№ 719
гр. София, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20201100509822 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 59482/06.03.2020 г. на СРС, 169 с - в, по гр. д № 8393/2019 г. г. са
отхвърлени предявени от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, срещу П. М. БЛ., ЕГН
**********, искове е правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост
на сумата от 10 166. 59 лв., представляваща главница по договор за кредит №
**********/16.03.2017 г., ведно със законната лихва от 30.08.2018 г. (подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното погасяване на
сумата, както и за сумата от 53. 09 лв. - мораторна лихва за периода от 16.02.2018 г. до
02.05.2018 г.
Решението се обжалва от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, чрез представителя му, с
доводи, че е незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон.
Излагат се доводи, че неправилно СРС е приел, че настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита не е надлежно обявена на длъжника, като са приложени
изискванията за банковите институции към небанкова институция, каквато е „П.К.Б.“
ЕООД, съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗКИ. Стопанската активност на ищеца не е подчинена
на ЗКИ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ не намира приложение за него. Поддържа, че цитираното
от СРС ТР № 4 от 18.04.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, е неприложимо в процесния
случаи. Последното намира приложение само за обявяване предсрочната изискуемост
на вземания, произтичащи от банкови кредити и не засяга заемните правоотношения,
по които заемодател е небанкова институция. Небанковите финансови субекти не
фигурират сред посочените в чл. 417, т. 2 ГПК. Твърди, че по отношение на процесния
1
договор намират приложение нормите на ЗПК и ЗЗД. Ищецът се позовава на практика
на други съдилища по аналогични казуси. В случая е безспорно, че длъжникът е
изпаднал в забава и е спрял да погасява задълженията си по договора. Предсрочната
изискуемост е настъпила автоматично, с просрочие на една вноска по кредита повече
от 30 дни, без нужда от уведомяване на длъжника, съгласно чл. 12. 3 от ОУ на
договора. В производството е доказано, че ответницата не е погасила задълженията си
по предоставения потребителски кредит. Ако се приеме, че не е настъпила
предсрочната изискуемост на целия кредит, то моли да се съобрази настъпването на
изискуемостта на вноските с настъпил падеж към момента на устните състезания във
въззивната инстанция. В случая падежа на последната вноска е настъпил на 10.10.2019
г. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат изцяло или да бъде присъден
сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до момента на приключване на
устните състезания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна - ответницата П. М. БЛ., не е депозирала писмен отговор в
срока по чл. 263 ГПК. В съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна. Моли
да се потвръди решението на СРС, като законосъобразно постановено. Не възразява по
разноските на ищеца.
СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по
реда на въззивната проверка, приема следното:
СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението се
оспорва в цялост и съдът намира, че то е валидно и допустимо. Производството се
развива след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК.
По съществото на спора и като съобрази установените по делото факти, както и
становищата на страните, въззивният състав намира следното :
В случая в тежест на ищеца е било да установи, при условията на пълно
доказване, съществуването на валидни договорни отношения с ответника, по които за
последния са възникнали задължения в претендирания за установяване размер на
главница и лихви, а ответникът следва да установи правопогасяващите и
правоизключващите си възражения срещу исковете. Съдът следи и без довод на
страните за нарушения на императивните материалноправни норми.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит от 16.03.2017
г., както и на поетите с него права и задължения въззивният съд намира, че последният
има правната характеристика на договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК
и страните следва да подчинят правоотношението на правила на ЗПК. Потребителският
кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през
процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън
рамките на своята професионална или търговска дейност, съгласно чл. 10, ал. 4 от
ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК съдържа
изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 11, ал. 2 от
2
ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от
страните по договора.
Като е взел предвид доказателствата по делото СРС основателно е приел, че
страните по делото са склбючили договор за потребителски кредит №
**********/16.03.2017 г., по който ищецът е отпуснал на ответницата в заем сумата 5
000 лв., със срок за погасяване на кредита 24 месеца. Видно от договора ГПР е в размер
на 49, 89 %, а ГЛП - 41, 17 %, про което размерът на месечната вноска става 309. 11 лв.
Тези обстоятелства не са оспорени от ответницата. Глабалните размери на вноските по
главницата и възнаградителните лихви са посочени в погасителни планове, неразделна
част от договора. Не се оспорва и факта, че ответницата е получила реално сумата от 5
000 лв. по договора.
Не се спори, че е договорен и пакет от допълнителни услуги, за които е
посочено възнаграждение на кредитора от 4 643, 76 лв., поради което общото
задължение по кредита е станало в размер на 12 062 лв., а размерът на вноската - 502.
60 лв., при дата на погасяване 10 - то число от месеца.
Ищецът е претендирал, че сумите по кредита са станали предсрочно изискуеми,
съгласно чл. 12. 3 от ОУ, поради просрочване при плащане на месечни внсоки, като не
е оспорвал, че не е уведомявал длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост
на кредита.
За да отхвърли исковете СРС е приел единствено, че кредиторът не е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем, преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, съгласно изискванията на ТР № 4/18.06.2014 г.,
ВКС, ОСГТК.
Във връзка с основното възражение на ищец по жалбата, че изискванията за
обявяване предсрочна изискуемост на кредита на длъжника касаят само банковите
институции, а „П.К.Б.“ ЕООД е небанкова институция, съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и
чл. 60, ал. 2 от ЗКИ не намира приложение за нея, както и изискванията на ТР № 4 от
18.04.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно обявяването на
предсрочната изискуемост на кредита, въззивният състав намира следното :
В т. 18 от цитираното тълкувателно решение и в множество други решения :
решение № 135 от 16.10.2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I т. о., решение № 83 от
26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 44 от 5.06.2017 г. по
гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 101 от 15.08.2017 г. по гр. д. №
53684/2015 г. на ВКС, IV г. о., са изложени съображения, че правото да се обяви
кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва
да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора до
длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора условия,
договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските,
чиито падежи все още не са настъпили.
В решение № 99 от 1.02.2013 г. по т. д. № 610/2011 г., I т. о. е прието, че
уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността да иска
изпълнение преди срока, но изгубването на преимуществото на срока, според общата
разпоредба на чл. 71 ЗЗД, има за последици изискуемост на задължението и право на
кредитора да предприеме действия по изпълнение.
В обобщение съгласно дадените разрешения в практиката на ВКС, които се
споделят от настоящия състав, предсрочната изискуемост на вземането по договор за
3
заем за потребление по чл. 240 ЗЗД или ЗПК, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД,
представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което се
упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението следва да достигне до
насрещната страна и поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки
за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона,
доколкото договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за
връщането на заетата парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. Няма
пречка страните по договора за заем за потребление да уговорят кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок. Изключено е обаче страните предварително да уговорят, че при
неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият заем става
предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на
предсрочната изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“ настъпване на
предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не поражда действие,
понеже противоречи на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо
право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието
действие настъпва с достигането му до длъжника и при наличие на обективните
предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или
предвидените в закона.
Като съобрази изложеното, въззивният състав споделя извода на СРС, че
даденото в цитираното ТР разрешение за необходимост преди подаване на заявлението
да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, е приложимо и към процесния договор за потребителски кредит (ДПК),
независимо че ищцовото дружество не е банка, а небанкова финансова институция, по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, а процесният договор е за предоставяне на заем (кредит) по
ЗПК. Не съществуват правно-логически аргументи за различно третиране на
предсрочната изискуемост на кредитите (заемите) отпускани от небанкови финансови
институции (какъвто е ищецът по настоящото дело) и тези, отпускани от търговските
банки. Няма законово основание заемодателят, който е финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да
бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за
предсрочно изискуем, както се поддържа в жалбата. В противен случай, както
кредитополучателите, така и кредиторите по договорите с небанкови финансови
институции, ще са поставено в по-неблагоприятно положение спрямо банките и
длъжниците по договори за банкови кредити.
В настоящия случай нито се твърди, нито се установява по делото, че ищцовото
дружество е направило волеизявление, че счита кредита за предсрочно изискуем, което
да е достигнало до длъжника преди постъпване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда.
За разлика от СРС обаче въззивният състав приема, че исковете не могат да се
приемат за изцяло неоснователни само поради необявената на длъжника предсрочна
изискуемост на кредита от страна на ищеца. Въззивният съд намира, че доказването на
настъпила предсрочна изискуемост по договора за кредит е определящо единствено за
размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора.
В този смисъл в ТР № 8 от 02.04.2019 г., по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, т. 1, постановено в хода на процеса пред СРС, се възприе становището, че в
случай, че не са настъпили последиците на претендираната от страна на заявителя в
4
заповедното производство предсрочна изискуемост, липсата на точно изпълнение,
съобразно уговореното между страните следва да бъде съобразено в производството по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
ВКС се обедини около становището, че съобразно уговореното в договора,
длъжникът е задължен за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
уговореният между страните падеж, като присъждането на вноските с настъпил падеж,
когато се е претендирала цялата главница по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно
произнасяне по непредявен иск. Позоваването на предсрочна изискуемост на вземането
променя по принцип уговорената в договора за кредит изискуемост на вноските, които
не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но не променя
основанието, от което произтича вземането.
Според ТР № 8/2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решението трябва
да отразява правното положение между страните към момента на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция, като съдът е длъжен да съобрази фактите
настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, било
защото го пораждат или защото го погасяват. Според становището на ВКС в
посоченото ТР № 8/2019 г., ако в хода на производството не се установи настъпване на
предсрочна изискуемост на целия дълг или останащата неплатена част от него,
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на дължимост на
вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост следва да се уважи за
вземанията с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо в
съответната инстанция (т. е. към деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция).
Като съобрази изложеното въззивният съд намира, че в в случая крайният падеж
на договора, сключен на 16.03.2017 г., за срок от 24 месеца, е настъпил след подаване
на заявлението (30.08.2018 г.), преди приключване на производството още пред СРС - в
хода на процеса.
По отношение действителността на договора за потребителски кредит (ДПК)
като цяло и на отделните негови клаузи, в съдебната практика последователно се
приема, че съдът следи служебно и без изричен довод за нищожността на клаузите на
договора. (т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС). Преценката за нищожност се направи както в съответствие с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на специалните ЗЗП и ЗПК.
На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен.
Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания,
при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по
силата на самия закон.
Процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от двете страна,
към него са приложени ОУ, който също съдържат подпис на страните. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия размер на
кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в
брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или
5
при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания
към процесния договор са спазени.
Съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК
за предоставяне на информация за размера на лихвения процент по кредита, годишния
процент на разходите по кредита (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, както и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Не е спазено
обаче изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за
прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ
информация за последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.
Съдът намира, че за да се приемат за спазени императивните изисквания,
посочени по – горе, в погасителния план, дори ако е налице фиксиран лихвен процент,
следва да има яснота относно начина на изчисление на възнаградителната лихва - на
база на целия размер на кредита към датата на неговото сключване, на база на
остатъчната част от главницата при нейното последователно изплащане или по някакъв
друг начин.
В случая погасителният план съдържа единствено сумата на погасителните
вноски за главница и лихви, от която не става ясно за потребителя какъв е начина на
изчисляване на възнаградителната лихва, върху каква сума и за какъв период се
начислява - върху остатъчния размер по кредита, върху конкретната вноска или по
друг начин, с което се нарушават правата на потребителя. По този начин той не е
информиран, към момента на сключване на договора, с всяка вноска по кредита, която
би извършил, каква част от задълженията погасява и каква част остана непогасена. Без
да детайлна разбивка на погасителните вноски е невъзможно да се установи по какъв
начин е начислена лихвата по кредита за всяка вноска и как е формиран претендирания
от жалбоподателя размер.
На следващо място, по отношение определената в договора възнаградителната
лихва в размер на 41, 17 % годишно, съдът намира следното :
Както се подочи и по – горе, във всеки момент на производството и без довод на
страната, е възможно да се достигне до заключение, че една клауза е сключена в
нарушение на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1 от ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите на справедливостта и на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на
другата. Според решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о.,
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации
и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до
нищожност."
Следователно във всички случаи, когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена се нарушава принципът на
добросъвестност в облигационните отношения. Според въззивният сътав, в случая
клаузата за възнаградителната лихва е нищожна, тъй като с нея се нарушава
принципът на справедливостта в гражданските правоотношения и се накърняват
добрите нрави.
Действително в съдебната практика становището, че няма пречка страните да
6
уговорят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, стига
на не противоречи на добрите нрави. Такова противоречие е налице когато
неравноправно се третират икономически по-слабите участници в оборота и се
използува недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на
друг и пр. Настоящият състав възприема съдебната практика наложила критериите за
добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и
необезпечените кредити и приема, че уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на
законната лихва по просрочени задължения накърнява добрите нрави. Ето защо и
клаузата за възнаградителната лихва, определена в по - висок размер от трикратния
лихвен процент за страната, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Следователно уговорка за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41, 17 %
годишно противоречи на добрите нрави. Посочената клауза нарушават принципа на
справедливост и еквивалентност на престациите и създават условия за неоснователно
обогатяване на ищеца.
По отношение споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, настоящата инстанция намира следното :
Съдът намира, че уговорката в договора за потребителски кредит за
предоставяне пакет от допълнителни услуги също е нищожна, на основание чл. 146, ал.
1 от ЗЗП - поради противоречие със закона на основание чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК и
възнаграждението за такива услуги не е дължимо от длъжника.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл. 143, т. 1
- т. 19 ЗЗП са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по
аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗЗП изброяването е примерно, а не изчерпателно.
Съгласно представеното към процесния договор Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги заплащането на уговореното възнаграждение се
дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги, а
именно: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2)
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3) възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на дата на
падеж и 5/ улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Така
определен, предметът на споразумението категорично изключва самостоятелния му
характер, тъй като услугите не могат да се ползват от клиента извън основния кредитен
договор. Настоящият съдебен състав намира, че така описаният пакет допълнителни
услуги по същество не представлява реално предоставени допълнителни възможности
или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и
които да носят допълнителни ползи за него, за да обосновава изискване, съответно
заплащане на възнаграждение, в определения размер. Наред с това според клаузите на
ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, ползването на всяка от тях е
обусловено от насрещната воля на кредитора, което потвърждава изложеното по-горе,
че не се касае за допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя. По-
конкретно следва да се посочи, че за услугата „приоритетно разглеждане и изплащане
на потребителския кредит“ изначално липсва яснота какъв е срокът за разглеждане и
изплащане на кредита, в случай че не бъде избран допълнителен пакет, т. е. не се
установява конкретна полза или преимущество за кредитополучателя. Договорът е
двустранен и всяка една от услугите представлява част от процеса на първоначално и
7
последващо договаряне между страните, през който процес, всяка от тях е длъжна
добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените със закона права и вменени
задължения. Ето защо паричното компенсиране на едната страна по договора за това е
неоправдано и създава предпоставки за неоснователното обогатяване. Освен
изложеното, следва да се има предвид и че разпоредбите на чл. 10 а, чл. 19, ал. 3 и чл.
33 ЗПК ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит, на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Уговарянето на бъдещи разходи
във фиксиран размер, събирани по силата на самия договор, дава основание за
квалифицирането му като уговорена отнапред компенсация за неполучена договорена
престация, което сочи за неравноправност на клаузата.
Настоящият състав намира, че възможността за предоставяне на тези
допълнителни услуги не е равнозначна на реалното им предоставяне. Подобно
споразумение създава, както предпоставки за нарушаване изискването за
добросъвестност, така и значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора.
В заключение въззивният състав приема, че клаузата за заплащане на
възнаграждение за предоставяне на допълнителен пакет услуги също е нищожна.
По изложените съображения в съвкупност, настоящият състав намира, че е
налице основание за обявяване на договора за кредит за недействителен поради
противоречие с добрите нрави и нарушения на императивни законови норми - по чл. 22
ЗПК. Както се посочи и по - горе, в чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е
предвидено, че договорът за потребителски кредит е недействителен при допуснати
нарушения на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 при
сключването му.
Съгласно чл. 23 ЗПК обаче, ако договорът за кредит бъде приет за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
и на лихвите и другите разходи по договора.
Предвид изложеното в съвкупност, като съобрази общия размер на претенцията
от 10 166, 59 лв. за главница, в която е включена главница и възнаградителна лихва и т.
н. разноски за допълнителни услуги, съдът намира, че след приспадане от тази сума на
разноските за допълнителни услуги и такси в общ размер от 4 043, 29 лв. и
възнаградителни лихви от 1 918, 34 лв., на основание чл. 162 ГПК, се дължи само
остатък от 4 184, 96 лв., която съставлява главницата по договора за кредит.
По разноските пред СРС :
Предвид промяна в изхода от спора, в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски общо в размер на 104 , 41 лв. за заповедното производство и 212 лв. за
исковото производство, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал.
1, вр. с ал. 8 ГПК.
По разноските във въззивното производство :
С оглед изхода на спора, в полза на ищеца съдът присъжда 176 лв. разноски,
съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ решение № 59482/06.03.2020 г. на СРС, 169 с - в, по гр. д №
8393/2019 г., в частта, в която са отхвърлени предявени от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****,
срещу П. М. БЛ., ЕГН **********, искове е правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване дължимост на сумата от 4 184, 96 лв. - представляваща главница по
договор за кредит № **********/16.03.2017 г., ведно със законната лихва от 30.08.2018
г. (подаване на заявлението) до окончателното погасяване на сумата и вместо това
ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЕМА за установено, на основание чл. 422 ГПк, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че П. М. БЛ., ЕГН **********, с адре :
ж. к. **** дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, с адрес : гр. София, бул. ****, сумата
от 4 184, 96 лв. - представляваща главница по договор за кредит №
**********/16.03.2017 г., ведно със законната лихва от 30.08.2018 г. (подаване на
заявлението), за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. №
57594/2018 г., на СРС, 169 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 59482/06.03.2020 г. на СРС, 169 с - в, по гр. д №
8393/2019 г. в цялата останала отхвърлителна част.
ОСЪЖДА П. М. БЛ., ЕГН **********, с адре : ж. к. **** дължи на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК ****, с адрес : гр. София, бул. ****, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8
ГПК, разноски по делото, както следва : за СРС - общо 104 , 41 лв. за заповедното
производство и 212 лв. за исковото производство, а за СГС - общо 176 лв. разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9