кредит Гарант БГ“
ООД е довело до намаляване на активите на дружеството, поради което е налице обедняването му
по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Налице е и обогатяване на насрещната страна, доколкото
потребителят Ю. дължи на основание чл.23 от ЗПК заплащането на чистата стойност на кредита от
1200 лева в полза на „Неткредит“ ООД. Заплатената от гаранта сума от 942,78 лева,
представляваща главница по Договора за потребителски кредит в полза на „Неткредит“ ООД е
довело до намаляване размера на задължението на потребителя по договора за потребителски
кредит, което както е посочено по-горе е в размер на чистата стойност на кредита от 1200 лева.
Със заплащането на сумата от 164,22 лева- лихва по процесния договор за потребителски кредит
от „Кредит Гарант БГ“ ООД в полза на „Неткредит“ ООД не се е стигнало до обогатяване на
кредитополучателя Ю., тъй като с оглед недействителността на договора за потребителски кредит
тя дължи само чистата стойност по кредита и не дължи лихви. Затова правилно районният съд е
приел, че предявеният насрещен иск е доказан по основание и размер за сумата от 942,78 лева,
като за разликата до пълния предявен размер от 1107 лева следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. С оглед признанието на „Кредит Гарант БГ“ ООД чрез пълномощника му с
съдебно заседание на неизгоден за него факт, че потребителят Ю. му е заплатила три месечни
вноски по договора за предоставяне на гаранция на 04.09.2021г.-96 лева, на 11.06.2021г-97 лева и
на 10.05.2021г. -97 лева или общо 290 лева, правилно е прието от районния съд, че с оглед
12
нищожността на договора за предоставяне на гаранция тази сума подлежи на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. С оглед направено в отговора на насрещния иск възражение
за прихващане на заплатените от потребителя Ю. суми, както и с оглед на обстоятелството, че
насрещните вземания на страните са изискуеми и ликвидни, то правилно е извършено прихващане
по направеното от Ю. възражение за прихващане до размера на по-малкото от тях при което след
прихващането насрещен иск е основателен до размера на сумата от 652,78 лева, като за сумата от
290 лева следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане. Ответникът по насрещния иск
А. Ю. не твърди и не установява да е извършила други плащания, поради което като е достигнал
до идентични изводи районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден, а подадената въззивна жалба е неоснователна.
По разноските:
С обжалваното решение районният съд е осъдил „Кредит Гарант БГ“ ООД да заплати на
адв. М.М. на основание чл.38,ал.2 от ЗА сумата от 415,20 лева- адвокатско възнаграждение по
предявения първоначален иск,съразмерно с уважената част от иска и сумата от 61,60 лева -
адвокатско възнаграждение по предявения насрещен иск, съразмерно с отхвърлената част от иска.
С молба по реда на чл.248 от ГПК аадв.Михайлов ,в качеството си на пълномощник на
А. Ю. е поискал изменение на решението, в частта му за разноските, относно присъденото му на
основание чл.38,ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение, като му бъде присъдено и ДДС върху
определеното възнаграждение, тъй като е регистриран по ЗДДС.
С обжалваното Определение № 213/19.09.2023г. районният съд е оставил без уважение
молбата, като е приел с оглед безвъзмездния характер на предоставената от адв.Михайлов услуга,
ДДС не следва да се начислява, като се е позовал на Определение № 917/10.05.2023г. по к.ч.гр.д.№
1323/2023г. на ІV г.о. на ВКС. По въпроса за дължимостта на ДДС при присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от ЗА е формирана противоречива съдебна практика. В
посоченото определение се приема, че оказаната правна помощ на материално затруднени лица
или на роднини, близки или на друг юрист е безплатна и по смисъла на чл.9,ал.1 във вр. с чл.8 от
ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, а такива доставки на услуги не подлежат
на облагане с ДДС по аргумент от чл.2,т.1 от ЗДДС, чл.2,§1,б.“в“ от Директива 2006/112 /ЕО на
Съвета от 8.11.206г.относно общата система на ДДС.Тази услуга не може да се счете за възмездна
на основание чл.38,ал.2 от ЗАпо съображения, че възмездяването става впоследствие с акта на
съд.Тъй като съгласно чл.25,ал.2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която
услугата е извършена,последващите този момент действия не могат да имат значение за
възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е
осъдена да заплати възнаграждение на оказалия безплатна адвокатска помощ адвокат,не
съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС.
В по-многобройната съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, обективирана в
Определение №50161/15.06.2023г. по гр.д.№ 1537/2022г. на ІІІг.о., Опрделение №
50093/11.05.2023г по гр.д.№ 1638/2023г.на ІІг.о., Определение 50088/10.05.2023г. по гр.д.№
1445/2021г.на ІVг.о., Определение № 50034/01.3.2023г. по гр.д.№ 9682022г. на ІІІ г.о. и редица
други се приема, че с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на
облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС; съответно предоставянето на безплатна
адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга
13
по смисъла на ЗДДС, поради което при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА във вр. с § 2а от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС.
С оглед изложеното ще следва да бъде отменено обжалваното Определение №
213/19.09.2023г., с което районният съд е оставил без уважение молбата на адв.М.М. по чл.248 от
ГПК за изменение на решението в частта му за разноските, като вместо него бъде осъдено „Кредит
Гарант БГ“ ООД да заплати на адв. М.В.М. допълнително и ДДС върху присъденото му
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в общ размер на 95,36 лева.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81във вр. с чл.78,ал.3 от ГПК ще следва да
бъде осъдено „Кредит Гарант БГ“ ООД да заплати на адв. М.В.М. на основание чл.38,ал.2 от ЗА
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемата А. С. Ю. за
въззивното производство на основание чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения във вр. с §2а от ДР в размер на 487,30 лева.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 98/15.08.2023г., постановено по гр.д.№ 69/2023г. по описа
на Маданския районен съд.
ОТМЕНЯ Определение № 213/19.09.2023г., постановено по гр.д.№ 69/2023г. по описа на
Маданския районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА "КРЕДИТ ГАРАНТ БГ" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. "Лъчезар Станчев" № 3, ет. 11, да заплати на адв. М.В.М. от АК-Пловдив със
съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“№ 81,ет.3,ап.Б допълнително и ДДС върху
присъденото му адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в общ размер
на 95,36 лева.
ОСЪЖДА "КРЕДИТ ГАРАНТ БГ" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. "Лъчезар Станчев" № 3, ет. 11, да заплати на адв. М.В.М. от АК-Пловдив със
съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“№ 81,ет.3,ап.Б на основание чл.38,ал.2 от ЗА
сумата 487,30 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
въззиваемата А. С. Ю. за въззиван инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
14
1._______________________
2._______________________
15