Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
Гр.
София, 10.01.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
IV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание на девети
декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия
Кордоловска в.гр.дело № 11386 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение
№ 158207 от 23.07.2020 г., постановено по гр.д. № 27882/2013 г. на СРС, ГО, 179
състав, съдът е признал за установено
на основание чл. 415 ГПК по отношение на С.Д.С., ЕГН **********,
че дължи на „БНП П.П.Ф.“ С.А. Франция чрез „Б.П.П.Ф.“
С. клон Б. ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк -
сграда 14, на основание чл. 240 ЗЗД, вр. 9 ЗПК сумата от 2 770 лв. - главница
по предоставен паричен заем, съгласно сключения между страните Договор за кредит PLUS-01572943/27.04.2011
г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 12.11.2012 г. до окончателното изплащане, за които суми по
ч.гр.д. № 53614/2012 г. по описа на СРС е издадена Заповед за изпълнение, като
е отхвърлил предявения иск с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 2 008,08 лв. - надбавка по чл. 3 от
Договора и иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 33 ЗПК вр. чл. 86 ЗЗД за
сумата от 378,91 лв. - обезщетение за забава за периода от 05.07.2011 г. - до
26.10.2012 г., като неоснователен.
С
решението С.Д.С. е осъден да заплати на „БНП П.П.Ф.“ С.А. Франция, чрез „Б.П.П.Ф.“
С. клон Б. сумата от 687,90 лв. - разноски за исковото производство и сумата от
82,57 лв. - разноски за заповедното производство.
Недоволен
от решението в ЧАСТТА, с която установителният иск при квалификацията на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 9 ЗПК е уважен за
сумата 2 770 лв. - главница по предоставен паричен заем, съгласно сключения
между страните Договор за кредит PLUS-01572943/27.04.2011 г., ведно със
законната лихва върху сумата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
12.11.2012 г. до окончателното изплащане, е останал ответникът С.С., който в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, чрез особения си представител адв. В. го
обжалва при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано
и незаканосъобразно, доколкото съдът не е преценил, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на съдебно предявеното вземане, тъй като длъжникът не е
уведомен за това. Искането му към въззивната инстанция е да отмени изцяло обжалваното
решение и да отхвърли иска.
Въззиваемата
страна - „Б.П.П.Ф.“ С. клон Б. оспорва въззивната жалба по съображения изложени
в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор от 14.10.2020 г. По-конкретно
поддържа, че предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на
вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези,
чиято изискуемост не е настъпила, поради което правилно първостепенния съд е
приел, че ответника дължи изпълнение на онази част от дълга, по отношение на
която е настъпил падежа. Претендира разноски.
Решението в ЧАСТТА, с която исковете са
отхвърлени до пълните предявени размери, като необжалвано от ищеца, е влязло в
сила.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.
по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г. на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания;
проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е
основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното
решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно.
Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното
решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с
доводите по жалбата следва да се добави следното:
Предявения
пред първоинстанционният съд иск е установителен при правна квалификация чл.
415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че
ответникът му дължи сумата по Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК от 26.11.2012 г. по ч.гр.д. № 53614/2012 г. по описа на СРС, 39
състав.
Производството
се развива след постъпване по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК на възражение от
ответника против издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение и предвид
разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за ищеца е налице интерес от
търсената защита и производството се явява процесуално допустимо.
Правото
си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество „Б.П.П.Ф.“ С. клон Б. извлича
от представения по делото Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01572943/27.04.2011
г., от който се установява, че ответникът С.Д.С. в качеството му на кредитополучател
е получил в заем от кредитора „БНП П.П.Ф.“ ЕАД сумата от 2 500 лева, като
ответникът не оспорва усвояването на тази сума. По силата на договора ответникът
се е задължил да върне предоставената му парична сума, разсрочено на 24 равни
месечни вноски от по 199,12 лв., съгласно приложения към договора погасителен
план.
От
съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията, се установява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съобразно
задължителните постановки на т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
както и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани правила за поведение, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един
от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от
закона интерес. Както това изрично е прието в Решение № 66 от 23.08.2019 по т.
д. № 2131/2018 г. на ВКС, ТО, накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип,
който може законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е
проведено чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските правоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Нормите,
уреждащи нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението
им, съдът следи служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е
длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните
основания за нищожност - форма, предмет, и без да има позоваване на нищожност
/Решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК/.
От
заключението на изготвената и приета по делото пред първоинстанционният съд съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена се установява, че на
ответника е преведена сума в размер на 2 343,50 лв. след удръжка на сума в
размер 87,50 лв. такса за усвояване на кредита и 69 лв. такса „Защита на семейството“.
Ответникът не е заплатил нито една месечна погасителна вноска. Вещото лице
посочва, че общата дължима сума по кредита е 4 778,80 лв., от която 2 500 лв.
главница, 1 813 лв. договорна възнаградителна лихва, 270 лв. - застрахователна
премия и 195,80 лв. начислена възнаградителна лихва върху застрахователната
премия.
Чистата
сума на заема от 2 500 лв. разделена на 24 месечни вноски вноски дава 104,17
лв., като разликата от 94,95 лв. - „надбавка" очевидно е прекомерна,
защото превишава с близо 90 % цената на договора, което не може да бъде
обосновано с чл. 9 ЗЗД, защото договорната свобода е ограничена от добрите
нрави, а в случая уговореният размер на „надбавката" им противоречи.
Настоящата
въззивна инстанция споделя изложените мотиви в решението на СРС досежно
констатираните от първостепенния съд неравноправни клаузи, водещи до
недействителност на договора за потребителски кредит в тази му част. Доколкото
съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им -
по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, СГС споделя извода, че в
случая се дължи чистата стойност на кредита - по арг. от чл. 23 ЗПК.
Нищожността на клаузите относно лихвите не влече нищожност на целия договор, на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като по силата на чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата
на стойност на получения от него кредит, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Следователно ответникът дължи неплатената главница по кредита, която е
в общ размер на 2 770 лв. /с включена застраховка/. Следва да се уважи и
законната лихва върху главницата от 12.11.2012 г. до изплащане на вземането.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
При този
изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят С.Д.С. следва
да бъде осъден да заплати на „Б.П.П.Ф.“ С. клон Б. сумата от 100 лв.,
представляваща юрк. възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
158207 от 23.07.2020 г., постановено по гр. д. № 5372/2017 г. на СРС, ГО, 179
състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА С.Д.С.,
ЕГН **********, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ С.А. Франция чрез „Б.П.П.Ф.“ С. клон
Б. ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, Бизнес парк - сграда 14,
сумата от 100 лв. - представляваща юрк. възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.