Р Е Ш Е Н И Е № 260155
Гр.Пловдив,27.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски
състав,в открито заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА
ВАНЧЕВА
при
участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа докладваното от съдията
Кр. Ванчева възз. т.д.№176 по описа за 2021 г.,за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство
по чл.258 и сл. от ГПК.
С
решение №260213 от 31.12.2020 г.,постановено по т.д.№166/2020 г. по описа на
Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти
състав,е прекратено при условията на чл.517,ал.4 от ГПК дружеството
„Н.а.“ЕООД-гр.П. с ЕИК *** и е осъдено същото дружество да заплати на ищцата
Г.Б.П. с ЕГН ********** сумата от 50 лв.,представляваща съдебни разноски.
Срещу
горното решение е подадена въззивна жалба от „Н.а.“ЕООД-гр.Пловдив с ЕИК ***
чрез управителя на дружеството Н.В.В.,като е поискано решението да се отмени.В
жалбата са изложени съображения за допуснато нарушение на процесуалното право
на защита,но не на самото дружество-жалбоподател в качеството му на ответник по
процесния иск,а на неговия управител-Н.В.В.,чрез която дружеството е подало
въззивната си жалба.И в тази връзка се поддържа,че твърдяното нарушение на
правото на защита е основание за отмяна на обжалваното решение.На второ място,
жалбоподателят чрез управителя си Н.В. се позовава на изтекла погасителна
петгодишна давност,въз основа на т.10 от ТР №2 от 26.06.2015 г. на ВКС,като в
тази връзка твърди,че изпълнителното дело е образувано през 2011
г.,а исковата молба срещу дружеството е подадена през м. февруари 2020 г. и към
този момент петгодишната погасителна давност е била изтекла.Твърди
още,че изпълнителното дело не е образувано не през 2016 г.,както
било посочено в обжалваното решение на ОС-Пловдив,а е образувано през 2011
г.,когато е издаден изпълнителният лист,но през 2016 г. починал ЧСИ В.А.,който
дотогава водил изпълнителното дело,поради което същото дело било прехвърлено на
ЧСИ Д.М..
В
жалбата е поискано още,ако съдът не приеме горните доводи като основателни,да
спре изпълнението на обжалваното решение до окончателно решение на ВКС по
приложените към жалбата молба и отговор на разпореждане.
От
въззиваемата страна-ищцата в първоинстанционното производство Г.Б.П.,не е
подаден в законния срок писмен отговор на въззивната жалба,но в съдебното
заседание на 28.04.2021 г. чрез пълномощника си адв. Л. М.,същата е взела
становище по жалбата,заявявайки че я оспорва и моли да бъде оставена без
уважение.
Към
въззивната жалба са приложени писмени доказателства,приети по настоящото дело с
протоколно определение от 14.04.2021 г.Други писмени доказателства не са
представени от страните в настоящата инстанция и не са заявени от тях други
доказателствени искания.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо
правен интерес да обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е
спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо жалбата подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на
правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението
кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки
проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното
решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява процесуално
допустимо и по-специално-че съдът се е произнесъл именно по иска,с който е
сезиран по конкретното първоинстанционно дело,а самия иск счита за допустим.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и
правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна
жалба,както и събраните по делото доказателства, Пловдивският
апелативен съд приема следното:
По
т.д.№166/2020 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти състав,ищцата Г.Б.П. с ЕГН
********** е предявила против „Н.а.“ЕООД-гр.П. с ЕИК *** иск с правна
квалификация по чл.517,ал.4 от ГПК,като е поискала прекратяване на ответното
дружество на основание посочената законова разпоредба.
Във
връзка с горния иск ищцата е изложила твърдения,че е взискател по
изп.д.№****/**** г. по описа на ЧСИ Д.М.,което било образувано по изпълнителен
лист от 07.12.2011 г.,издаден по гр.д.№1068/2009 г. по описа на ОС-Пловдив и
съобразно същия изпълнителен лист В.Н.В. с ЕГН **********-наследодател на
Н.В.В.с ЕГН **********, е бил осъден да заплати на ищцата разноски по делото в
размер на 2376,77 лв.Твърди още,че по изпълнителното дело е бил наложен запор
до размера от 2376,77 лв. върху капитала на ответното дружество /тогава с
наименование „Н.П.“ЕООД,който бил в размер на 5000 лв. и изцяло се притежавал
от Н.В.В..Запорът бил вписан по партидата на дружеството с номер
**************,а до момента на предявяване на процесния иск ответното дружество
не било заплатило припадащата се на Н.В.В.част от имуществото му,нито пък Н.В.
е погасила задължението си по изпълнителното дело.С оглед на това ищцата е
заявила,че има правен интерес от предявяване на процесния иск за прекратяване
на ответното дружество на основание чл.517,ал.4 ГПК.
Дружеството-ответник
„Н.а.“ЕООД с ЕИК *** не е подало в законния срок писмен отговор на исковата
молба и не е взело становище по иска в образуваното първоинстанционно
производство.
С
обжалваното решение №260213 от 31.12.2020 г. първоинстанционният съд,след
преценка на събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях
фактическа обстановка,е приел,че са налице законовите предпоставки за
прекратяване на ответното дружество на основание чл.517,ал.4 от ГПК и затова е
уважил предявения иск,основан на същата разпоредба.
Въззивният
съд намира за правилно обжалваното решение.
Видно
от приложения към първоинстанционното дело изпълнителен лист от 07.12.2011
г.,издаден от ОС-Пловдив на основание влязло в сила решение №276/22.02.2010 г.
по гр.д.№1068/2009 г. по описа на същия съд,В.Н.В. с ЕГН ********** е осъден да
заплати на Г.Б.П. /ищцата в настоящия исков процес/ и на още едно
лице сума в общ размер на 2 376,77 лв.,представляваща направени по делото
съдебни разноски съразмерно на уважената част от иска.А видно от приложеното
към същото дело удостоверение с изх.№1714/11.02.2020 г.,издадено от
ЧСИ Д.М. с рех.№*** и район на действие-ОС-Пловдив,на база горния изпълнителен
лист е било образувано по описа на посочения ЧСИ изпълнително дело №****/****
г.,по което настоящата ищца Г.Б.П. има качеството на взискател /тя е единия от
общо трима взискатели по изпълнителното дело/,а длъжник по същото дело е
Н.В.В.с ЕГН ********** като конституиран наследник на починалия длъжник В.Н.В.
с ЕГН **********.В удостоверението са описани и сумите,подлежащи на заплащане
по изпълнителното дело и наред с това е отразено,че към момента на издаване на
удостоверението няма постъпили суми по делото за удовлетворяване вземането на
взискателите.На следващо място,от приложеното към първоинстанционното дело
постановление за овластяване на основание чл.517,ал.4 от ГПК,издадено на
19.02.2020 г. от ЧСИ Д.М.,се установява,че с постановлението ищцата Г.П. в
качеството й на взискател по горното изпълнително дело /и по нейна молба с
вх.№1675 от 07.02.2020 г./,е овластена на основание чл.517,ал.4 от ГПК да
предяви пред Окръжен съд-Пловдив иск за прекратяване на „Н.а.“ЕООД с ЕИК ***,с
управител и едноличен собственик на капитала Н.В.В..Както е видно от
постановлението,овластяването на ищцата е постановено,след като ЧСИ е
установил,че по изпълнителното дело е наложен запор върху притежавания от
длъжника Н.В. дружествен дял от капитала на „Н.а.“ЕООД,равняващ се на 100 % от
капитала на дружеството,а също и след като е констатирано от ЧСИ,че към датата
на издаване на постановлението-19.02.2020 г.,по изпълнителното дело не са
постъпили суми за изплащане на задължението.При извършена служебна проверка по
партидата на „Н.а.“ЕООД в електронния сайт на Търговския регистър към Агенция
по вписванията,настоящият съд констатира,че на датата 30.07.2019 г. наложеният
по посоченото изпълнително дело запор е вписан по партидата на дружеството под
№5 /с акт №**************/ и към настоящия момент не е вдигнат.
Гореустановените
факти налагат възприетия и от първата инстанция извод,че са налице законовите
предпоставки за прекратяване на ответното дружество на основание чл.517,ал.4 от ГПК.Това е така,защото:
Установи
се,че вследствие на наложен по изпълнителното дело и вписан в ТР
запор,изпълнението по същото дело е насочено върху всички дружествени дялове в
ответното дружество „Н.а.“ЕООД и те се притежават еднолично от длъжника по
изпълнението Н.В..Установи се още,че след вписването на запора,частният съдебен
изпълнил е овластил ищцата Г.П. по нейна молба и в качеството й на взискател по
изпълнителното дело да предяви иск за прекратяване на ответното дружество на
основание чл.517,ал.4 от ГПК.Процесният иск е именно с такъв предмет.Съгласно
изречение първо от ал.4 на чл.517 ГПК,когато изпълнението е насочено върху
всички дялове в дружеството,искът за прекратяването му може да бъде предявен
след вписването на запора и без да се спазват изискванията на чл.96,ал.1 от
Търговския закон,без връчването на изявление за прекратяване на дружеството или
на участието на длъжниците в дружеството.Или,казано с други думи,разпоредбата
на чл.517,ал.4 от ГПК позволява да бъде предявен иск за прекратяване на
дружеството и без да се спазват процедурите,предвидени в предходните алинея 2 и
алинея 3-та на чл.517 от ГПК,щом като изпълнението е насочено върху всички
дялове в дружеството,както е и в настоящия случай.А съгласно изречение второ от
алинея 4-та,съдът отхвърля предявения на основание тази алинея иск,ако
установи,че вземането на взискателя е удовлетворено преди приключване на
първото заседание по делото.В случая не се установи плащането на суми за
погасяване на паричното задължение по горното изпълнително дело.Както бе
посочено по-горе,в издадените от ЧСИ Д.М. удостоверение с изх.№1714/11.02.2020
г. и постановление за овластяване на основание чл.517,ал.4 ГПК от 19.02.2020
г.,е направена констатация от частния съдебен изпълнител,че по изп.д.№****/****
г. няма постъпили суми за изплащане на задължението към съответната дата на
издаване на двата цитирани акта.Наличието на каквито и да било плащания по
същото изпълнително дело не се установи и в рамките на настоящия съдебен
процес.В тази връзка следва да се подчертае,че доказателствената тежест за
установяване факта на плащането лежи върху ответника,а същият не е ангажирал
никакви доказателства за това.И изобщо до момента на приключване на съдебното
дирене в първата и в настоящата въззивна инстанция не се представиха
доказателства за извършването дори и на частични плащания от длъжника по
изпълнителното дело.
С
оглед на всички така изложени съображения и обстоятелства,въззивният съд
счита,че са налице визираните в разпоредбата на чл.517,ал.4 от ГПК предпоставки
за прекратяване на дружеството-ответник по предявения на посоченото основание
иск.По същество този иск е доказан по своето основание и затова правилно е
уважен от първоинстанционния съд с обжалваното съдебно решение.
Горният
извод на въззивната инстанция не се променя и след преценка на изложените във
въззивната жалба оплаквания срещу атакуваното решение.А тези оплаквания са
две-за нарушаване процесуалното право на защита и за изтекла погасителна
давност от пет години.Първото оплакване-за нарушено право на защита,е базирано
на твърденията,че Н.В.В.,чрез която е подадена въззивната жалба и която има
качеството на управител на ответното дружество,не е успяла да се запознае с
процесната искова молба,макар препис от нея да е бил изпратен,тъй като по това
време същата е живеела на друг адрес в с.Ц,обл.П.,а наложеният в държавата
локдаун за периода 13.03.-13.05.2020 г. заради пандемията от КОВИД-19 е
ограничавал свободното придвижване.С оглед на това се твърди,че въпросният
препис не е стигнал до Н.В. и тя не е успяла да даде писмен отговор
на заведената искова молба.Въззивният съд намира за неоснователно поддържаното
в жалбата оплакване за нарушаване процесуалното право на защита.Всъщност,чрез
това оплакване дори не се твърди да е нарушено процесуалното право на защита на
самото дружество,което е страна по делото като ответник по иска,а се твърди за
нарушаване правото на защита на неговия управител Н.В.,която обаче не участва
по делото като самостоятелна страна и има право на участие единствено като
законен представител на ответното дружество.А правото на защита на лице,което
не участва като самостоятелна страна по конкретното дело,е неотносимо към
преценката за правилността и допустимостта на съответно обжалваното
първоинстанционно решение.Затова и фактическите твърдени,с които е обосновано
оплакването за нарушено право на защита и които се отнасят до препятствана
възможност не на ответното дружество,а на управителя му Н.В. да се запознае с
исковата молба,се явяват ирелевантни и като такива не подлежат на преценка по
същество.
Не
подлежи на преценка по същество и поддържаното във въззивната жалба възражение
за изтекла погасителна давност от пет години.обосновано с твърдението,че
изпълнителното дело е образувано е образувано през 2011 г.,а не през 2016
г.,както било посочено в атакуваното съдебно решение,а процесната искова молба
е подадена през м. февруари 2020 г.Такова възражение би могло да бъде заявено
от ответника само в срока за отговор на исковата молба,визиран в нормата на
чл.367,ал.1 от ГПК и ако той е пропуснал да направи това в същия
срок,възможността за по-късното заявяване на възражението се преклудира,както
следва от нормата на чл.370 от ГПК,освен ако пропускът се дължи на особени
непредвидени обстоятелства.В случая ответникът-настоящ жалбоподател изобщо не е
подал отговор на исковата молба в законоустановения срок и заявява възражението
за изтекла погасителна давност едва пред въззивната инстанция.С други думи и
във връзка с преждеизложеното,същото възражение е несвоевременно заявено и
поради това е преклудирано.Ето защо въззивният съд не следва да го преценява по
същество.
Предвид
всичко изложено по-горе,крайният извод,който се налага,е че разгледаната
въззивна жалба е неоснователна,а обжалваното с нея първоинстанционно решение,с което
е уважен предявеният иск по чл.517,ал.4 от ГПК,е правилно и като такова следва
да бъде потвърдено изцяло,включително и в частта за разноските,тъй като
присъждането на такива в полза на ищцата е съобразено с извода от спора пред
първата инстанция.
Във
въззивната жалба е направено и искане от жалбоподателя,ако съдът не приеме за
основателни доводите срещу атакуваното решение,то да спре изпълнението на
обжалваното решение до окончателно решение на ВКС по приложените към жалбата
молба и отговор на разпореждане.Въпросната молба и „отговор на
разпореждане“,изходящи от Н.В. и адресирани до ВКС,са представени в заверено
копие с настоящата въззивна жалба и от съдържанието им става ясно,че имат
отношение към производство по чл.303 от ГПК за отмяна на влязло в сила
решение,постановено по гр.д.№1068/2009 г. по описа на ОС-Пловдив.При
това положение следва извода,че жалбоподателят иска спиране изпълнението на
обжалваното решение до приключване на производството по молбата за отмяна на
влязлото в сила решение,постановено по посоченото дело.Това искане е
неоснователно и като такова ще се остави без уважение предвид следните
съображения:
Липсва
предвидена законова възможност за спиране от въззивния съд на обжалвано
първоинстанционно решение,още повече когато обжалваното решение,както е в
случая,не се ползва с предварителна изпълнителна сила.Законът предвижда
възможност за спиране изпълнението на въззивно решение при касационното му
обжалване и при условията на чл.282 от ГПК,но не такова е искането на
жалбоподателя,а дори и да беше-то компетентен да разгледа такова искане е само
ВКС в случай на подадена касационна жалба срещу въззивното решение.По тези
съображения искането за спиране изпълнението на първоинстанционното решение ще
се остави без уважение като неоснователно.
С оглед
изхода от спора в настоящата инстанция,на дружеството-жалбоподател не се дължат
съдебни разноски,а от въззиваемата Г.П. не е направено искане за присъждане на
разноски за въззивната инстанция.
Мотивиран
от горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№260213 от 31.12.2020 г.,постановено по т.д.№166/2020 г. по описа на Окръжен
съд-Пловдив,ТО,XXIII-ти
състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ заявеното във въззивната жалба искане за спиране изпълнението на
обжалваното решение,постановено по т.д.№166/2020 г. по описа на ОС-Пловдив.
В
частта,с която се оставя без уважение посоченото искане,решението има характер
на определение,подлежащо на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен
срок от съобщаването му.
В
останалата част решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.