Решение по дело №524/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.62 ал.3 от ЗИНЗС вр. с чл.128 и сл. от АПК, образувано по жалбата на А. Т. С. против Отказ за преместване от Затвора в град Стара Загора в Затвора в град Пловдив, обективиран в писмо изх. №ИЗ-7131/07.06.2024г на Началник отдел „Социални дейности и възпитателна работа с правонарушителите“ в ГД „Изпълнение на наказанията“ град София, и постановен по молба вх. №М-517/07.05.2024г, подадена от жалбоподателя до Главния директор на ГД „ИН“ гр. София.

Жалбоподателят изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Стара Загора, където е разпределен при спазване на чл.58 ал.1 от ЗИНЗС – в този затвор, който е възможно най-близо до постоянния им адрес, в случая към началния момент в град Хасково. На 07.05.2024г е регистрираната молбата му до Главния директор на ГД „ИН“, който на основание чл. 62 ал.1 от ЗИНЗС е компетентен да разреши преместване от един затвор в друга, за преместване в Затвора в град Пловдив по причина на промяна на постоянния адрес на жалбоподателя от град Хасково в град Пловдив, към която е приложено Удостоверение за постоянен адрес изх. №00016/03.01.2023г, издадено от община Пловдив, район Северен. Молбата е изпратена от Началника на Затвора в град Стара Загора до ГД на ГД „ИН“ ведно с негово Предложение за превод на лишен от совбода, поради промяна на постоянния му адрес във връзка, в което е допълнително уточнено, че причината за нейното отправяне е местоживеенето на близките на С. в град Пловдив, което ще улесни социалните му контакти с тях.

На 07.06.2024г Началник отдел СДВРП постановява отказ – не са налице предпоставките за приложение на чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС с мотива, че последващата промяна на постоянния адрес на осъдено лице след постъпването му в пенитенциарното заведение не е сред изброените правни основания за преместването му в друго място за до изтърпяване на наказанието.

Писменото изявление на Началник отдел СДВРП съдържа изричен отказ за преместване по смисъла на чл.62 ал.3 вр. с чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС, защото обективира формирана по молбата на лишения от свобода воля / решение/ за нейната неоснователност, независимо от това, че е адресирано до Началника на Затвора в град Стара Загора.

В писмото липсват указания за срока и реда за оспорване, поради което приложение намира правната норма на чл. 140 ал.1 от АПК вр. с чл. 62 ал.3 от ЗИНЗС – сроковете за оспорване се удължават на два месеца, считано от датата на редовното връчване на административния акт. Жалбоподателят твърди, че е запознат на 11.06.2024г със съдържанието на писмо изх. №ИЗ-7131/07.06.2024г, а жалбата до съда е подадена на 24.06.2024г в рамките на удължения срок от два месеца, поради което е допустима като насочена срещу годен за съдебен контрол административен акт, който е неблагоприятен за оспорващия.

С жалбата се иска от съда да бъде прогласена нищожността на постановения от Началник отдел СВРП при ГД „ИН“ отказ за преместване по чл.62 ал.3 от ЗИНЗС като формиран от орган, на който не са делегирани правомощия по чл.62 ал.1 от ЗИНЗС, а в условията на евентуалност да бъде отменен като постановен при съществено нарушение на производствени правила и не правилно приложение на материалния закон – не е извършена проверка за посочените от заявителя обстоятелства, имащи правно значение на основание по чл.62 ал. 1 т.3 от ЗИНЗС, което е довело до необоснован материално правен извод за отсъствие на фактически и правна причина за уважаване на молбата. Пренебрегната е целта на закона и е накърнено правото на личен и семеен живот. По подробни съображения относно съдържанието на правната норма на чл.62 от ЗИНЗС, нейната цел, обекта на защита и твърдените пороци на административния акт от съда се иска обявяване нищожността на отказа, евентуално неговата отмяна и връщане на преписката за ново произнасяне от компетентния орган, в определен от съда срок, при спазване указанията на съда по тълкуване и прилагане на закона.

Жалбоподателят заявява пред съда, че единственият жив член на неговото семейство е баща му, който е на преклонна възраст от 91г, живее в град Хасково и е невъзможно да го посещава в който и да е затвор. Няма братя и сестри, а единствения братовчед, с който поддържа контакти и който може да го посещава живее в град Пловдив. По тази причина иска преместване в затвора в град Пловдив.

Ответника Началник отдел „Социални дейности и възпитателна работа с правонарушителите“ в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ град София не се явява, не се представлява, не депозира писмено становище по жалбата.

Административен съд Стара Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона намира за установено следното:

Жалбата е допустима, а разгледана по същество е основателна.

На основание чл.62 ал.1 вр. с ал.5 от ЗИНЗС Главния директор на ГД „ИН“ може да делегира правомощията си по ал.1 т.1-3 и т.5 на своите заместници или на началник на отдел в главната дирекция, който е с юридическо образование. Делегирането на компетентност винаги се извършва с изрична заповед, каквато не е представена по делото и след конкретните указания на съда, че посочената в оспорения отказ не съдържа изявление за предоставяне на компетентност на началник отдел СДВРП в главната дирекция да издава заповеди за преместване или да отказва преместване на основание чл.62 ал.1 т.1-3 и т.5 от ЗИНЗС. Заповед № Л-1070/27.10.2020г на Главния директор на ГДИН възлага на Началник отдел „СДВРП“ да определя поименния състав на пробационните съвети по чл.202 от ЗИНЗС, да променя със заповед адреса на изпълнение на пробационните мерки на основание чл.205 ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС и да подписва изходящата кореспонденция, създадена при обработване и приключване на служебни преписки, образувани по молби, жалби, сигнали и други от лишените от свобода, служители и граждани и контролира дейността по приключване на преписките, свързани с посочената кореспонденция. Подписването на изходяща кореспонденция е възложено на основание чл.13 ал.2 т.1 от ЗИНЗС – Главния директор ръководи, контролира, координира и отговаря за цялостната дейност на главната дирекция и нейните териториални служби. Липсва изявление в тази заповед, изходящо от Главния директор за оправомощаване на Началник отдел „СДВРП“ да издава заповеди или да отказва преместване, поради което изявлението му, че не са налице основанията по чл.62 ал. 1 т.3 от ЗИНЗС за преместване е нищожен административен акт. С него е разрешен поставения от жалбоподателя материално правен въпрос за съществуване на основание да бъде преместен по негово желание в затвора, който е най-близко до постоянния му адрес и до близките, с които поддържа контакти. Оспореното писмо е постановено по молбата, която Началника на затвора в град Стара Загора е препратил до ГД „ИН“ и към която е приложил Предложение за превод на основание чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС, в което изрично е посочил, че лишеният от свобода има близки, които живеят в град Пловдив. Този факт обаче не е взет предвид и не е проверен от компетентен орган, с което е допуснато съществено нарушение на административно производствените правила. Този порок следва да се обсъди, независимо от констатираната липса на компетентност, определяща отказа като невалиден административен акт, защото при разглеждане на молбата за преместване, компетентния орган комуто преписката ще бъде изпратена по разпореждане на съда, трябва да се съобрази с указанията по тълкуването и прилагане на закона към конкретния случай – чл.173 ал.2 от АПК вр. с чл.62 ал.3 от ЗИНЗС. Законодателят възлага на съда, дори когато нищожността се дължи на некомпетентност, да укаже приложимия материален закон и неговото съдържание, поради пълното служебно начало относно проверката за спазване на всички изисквания за законосъобразност на административните актове.

Освен не извършването на проверка относно семейното положение на жалбоподателя и по-конкретно кои са членовете на семейството му и те имат ли обективната възможност да поддържат контакти с лишения от свобода, а ако както е в случая единствено жив е родител на преклонна възраст, с който по тази обективна причина контакти не се поддържат, трябва на основание чл.62 ал.1 т.3 предл второ от ЗИНЗС да се провери къде е местоживеенето на лицата, с които се поддържат контакти. Изложеното в оспореното писмо, че последваща промяна на постоянния адрес на лишения от свобода няма правно значение на основание по чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС е вярно, но постоянния адрес на лицата, с които поддържа контакти към всеки един момент, а не само към началния момент на разпределение е факт, имащ признаците на основание за преместване по чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС. Лишеният от свобода живее в мястото, където изтърпява наказанието си, а оттук настоящия му адрес съвпада с адреса на пенитенциарното заведение, но обективно не може да съвпада с регистрирания постоянен, който е винаги в населеното място, където гражданинът е вписан в Регистъра на населението, и на който избира да получава кореспонденцията си с органите на държавната власт и тези на местното самоуправление. Предполага се, че връзката с този адрес е трайна и винаги има някой, който да уведоми гражданина за получената кореспонденция, а трайността се определя на първо място от обстоятелството, че в същото населено място живеят лица, с които се поддържат контакти. Постоянния адрес служи и за упражняване или ползване на права и на услуги в случаите, предвидени в закон или нормативен акт, а такъв пример е нормата на чл. 58 от ЗИНЗС – предоставя право на първоначално разпределение в заведението, което е най-близко до постоянния адрес при възможност. Смисъла и целта на чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС обаче са други, но се разбират само във връзка с правното положение на лишените от свобода и с изискването да бъде осигурена тяхната ресоциализация. Правото на свиждане осигурява упражняване и на правата, от които не са лишени с присъдата и е възможно да бъдат съвместени с режима на нейното изтърпяване, а сред тях е и на личен, семеен живот, на не прекъсване на връзката поне с онази група от хора, в която човек е приет и общува. По тази причина като основание за преместване законодателят е посочил не само промяната на постоянния адрес на семейството, а на ред с това ясно и изрично промяна на лицата, с които лишеният от свобода поддържа контакти. Промяната на лицата, с които лишеният от свобода поддържа контакти е обективно възможен факт и когато той настъпи, какъвто е настоящият случай, тогава е налице основание за преместване по молба на лишения от свобода. В разпоредбата на чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС са обхванати както случаите на промяна на постоянния адрес на семейството или на лицата, с които при първоначалното разпределение са поддържани контакти, но и тези на промяна на самите лица, с които се поддържат лични и социални връзки. Жалбоподателят не е [семейно положение], няма братя и сестри, а единствено жив баща, който е на повече от 90години, трудно подвижен. Поддържа контакт към настоящия момент само с един братовчед, който живее в Пловдив, поради което е променил и постоянния си адрес. Този факт следва да се провери от компетентния орган при разглеждане на молбата, за да се отстрани констатираното от съда съществено нарушение на задължението за изясняване на всички обстоятелства от значение за случая. Поддържането на контакт с лицето, чийто адрес е в град Пловдив и невъзможността за свиждане с живия родител имат признаците на правното основание по чл.62 ал.1 т.3 от ЗИНЗС, поради което са обстоятелства от значение за случая. Ако се установи тяхното съществуване, тогава компетентния орган, за да осигури правилно приложение на материалния закон, ще следва да ги подведе под тази правна норма и да разпореди настъпването на нейните последици. При липсата на изрична уредба за сроковете за разглеждане по същество на молбите по чл.62 от ЗИНЗС, подадени от лишените от свобода или от техните близки, следва да се приложи срокът по чл. 57 ал.5 предложение първо на АПК – един месец. Този срок е приложимият, защото административния акт, с който се решава въпроса за преместването на лишен от свобода няма характеристиките на акт по чл.21 ал.2 и ал.3 от АПК, за издаването на който са предвидени сроковете по чл.57 ал.2, ал.3 и ал.4 от АПК, поради което има признаците на посоченото в предложение първо на чл.57 ал.5 от АПК – друг случай на разглеждане на искане за издаване на индивидуален административен акт, срокът на който може да бъде продължен до един месец за осигуряване разкриването на обективната истина за правно значимите факти.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172 ал.2 вр. с чл.173 ал.2 от АПК, Административен съд Стара Загора

Р Е Ш И

ОБЯВЯВА нищожността на Отказа на Началник отдел „Социални дейности и възпитателна работа с правонарушителите“ в ГД „Изпълнение на наказанията“ град София, обективиран в писмо изх. №ИЗ-7131/07.06.2023г за преместване на А. Т. С. от Затвора в град Стара Загора в Затвора в град Пловдив.

ИЗПРАЩА на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ град София преписката по молбата на А. Т. С. с вх. №М-517/07.05.2024г за решаване по същество при спазване указанията на съда по тълкуване и прилагане на чл.62 от ЗИНЗС.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на А. Т. С. сумата от 460лв / четиристотин и шестдесет/, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно. Препис от решението да се изпрати на А. Т. С., на процесуалния му представител, на Началник отдел СДВРП и на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ град София.