Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: 131 Година 2019г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 17.04.
2019 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНКА ТРЪНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ :
КРАСИМИР НЕНЧЕВ
БОРИСЛАВ ИЛИЕВ
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр. д. № 139 по
описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване .
Районен съд
Пазарджик е сезиран с искова молба,подадена от търговското
дружество „Банка ДСК“ ЕАД ,
ЕИК ********* , със седалище и
адрес на управление на дейността гр.
София , ул. „Московска“ № 1, против И.Г.М.
, ЕГН **********,***.
С исковата молба е
предявен положителен установителен иск
по чл. 422 от ГПК.
С Решение № 770/ 11. 06 .2018г. на районен
съд Пазарджик , постановено по гр. д. № 310/2018г. по описа на същия съд, иска е уважен
частично. Присъдени са съдебно-
деловодни разноски на страните ,съобразно уважената и отхвърлената част от
исковете .
Решението на
районния съд се обжалва с въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство И.Г.М. , ЕГН **********, ,подадена
чрез
пълномощника на страната. Решението на съда се обжалва в уважителната му
част. Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалването решение,поради нарушение
на материалния закон и необоснованост . Искането е да се отмени
решението на районния съд в обжалваната
част и се
постанови ново решение от въззивната
инстанция по съществото на спора, с
което се отхвърли предявения иск . Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски в двете
инстанции.
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен
отговор от противната страна.В открито
съдебно заседание пълномощника на въззиваемата страна оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд , като правилно и законосъобразно да се потвърди в обжалваните части .
В открито съдебно
заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение
, които са посочени във въззивната жалба
, като взе предвид становището на страните и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната жалба е
процесуално допустима .
Жалбата е подадена
от активно легитимирана страна ( ответник в производството пред районния съд ).
Жалбата е
подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на
решението . По допустимостта на
решението в обжалваната му част . По
останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .
Във въззивната
жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или
за неговата процесуална недопустимост. Възраженията , които се правят са свързани с правилността на съдебното решение
.
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна
.
І. По възражението във въззивната жалба относно
недължимостта на главницата по иска
поради недействителност на договора за кредит.
Това възражение е
въведено в процеса с отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК. Твърди се от ответната страна ,че договора за кредит за текущо потребление ,сключен на 08. 04. 2015г.
е недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит / ЗПК/ във вр.с чл. 11 ал.1т.12
от ЗПК.
Възражението е неоснователно.
В чл. 10 ал.
1 от ЗПК е посочено ,че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма , на хартиен
или друг траен носител,по ясен и разбираем начин,размер на шрифта не по-малък
от 12, в два екземпляра –по един за всяка от страните по договора .
В чл. 11 ал. 1 т. 12
от ЗПК е посочено ,че договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа информация за правото на потребителя
по срочен договор за кредит да получи при поискване,безвъзмездно и във всеки
момент от изпълнението на договора информация
за извършените плащания ,под формата на
извлечение от сметка и за предстоящите плащания под формата на погасителен план
,в който се посочва дължимите плащания
,сроковете и условията за извършването на тези плащания. Погасителният план
трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска по главница ,лихви
и допълнителните разходи .
В чл. 11 ал.2 от ЗПК е посочено ,че общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит,като всяка страница се подписва от
страните по договора .
В чл. 22 от ЗПК е посочено ,че договора за потребителски кредит
е недействителен ,ако не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 12 от закона .
В чл. 23 от ЗПК е
посочено ,че когато договора за потребителски кредит е обявен за недействителен
,потребителя връща само чистата стойност на кредита,но не дължи лихви или други
разходи по кредита .
От съдържанието на представения препис на
договора за потребителски кредит се установява ,че в него не се съдържа
информацията по чл. 11 ал.1 т. 2 от
договора . Такава информация се съдържа в Общите условия
за предоставяне на кредити за текущо потребление.
В чл. 14 т. 2 на
Общите условия е посочено ,че кредитора се задължава да
предоставя в офисите си ,при поискване и безвъзмездно , по време на действие на договора за кредит
, на кредитополучателя информация за
състоянието на кредита ,под формата на извлечение по сметка,за извършените
плащания и под формата на погасителен план за предстоящите плащания .
В чл. 14 т. 3 на
Общите условия е посочено ,че кредитора се задължава да предоставя по искане на кредитополучателя информация за движението по разплащателната
сметка , обслужваща кредита .
Препис от Общите условия на кредитора също са представени по делото .
В чл. 14 на
договора за потребителски кредит е посочено ,че
неразделна
част от договора са
Общите
условия за предоставена на кредити
за текущо потребление на физически лица и извлечение от Тарифата за
лихвите ,таксите и комисионните , които Банка ДСК прилага , които
кредитополучателя е получил и приема с
подписването на договора .
От съдържанието на
договора за потребителски кредит и
Общите условия към договора се
установява ,че всяка страница на
двата документа е подписана от представител
на кредитора и от кредитополучателя .
Установено е
поделото ,че на 01. 08. 2017г. страните са подписали Допълнително споразумение
към договора за кредит за текущо потребление и Общи условия за предоставяне на
кредити за текущо потребление. В
допълнителното споразумение също не се
съдържа информацията по чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Такава информация се съдържа в чл.
14 т. 2 и т. 3 на Общите условия към допълнителното споразумение , която
има аналогичен характер
на информацията в договора за потребителски кредит. В чл. 12 на
Допълнителното споразумение страните са
приели също така,че Общите условия на кредитора за предоставяне на кредити за текущо потребление представляват
неразделна част от допълнителното споразумение, получени са от кредитополучателя и ги приема с
подписването на Допълнителното споразумение. И двата документа са подписани на всяка страница
от страните по договора .
Правният въпрос , който е повдигнат пред районния
съд и който се поддържа във въззивната
жалба е- може ли да
се приеме ,че условията на чл. 11 ал.
1т. 12 от ЗПК ,относно задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит са спазени при положение ,че в индивидуалния договор
такава информация не се съдържа,а такава информация се съдържа в Общите условия
на към индивидуалния договор ?
Отговорът на този
въпрос е положителен.
Договорът за
кредит за текущо потребление , който е сключен на 08. 04. 2015г. по своята
правна природа представлява „договор за банков кредит“ (чл. 430 от ТЗ). Договорът за
банков кредит се определя ,като
„търговска сделка“ , както по критериите на чл. 286 ал.1 и ал. 3 от ТЗ( сделка ,сключена от търговец, която е
свързана с упражняваното от него занятие) ,така и
по критериите на чл. 286 ал. 2 от ТЗ във
вр. с чл. 1 ал. 1 т. 7 от ТЗ( банкова сделка ). Ето защо по отношение на договора
за кредит за текущо потребление приложение намират общите положения на част
трета от ТЗ „Търговски сделки „ , глава
21 „Общи положения „.
В чл. 298 ал. 1 т.1 и
ал. 2 от ТЗ е посочено ,че установените отнапред общи условия на търговеца за сключваните от него
сделки стават задължителни за другата страна ,когато :
-
заяви писмено ,че ги приема;
-
когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, общите
условия обвързват другата страна само ако са и били предадени при сключването
на договора ;
Както в договора
за кредит за текущо потребление ,така и в допълнителното споразумение към
договора страните са приели,че Общите
условия представляват неразделна част от договора .
Както бе посочено
по – горе, за действителността на
сделката закона изисква сключването и в
писмена форма ,на хартиен или друг траен носител. В договора и в допълнителното
споразумение е посочено ,че при сключването на договора Общите условия на кредитора са предадени на кредитополучателя ,който е
заявил писмено в договора ,че ги приема .
При тези данни
въззивната инстанция прави следните изводи :
1/Общите условия представляват неразделна част от
индивидуалния договор за потребителски кредит и допълнителното споразумение към
него ;
2/ Общите условия
са станали задължителни за кредитополучателя ;
При положение ,че Общите условия на
кредитора са станали част от индивидуалния договор за банков кредит логично следва извода ,че изискването на чл.
11 ал. 1 т. 12 от ЗПК е спазено ,след като
текстът на правната норма е възпроизведен в Общите условия .
Другото
съображение на съда,за да приеме,че е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т.12
от ЗПК е нормата на чл. 11 ал. 2 от ЗПК,където изрично е казано ,че общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит. При
положение ,че законодателя определя Общите условия ,като част от индивидуалния договор за
потребителски кредит да се твърди от
въззивната страна ,че възпроизвеждането на текста на чл. 11 ал.1 т.
12 в Общите условия няма правно
значение,като правно значение има единствено възпроизвеждането на текста в индивидуалния договор е съвсем неправилно.
Както бе посочено
по – горе,договора за потребителски кредит и Общите условия са подписани на всяка страница от страните по договора , с
което е спазено изискването на чл. 11
ал. 2 от ЗПК.
В горния смисъл е
и съдебната практика на съдилищата( виж Р. № 519/
03.11. 2014г. по в.гр. д.№ 692/2014г. на
ОС Перник ; Р. № 219/ 16.03. 2015г. по
в.т. д.№ 159/2015г. на ОС Варна ; Р. № 357/ 18.12. 2018г. по в.гр. д.№ 495/2018г. на ОС Сливен ;).
Съдебната практика
, която е посочено в писмените бележки на пълномощника на ответната страна
и цитирана във въззивната жалба не
подкрепя тезата на жалбоподателя .
Неправилно е
възражението във въззивната жалба
за това ,че част от главницата в размер
на 4571, 44 лв. не се дължи.
Възражението се
обосновава във въззивната жалба по
следния начин:
В мотивите на обжалвания съдебния акт е прието ,че клаузата в договора
за потребителски кредит относно начина
на определяне на възнаградителната лихва и нейното изменение представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл.
143 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ , а от там и нищожна клауза, на
основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. При положение ,че това е нищожна клауза,начислената
възнаградителна лихва до 22. 08. 2017г.
в размер на 4571, 44лв.( според
заключението на приетата по делото СИЕ) не се дължи от кредитополучателя и
подлежи на възстановяване. Тази сума следва
да се приспадне от главницата ,за да не се налага воденето на второ дело
срещу Банката – кредитор.
Възражението е неоснователно ,тъй като
излиза извън предмета на настоящия спор.
Действително ,в
мотивите на съдебното решение районния съд
е приел,че клаузата от договора
,в която е уговорен размера на
възнаградителната лихва ,начина на
определянето й от банката-кредитор и начина на нейното изменение,представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 144 ал. 4 от ЗЗП,поради което на
основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е нищожна клауза. Това касае обаче претенцията на ищеца за заплащане на договорна
(възнаградителна ) лихва в размер на 624, 52лв. Сумата, която ответната страна желае да бъде приспадната от
дължимата главница не е предмет на настоящия спор и не е въведена в процеса по съответния
процесуален ред. Недължимостта на сумата
следваше да се установи с влязло
в сила съдебно решение в настоящото съдебното производство , което изискваше
ответната страна да въведе спорното право по съответния процесуален ред – чрез
процесуално възражение за прихващане или чрез насрещен иск.
ІІ. По възражението в исковата молба относно недължимостта на санкционираща лихва в размер
на 65, 48 лв.
Заплащането на
санкционираща лихва е уговорено в чл. 19.1. и 19.2. на Общите условия към
договора за потребителски кредит и в чл. 18.1. и 18.2. от Общите условия към
допълнителното споразумение. Периодът на забавата ,за който следва да се
начислява санкционираща лихва и размера на санкциониращата лихва са установени от
заключението на приетата по делото СИЕ, които съответстват на посочените в исковата молба . Заключението на
СИЕ не е оспорено от страните в първоиинстанционното производство .
Възражението във въззивната жалба е неоснователно ,тъй като се
прави за първи път във въззивното производство .
Според
разрешенията ,дадени в т. 3 на ТР № 1/
2013г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на
въззивното производство, възраженията на ответника поначало
се преклудират с изтичане на срока за
отговор по чл. 131 от ГПК,поради което
не могат да се правят за първи път пред въззивната инстанция . Същите могат да
се въведат за първи път пред въззивната инстанция само ,ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените
правила не е могла да ги заяви пред
първата инстанция .
С отговора на исковата молба ответника не е
оспорил претенцията за заплащане на
санкционираща лихва нито по основание,нито по размер. Оспорил е само дължимостта на
възнаградителната лихва и на начислените такси . Такова оспорване не е направено и в хода на съдебното
производство, при условията на чл. 143 ал. 2 и чл. 146 ал. 3 от ГПК . По тази причина правото на ответника да
оспори претенцията за заплащане на санкцинираща лихви е процесуално
преклудирано .
Следва да се
отбележи също така ,че възражението във въззивната жалба относно дължимостта на
санкциниращата лихва се прави съвсем
формално ,без да са изложени конкретни
съображения в тази насока.
При положение ,че фактическите и правните изводи
на районния съд по съществото на спора
съвпадат с тези на въззивната инстанция
, на основание чл. 271 ал.1 от ГПК , решението на районния съд в обжалваните части ще следва да се потвърди .
С оглед изхода на
спора пред въззивната инстанция и на основание
чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за правната помощ ще следва в полза на въззиваемата страна да се присъди
юрисконсулско възнаграждение в размер на
100лв. за процесуално представителство пред въззивната инстанция . Искането
за присъждана на разноски е направено своевременно от пълномощника на въззиваемата страна , до
приключване на устните състезания във
въззивната инстанция .
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 770/ 11. 06 .2018г. на районен съд Пазарджик , постановено по гр. д. № 310/2018г. по описа
на същия съд.
ОСЪЖДА И.Г.М. , ЕГН **********,***, да заплати в
полза на търговското дружество „Банка
ДСК“ ЕАД , ЕИК ********* , със седалище и адрес на управление на дейността гр. София , ул. „Московска“ № 1, сумата 100 лв. , представляваща
юрисконсулско възнаграждение за
процесуално представителство пред
въззивната инстанция .
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК( търговско дело с
цена на обективно съединените искове
над 20 000 лв. ) решението на въззивната инстанция подлежи
на касационно обжалване в едномесечен
срок от съобщението на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: