Р Е Ш
Е Н И Е
№…….………
28.02.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
декември две хиляди и деветнадесета година в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл.
съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело
№ 617 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение № 416008 от 28.05.2018 по гр. д.
№ 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав, З.к. „Л.И.“ АД / ЗК „Л.И.“ АД/ е
осъдена да заплати на Е.М.Т. сумата от 2 000,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат от настъпило застрахователно събитие
на 26.08.2016г., ведно със законната лихва, считано от 14.03.2017г. до
окончателното изплащане на задължението, като за разликата до пълния
претендиран размер от 5000,00 лв.
предявен като частичен иск от 15 000,00 лв., искът е отхвърлен като
неоснователен.
С решение №49179/16.10.2018 г. по гр. д. № 35120/17г. по
описа на СРС, 74-ти състав, посоченото по-горе решение е допълнено по реда на
чл. 250 от ГПК, като е посочено, че решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на ответника М.В.Д.
Производството е образувано по въззивна жалба подадена от ищеца
Е.М.Т., чрез адв. Т. срещу № 416008 от 28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г. по
описа на СРС, 74-ти състав, в частта, с която предявеният от Е.М.Т.
срещу ЗК „Л.И.“ АД е отхвърлен за сумата над 2000,00 лв. до претендирания
размер от 5000,00 лв. предявен като частичен иск от сумата от 15000,00 лв., както и в частта,
с която обезщетението за неимуществени вреди е присъдено
ведно със законната лихва от 14.03.2017 г. до окончателното изплащане на
главницата, а не от датата на застрахователното събитие – 26.08.2016 г. до
окончателното изплащане на главницата.
В осъдителната част решението е влязло в сила, като
необжалвано.
В жалбата се поддържа, че определения от първата инстанция
размер на обезщетението не съответства на принципа на чл.52 от ЗЗД за
справедливо обезщетяване на неимуществените вреди, на доказателствата по делото
и е в занижен размер. Сочи се, че районният съд не е направил задълбочен анализ
на събраните гласни доказателства и не е отчел, че ищцата е получила
травматично увреждане счупване на носа. Иска се уважаване на претенцията в
пълния претендиран размер от 5000,00 лв./предявена частично от 15000,00 лв./ По
отношение на началната дата, от която застрахователят дължи лихва за забава
върху обезщетението за вреди излага, че това е датата на деликта, тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
делинквента. Ако съдът не приеме, че лихвите се дължат от датата на деликта,
иска да се приеме, че застрахователят отговаря за лихви в хипотезата на чл.
497, ал. 1 от КЗ и ответното дружество е изпаднало в забава, считано от
изтичане на 15 работни дни от предявяване на претенцията пред него, доколкото в
конкретния случай тази дата се явява по-ранна от датата, на която би изтекъл
тримесечния срок произнасяне по извънсъдебната претенция на ищцата, като е
посочено, че лихвата се е дължала от 05.01.2017 г. / с изтичане на 15 работни
дни от заявлението, броими от деня следващ заявлението,без почивни и празнични
дни/. Иска се отмяна на решението в обжалваните части. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор на въззивната
жалба е постъпила от ответното дружество ЗК „Л.И.“ АД. Поддържа се, че
въззивната жалба на ищцата е неоснователна и се иска нейното отхвърляне, респ.
потвърждаване на първоинстанционното решение. Излагат се подробни съображения, основани на
анализ на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза. Сочи, че
твърдението на счупване на нова на ищцата, вследствие на процесното ПТП е
наведено едва с въззивната жалба. Иска се оставянето без уважение на въззивната
жалба и в частта, с която се обжалва решението досежно произнасянето по
претенцията за присъждане на законна лихва, като се излагат съображения.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок не е подаден отговор на въззивната
жалба от третото лице-помагач.
В законоустановения срок е постъпила и въззивна жалба от М.В.Д.
срещу решение №49179/16.10.2018 г. по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС,
74-ти състав, постановено по реда на чл. 250 от ГПК за допълване на решение
№ 416008 от 28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти
състав, с което е допълнено основното решение, като постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ответника М.В.Д..
В жалбата се поддържа, че съгласно съдебната практика,
когато е налице несъответствие между формираната воля на съда по отношение на
спорния предмет и нейното външно изразяване, както и когато не е налице липса
на формирана воля по част от искането, както в случая неотразяването на
участието на трето лице-помагач, същото може да се преодолее само по пътя на
обжалването на такова решението като неправилно, а не чрез допълването му. Иска
се отмяна на решението постановено по реда на чл.250 от ГПК като неправилно.
Отговор на така подадената въззивна жалба не е депозиран от
ищцата Е.М.Т..
Ответникът не е изразил становище по жалбата на третото
лице-помагач.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци
на атакуваните съдебни актове, приема
следното:
По жалбата на
ищцата Е.М.Т.
Жалбата
е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но
частично неправилно. Във връзка с
възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложени следните
съображения:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно
основание чл.232 от КЗ. Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в
посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено със сила
на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава
върху определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при прилагане
принципа на чл.52 от ЗЗД и момента, от който застрахователят дължи обезщетение
за забава в размер на законната лихва.
Осносно размера на обезщетението
В хода на първоинстанционното производство е изслушана и
приета съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/, от заключението на която се
установява, че вследствие на ПТП настъпило на 26.08.2016 г. ищцата Е.Т. е
претърпяла следните травматични увреждания: контузия на лицето, счупване на носа
и контузия на дясната колянна става. Травматичните увреди, които са засегнали
лицето и дясното коляно са били по-леки, като травмата на носа е била по-тежка.
Посочено е, че с оглед характера, степента и местоположението на травматичните
увреди на ищцата, възрастта ѝ, давността на получаването на уврежданията,
проведеното лечение и липсата на медицинска документация за настъпили
усложнения от травмите, може да се приеме, че е настъпило възстановяване на здравословното
ѝ състояние за около месец-месец и половина. Прогнозата за бъдещото
ѝ здравословно състояние е благоприятна. На така изложеното заключение на
СМЕ съдът дава вяра, като компетентно изготвено и основаващо се на
представените по делото и проучени писмени доказателства, които съдът не намира
за необходимо да обсъжда отделно от него.
В първоинстанционното производство са изслушани показанията
на свидетелите Л.Д.Ч.- Д. / съпруга на третото лице помагач/, П.В.П./брат на
съпруга на ищцата/ и Г.М.П./братовчед на съпруга на ищцата/.
От показанията на свидетеля Д. се установява, че на
26.08.2016 г. е пътувала със съпруга си /третото лице –помагач М.Д., който
управлявал автомобила/ през гр. Луковит, като близо до пешеходна пътека в
града, движещия се пред тях автомобил марка „Опел“, модел „Астра“ спрял рязко и
управлявания от Д. автомобил марка „Рено“, модел „Меган“ го ударил в задната
част. Пътуващите в автомобила „Опел“ казали, че никой не е пострадал и има само
материални щети по автомобила, като свидетелката и съпругът ѝ разбрали,
че има пострадал при ПТП човек след обаждане от служител на РУП гр. Луковит.
От показанията на свидетеля П.П.се установява, че той е
шофирал автомобила, в който ищцата е пътувала / марка „Опел“, модел „Астра“/,
като спрял преди пешеходна пътека, за да преминат пешеходци, при което автомобилът
бил ударен от друг автомобил /управлявам от третото лице-помагач на страна на
ответника Д./. Сочи, че след инцидента на Е.Т. ѝ станало лошо и била
откарана в болница. В останалата част показанията на свидетеля касаят механизма
на ПТП, който не е спорен, както и отношенията между водачите след ПТП, които
са неотносими към спора, поради което съдът няма да обсъжда показанията на
свидетеля в тази част.
От показанията на Г.П.се установява, че след процесния
инцидент ищцата е откарана с линейка в център за спешна медицинска помощ.
Когато свидетелят е видял Т., последната е имала тампони в носа си. Оплаквала
се от болки в главата и крака и световъртеж, като имала затруднения да се грижи
за домакинството и трите си деца. Оплакванията ѝ продължили основно 2-3
седмици, като след това се е оплаквала от замайване и главоболие. Свидетелят
сочи, че Т. имала проблеми с кръвното налягане след инцидента, поради неговите
високи нива.
Разпитан е и М.С.М.– младши автоконтрольор в РУ МВР, гр.
Луковит, който заявява, че не помни нищо от процесното ПТП.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира
следното от правна страна:
Съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя
по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и
доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болката, период на
възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с
конкретния случай.
Настоящият съдебен състав, при определяне размера на
обезщетението, отчита обстоятелството, че ищцата е претърпяла следните травми -
контузия на лицето, счупване на нова и контузия на дясната колянна става. Травматичните
увреди, които са засегнали лицето и дясното коляно са били по-леки, като
травмата на носа е била по-тежка /съобразно кредитираното съдебно - медицинско
заключение/.
Съдът намира, че по делото не е доказано, че твърдяното от
свидетеля Г.П.високо кръвно, от което се е оплаквала ищцата е в
причинно-следствена връзка с процесното ПТП, доколкото в показанията си
свидетелят е посочил, че Т. е имала високо кръвно и преди инцидента, а
влошаването на това състояние след инцидента остана изолирано твърдения на свидетеля,
неподкрепено от останалия доказателствен материал.
При преценка на периода на възстановява, съдът отчита
заключението на експерта и показанията на свидетеля Г.П., като намира, че за
около месец-месец и половина всички последици от травмите на ищцата за
отшумели. За определяне справедливия размер на обезщетението, съдът отчита, че
ищцата се е възстановила напълно от травмите си / по делото няма твърдения или
доказателства за настъпили усложнения/, както и че към момента на увреждането
ищцата е била в млада и работоспособна възраст – 41 г., което се е отразило на
по-бързото и цялостно възстановяване.
От събраните по делото доказателства се установява, че
ищцата е претърпяла травматично увреждане –счупване на носа, което не е
отчетено от първоинстанционния съд, който е определил обезщетение за претърпени
от ищцата неимуществени вреди изразяващи се в физически травми - кръвнасядания,
ожулвания и оток и психическа такава – стрес и страх от пътуване. Следва да се
има предвид, че неминуемо от претърпяната травма на носа ищцата е търпяла болки
и неудобства, поради спецификата на травмата /видимо място като лицето и орган
свързан със сетивността и дишането/, които следва да бъдат отчетени при
преценката на размера на обезщетението, който следва да бъде увеличени в
съответствие с реално установените претърпени вреди от ищцата.
Неоснователно се явява възражението направено от ответника
с отговора на въззивната жалба, че твърденията на ищцата за претърпяна травма
/счупване/ на носа са наведени едва с въззивната жалба. Още с исковата молба
ищцата е посочила, че изпитала болки в носа след инцидента и че е била
диагностицирана с травма на носа. От компетентността на вещото лице медик е да
квалифицира тази травма конкретно като счупване и да посочи възстановителния
период.
В обобщение,
въззивният съд намира, че с оглед установеното наличие на травма – счупване на
нос, справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди
следва да се увеличи със сумата от още 2000,00 лв. или общо следва да се
присъди на ищцата сумата от 4000,00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди /болки, страдания и стрес/ претърпени в резултат от настъпило застрахователно събитие
на 26.08.2016г. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната
част над 2000,00 лв. до 4000,00 лв., до който размер искът се явява
основателен. В отхвърлителната част за разликата над 4000,00 лв. до пълния
претендиран размер от 5000,00 / като частична претенция от 15 000 лв./ решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Относно периода на лихвата за забава дължимата върху
определеното обезщетение съдът намира следното:
За разлика от КЗ /отм./ действащият към датата на
застрахователното събитие и към момента КЗ /в сила от 01.01.2016г./ в чл. 429,
ал.3, изр.2 изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а
оттам и в застрахователната сума, лихви за забава като ги ограничава до тези,
които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на
застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на
осн. чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за
настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на
предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение, но не и от датата на настъпване на
застрахователното събитие.
До приемането на действащия КЗ съгласно правилото на
чл.227, т.2 КЗ /отм./ застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования
за заплатените на увреденото лице дължими от застрахования лихви за забава от
датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаването на
същото на застрахователя от застрахованото лице или до датата на предявяване на
прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ от увредения. Следователно така посочените
лихви за забава за периода от увреждането до уведомяването се включват в
застрахователното обезщетение, респ. в застрахователната сума по реда на КЗ
/отм./. В КЗ /в сила от 01.01.2016г./ липсва аналогична норма на тази по
чл.227, т.2 КЗ /отм./, а по отношение на правото на регрес на застрахователя
спрямо застрахования в чл.433 КЗ и чл.500 КЗ е регламентирано, че в определени
от закона случаи застрахователят може да търси всичко платено, включително
платените от него на увреденото лице лихви и разноски, без изрично да се
посочва началната дата на начисляване на лихвата за забава.
В обобщение, в хипотезата на пряк иск от увреденото лице
срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в
застрахователната сума по чл.429 КЗ / в сила от 01.01.2016г./ се включва
дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за
периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на
претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не и от момента на
увреждането / така Решение № 128 от 04.02.2020г.
т.д. № 2466 по описа за 2018 г., ТК, I отд., ВКС/. За периода от датата на деликта - 26.08.2016
г. до предявяване на претенцията пред застрахователя – 16.12.2016 г.
обезщетението за забава върху обезщетението за претърпените от ищцата вреди се
дължи от делинквента на основание чл. 86 от ЗЗД, но не се покрива от
застрахователното обезщетение.
Неоснователни са твърденията на въззивника, че ответникът
по иска е изпаднал в забава на 05.01.2017 г.- относно плащането на
застрахователното обезщетение - с изтичане на 15-дневен срок от датата на
завеждане на претенцията пред застрахователя и дължи лихва от тази дата.
Началото на течението на срока от 15 работни дни по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ е
обвързано не с момента на завеждане на претенцията по чл. 498, ал. 1 КЗ, а с
този на представяне от увреденото лице на всички доказателства по чл. 106, ал.
3 КЗ, а това са доказателствата, изискани от застрахователя при условията и по
реда на цитираната разпоредба. Когато липсват обстоятелствата, с които законът
свързва течението на срока от 15 работни дни по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ, същият
не намира приложение, тъй като не тече. Следователно, когато не се представят
от увреденото лице доказателства, поради това, че: 1 застрахователят не ги е
поискал или 2 поисканите от застрахователя доказателства не отговарят на
условията по чл. 106, ал. 3 КЗ, срокът по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ е неприложим.
В очертаните хипотези се прилага тримесечния срок по чл. 497, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 496, ал. 1 КЗ, течащ от предявяване на претенцията към застрахователя,
чийто начален момент не е обусловен от представяне на доказателствата по чл.
106, ал. 3 КЗ.
С оглед изложеното, в настоящия случай застрахователят
изпада в забава на 15.03.2017 г., след изтичане на 16.03.2017 г. на тримесечния
срок по чл. 497, ал. 1, т. 2, вр. чл. 496, ал. 1 КЗ.
Независимо, че за периода от 16.12.2016 г. /датата на
отправяне на претенцията от ищеца до застрахователя. С оглед уведомление от
застрахователя до ищеца находящо се на л.25 от делото пред СРС се установява,
че претенцията на ищцата е отправена до застрахователя на 16.12.2016 г., когато
е предявена до последния, а не на 14.12.2016 г., когато е изпратена до
застрахователя/ до 15.03.2017 г. вкл. застрахователят не е в забава по чл. 497,
ал. 1 КЗ, за този период той дължи законна лихва за забава върху присъденото
обезщетение за неимуществени вреди, но на основание чл. 429, ал. 3 КЗ вр. чл.
493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, доколкото лихвите, прибавени към
обезщетението за неимуществени вреди, не надхвърлят застрахователната сума.
Тези лихви застрахователят дължи не за собствената си забава, а за забавата на
застрахования делинквент, с оглед функционалната обусловеност на отговорността
на застрахователя от отговорността на делинквента. Съгласно чл. 429, ал. 3,
изр. 2-ро КЗ вр. чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ,
застрахователят дължи на увреденото лице лихвите за забавата на застрахования
по застраховка "Гражданска отговорност", считано от по-ранната дата
на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от
застрахования делинквент или от увреденото лице, вкл. чрез предявяване от
последното на застрахователна претенция, стига лихвите да са в рамките на
лимита на отговорност на застрахователя, определен от размера на
застрахователната сума. В случая, поради липса на други данни по делото,
настоящият състав приема, че застрахователят е уведомен за застрахователното
събитие на 16.12.2016 г. с предявяване на застрахователната претенция от
увреденото лице, поради което за периода от 16.12.2016 г. до 15.03.2017 г.
касаторът дължи законна лихва за забава върху застрахователното обезщетение за
неимуществени вреди, на основание чл. 429, ал. 3 КЗ вр. чл. 493, ал. 1, т. 5 и
чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ.
С оглед изложеното, се налага крайният извод за дължимост
от застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на законна
лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 16.12.2016 г.
до окончателното му изплащане. Първоинстанционното решение, в частта с която
искането за присъждане на лихви е уважено считано от 14.03.2017 г.,а не от 16.12.2016
г. е неправилно, като законна лихва следва да бъде присъдена от 16.12.2016 г.
По разноските
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни, съразмерно с уважената и отхвърлена част на иска.
В първата инстанция
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която Е.М.Т., ЕГН:********** е осъдена да заплати на З.к. „Л.И.“ АД,
ЕИК: ******** сумата над 196,00 лв. до пълния присъден размер от 594,00 лв. –
разноски в първоинстанционното производство, с оглед крайните изводите на
въззивния съд по съществото на спора.
Ищцата Т. е направила разноски за депозит за експертизи в
общ размер от 200 лв. Съразмерно с уважената част от иска ѝ ответникът
следва да бъде осъден да ѝ заплати сумата от още 80,00 лв.
С оглед изхода на спора и при приложение на чл.38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата (ЗАдв.) вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. вр. чл.7, ал.2 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответникът ЗК „Л.И.“АД след да бъде осъден да заплати на адв.В.Т.
сумата от още 94,00 лв. - възнаграждение за процесуално представителство по гр.
д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав.
В първоинстанционното производство ищцата Т. е направила
искане за освобождаването ѝ от заплащане на държавна такса, като
съразмерно с уважената част на исковете ответното дружество следва, на
основание чл.77 от ГПК, да заплати по
сметка на СРС сумата от 160,00 лв. -
останала несъбрана държавна такса
за първоинстанционното производство
Във въззивната инстанция
Въззивницата не е сторила разноски във въззивното
производство. Същата следва съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба,
да бъде осъдена, на основание чл.77 от ГПК, да заплати по сметка на СГС сумата
от 12,00 лв. – държавна такса във въззивното производство.
Въззиваемата страна ЗК „Л.И.“ АД следва съразмерно с
уважената част от иск на насрещната страна, да бъде осъдена, на основание чл.77
от ГПК, да заплати по сметка на СГС сумата от 48,00
лв. - останала несъбрана държавна такса
за въззивното производство.
Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство. На
основание чл. 78, ал.8 от ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и съобразно
вида и количеството на извършената от юрисконсулта дейност, съдът определя
възнаграждения за юрисконсулт на ответника във въззиваната инстанция в размер
на 50,00 лв., дължими от ищцата Т..
По
жалбата на третото лице-помагач не страната на ответника М.В.Д.
Ищцата Е.М.Т. е поискала допълване на решение №
416008 от 28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав, с
оглед изложените от нея обстоятелства, че Д. е бил конституиран като трето лице
–помагач по реда на чл.219 от ГПК, но това не е отразено в решението по
съществото на спора по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав.
С обжалваното решение №49179/16.10.2018 г. по гр. д. № 35120/17г.
по описа на СРС, 74-ти състав е допуснато допълване на основното решение като
постановено при участие на трето лице-помагач на страна на ответника М.В.Д..
Както бе посочено по-горе, съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Въззивният съд намира, че обжалваното решение №49179/16.10.2018
г. по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав, постановено по реда на
чл. 250 от ГПК, с което е допълнено решение № 416008 от
28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав е недопустимо
по следните съображения.
Съгласно чл.250, ал.1, изр. 1 от ГПК страната може да
поиска решението да бъде допълнено, ако съдът не се произнесъл по цялото
ѝ искане. Непроизнасянето може да бъде по част от спорното право в
предявения иск или по един от предявените искове –първоначален, насрещен,
обратен, инцидентен установителен или по някои от акцесорните – за лихви,
плодове. Допълването не пререшава вече решения спор по произнесените искове,
затова може да се постановява от съда, който го е постановил.
В конкретния случай не са били налице предпоставки
обуславящи провеждане на процедура по чл. 250 от ГПК, доколкото липсата на
посочване в диспозитива на решението по съществото на спора, че същото е
постановено при участие на трето лице –помагач не представлява липса на
произнасяне по част от предмета на спора.
Първоинстанционният съд недопустимо е провел процедура по
чл. 250 от ГПК е допълнил решение № 416008 от 28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г.
по описа на СРС, 74-ти състав при липса на основания за това.
Същевременно съдът констатира, че в диспозитива на решение решение
№ 416008 от 28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти
състав е допусната очевидна фактическа грешка, като не е посочено, че същото е
постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ответника М.В.Д.. Видно
от материалите по делото, последният е конституиран на основание чл.219 от ГПК
като подпомагаща страна, бил е редовно призоваван и се е явявал в откритите съдебни
заседания. При така констатиранта очевидна фактическа грешка, след
постановяване на въззивното решение, делото следва да се бъде върнато на
първоинстанционния съд за изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК
Съгласно чл.78, ал.10 от ГПК на третото лице-помагач не се
присъждат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със своите
процесуални действия. При тази нормативна уредба съдът намира, че третото
лице-помагач дължи заплащане на държавна такса във въззивното производство, с
оглед депозираната от него въззивна жалба. Доколкото дължимата държавна такса
от 25,00 лв. не е била събрана от администриращия съд, на основание чл.77 от ГПК Д. следва да бъде осъден да заплати посочената сума по сметка на СГС.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 416008 от 28.05.2018 по гр. д.
№ 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав, в частта, с която е
отхвърлен предявения, от Е.М.Т., ЕГН:**********, адрес: *** срещу З.к. „Л.И.“
АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** иск с правно
основание чл.432 от КЗ, за осъждане на „Л.И.“ АД, ЕИК: ******** да заплати на Е.М.Т.,
ЕГН:********** сумата за разликата над 2000,00 лв. до 4000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило
на 26.08.2016 г. застрахователно събитие – ПТП, в частта,
с която просъденото обезщетение за претърпените имуществени вреди е присъдено
ведно със законната лихва, считано от 14.03.2017 г., както и в частта,
с която Е.М.Т., ЕГН:********** е осъдена да заплати на З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********
сумата над 196,00 лв. до пълния присъден размер от 594,00 лв. – разноски в
първоинстанционното производство.
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Е.М.Т., ЕГН:**********, адрес: ***, на основание
чл.432 от КЗ, сумата от още 2000,00 лв. / две хиляди лева/ -
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на
настъпило на 26.08.2016 г. застрахователно събитие – ПТП настъпило в гр.
Луковит, в района на ул. „Момчилец“ № по вина на
водача на лек автомобил „Рено Меган“,
рег. № ********,
чиято отговорност е застрахована при ответника с договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ ведно със законната лихва, считано от 16.12.2016 г.
до окончателното изплащане на обезщетението.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 416008 от 28.05.2018 по гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти
състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Е.М.Т., ЕГН:********** сумата от още 80,00 /осемдесет
лева/ - разноски в първоинстанционното производство
ОСЪЖДА
З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на адв. В.Т., САК, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.,
сумата от още 94,00 лв. / деветдесет и четири лева/ -
възнаграждение за процесуално представителство по гр. д. № 35120/17г. по описа
на СРС, 74-ти състав
ОСЪЖДА
З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.77 от ГПК, да заплати по банковата сметка за държавни
такси, разноски и глоби – „бюджетна сметка“ на СРС сумата от 160,00 лв.
/ сто и шестдесет лева/ - останала
несъбрана държавна такса за
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА
З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.77 от ГПК,
да заплати по сметката за държавни такси на СГС
сумата от 48,00 лв. / четиридесет и осем лева/ - останала
несъбрана държавна такса за
въззивното производство, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА
Е.М.Т., ЕГН:**********, адрес: *** да заплати на З.к. „Л.И.“ АД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 50,00 лв.
/ петдесет лева/ - разноски за юрисконсултско възнаграждение във възззивното
производство.
ОСЪЖДА
Е.М.Т., ЕГН:**********, адрес: ***, на основание чл.77 от ГПК, да заплати по сметката
за държавни такси на СГС сумата
от 12,00 лв. / дванадесет
лева/ - останала несъбрана държавна такса за въззивното производство, съразмерно с
уважената част от иска
ОБЕЗСИЛВА
изцяло решение №49179/16.10.2018 г. по
гр. д. № 35120/17г. по описа на СРС, 74-ти състав, постановено по реда на
чл.250 от ГПК, като недопустимо
ОСЪЖДА
М.В.Д., ЕГН: **********, адрес: ***, на основание чл.77
от ГПК, да заплати по сметката за държавни такси на СГС
сумата от 25,00 лв. / двадесет и пет лева/ - останала
несъбрана държавна такса за въззивното производство
ВРЪЩА делото на СРС, 74 състав за провеждане на
производство по чл.247 от ГПК - поправка на очевидна фактическа грешка, съгласно мотивите на
настоящото решение.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ответника М.В.Д., ЕГН: **********
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.