№ 88
гр. Варна, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Радослав Кр. Славов
Членове:Дарина Ст. Маркова
Женя Р. Димитрова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело
№ 20213001000546 по описа за 2021 година
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, образувано по жалба на „Юробанк
България” АД срещу решение № 260003 от 15.02.2021г. по търг.дело №
23/20г. по описа на Разградски окръжен съд, с което е отхвърлен искът на
„Юробанк България” АД за осъждане на Е.М. И. - С. и ЕРС. М. СЮЛ. в
условията на солидарна отговорност за заплащане на дължими в изпълнение
на поети по обявен за предсрочно изискуем Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL37222 от 27.05.2008г задължения, както следва:
56 933.71 швейцарски франка по дължима за периода 10.03.2015г. –
25.02.2020г. главница и 157 швейцарски франка по дължими за периода
10.03.2017г. – 25.02.2020г. такси за управление на кредита.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно.
Твърдят че мотивите и изводите на съда са неправилни, основават се на
съдебна практика, която е съвсем различна, посочват се несъществуващи
изисквания на закона. Сочи, че съдът е квалифицирал погрешно процесния
договор за кредит, определяйки го като Договор за потребителски кредит, а
всъщност е налице Договор за ипотечен кредит. За неясен намира извода на
1
Разградски окръжен съд, че кредитът е отпуснат в лева. Твърди, че не са
съобразени становищата, възраженията и оспорванията, на която и да е от
страните.
Счита за неясни изводите на съда относно нищожността на чл.1 ал.1 от
процесния договор. Излага доводи относно неправилност на извода за
нищожност на чл.2 ал.1, ал.3 и ал.4 от същия. Сочи, че цитираната съдебна
практика и по-конкретно Тълкувателно решение №4/2014г. на ОСГТК на
ВКС, е възпроизведена от съда в обратен смисъл. Твърди че договорът е
сключен в швейцарски франкове и ищецът иска от съда ответниците да бъдат
осъден да заплатят суми в същата валута – швейцарски франкове. Оспорва
извода на съда, че договорът е сключен в лева. Намира за неправилно
схващането, че договорът не е сключен в швейцарски франкове. Оспорва
позоваването на клаузата на чл.22 от договора, приложима само ако
кредитополучателят желае да превалутира кредита от франк в друга валута,
каквото желание не е изразявано, съответно и кредитът не е превалутиран.
Сочи че с клаузата на чл.23 ал.1 от кредитния договор
кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството,
че промяната на обявения от банката курс на швейцарския франк към
българския лев, както и превалутирането, може да има за последица
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, както и че приел
да носи за своя сметка този риск. В този текст е декларирал, че разбира
икономическия смисъл и правните последици на клаузите в договора и е
съгласен с настъпването им.
Намира за неразбираеми мотивите на съда относно връчването на
поканите. Твърди че е представен официален документ и придружаващи
документи, удостоверяващи извършеното връчване.
Моли съда да отмени обжалваното от тях решение. В депозирана за
съдебно заседание молба от процесуален представител, поддържа жалбата и
моли съда да я уважи, претендира направените по делото разноски.
Въззиваемите страни Е.М. И. – С. и ЕРС. М. СЮЛ., и двамата от гр.И.,
чрез назначения им от съда особен представител, в срока по чл.263 ал.1 от
ГПК са депозирали писмен отговор, в който оспорват подадената жалба и
молят съда да потвърди обжалваното решение. В съдебно заседание, чрез
особен представител, молят съда да потвърди обжалваното решение.
2
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е осъдителен иск от „Юробанк България“ АД срещу Е.М. И. –
С. и ЕРС. М. СЮЛ., солидарно, за непогасени по давност падежирали вноски
и предсрочно изискуема главница и за такси за управление за периода от
10.03.2017г. до 25.02.2020г., дължими по договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 37222 от 27.05.2008г.
На 27.05.2008г. между банката и въззиваемите – кредитополучатели е
сключен договор за кредит за покупка на жилище HL 37222, по силата на
който банката е предоставила на кредитополучателите кредитен лимит в
швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове
на 42 532 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в
деня на усвояване на кредита със срок на погасяване 300 месеца, считано от
датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, включващи главница и
лихва съгласно погасителен план. Няма спор пред въззивна инстанция, че
сумата по кредита е усвоена на 12.06.2008г.
Не са спорни направените от длъжниците погасителни вноски с
последно плащане на 27.06.2012г., както и спирането на плащанията.
Не е спорно че с договор за цесия от 15.07.2008г. банката е прехвърлила
на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД вземанията си по договора за кредит,
както и че между кредитополучателите и цесионера на 31.08.2009г. е
подписано допълнително споразумение към договора за кредит. Именно
поради сключването на допълнително споразумение с „Бългериън Ритейл
Сървисиз“ АД въззивният съд приема, че длъжниците са уведомени за
цесията от 15.07.2008г. Вземането по договора за кредит е предмет на втори
договор за цесия от 25.10.2017г., с който „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е
прехвърлило вземането обратно на банката.
В отговора на исковата молба е оспорена редовността на връчванията на
съобщенията от ЧСИ до длъжниците, поради което и макар да липсва
разграничение от ответниците на двете покани – уведомлението по чл.99 ал.3
от ЗЗД от стария кредитор и изявлението на банката за предсрочна
изискуемост, въззивният съд намира че са налице оспорвания и на двете
връчвания.
3
Съставът на въззивния съд намира, че с исковата молба от банката –
цесионер по договора за цесия от 25.10.2017г. са представени уведомления от
„Българиън Ритейл Сървисиз“ АД по чл.99 ал.3 от ЗЗД до двамата длъжници.
От представените с исковата молба доказателства не може да бъде направен
извод за надлежно връчване на уведомленията тъй като от представените
разписки от ЧСИ не може да бъде направен извод за спазена процедура по
чл.47 ал.1 – ал.3 от ГПК. Липсва посочване на адреса, на който са правени
посещенията, липсват данни за проверка на настоящ и постоянен адрес, лисва
отбелязване за залепено уведомление. Независимо от това обаче, съобразно
разрешението, дадено в решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д.№ 12/09г. на ІІ
т.о. на ВКС, уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.99 ал.3 пр.първо от ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл.99 ал.4 от ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл. 235 ал.3 ГПК. Поради което и въззивният съд приема, че договорът за
цесия от 25.10.2017г. е породил действие за длъжника и банката е
легитимирана да предяви осъдителния иск за събиране на вземането си по
договора за банков кредит.
По въпроса за валутата, в която е уговорен кредита:
Съобразно разрешението дадено в решение № 295 от 19.02.2019г. по
търг.дело № 3539/15г. на второ търг.отделение на ВКС и в решение № 60108
от 22.01.2022г. по търг.дело № 1159/20г. на второ търг.отделение на ВКС, в
хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена
на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната
/евро/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в
кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и
задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна
валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/
и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /щвейцарски
франкове/.
По проверката за съществуване на неравноправни клаузи в договора за
кредит, за която съдът следи и служебно:
4
Страните по делото са обвързани от облигационно правоотношение,
възникнало по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 37222
от 27.05.2008г., съгласно който банката предоставила на кредитополучателите
кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 42 532 евро по курс „купува” на швейцарския франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита /чл.1 от договора/. Съобразно чл.1
ал.3 е подписано приложение № 1 към договора, в което към датата на
усвояване на кредита е приложен курс „купува“ за швейцарския франк към
еврото на банката 1.64112228 и съобразно този курс е определен размерът на
кредита в швейцарски франкове, а именно – 69 801 швейцарски франка.
Разрешеният кредит бил усвоен по блокирана сметка в швейцарски франкове
/чл.2 ал.1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евро, по
търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояването и била преведена по открита в банката сметка на
кредитополучателите в евро /чл.2 ал.3/. Съобразно чл.6 ал.2 от договора,
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен
и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2 ал.1,
но има средства в евро или в лева по свои сметки в банката, погасяването на
кредита се извършва с тези средства след служебно превалутиране от банката
на дължимите швейцарски франкове по курс „продава” на банката за
швейцарския франк към евро/лева, за което кредитополучателят с
подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и
оправомощава банката. В чл.21 ал.1 и ал.2 от договора е постигнато съгласие,
че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира
предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, при
което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата
валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата и за услугата
кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисионна. В чл.23
от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или
продава на швейцарския франк към евро/български лев, както и
превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на
чл.6 ал.2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по
5
кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка
риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички
вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на
валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С
ал.2 на чл.23 от договора, кредитополучателят декларирал и че е изцяло
запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-23 от договора, както и че е съгласен с
настъпването им.
В случая е безспорно, че предоставеният на ответниците ипотечен
кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което те имат качеството на потребители по смисъла на § 13
т.1 от ДР на ЗЗП, а банката – ищец съответно се явява търговец по смисъла на
§ 13, т.2 от ДР на ЗЗП.
Според формираната от ВКС константна практика, неравноправна е
неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна
валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск
върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато
при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики
приложение не намират изключенията на чл.144 ал.3 от ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл.146 ал.1, ал.2 и ал.4 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а
тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално
уговорено, е на търговеца. В случая посочената презумпцията не е оборена –
подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава
банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи,
оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално
уговорени с него, а и липсват ангажирани от банката доказателства,
6
потребителите да са могли да изразят становище по съдържанието на
договора, вкл. по посочените клаузи, както и да са имали възможност да
повлияят върху тях.
Процесният договор за кредит е сключен в швейцарски франкове при
очевидна необходимост за ответниците от паричен ресурс в евро /с оглед
целта на договора за кредит/, при клауза в договора, възпрепятстваща
реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката
в швейцарски франкове е блокирана/, респективно договорът е сключен в
посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в
швейцарски франкове. При сключване на договора, на ответниците е била
предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на
банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху
размера на дълга в евро. Не е предоставена обаче каквато и да е информация
относно: Какви ще са икономическите последици за задълженията по
договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо швейцарския франк,
какви са очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски
франка/евро, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и
експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия могат да
предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /например чрез
застраховане/. Действително, експертната компетентност на банката се
изразява при осъществяване на сравнителен анализ на факти, а не на база
възможност за предвиждане на валутните курсове години напред. Именно въз
основа на високия професионализъм и експертен потенциал на служителите
на банката /с които последната очевидно разполага/, анализът на обективно
съществуващите и осъществили се в световен икономически план към
момента на сключване на договора факти, ищецът е могъл и е бил длъжен да
предвиди устойчивият темп на поскъпване на швейцарския франк, за което и
за икономическите последици, от което, е следвало да уведоми
кредитополучателите, но такова уведомяване липсва - предоставената от
банката информация е била недостатъчна, ответниците да преценят дали да
носят валутния риск /който с оглед изложеното дотук несъмнено са поели
изцяло/ при нисък лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-
висок лихвен процент, но без да носят валутния риск. Ответниците като
средни потребители – относително осведомени и в разумни граници
наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само на
7
предоставената им информация да преценят потенциално значимите
последици от поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят
с предварително установените от банката условия, без да могат да повлияят
на съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора
обстоятелства. Ето защо и при липсата на ясни и разбираеми критерии за
икономическите последици, не може да се приеме, че клаузите, свързани с
носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при липса и на
предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на
принципа на добросъвестност. Изложеното води до извод за неравноправност
на клаузите, свързани с носенето на валутния риск – чл.21, чл.23 и чл.6, ал.2, с
които е прието превалутирането да се извършва по курса „купува“, съответно
„продава” на банката за швейцарския франк към евро/лева към деня на
превалутирането /погасяването/, на основание чл.143 т.19 вр.чл.146 от ЗЗП
/преди изм. с ДВ бр.100/19г./ и невъзможност за приложение на разпоредбата
на чл.144 ал.3 т.1 от същия закон.
На следващо място както бе посочено, реален паричен поток от
кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, а
действителното усвояване от кредитополучателя на кредита е в резервната
валута на страната – в евро. Това обаче не води до извод, че валутата, в която
се договаря и предоставя кредита, е евро. Клаузите на чл.1 ал.1 и ал.3 и чл.2
ал.1 и ал.3, чл.6 ал.2, чл.21, ал.2 /последните две в останалата им част/, не
пораждат каквото и да е съмнение относно волята на страните за:
предоставяне на кредита в швейцарски франкове /равностойни на определено
количество евро/; превалутиране на така получения ресурс от швейцарски
франкове в евро в деня на усвояването му по приложим и при двете
превалутирания един и същ курс, определен в приложението към договора;
дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в същата валута –
швейцарски франкове; възможност за погасяване на кредита в евро или в
лева. Посочените уговорки в договора са ясни и разбираеми, тъй като въз
основа на тях на потребителя не само е известен за еднаквия курс на двойното
превалутиране към момента на отпускане на кредита /от едната валута в
другата и обратното/, но въз основа на тези клаузи средният потребител може
да прецени, че независимо, че кредитът се предоставя в швейцарски франкове
/в която валута кредитът е договорен и се дължи и възнаградителната лихва/,
той реално ще използва паричен ресурс в резервната валута на страната
8
/евро/, в която /или в лева/ ще има и възможност да погасява вноските.
Предвид изложеното, въпросът относно неравноправност на тези клаузи не
може да бъде разглеждан.
Установяването на неравноправния характер на клаузите относно курса,
по който ще се превалутират платените в лева или евро суми в швейцарски
франкове и поемането на целия валутен риск от промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само
от кредитополучателите - потребители позволява да се възстанови правното и
фактическото положение на последните каквото би било без наличието на
тези неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и да се
изпълнява и без чл.23 и частта от клаузите на чл.6 ал.2 и чл.21 от договора,
тъй като се запазват съществените задължения на страните – задължението на
банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, а преценявайки
конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че запазването
на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на
интересите на кредитополучателя – потребител.
Нищожна като неравноправна е и клаузата на чл.3 ал.5 – досежно
едностранната промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна
на базовия лихвен процент. Съгласно константната практика уговорките,
които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен
елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се
счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа
гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран
обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора.
Съдебните състави на ВКС са приели, че методът на изчисляване на
съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана
изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси
9
и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит
е необходимо между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по
който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената
му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката –
кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за
кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП за да е приложимо
правилото на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП.
В решение № 92 от 09.09.2019г. по търг.дело № 2481/2017 г. на второ
търг.отделение на ВКС, ТК, е направено разграничение, че при клауза в
договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от
кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се
формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на
подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с
възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП,
но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието
на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143 т.10 и т.12 от
ЗЗП и и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на
банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но
не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора
лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.
С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че клаузата на чл.3
ал.5 от договора съобразно която действащият базов лихвен процент на
банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него
стават незабавно задължителни за страните е нищожна.
Нищожно е и сключеното допълнително споразумение от 31.08.2009г.
Трайна е практиката на ВКС, че последващо сключени анекси и споразумения
не могат да санират изначално нищожни съгласно ЗЗП клаузи в договор за
кредит /решение № 146 от 01.11.2017 г. по търг. дело № 2615/16г. на първо
търг.отделение на ВКС/. Подобни споразумения, насочени към установяване
10
на главния и акцесорен кредитен дълг и неговото реструктруриране,
представляват недопустим предварителен отказ от потребителската защита и
са нищожни, на основание чл.366 от ЗЗД. На следващо място нищожна е и
частта на споразумението за капитализиране на просрочени договорни лихви
чрез прибавянето им към главницата.
С оглед на така изложеното и установената нищожност на клаузите за
превалутиране на предоставения кредит, за едностранна промяна от страна на
банката на лихвения процент и на допълнителното споразумение към
договора, въззивният съд намира, че размерът на целия предсрочно изискуем
дълг следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за валутен курс
на швейцарския франк спрямо лева и визирания в чл.3 ал.1 от договора
размер на вънградителната лихва. По този курс следва да бъдат преизчислени
и всички постъпили суми като погашения по договора. Това изчисление е
направено във вариант 1 на заключението на приета от въззивния съд съдебно
– счетоводна експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от
страните и кредитирано от въззивния съд изцяло.
По предсрочната изискуемост:
Не са били спорни по делото обстоятелствата досежно съществуването
към момента на предявяване на иска на обективните предпоставки, даващи
право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, като е
установено, че последното плащане на задължения по кредита е от
27.06.2012г. След извършените преизчисления по указания по-горе начин с
него е погасена частично погасителна вноска с падеж 12.08.2012г. Съобразно
чл.19 ал.2 от договора при неиздължаване на три последователни месечни
погасителни вноски, изцяло или частично банката има право да обяви цялото
задължение по кредита за предсрочно изискуемо.
От ответниците е оспорена редовността на връчването на
уведомлението на банка, че счита кредита за предсрочно изискуем.
Като доказателства по делото са представени покани от банката до
двамата кредитополучатели, съдържащи изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Поканите са връчени на кредитополучателите чрез
ЧСИ с рег.№ 761. Видно разписка поканата до Е.С. е връчена на 26.02.2019г.
по реда на чл.46 от ГПК чрез неговата баба Кадрие С.. Поканата до Е. С. е
връчена по реда на чл.47 от ГПК на 12.04.2019г. чрез залепване на
11
уведомление, като датите на посещенията са посочени в удостоверение към
покана и в разписката за залепване на уведомление. Въззивният съд приема
връчването за редовно.
Дори и да се приеме, че двете покани не са редовно връчени, от банката
са предявени по общия ред осъдителни искове по чл.430 от ТЗ, поради което
и въззивният съд намира, че няма пречка обявяването на кредита за
предсрочно изискуем да стане от кредитора с връчването на препис от
исковата молба на длъжника, ако обективните предпоставки за това са били
налице към този момент и исковата молба съдържа ясно и недвусмислено
волеизявление за обявяване на цялото вземане по кредита за предсрочно
изискуемо.
Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която
волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е
достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице
обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока.
По възражението за давност:
Приложима по отношение на главницата, включена в анюитетната
погасителна вноска, е общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, тъй като
вземането не е за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължение на части. Поради което и претенциите за връщане
на главница, част от погасителни вноски с падеж до 02.03.2015г. са погасени
по давност. Но такива не се претендират с исковата молба, където изрично е
уточнено, че претенцията е за незаплатени главница с начална дата
10.03.2015г.
По отношение на претенцията за такси управление, същата е
периодична, и за нея е приложима кратката тригодишна давност съобразно
чл.111 б.В от ЗЗД. Поради което и задълженията за плащане на такси за
периода до 02.03.2017г. са погасени по давност. Но такива не се претендират,
тъй като изрично с исковата молба е посочена начална дата от 10.03.2017г.
По размера на вземанията:
По изложени по-горе съображения размерът на целия предсрочно
изискуем дълг следва да бъде изчислен при първоначалните уговорки за
валутен курс на швейцарския франк спрямо лева и визирания в чл.3 ал.1 от
договора размер на възнаградителната лихва. По този курс са преизчислени и
12
всички постъпили суми като погашения по договора. Изчислението е
направено във вариант 1 на заключението на приета от въззивния съд съдебно
– счетоводна експертиза, обективно и компетентно дадено, неоспорено от
страните и кредитирано от въззивния съд изцяло.
По отношение на главницата, доколкото се касае за сбор от падежирали
и неплатени на падежа /12-то число на всеки месец/ части от анюитетни
вноски и предсрочно изискуем остатък от главницата, конкретната дата на
която вземането на банката е станало предсрочно изискуемо /датата на
връчването на поканите или датата на връчване на препис от исковите молби
с доказателствата към тях/ не се отразява на размера на задължението. От
значение за установяване на размера е само погасяването по давност на тази
част от главницата, включена в месечните погасителни вноски до 12.02.2015г.
Поради което и от определения от експерта размер 64 334.64 швейцарски
франка следва да бъде извадена сумата 4 236.28 швейцарски франка. Тази
сума е изчислена от съда по Приложение 1 към заключението като сбор на
неплатените на падежа главници в колона 4 от 51 до 80 вноска включително
за периода от 12.09.2012г. до 12.02.2015г. Или дължимата непогасена по
давност главница по договора за кредит е в общ размер на сумата 60 098.36
швейцарски франка. Поради което и предявеният като частичен иск в размер
на 56 933.71 швейцарски франка е доказан и основателен изцяло и следва да
бъде уважен.
По претенцията за такси управление:
Съобразно чл.4 от договора кредитополучателят заплаща такса
управление в размер на 0.05 % върху размера на непогасената главница по
кредита, платима ежемесечно на датата на падежа. Таксата е дължима до
датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Поради това и по
отношение на тази претенция датата на достигането на уведомлението на
банката до кредитополучателите е релевантна. Съставът на въззивния съд
като взе предвид началната дата на претенцията – 10.03.2017г. и посочените в
колона 6 на Приложение 1 към заключението дължими месечни такси само за
периода от 12.03.2017г. до 12.08.2017г. изчисли сбора на месечните такси и
същият е в размер на 167.20 швейцарски франка. Поради което и независимо
дали ще се приеме, че същите са дължими до 26.02.2019г./12.04.2019г. или до
датата на връчване на исковата молба, предявеният иск за сумата 157
13
швейцарски франка е доказан и основателен и следва да бъде уважен изцяло.
С оглед на така изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което осъдителните искове да
бъдат уважени изцяло.
На основание чл.86 от ЗЗД и направеното искане в полза на банката
следва да бъде присъдена законна лихва върху исковите суми, считано от
подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
задължението.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК в полза на въззивника следва да бъдат
присъдени направените по делото за двете инстанции разноски в размер на
сумата 12 834.68лв. за първа инстанция, представляваща държавна такса,
възнаграждение за вещо лице, възнаграждение за особен представител и
адвокатско възнаграждение, с отчитане на вече присъдените с
първоинстанционното решение разноски в размер на 72.40лв. и сумата
2 572.50лв., разноски за въззивна инстанция – държавна такса и
възнаграждение за особен представител.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 260003 от 15.02.2021г., поправено с решение
№ 260013 от 27.07.2021г. по търг.дело № 23/20г. по описа на Разградски
окръжен съд, в отхвърлителната му част и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Е.М. И. – С., ЕГН **********, и ЕРС. М. СЮЛ., ЕГН
**********, и двамата от гр.И., ул.Лом“ № 18, да заплатят солидарно на
„Юробанк България“ АД със седалище гр.София, ЕИК *********, сумата
56 933.71 швейцарски франка /петдесет и шест хиляди деветстотин тридесет и
три швейцарски франка и седемдесет и един сантима/, представляващи
незаплатена главница от 10.03.2017г. по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 37222 от 27.05.2008г., предявена като частичен иск,
сумата 157 швейцарски франка /сто петдесет и седем швейцарски франка/,
представляваща незаплатена такса за управление за периода от 10.03.2017г.
по същия договор за кредит, ведно със законна лихва върху тези суми,
считано от 02.03.2020г. до окончателното изплащане на задълженията.
14
ОСЪЖДА Е.М. И. – С., ЕГН **********, и ЕРС. М. СЮЛ., ЕГН
**********, и двамата от гр.И., ул.Лом“ № 18, да заплатят солидарно на
„Юробанк България“ АД със седалище гр.София, ЕИК *********, сумата
12 834.68лв. /дванадесет хиляди осемстотин тридесет и четири лева и
шестдесет и осем стотинки/, представляваща направени разноски пред първа
и инстанция и сумата 2 572.50лв. /две хиляди петстотин седемдесет и два
лева и петдесет стотинки/, представляваща направени пред въззивна
инстанция разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при
условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15