Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б
въззивен състав, в публичното заседание на първи юни 1две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при
секретаря Михаела Митова, разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр. дело № 1008 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК
С решение от 22.10.2020 г., постановено по гр. д. № 29461/2020 г., по
описа на СРС, 78 състав,
е признато за установено по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск, че
ответникът И.С.А. дължи на ищеца „П.к.Б.” ЕООД сумите от 1212,76 лв. - главница
и 50 лв. - законна лихва, представляващи задължения по Договор за потребителски
кредит №**********/29.05.2017 г., като са отхвърлени исковете в частите за
сумата от 394,45 лв. - договорна лихва, 861,50 лв. - възнаграждение за
допълнителни услуги, за сумата над 50 лв. до пълния предявен размер от 119,67
лв. - законна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение (02.03.2020
г.), до окончателното изплащане на сумата. Съобразно изхода на спора ответникът
е осъден да заплати на ищеца 140,56 лв. - деловодни разноски в исковото
производство и 47,67 лв. - деловодни разноски в заповедното производство, а „П.к.Б.”
ЕООД е осъдено да заплати на И.С.А. 95,66 лв. - деловодни разноски в исковото производство
и на адв. Д.Л.Ф., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лв.
Срещу така постановеното решение в частта, в която е отхвърлен иска за
възнаградителната лихва от 394,45 лв., е подадена въззивна жалба от ищеца „П.к.Б.”
ЕООД с доводи за неговата неправилност. Оспорва извода на СРС за недължимост на
възнаградителната лихва, тъй като в уговореното между страните ГПР не било
включено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. Счита, че в обхвата на
общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР,
попадат разходите за допълнителни услуги, но само в случаите, когато
получаването на такива е задължително условие за сключване на договора за
кредит. В случая обаче закупуването на допълнителен пакет услуги е опционално и
се дължи отделно и независимо от цената на самия кредит, поради което
образуването на ГПР не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага съображения,
че годишният лихвен процент от 41,17 % отговаря на законовите ограничения и не
противоречи на добрите нрави. Счита, че по-старата практика на ВКС, приемаща,
че надвишаването на трикратния размер на възнаградителната лихва противоречи на
добрите нрави, е преодоляна със законодателните изменения и въведеното в чл.
19, ал. 4 ЗПК ограничение максималният размер на годишния лихвен процент да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва, който към момента се равнява на 50 %. По изложените
съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната
част и претенцията за възнаградителна лихва да бъде изцяло уважена.
Ответникът И.С.А. оспорва въззивната жалба и моли решението на СРС в обжалваната
част да бъде потвърдено. От своя страна, обжалва първоинстанционното решение в
частта, в която е призната за установена дължимостта на сумата от 1212,76 лв. -
главница и 50 лв. - законна лихва с доводи за неговата неправилност и
необоснованост. Излага, че СРС не е взел предвид заключението на приетата по
делото ССчЕ, според която ответникът е извършил плащания по кредита в размер на
2023,02 лв. и след като съдът е приел, че клаузата за възнаградителната лихва и
за ГПР не са произвели правни последици, то е следвало да отчете, че с
платеното е погасена изцяло главницата от 1700 лв. Ирелеванто било, че
кредиторът е отнесъл платената сума за погасяване на суми за възнаградителна
лихва, пакет допълнителни услуги, мораторни лихви и такси. Сочи, че с договореното
възнаграждение за пакет допълнителни услуги ГПР нараства до 115%, с което
кредиторът е заблудил потребителя относно посочения в договора процент на ГПР
от 49,89 % и икономическите последици от това, изразяващи се в задължението да
върне общо 2783,44 лв. при отпусната сума от 1700 лв. Неяснотите, вътрешното
противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемото с императивна норма
съдържание представлявало порок от толкова висока степен, че изключвало
валидността на договарянето съобразно предвиденото в чл. 22 ЗПК. Ето защо,
според ответника, той следвало да върне на основание чл. 23 ЗПК само чистата
стойност на кредита, което е сторил, без да дължи лихва и други разходи по
кредита. Предвид изложеното моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
част, а предявените искове за главница и законна лихва - отхвърлени.
„П.к.Б.” ЕООД е подало отговор на въззивната жалба, с която я оспорва
като неоснователна. Без да конкретизира, счита, че всички възражения,
непосочени в отговора на исковата молба, не следвало да бъдат разглеждани, тъй
като били преклудирани.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица
- страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е
валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства намира въззивната жалба на „П.к.Б.” ЕООД за неоснователна, а тази,
подадена от И.С.А., за основателна. Съображенията за това са следните:
Районният съд е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че И.С.А. дължи
на „П.к.Б.” ЕООД по договор за потребителски кредит №**********/29.05.2017 г.
суми, както следва: от 1212,76 лв.
главница; 394,45 лв. - договорна лихва за периода 25.11.2018 г. – 28.08.2019
г.; 861,50 лв. - възнаграждение за допълнителни услуги, 119,67 лв. законна
лихва за забава за периода 26.10.2017 г. до 28.08.2019 г., както и законна
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
02.03.2020 г.
Между страните по делото е безпротиворечиво, че са били сключили договор
за потребителски кредит № **********/29.05.2017 г., по силата на който ищецът „П.к.Б.”
ЕООД е отпуснал на И.С.А. сумата от 1700 лв., като ответникът е следвало да върне
сумата от 2986,20 лв. С договора за кредит ответникът се задължил да заплати на
ищеца и сумата от 1497,24 лв. - възнаграждение за предоставени допълнителни
услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на кредит, възможност за отлагане
на определен брой вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за промяна датата на падеж, улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични вноски. По този начин общото задължение
на ответника по кредита се формира като сбор от 2986,20 лв. и 1497,24 лв. -
общо 4483,44 лв. , което е било разсрочено на 36 равни месечни вноски от по
124,54 лв. Договореният размер на
възнаградителната лихва е 41,17 %, а посоченият в договора за кредит ГПР е
49,89 %. Според приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, ако към
договорения лихвен процент се прибави и възнаграждението за пакет допълнителни
услуги, то процентът на лихвата се равнява на 79,08 %, а ГПР е 115,08 %.
С оглед предмета на въззивната проверка относно правилността на
първоинстанционното решение, очертан съобразно въведените във въззивната жалба
на ищеца оплаквания, настоящият въззивен състав намира, че претенцията за
възнаградителна лихва е изцяло неоснователна, тъй като това вземане произтича
от договорна клауза (раздел VI от договора), която се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната
лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва –
арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент
(какъвто поддържа ищеца) да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер
на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е
всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от
правомощието му служебно да провери съответствието ѝ с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК
законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички
разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване
на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието ѝ с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се
дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация
по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не
води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение №
906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение №
901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се
приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната
лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава
неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави,
а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва,
която превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в раздел VI от договора лихвен процент от 41,17 % е над четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10,00%, и през годините не е отбелязал повишаване. С така уговореното
възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е
по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и
по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „П.к.Б.”
ЕООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански
риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително
извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на
потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат
кредиторът да извърши преценка за имуществeното състояние на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен
процент от 41,17 %, съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до
несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на раздел
VI от договора се
явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В този смисъл
клаузата не е годна да породи задължения за кредитополучателя независимо дали е
налице хипотеза за нейното приложение, а начислената въз основа нея сума е
лишена от основание и претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
С въззивната си жалба „П.к.Б.” ЕООД не е обжалвало първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени претенциите за възнаграждение за
допълнителни услуги, нито са оспорени изводите на съда относно нищожността на
клаузата, от която произтича това задължение. При това положение районният съд
е следвало да съобрази, че дължими по кредита се явяват единствено вземанията
за главница и евентуално лихви за забава, като отчете и извършените плащания по
кредита. Последните се установяват от приетата пред първата инстанция, без
възражения от страните, съдебно-счетоводна експертиза, в чиято задача №1 е
посочено, че ответникът е извършвал погашения в периода 24.07.2017 г. –
29.11.2018 г. в общ размер на 2027,02 лв., като начислената лихва за забава е в
размер на 42,03 лв., а таксата по чл. 17, ал. 4 от ОУ е в размер на 150 лв. При
това положение платената сума е била достатъчна да покрие изцяло задължението
за главницата от 1700 лв. и лихвата за забава, поради което следва да се
приеме, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК за И.С.А. не са
съществували задължения към „П.к.Б.” ЕООД по процесния потребителски кредит. В
този смисъл въззивната жалба на ответника се явява основателна и решението на
СРС следва да бъде отменено в частта, с която е прието за установена дължимостта на сумата от 1212,76 лв. -
главница и 50 лв. - законна лихва, дължима за заявения период 26.10.2017 г. до 28.08.2019 г., и тези
претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта с присъдените в полза на ищеца разноски за
заповедното и за исковото производства.
По разноските:
При този изход на „П.к.Б.” ЕООД следва да бъде осъдено да заплати
съдебни разноски на И.С.А. от 76 лв. за държавна такса за подадената въззивна
жалба и допълнително сумата от 84,34 лв. към вече присъдените с
първоинстанционното решение 95,66 лв. разноски за депозит за ССчЕ.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. Д.Ф. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в
първоинстанционното производство от още 111,19 лв. към вече присъдените 300
лв., както и възнаграждение във въззивното производство от 300 лв., определено
по реда на чл. 9, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от
22.10.2020 г., постановено по гр. д. № 29461/2020 г., по описа на СРС, 78
състав, в частта, в която е признато за установено по предявен на
основание чл. 415, ал. 1 от ГПК иск, че ответника И.С.А. ЕГН **********, със
съдебен адрес ***, чрез адв. Д. Ф., дължи на ищеца „П.к.Б.” ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, сумите от 1212,76 лв. - главница и 50
лв. - законна лихва, представляващи задължение по Договор за потребителски
кредит №**********/29.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение
(02.03.2020 г.) до окончателното плащане, както и в частта с присъдените в полза
на „П.к.Б.” ЕООД съдебни разноски за заповедното производство от 47,67 лв. и за
първоинстанционното производство от 140,56 лв., и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по
реда на чл. 422, вр. 415, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за
установяване, че ответника И.С.А. дължи на ищеца „П.к.Б.” ЕООД, сумите от
1212,76 лв. - главница и 50 лв. - законна лихва за периода 26.10.2017 г. до 28.08.2019 г., представляващи задължение по Договор за
потребителски кредит №**********/29.05.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за
изпълнение (02.03.2020 г.) до окончателното плащане, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
22.10.2020 г., постановено по гр. д. № 29461/2020 г., по описа на СРС, 78
състав в останалата обжалвана част
ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
да заплати на И.С.А. ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сторените в
производството пред СГС разноски от 76
лв. за държавна такса за подадената въззивна жалба и допълнително сумата от 84,34
лв. към вече присъдените с първоинстанционното решение 95,66 лв. - разноски
за депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК
*******, да заплати на адв. Д.Л.Ф., с адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв, във вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в първоинстанционното производство от още 111,19 лв., както и възнаграждение
във въззивното производство от 300 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.