Решение по дело №773/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс, във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване.

Образувано е по жалба на Д. А. Д., [ЕГН], чрез адв.В. Д., срещу Решение № 2153-03-40/20.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК, е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 031-00-159-3/02.02.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП–Варна на НОИ, с което, на основание чл.54ж, ал1 от КСО вр. чл.11, §3, б. “а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г., му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

Жалбоподателят релевира доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, а като отменително основание се сочи противоречие с материалноправните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване и Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г. След изложен анализ на относимата правна уредба, съдържаща се в Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите на социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., и Регламент (ЕО) № 987/2009г. на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г., навежда аргументи, че заетостта не е основание за определяне на пребиваването, а и неговата в [държава] е била временна и сезонна. Сочи, че административният орган неправилно е приел, че България не е държавата на обичайното му пребиваване, тъй като центърът на жизнените и личните му интереси е Република България. При определянето му се позовава на релевантните факти, примерно посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Жалбоподателят оспорва констатацията в оспореното решение, че тъй като е заявил упражняване на трудова дейност в [държава], е придобил право на постоянно пребиваване в тази държава, като изтъква липсата на доказателства в тази насока. При липса на изискан документ СЕД Н006 за положението на лицето - естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т. н. не би могло да се стигне до извод, че компетентната институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на Д. Д. съобразно правилата на чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Оспорващият счита, че административният орган не е отчел естеството на работа и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално - мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост. Оспорва приложимостта на тълкуването, дадено с определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 г. по дело С-30/22г., тъй като същото е дадено при прието за безспорно обстоятелство, че пребиваването на жалбоподателя по през посочения период на заетост е било в [държава]. В обобщение, жалбоподателят изтъква, че след прекратяване на трудовото си правоотношение се е върнал на територията на Република България, в периода на трудова заетост е нощувал на кораба и не е имал адресна регистрация в [държава], което е основание да се приеме, че намерението му е да живее в Република България, а причината за отиване в [държава] е била единствено трудовата му заетост. При тези съображения моли за отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ, и връщане на административната преписката на длъжностното лице по осигуряването в ТП на НОИ гр. Варна за ново произнасяне по заявлението му за отпускане на ПОБ по чл.54а от КСО. Претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски.

В пледоарията си от проведеното по делото открито съдебно заседание и депозирани подробни писмени бележки жалбоподателят, чрез неговия процесуален представител, поддържа жалбата на изложените в нея основания.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - град Варна, чрез процесуалния си представител юрисконсулт К., оспорва жалбата и моли съда да отхвърли същата като неоснователнаа. В пледоарията си по делото подчертава продължителността на трудовата заетост на жалбоподателя в [държава], както и характера й, обясняващ липсата на адресна регистрация там. В представена по делото писмена защита подчертава тълкуването на чл.65, §2 от Регламент № 883/2004г., дадено с определение по дело С-30/2022г. на СЕС, както и факта, че считано от 18.02.2024г. Д. е сключил нов трудов договор с дългогодишния си швейцарски работодател, със срок до 31.12.2024г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско такова.

Като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното:

Със заявление с вх. № 302-0078/04.01.2024г., регистрирано в информационната система на ТП на НОИ - Варна с peг. № 031-00-159-1/04.01.2024г. /л.60-61/ Д. Д. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по реда и условията на КСО. Представил е документ U1 „Периоди, които се вземат предвид за предоставянето на обезщетения за безработица“ за [държава] (по образец), с удостоверен период на осигурена заетост от 16.03.2023 г. до 25.12.2023 г., удостоверен доход за посочения период и причина за прекратяване на заетостта „изтичане срока на договора“.

Д. Д. е представил и декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 Г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност /л.67/, в която посочва, че през периода на последната му заетост в чужбина, съпругата, децата и роднините му са живели в България, разполага с постоянно жилище в България. През периода на последната му заетост е живял на кораб, плащал е данъци върху доходите в [държава] и се е завръщал в България поради ваканция и край на договора, както и че няма намерение да остане за постоянно в [държава]. В декларацията посочва осигурителни периоди през последните 5 календарни години преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост: от 19.03.2018 г. до 13.11.2018г., с работодател - [държава], на длъжност - сезонен работник; от 23.03.2019 г. до 05.11.2019 г.; от 21.03.2020 г. до 30.09.2020 г.; от 18.07.2021 г. до 24.12.2021 г. и от 15.03.2022 г. до 18.12.2022 г. с работодател - [държава], на длъжност - сезонен работник в туризма.

С Разпореждане № 031-00-159-1/11.01.2024г. на Ръководителя на осигуря- ването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 от компетентната институция на [държава], необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО.

С Разпореждане № 031-00-159-2/24.01.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 55 от Административно- процесуалния кодекс (АПК) производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Д. А. Д., [ЕГН], заявление е възобновено, с мотиви, че е представен преносим документ U1, издаден от компетентната институция на [държава].

След получаване на гореописаната информация, ръководителят на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ е издал Разпореждане № 031-00-159-3/02.02.2024г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, и във връзка с чл.11, §3, б. „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на Д. А. Д. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. В мотивите му се посочва, че лицето е упражнявало трудова дейност с прекъсвания в [държава] за периода 16.08.2014г. - 26.12.2023г. - потвърдена осигурена заетост от 6 г. 2 м. и 8 дни, което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с [държава], т.е. компетентна по правото на обезщетение за безработица на лицето е държавата по последна заетост.

Д. е оспорил издаденото разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Варна, който с оспореното в настоящото производство Решение № 2153-03-40/20.03.2025г., го е потвърдил

В хода на производството пред горестоящия орган е извършена проверка на данните, съдържащи се за жалбоподателя в информационната система на НОИ, като е установено че липсват подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ за сключени трудови договори за периода след м.06.2005 г., с изключение на един малък период от 02.06.2021 г. до 15.06.2021 г., когато лицето е ползвало неплатен отпуск. Съгласно Регистъра на осигурените лица (РОЛ) в България, за жалбоподателя липсват подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от осигурители в България, за периода след месец юни 2005 г., до момента на издаване на обжалваното разпореждане, с изключение на периода от 02.06.2021 г. до 15.06.2021 г., когато лицето е ползвало неплатен отпуск.

Мотивите, с които горестоящият орган е отхвърлил жалбата на Д. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 1, §3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл.11, §1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните за трудовата заетост на жалбоподателя в [държава]. Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат, и това е [държава]. Приема, че в настоящия случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, тъй като той се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка, е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. Подчертава се, че при изплащане на парично обезщетение за безработица на Д., ще бъдат нарушени принципите на „всеобщност“ и „равнопоставеност“, и ще бъде нанесена щета на българското държавно обществено осигуряване.

От показанията на разпитания в хода на производството свидетел Т. Л. се установява, че жалбоподателят пътува по корабите от около 20 години, като първо е бил на океанските кораби, в последните години – по речните кораби. Заминава м. март и се прибира ноември, декември – 3 месеца е в България, и после пак. През периода на полагане на труд в чужбина се прибира два пъти по три седмици. Семейството му е в България, като в местност „***“, гр.Варна, е построил къща.

В хода на производството е изискана информация от ОДМВР - Варна за регистрирани пътувания на Д. през границата на Р България за периода от 19.03.2018 г. до 25.12.2023г. Видно от приета справка № 5725/19.04.2024г., за посочения период Д. има регистрирани 17 излизания и 18 влизания в РБ.

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Решението на Директора на ТП на НОИ – Варна е съобщено на жалбоподателя чрез ССЕВ на 20.03.2024г., а жалбата до съда е депозирана чрез органа на 02.04.2024г. Същата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното Решение № 2153-03-40/20.03.2025г. на Директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-159-3/02.02.2024г. на длъжностното лице по осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-03-54/06.04.2016г. /л.33/, са постановени от материално и териториално компетентни органи, съгласно чл.117, ал.1, т.2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ. чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл.117, ал.3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването му. При тези данни, съдът приема, че липсват отменителни основания по чл.146, т.1 и т.2 АПК, а и такива не се релевират от жалбоподателя.

Съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Конфедерация [държава]. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвиденият в чл.117, ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на директора на ТП на НОИ. В този смисъл, липсват отменителни основания и по чл. 146, т.3 АПК, като такива отново не се сочат от жалбоподателя.

Между страните по делото няма формиран спор по фактите. Спорът е правен и се свежда до определяне на компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Конфедерация [държава], която според органа е и държавата по пребиваване на Д..

Република България, като държава – членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Регламент № 883/2004г. намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.3, §1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че същият се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Не е спорно, че Д. е гражданин на Република България, т.е. на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в преамбюла на Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл.11, §1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка, и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото е било и жалбоподателят, и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Същевременно, разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, § 2, изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното : „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл.1, §3, б. „й“ от цитирания регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл.1, §3, б. „к“, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11, §1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по пребиваване, се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11,§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и субективни - елементите, свързани с личното положение на лицето /семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от регламента по прилагането, при липса на постигнато съгласие между съответните институции, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Последните се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и [държава].

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Установените в хода на производството факти недвусмислено сочат, че като български гражданин жалбоподателят има постоянен адрес в България, както и настоящ такъв от 14.01.2019г. Съпругата и двете деца на жалбоподателя също трайно пребивават в България, като жалбоподателят е изградил дома си в местност „***“, гр.Варна, където живее със семейството си. Освен семейството на Д., неговите родители също живеят в България. Именно връзката със семейството му, подчертана и от разпитания в производството свидетел, и ангажимента му като родител и съпруг да му осигури материална и морална подкрепа, обяснява полагането на труд в чужбина по установеното правоотношение, с оглед по-високата материална обезпеченост и сигурност. Трайната и непрекъсната връзка със семейството му и родината му се установява и от данните за многократно влизане в Република България, като установените периоди кореспондират с твърденията на свидетеля, че Д. се прибира при всяка възможност /отпуск или изтичане срока на договора/. Съдът намира, че отсъствията на жалбоподателя от България са единствено с цел полагане на труд в чужбина, поради невъзможността да намери в България равноплатена работа, каквато намира в чужбина, за да издържа семейството си. Съществен момент при преценка на релевантните критерии за определяне на държавата по пребиваване е специфичният характер на работата на жалбоподателя в [държава]. Жалбоподателят реално не е пребивавал в [държава] при престиране на работната си сила, а е полагал труд на круизни речни кораби, пътуващи на територии на различни европейски държави /Б- А/. Връзката му с [държава] е по – скоро чисто административна, и се обуславя от седалището на работодателя му „**“ АГ там. Съдът приема за доказан и факта, че след прекратяване на трудовото му правоотношение, поради изтичане на срока с работодателя в [държава], считано от 25.12.2023г., жалбоподателят се е върнал в България като безработен, където е подал и заявление за изплащане на ПОБ. Стоял е в страната до 15.02.2024г., когато е подал заявление за промяна на обстоятелствата относно правото му на ПОБ, тъй като от 18.02.2024г. отново е започнал работа при същия швейцарски работодател.

Изложените и приети от съда фактически данни водят до извода, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с Конфедерация [държава] е седалището на работодателя му, тъй като работното му място е на кораб, и в значителни периоди - извън територията на тази страна. Жалбоподателят не е разполагал дори с наето жилище в [държава], а е работел и живеел на кораб. Естеството на трудовата заетост е позволявало на жалбоподателя да се връща често в България и да живее тук заедно със своите близки. Ето защо съдът приема за неправилен извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка по пребиваване по време на последната заетост на Д.. В тази връзка, неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на СЕС от 24 март 2023г.по Дело C-30/22, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване е следствие от установеното и доказано положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина, държава по неговото пребиваване е България.

Жалбоподателят е претендирал ПОБ на основание чл.54а от КСО и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателя е посочено, че липсват от м.06.2005г. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка [държава], и което продължава да пребивава в тази държава-членка, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г. Съгласно нея, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

От установените факти, отнесени към приложимите разпоредби, следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на Д. е [държава], но държава – членка по пребиваването му към периода на тази заетост е Република България. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Варна е постановено при неправилно приложение на материалния закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146, т.4 от АПК. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на компетентното длъжностно лице за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона. Следва да се направи преценка за наличие на условията за отпускане на ПОБ въз основа на приетото положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия към периода на последната му заетост.

При този изход на делото, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, искането на жалбоподателя за присъждане на разноски в размер на 1000 лева, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и Договор за правна защита и съдействие от 25.03.2024г., следва да се уважи, като съдът намира направеното от ответника възражение за прекомерност за неоснователно. При съобразяване на фактическата и правна усложненост на спора и съдържанието на осъщественото от адв.Д. процесуално представителство – подробно аргументирани възражения срещу оспорвания акт, подкрепени с искане за събиране на доказателства по делото, обстойно мотивирана пледоария и писмена защита с обсъждане на събраните доказателствата, настоящият състав приема, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева съответства на правната и фактическа сложност на делото, респективно – на обема и качеството на осъществената от процесуалния представител на жалбоподателя защита.

По изложените съображения, и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-40/20.03.2024г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК, е отхвърлена жалбата на Д. А. Д. срещу Разпореждане № 031-00-159-3/02.02.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП–Варна на НОИ.

ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Варна за ново произнасяне по заявление от Д. А. Д. вх. № 302-0078/04.01.2024г., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на Д. А. Д., [ЕГН], сумата от 1000 лева, представляваща разноски по делото.

Решението, на основание чл. 119 от КСО, не подлежи на обжалване.