МОТИВИ
към присъда от 09.02.2018г.
по
ВНОХД 6069/2017г. по описа на СГС, НО,
VІІІ въззивен състав
Производството
е по реда на чл.327 вр. с чл.318 от НПК.
Образувано
е по повод постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от подсъдимия А.К. чрез
неговия упълномощен защитник – адв. В.Д.
срещу присъда от 07.11.2017 г. по НОХД 671/2017 на СРС, НО, 5 състав, с
която подсъдимият А.И.К. е признат за
виновен в това, че на 20.11.2015 г. е
извършил престъпление по чл. 129, ал.2 вр. с ал.1 НК и с която е бил осъден на лишаване от свобода за срок от
една година и шест месеца. На основание чл.66, ал.1 НК изпълнението на така
наложеното наказание е отложено с изпитателен срок от три години.
На
основание чл.189, ал.3 НПК подсъдимият бил осъден да заплати разноските по
делото в размер на 138, 84 лева по сметка на СДВР, както и разноски от СП в
размер на 180.00 лева. На основание чл.190, ал.1 НПК подсъдимият е осъден да
заплати сумата от пет лева – ДТ за издаването на 1 бр. изпълнителен лист по
сметка на СРС.
В
производството пред СРС св. П.П.Т. е бил конституиран като частен обвинител,
като същият е упълномощил повереник с пълномощно на л.24 от СП.
Първоинстанционният съд е отказал да конституира св. Т. като граждански ищец.
В
жалбата от упълномощения защитник се посочва, че присъдата е неправилна,
незаконосъобразна и несправедлива. Всички страни са били уведомени за изготвяне
на мотивите към присъдата, като защитникът е бил уведомен на 23.11.2017г. за
същото обстоятелство с оглед правото му по чл.
320, ал.4 НПК да допълни жалбата си. (л.16, СП, СГС). В допълнението към
въззивната жалба са изложени доводи, че първоинстанционният съд неправилно е
интерпретирал доказателствения материал. Предлага се да не бъдат приемaни с доверие и показанията на
пострадалия с аргумента, че същият е употребявал наркотици. Навежда се довод и
за бездействието на ЧО при сигнализирането на полиция. В жалбата е било депозирано искане
за назначаването на ТЕ на снимков материал, снет от мобилно
приложение „Viber“,
както и искане за допускане до разпит на св. А.С.. Въззивният съд е насрочил и
разгледал делото, образувано по постъпилата въззивна жалба, след като е
установил, че допълнението към нея е
администрирано съгласно изискванията на чл.321 НПК.
Срещу
жалбата и допълнението към нея не са
постъпили възражения от частния обвинител, от неговия повереник и СРП. Съдът,
след като е обсъдил становищата на страните и предпоставките на чл.327 от НПК,
е счел, че следва да се проведе съдебно следствие за разпит на поискания от защитата свидетел А.С..
При собствена проверка на първоинстанционния съдебен акт и на основание чл.107, ал.2 НПК съдът е допуснал до разпит вече разпитания в производството пред СРС св. М.Г.,
изискана е информация от „Национална система 112“, относима към описания в
обвинителния акт случай, а след постъпването на такава, съдът е назначил ТЕ,
чрез която съдържанието на предоставения от тази система звукозапис е снето на
хартиен носител.
Защитата
предлага на въззивния съд да отмени първоинстанционната присъда като изразява становище, че
обвинението не е доказано по несъмнен и безспорен начин и подсъдимият следва да бъде оправдан. В пледоарията си пред съда защитникът изтъква,
че нито един свидетел, освен самият пострадал, не е посочил подсъдимия К. като
автор на престъплението, в което е обвинен. Защитата предлага на съда да не се
доверява на показанията, дадени от частния обвинител и в подкрепа на това искане изтъква няколко
аргумента. Първият се отнася до състоянието на пострадалия към момента на
деянието, обусловено от въздействието на упойващи вещества. В тази насока
защитникът посочва, че въз основа на показанията, дадени от самия пострадал, СПЕ
още в досъдебното производство е констатирала
втора степен на алкохолно опиване. Отделно от това се навежда довод, че при изготвянето ѝ не е бил съобразен фактът, че частният
обвинител употребявал и наркотични вещества, както и че това обстоятелство било установено
по-късно – едва при разпита на пострадалото лице в производството пред
първоинстанционния съд. Вторият аргумент на защитата се отнася до липсата на
логика в поведението на пострадалия, който на инкриминираната дата не е
установил нищо и не е телефонирал на тел 112, а на следващия ден разбрал, че е
получил кръвоизлив. Защитита изтъква, че показанията на пострадалия не дават
логичен отговор на въпроса защо още на инкриминираната дата не е сигнализирал
тел 112 и защо още тогава не е потърсил спешна медицинска помощ. Третият
аргумент на защитата е свързан с проведеното в ДП разпознаване с участието на
пострадалото лице. Без да се оспорва спазването на процесуалните правила при
провеждане на това процесуално-следствено действие, се изтъква, че споменът на
пострадалия е бил траен относно ръста на извършителя, тъй като във всичките си разпити е твърдял, че този ръст е между 170–
175 см. Защитата изтъква, че ръстът на подсъдимия в действителност е с 10 см по-висок от този,
който се сочи от пострадалия в неговите разпити, проведени за целта на
процесуално-следственото действие разпознаване. Защитата предлага собствен
анализ на казаното от пострадалия, че объркването относно ръста на извършителя
е свързано с интериора на самото заведение, което било изградено на няколко
нива и внася възражението, че след като според обвинението седящите са били
около една и съща маса, то не е било възможно да бъдат разположени на различни
нива. В тази връзка защитата предлага на
съда да приеме, че или пострадалият не е бил на една и съща маса с подсъдимия, или
ударът в лицето му е бил нанесен от друго
лице, което първоначално било посочено от самия пострадал като Д..
Защитата
моли съда да отчете факта, че в заведението са присъствали трима охранители, както и управителката на
заведението, че нито един от тях не е посочил да има случай, подобен на
описания в обвинителния акт. В тази връзка защитата предлага на съда да приеме,
че нито частният обвинител е бил в
състояние, в което да може да осъзнава какво се случва, за да сигнализира
незабавно там, нито пък е искал да насочва вниманието на охраната към себе си,
тъй като бил укривал употребата на наркотични вещества.
Защитата
отправя критика и към органите на досъдебното производство поради липсата на
проявена процесуална активност, която да обезпечи своевременното събиране на
доказателства, от значение за разкриване на обективната истина. В тази връзка
се посочва, че не били изискани в срока на тяхното съхранение записите от
охранителните камери в заведението.
Алтернативно
се навеждат доводи за съществени нарушения на процесуалните правила в
производството пред първоинстанционния съд, които според защитата налагат
присъдата да бъде отменена на друго основание и делото да бъде върнато за ново
разглеждане от друг съдебен състав при първоинстанционния съд. Навежда се
довод, че съдебните протоколи не удостоверяват правилно действията в съдебното
производство пред СРС, поради което защитата упражнила правото си да поиска
поправка на съдебен протокол. Навежда се довод, че първоинстанционният съд изобщо
не се е произнесъл по това искане. Защитата отправя възражение относно мотивите
към първоинстанционната присъда, които според защитата са незадълбочени,
повърхностни и не кореспондират изобщо с действителното съдържание на
доказателствата по делото. Защитникът на подсъдимия изразява становище, че
практически липсва доказателствен анализ в мотивите към първоинстанционната
присъда, което се приравнява на липсващи
мотиви поради неизпълнението на задължението по по чл. 305, ал. 3 от НПК.
Прокурорът
изразява становище, че присъдата на
първоинстанционния съд е правилна и законосъобразна и следва да бъде
потвърдена. Оспорва се твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения,
които да обуславят отмяна на присъдата на това правно основание. Подкрепя се
решението на първоинстанционния съд да се довери на показанията, дадени от
пострадалия, с аргумента, че са детайлни, непротиворечиви и логични от една страна, а от друга, защото
според прокурора кореспондират с
показанията на останалите свидетели Г., П.и П., както и с обясненията на самия
подсъдим. Прокурорът изразява становище, че единственото противоречие между
показанията на пострадалия и останалите свидетели се отнася до това дали именно
подсъдимият е нанесъл удар на пострадалия. Според прокурора това противоречие
следва да намери разрешение като се даде вяра на казаното от пострадалия, тъй
като останалите свидетели били в близки
отношения с подсъдимия и искали да подкрепят защитната му версия. Показанията
на свидетеля Г., че не е знаел кой е нанесъл удар на пострадалия, според
прокурора се оборват от приложената по делото кореспонденция по „Viber”. Прокурорът изразява становище, че
извлечението на кореспонденцията по Вайбър е годен източник на доказателства,
тъй като е потвърдена от св. Г. в съдебното производство. Според прокурора
съдържанието на тази кореспонденция опровергава
твърдението на същия свидетел, че подсъдимият не е съпричастен към
нанесените на пострадалия телесни увреждания. В тази връзка се предлага
първоинстанционният съдебен акт изцяло да се потвърди.
Повереникът
изразява становище, че първоинстанционната присъда е правилна и
законосъобразна. Изразява се несъгласие както с доводите на защитата за
недоказаност на обвинението, така и с доводите за допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила, което самостоятелно би могло да доведе до
отмяна на присъдата.
В
пледоарията си пред съда повереникът се спира на безспорно установените факти –
инкриминираната дата и място на настъпване на процесната телесна повреда,
присъствието на пострадалия на една обща маса в заведение „Т.“ със св. М.Г., на
факта на получени точно на това място множество увреждания в областта на
лицето, които кореспондират с изложеното в жалбата на пострадалия, на характера на телесната
повреда и съответствието на констатираните по лицето на пострадалия наранявания с механизма на причиняване, описан в показанията на частния обвинител. Повереникът
предлага на съда да се довери на твърденията на св. Т., последователно
отстоявани още от момента на подаване на жалба, че е в състояние да разпознае
автора на престъплението. Повереникът посочва, че сигналът е подаден
добросъвестно, тъй като и от частното обвинение е бил изискван записа от охранителните видеокамери, но се оказало,
че срокът на съхранението им бил около 1
месец. Според повереника отговорността за изтеклия срок на съхранение не следва
да се носи от обвинението поради своевременно подадения сигнал за извършено
престъпление. Навеждат се доводи, че отговорност за това обстоятелство следвало
да понесе търговското дружество, собственик на заведението, тъй като същото
очевидно не е имало интерес да предоставя сведения за побой с оглед
възможността това обстоятелство да рефлектира отрицателно върху интересите му,
свързани с евентуален обществен отзвук за качеството на осъществяваната от него дейност.
Повереникът
изразява становище, че СТЕ на звукозаписа, предоставен от система 112, доказва
обстоятелството, че в увеселителни заведения, подобно на това, в което е било
осъществено инкриминираното деяние, възникват различни инциденти, макар и
регистрираното от оператор на 112 обаждане да е неотносимо към обстоятелствата,
описани в обвинителния акт. Повереникът изтъква, че всички свидетели са от едно
село заедно с подсъдимия и че се познават с него от деца, поради което според
него те имат интерес да затаят истина, която им е известна по случая.
Повереникът
се спира подробно и на аргументи, свързани с доказателствената стойност на дадените
от св. Т. показания, на проведеното с негово участие разпознаване, както и на
съдържанието на проведен от него разговор във „Viber”, потвърдено от показанията на св.
М. Г.. Достоверността на представената от св. Т. кореспонденция според
повереника е потвърдена от местоработата
на св. Г. във фирма „С.“, което довело и до въвеждането на телефона на св. М. Г.
в паметта на апарата, ползван от св. Т., именно като Миро „С.“, т.е. по местоработата
на този свидетел. В съдебните прения се излага и анализ на съдържанието на
проведената с участието на св. Г. кореспонденция, като се обосновава извод, че
разговорът не е бил насочен към св. Т. да установи кой е авторът на
престъплението, а само, за да се разбере неговото име. Аргумент в тази насока
се извежда от данните по делото, че
поради престоя на св. Т. в заведението „Т.“,
той несъмнено е знаел за познанството на св. Г. с извършителя на
престъплението. Повереникът изтъква, че св. Г. не само в проведената
кореспонденция по мобилно приложение „Viber”, но и с цялостното си процесуално поведение в
наказателното производство отказал да посочи името на извършителя на
престъплението, но това обстоятелство според повереника не е основание за
оправдаването на подсъдимия по предявеното му обвинение. Като аргумент в тази
насока се изтъква значението на проведено с участието на св. Т. разпознаване. Аргументи
за добросъвестност на св. Т. повереникът извежда от признанието и на
обстоятелства, от които може да се ползва защитата, а именно, че е употребявал
марихуана. Според повереника обаче само и единствено въз основа на това
твърдение не могат да се правят изводи, че св. Т. е бил в състояние на тежко повлияване
от психотропни вещества. В тази връзка повереникът счита, че показанията на св.
Т. се отличават с висока степен на достоверност за всичко случило се до момента
на нанасяне на първия удар.
Повереникът
обръща внимание в анализа си и на данните за личността на подсъдимия, като
отбелязва, че той е физически здрав и е тренирал бойни изкуства,
поради което бил способен да нанесе удар, с който да причини смърт. Като
обвинително гласно доказателство се преценяват и показанията на управителката
на заведение „Т.“, която потвърдила факта на настъпил инцидент, за това, че е
възприела лице, което може би се нуждаело от помощ, но това лице отказало
съдействие и си тръгнало с такси.
На
довода защо пострадалият не е потърсил веднага помощ, повереникът предлага
собствен отговор, свързан с момента, в който са се проявили симптомите на
получената телесна повреда – едва на следващия ден.
Оспорва
се твърдението на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила, свързани с изготвянето на мотиви към първоинстанционната присъда. От
своя страна повереникът изразява становище, че районният съд е подложил на
задълбочен анализ събрания доказателствен материал. Според повереника
показанията на частния обвинител са достатъчни за осъждането на подсъдимия, тъй
като с негово участие е било проведено
годно разпознаване по снимки.
Защитата
/в реплика/ оспорва пострадалият да е
посочил в жалбата си като автор на престъплението подсъдимия, като навежда
доводи, че е описан външния вид на лицето
Д.. Във възражението си защитата изисква от съда да даде отговор дали предварително
даденото от пострадалия описание на лице с ръст 170 – 175 см отговаря на подсъдимия или на лицето Д..
Защитата изтъква и обстоятелството, че
св. Г. към инкриминираната дата, както и към настоящия момент е в отлични отношения с пострадалия, а не само с подсъдимия. Оспорва се пострадалият да е дал достоверни
показания и да е имал съхранен спомен за авторството и механизма на
престъплението с оглед неговото твърдение, че си е ударил главата отзад в тила, което
твърдение според защитата е опровергано, както
от заключението на СМЕ, така и от разпита на вещите лица, които са я
изготвили.
Подсъдимият
/в лична защита/ моли съда да се довери на св. Г.. Оспорва се довода да е в
приятелски отношения с всички разпитани
по делото свидетели, както и всички свидетели да са имали интерес да потулят
случая. В последната си дума подсъдимият заявява пред съда, че никога не е
нанасял удари на пострадалия Т..
Съдът,
след като съобрази събраните доказателства, становищата на страните и в пределите на проверката по чл. 314, ал.1 НПК, намери за установено следното.
Първоинстанционният съд е приел за установено, че на 20.11.2015 г., вечерта пострадалият св. П.П.Т.
се намирал в бар „Б.”, където употребил алкохол, след което около 02.00 часа
решил да отиде в клуб „Т.“ в гр. София, на площад “*****. Влизайки в бара, св. Т.
пообиколил, след което видял свой познат - св. М.Г.. Последният седял на маса
заедно с негови приятели: подсъдимия А.И.К., св. С.П.и св. Г.П.. СРС е приел за
установено, че пострадалият Т. е получил инкриминираното телесно увреждане именно
в клуб „Т.“, а по-късно с помощта на св.
М.Г. се прибрал у дома си. Споделя се извода на СРС, че на следващия ден св. Т. се събудил, видял, че лицето му е подуто и
отишъл в Окръжна болница, където бил приет на лечение, като впоследствие бил
опериран във ВМА.
Верни са изводите на първия съд за характера на
получената от св. Т. в бар „Т.“ телесна повреда. Въззивният съд също счита, че
на посоченото в обвинителния акт място, както и на инкриминираната дата на св. Т. били причинени следните травматични
увреждания: мозъчно сътресение, кръвонасядане и оток на клепачите на дясното
око, кръвоизлив под очните лигавици на дясната очна ябълка, кръвонасядане на
дясната половина на лицето от нивото на устния ъгъл до скулата, кръвонасядане
на вътрешната половина на клепачите на лявото око, счупване на пода на дясната
орбита, многофрагментно счупване на предната стена на десния горночелюстен
синус с кръв в синуса, счупване на дясната ябълчна кост, които по своята медико
биологична характеристика са причинили на пострадалия СЧУПВАНЕ НА ЧЕЛЮСТ. Описаните
увреждания съдържат медико-биологичните признаци на средна телесна повреда по
смисъла на чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 от НК (установено от СМЕ).
Верни са изводите на първия съд, че пострадалият св. П.П.Т.
е психично здрав и към момента на инкриминираното деяние се е намирал в
състояние на обикновено /просто/ алкохолно опиване — средна степен, поради
което била съхранена неговата психична
годност да участва в производството като свидетел. От фактическа страна
настъпила количествена редукция на
спомена /травматична амнезия вследствие на мозъчно сътресение/, но без
качествено изопачаване на наличните паметови следи (установено от СПЕ).
С
уточнението, че в съдебното производство св. Т. не е посочил точно в кой бар е
пребивавал преди да отиде в клуб „Т.“, а
в тази част неговите показания от ДП не са прочетени, към останалата част от изложените по-горе факти, които са
възпроизведени и в мотивите към първоинстанционната присъда, въззивният съд се
съгласява изцяло.
Изводите на СРС относно
останалата част от релевантната за случая фактология, свързани с авторството на
престъплението и механизма на неговото изпълнение, не се споделя от настоящия
съдебен състав.
Първият съд е счел, че подсъдимият е автор на
престъплението, описано в обвинителния акт, като в мотивите на присъдата
дословно е възприета изцяло фактическата обстановка, изложена в
обстоятелствената му част, а именно, че още в момента, в който пострадалият св. Т. се
представил на компанията на св. Г., се впечатлил от погледа на подсъдимия, както и от репликата му, отправена към св. Г. по адрес на пострадалия Т. „Къв е тоя бе?“.
СРС е приел за установено, че така св. Т. останал на една
обща маса в компанията на св. Г. около
20 минути, докато в един момент подсъдимият внезапно взел решение да му нанесе телесна повреда.
Възприетият от СРС механизъм на изпълнение на
престъплението се свързва със самостоятелно извършени от подсъдимия К.
действия, който според първия съд след изминал интервал от време с продължителност
от около 20 минути внезапно се пресегнал
през масата и нанесъл удар с юмрук в областта на лицето на св. П.Т.. СРС е
приел за установено, че в резултат на удара св. Т. паднал на земята и си ударил
главата в пода.
За да приеме така изложената фактическа обстановка, СРС
се е позовал на гласни доказателствени
средства, писмени доказателства и способите за доказване (изготвените по делото
експертизи), а именно: показанията на свидетелите П.П.Т., М.Г.Г., С.К.П., Г.Р. П.,
Д.А.С., Д.И.Б.и Ц.Ю.М., приел е като частично достоверни обясненията на
подсъдимия. Първият съд е приел изцяло заключенията на изготвените СМЕ и СПЕ,
които са анализирали физическото и психично здраве на пострадалия, релевантно
за установяване на характера на констатираната телесна повреда и свидетелската годност на свидетеля.
Първият съд се е позовал и на справката за съдимост на
подсъдимия, както и на останалите писмени доказателствени материали, приети и
прочетени по делото по реда на чл. 283 от НПК.
При собствен анализ на събраните доказателства въззивният
съд установи от фактическа страна, че на инкриминираната дата в бар „Т.“ било
предвидено представяне на група „Ъпсурт“, което започнало около полунощ. В
неустановен час след полунощ в заведението пристигнал св. Т., който по покана
на св. Г. останал известно време на масата, около която били разположени свидетелите
Ст. П., Г. П., самият Г., както и подсъдимият. Междувременно на съседна маса до
посочените свидетели се намирала друга компания от неустановени по делото лица,
между които се отличавало лице със здрава физика, което св. Г. познавал с името
„Д.“. Масата на посочената компания била разположена по-близо до сцената, а
масата на неустановеното лице „Д.“ била разположена зад тях.
Св. Т. останал неустановен период от време в компанията
на свидетелите Г., П., П.и подсъдимия, като първоначално за период от около 15
минути се настанил на стол между масата на посочените по-горе свидетели и
подсъдимия, от една страна и масата на неустановените по делото лица зад тях. В
този период св. Т. бил забелязан от св. Г. да разговаря с неустановеното
лице „Д.“ от съседната маса. Впоследствие
пострадалият станал от масата, до която се намирали подсъдимия и изброените по -
горе свидетели, като се насочил в неустановена посока между масите зад тях.
След като приключило изпълнението на програмата, подготвена от група „Ъпсурт“, т.е. около 03.00 – 04.00
часа сутринта св. М. Г. дочул зад гърба
си суматоха. По същото време до този свидетел на една и съща маса стояли подсъдимият,
както и зад свидетелите П.и П.. В хода на така настъпилата суматоха и при неустановени
обстоятелства пострадалият Т. бил повален от удар в лицето от неустановено
лице, което вероятно било от кръга познати на св. Г. от съседната компания на
лицето „Д.“. В резултат на този удар била причинена инкриминираната телесна
повреда, описана по-горе. В този момент св. Г. П. се обърнал назад и видял св. Т.
да лежи на пода. От своя страна св. Ст. П.също
видял охранители сред суматохата от неустановени по делото лица зад тях, а св. Г.
забелязал, че групата от неустановени лица, обособена зад тях, излиза вкупом от
заведението заедно със св. Т. (л.51, СП, СГС). След изминал неустановен период
от време с кратка продължителност - 3, 4 минути св. Г. също се запътил към
изхода, като предупредил св. Ст. П., че ще изпрати своя приятел (л.35 от СП,
СРС). В посока към изхода от заведението св. Г. забелязал, че св. Т. е седнал сам
на бордюра пред заведението ( л. 50, СП, СГС). В разговор със св. Т. последният
предложил на св. Г. да си ходят. Междувременно извън заведението излязла и
управителката – св. Д.С., която запитала свидетелите Г. и Т. дали имат нужда от
помощ, тъй като впечатление ѝ направили признаците на състояние след
употреба на алкохол, които били особено видими по отношение на св. Т.. Св. С.
се върнала в заведението, за да разпита охранителите, които ѝ разказали,
че имало спречкване в заведението, като са изкарали навън всички участници в
него. По същото време, след като св. Т. и св. Г. отказали помощ, ангажирали
таксиметров автомобил и по настояване на св. Т. ***.
Анализът на гласните доказателства изисква на първо място
съдът да установи кои доказателствени източници са с несъмнена достоверност,
позволяваща установените от тях факти да бъдат приети изцяло. Настоящият
съдебен състав счита, че такива са писмените доказателства, писмените
доказателствени средства, в т.ч. протокол за разпознаване, проведено с участието
на св. Т., кореспонденцията, проведена по мобилно приложение „Viber” между св. М. Г. и св. Т.,
заключенията на експертизите, включително и СТЕ, приета без възражения
във въззивното съдебно следствие, която е изследвала съдържанието на оптичен
носител на информация за постъпили обаждания на инкриминираната дата към
„Национална система 112“, показанията на свидетелите Ат.С., Д. С., св. Д. Б.,
св. Цв. М..
На следващо място въззивният съд констатира, че гласните доказателства
следва да бъдат обособени в три групи: първата, в която се включват показанията
на свидетелите П., П., Г., както и обясненията на подсъдимия, втората, в която
се включват показанията на св. П. Т. и третата група е обособена от показанията на служители в
самия бар - св. С., разпитан в производството пред въззивния съд, свидетелите Ц.М.,
Д.С., Д.Б..
Тъй като по годността на проведеното с участието на св. Т.
разпознаване, както и относно
добросъвестността на вещите лица не се спори между страните, а и отделно от това и настоящият съдебен
състав счита, че посочените действия по разследването са били проведени в
съответствие в процесуалните правила, съдът ще постави основния акцент върху значението
на кореспонденцията, проведена по мобилно
приложение „Viber” между св. М. Г. и св. Т., върху фактите, които се установяват от преведеното в
ДП разпознаване, както и върху установените с анализ на гласните доказателства
факти, съпоставени със заключението на експертизите и посочената по-горе електронна
кореспонденция.
В тази връзка съдът следва предварително да отговори на възражението
на защитата за липсата на мотиви към първоинстанционната присъда. Вярно е, че
мотивите на първия съд са пестеливи, а някои доказателствени източници изобщо
не са обсъдени (т. напр. – извлечението от писмена кореспонденция през мобилно приложение „Viber”, проведена между св. Т. и Г.). Според настоящия съдебен състав обаче
мотивите към присъдата на СРС отговарят на минималния стандарт, който дава
възможност да се установи как е формирано вътрешното убеждение на
първоинстанционния съд при постановяването на осъдителна присъда.
За да признае подсъдимия К. за виновен по предявеното му
обвинение, СРС се е доверил изцяло на дадените от св. П.Т. показания за
авторството на деянието и е приел, че свидетелите М. Г., С. К.П.и Г. П. затаяват истина за факти, които са им
известни по случая. Първият съд е приел за установено, че автор на
престъплението е подсъдимият, но е дал превратно тълкуване на гласните
доказателства, въз основа на които е стигнал до този извод.
Нарушението е отстранимо при интерпретация на
доказателствата, която се дължи и в производството пред въззивния съд.
Настоящият съдебен състав счете, че кореспонденцията,
проведена по мобилно приложение „Viber” между св. М. Г. и св. Т., е годен източник на доказателства. Не се
споделя довода на защитата, че същата е следвало да се подложи на техническа
експертиза. Необходимост от назначаването на експертиза с подобна задача би
била налице, ако материалният носител на кореспонденцията бяха мобилните
телефони на св. Г. и св. Т.,
каквито не са приобщени като ВД към
събрания доказателствен материал. Съдържанието на изпратени от свидетелите Т. и
Г. съобщения в настоящия случай е установено не от електронен, а от хартиен
носител на информация и неговата идентичност с електронния носител към момента
на създаването и изпращането им е потвърдена непротиворечиво от показанията на
св. Т. и св. Г., дадени от тях в
производството пред съда. Хартиеният носител на информация също е приобщен към
материалите по делото със способи, предвидени в НПК. В конкретния случай това е
сторено по повод разпит на св. Т., като предаването на разпечатката от
съдържанието на мобилен телефон е
удостоверено в протокол за разпит на св. Т. от 18.10.2016г., каквато
удостоверителна стойност би имал и протокол за доброволно предаване.
Ето защо съдът намира, че съдържанието на снетата на хартиен носител
кореспонденция, проведена между св. Т. и св. Г. по мобилно приложение „Viber” следва да бъде обсъдено по
същество.
От материалите в ДП да е
видно, че регистрацията от името на „Miro Saksa” в мобилното приложение е без прилежаща снимка на това лице, а автори на съобщенията, изпратени на
20.11.2015г., както и на 29.11.2015г. са
именно св. Т. и св. Г., като последният от изброените свидетели бил въведен в телефона на пострадалия като потребител на
мобилно приложение „Viber“ с отбелязване за местоработата му във фирма „С.“ или като „Miro Saksa”.
Съдът не се съгласява със становището на частното обвинение, че
именно така проведената кореспонденция между двамата свидетели дава категоричен
отговор на въпроса дали св. Г. е възприел изпълнителното деяние на
престъплението, за което подсъдимият е предаден на съд, както и че този
свидетел е преразказал в тази кореспонденция именно свои разговори с
подсъдимия, чиято цел била да се изясни авторството на деянието. Подобни изводи
могат да се основават само и единствено на предположения.
От съдържанието на кореспонденцията, проведена от свидетелите Г. и св. Т. по мобилно
приложение „Viber”, се установява, че между посочените свидетели
са били проведени два разговора чрез размяна на съобщения, като първият датира
от 20.11.2015г. с начало от 13:21 часа до 17:00 часа, а вторият разговор - от 29.11.2015г. с начало от 11:38 часа до
12:12 часа. От репликата на св. Т. в първия разговор „не искаш да ми кажеш
името му“, „принуден съм да кажа твоето“
и от отговора на св. Г. „казах му на оня тва нещо“, „мълчи“, „спекъл се
е сигурно“ не се извлича необходимата по обем информация за това, че
свидетелите Т. и Г. визират едно и също
лице, че всеки един от тях към този момент е имал предвид точно подсъдимия, както и че всеки един от
тях е знаел точно кое лице има предвид неговия събеседник. От съдържанието на разменените съобщения не се
постига каквато и да е идентификция на обсъжданото от тях трето лице, както
чрез неговото име, така и чрез описанието на характерни действия, които могат
да бъдат свързани само и единствено с това лице или идентификация на базата на
отличителни признаци от външния му вид.
Съмненията за авторството на престъпление срещу телесната
неприкосновеност на св. Т., извършено в бар „Т.“, се задълбочават от
съдържанието на следващия документиран разговор, проведен отново чрез размяна
на съобщения на 29.11.2015г. Репликата на св. М. Г. в този разговор „говорих с
другите двама, от които единия не е бил пиян“ става ясно, че този свидетел на
обвинението визира общо три лица, като не е ясно дали подсъдимият е бил между
тях и ако изобщо е бил, каква е неговата роля във взаимоотношенията му със св. Г.
и останалите двама участници в разговори със св. Г.. От особено съществено
значение е документирано съобщение, изпратено от мобилния телефон на М. Г.
именно на 29.11.2015г., от съдържанието на което става ясно, че изпълнението на
престъплението вероятно е настъпило с
действие, осъществено зад гърба на св. Г., т.е. без категорични данни св. Г. точно
в този момент да е разполагал с видимост, както и без категорични данни
вниманието му да е било фокусирано
именно към релевантните за случая събития (л.51 от ДП). Самостоятелното
изясняване на фактическата обстановка на базата на проведената между св. Г. и
св. Т. електронна кореспонденция не
става възможно и поради твърденията на самия Г. за източника на тази информация
– вторично проведен разговор между самия него и неидентифицирани в съобщенията лица.
Настоящият съдебен състав не се съгласява със становището на частното
обвинение, че разговорите, инициирани от св. Т. към св. Г. по посоченото
по-горе мобилно приложение, не били насочени към св. Т., за да се установи тепърва кой е авторът на
престъплението, а само, за да се разбере неговото име. Аргументите на
повереника, свързани с престоя на св. Т. в заведението „Т.“, при който пострадалият несъмнено е разбрал за
познанството на св. Г. с извършителя на престъплението, не отчитат
действителното съдържание на документираната кореспонденция, както и факта, че
св. Г. освен подсъдимия е познавал и други лица, включително и лица от друга компания с конкретни данни за
имена ( т. напр. лицето „Д.“).
Ето защо съдът счита, че ако
са верни изявленията на св. Г., направени от него при размяната на
съобщения със св. Т. чрез използваното от тях мобилно приложение „Viber”, то е напълно изключено св. Г. да е очевидец на инкриминирания удар,
тъй като той самият по повод разменените на 29.11.2015г. съобщения с
пострадалия е твърдял още в този момент за проведени разговори с негово участие
и други неустановени в кореспонденцията по мобилно приложение „Viber” лица, както и за надграждането на преките му възприятия с
информацията, получена от него косвено от тях.
На следващо място от съдържанието на така проведената кореспонденция
може да се заключи, че св. Г. е възпроизвел в съобщенията си данни от други преки неустановени източници
на информация за направени пред него самопризнания от неидентифицирано в
съобщенията лице с оглед евентуалното му
участие в действия, които са засегнали здравето на пострадалия. При тази твърде
оскъдна конкретика на разменените съобщения обаче нито става ясно точно с кое
лице/лица е провеждал разговори св. М. Г.,
нито кое от тях е направило пред него самопризнания под предлог, че е възприело поведението на пострадалото лице
като опасност, както се твърди от името на “Miro Saksa” в кореспонденцията на л. 51 от ДП. На следващо
място и с уточнението, че осъдителна
присъда не може да се основава на предположения, дори и да се изгради подозрение,
че св. Г. при тази размяна на съобщения, приложени на л.51 от ДП, е визирал
именно подсъдимия, то липсва каквото и да негово изявление дори и в този
период, отстоящ изключително близо до инкриминирания, че е възприел изпълнението
на престъплението.
От съдържанието на кореспонденцията, проведена на 29.11.2015г. между
св. Т. и Г., става ясно, че последният не твърди да е възприел изпълнителното деяние
на престъплението, а е предавал информация на св. Т., която е получил при разговори
с други неустановени лица. Фактът на евентуално направени пред св. Г.
самопризнания не може да се провери с пряк източник на доказателства.
По същество св. Г. е преразказал самопризнанията на друго
лице за евентуалната му съпричастност към причиняване на телесна повреда
при условията на неизбежна отбрана. С уточнението,
че при спазване на ограничението по чл.116 НПК законодателят е предвидил строго
определен процесуален ред, с който самопризнанията на едно лице за участието му
в престъпление, могат да бъдат закрепени като източник на доказателства (чл.
222 НПК, чл. 279 НПК), е недопустимо в процеса на доказване да се ползват самопризнания, които са депозирани в отклонение от този ред. Такива именно се
явяват и самопризнанията, направени от неидентифицирано от св. Г. лице, които този свидетел е преразказал при размяната на съобщения със
св. Т. в мобилно приложение „Viber”. По изложените по-горе съображения съдът
намира, че дори и да се предположи, че съответните самопризнания са направени
именно от подсъдимия, те не могат да се
ползват и като косвен източник на доказателства за авторството на
престъплението.
Следователно, анализът на проведената между св. Т. и св. Г.
кореспонденция в посоченото мобилно приложение може да послужи единствено като
източник на доказателства за добрите
взаимоотношения между св. Т. и св. Г., за това, че двамата свидетели заедно са
пребивавали на местопроизшествието с други познати на св. Г. лица, както и че
именно там при неустановени обстоятелства на св. Т. е била причинена
инкриминираната телесна повреда.
На въпроса колко и какви са били тези лица на инкриминираната дата в
бар „Т.“, включващи се сред кръга познати на св. Г., отговор дават неговите
показания в призводството пред СРС, в които е разказал за две компании– едната,
включваща самия него, подсъдимия, св. Ст. П.и Г. П., както и компания от лица с
неустановена по делото самоличност, разположена на съседна маса до първата, с
която св. Г. вдигал наздравици и в която
със здравата си физика се отличавало неустановено по делото лице „Д.“. Посочените
обстоятелства са възпроизведени непротиворечиво не само в производството пред
СРС, но и при провеждането на повторен разпит на същия свидетел в
производството пред въззивния съд.
В тази връзка се очертават два основни проблема за обосноваването на
обвинителната теза.
Първият от тях е свързан с анализа на показанията, дадени от св. М. Г.,
св. П.и св. П. в производството пред съда. Този анализ не дава възможност за
извод, че тези свидетели са станали очевидци на престъплението, за което
подсъдимият е предаден на съд, както и че затаяват факти и обстоятелства за
авторството на това престъпление. Изявленията на свидетелите Г., П.и П. не възпроизвеждат описаното в обвинителния
акт и в мотивите към първоинстанционната присъда изпълнително деяние на
престъплението. В тях се съдържат данни за друг възможен механизъм на
причиняване на инкриминираната телесна повреда, който обаче изключва подсъдимия
като автор на престъплението. Това е така с оглед твърденията на посочената по-
горе група свидетели за настъпила суматоха
от съседна маса, докато вниманието им е било фокусирано върху сцената пред тях,
както следва: в показанията на св. Г. пред СРС (л. 34), в повторния разпит на
същия свидетел пред СГС (л. 50, СП), в показанията на св. Ст. П.( л.35, стр.1,
СРС), както и в показанията на св. П. (л. 35, стр.2 СРС). При описанието на факта
за настъпила суматоха и съпътстващи към този момент обстоятелства, не се
констатират каквито и да е противоречия в техните показания, като същите
взаимно се допълват. Всички изброени свидетели са потвърдили, че към момента на
посочената от тях суматоха подсъдимият също заедно с тях е стоял обърнат към
сцената. В тази връзка твърденията на подсъдимия в обясненията му пред СРС, че
към момента на суматохата е бил на една маса със свидетелите П. и П., като по-късно си е тръгнал именно с тях, кореспондират изцяло с показанията на св. Г. и св. Т..
Последните двама от изброените свидетели също са дали показания в пълен
синхрон, че те са си тръгнали заедно,
самостоятелно и независимо от останалите свидетели в компанията на св. Г. и
подсъдимия.
Съпоставката на доказателствата, събрани при повторния разпит
на св. Г., с тези, които същият свидетел е дал пред СРС, показва изключително
устойчив спомен за мястото на процесната суматоха, както и за местонахождението на
подсъдимия в този момент. Този свидетел посочи пред съда, че стълкновението е
настъпило зад масата на тяхната компания, включваща подсъдимия, самия Г. и
свидетелите П.и П., докато по същото време св. Т. не се е намирал там, а самият
подсъдим бил в статично положение до масата. Непротиворечиви са и показанията
на св. Г., че моментът, в който забелязал отсъствието на пострадалия, съвпада
с момента на суматохата, както и че непосредствено след това голяма група от посетители се изнесла вън от
заведението (л.50, СП, СГС, л. 34, стр.2, СРС). Същият свидетел непротиворечиво
възпроизвежда и факта за своята собствена реакция във връзка с описаните
по-горе събития, а именно, че в кратък
период след това е излязъл да търси своя приятел Т., когото открил пред
заведението (л.34, стр.1, СП, СРС, л. 51, СП, СГС). Пред СРС св. Г. е посочил,
че излязъл след „минута или по-малко“, а в съдебното следствие, проведено от
въззивния съд - че е излязъл „2, 3, 4
минути след това нещо“. В тази част неговите показания са проверени с показанията на свидетелите П.и П., които
независимо от него са потвърдили по
убедителен начин и разказа му в частта, че е напуснал заведението в период, близък до
суматохата, но последователно след това. С по – висока информационна стойност се
отличават показанията на св. П., който е разказал за предупреждение от св. Г.,
че ще изпрати приятеля си, визирайки пострадалия (л.35, стр.1 от СП), а св. П.
е констатирал, че след побоя св. Г. си е тръгнал (л.35, стр.2 от СП, СРС).
По изложените съображения въззивният съд приема, че в отделни детайли
така установената от разказа на св. Г. верига от факти, която изключва
съпричастност на подсъдимия не само към авторството на престъплението, но
поначало изключва и описания в обвинителния акт механизъм на причиняване на
инкриминираната телесна повреда, е потвърдена от показанията на останалите
свидетели от компанията на подсъдимия. Св. Г. П. е разказал, че в общата
суматоха е забелязал пострадалия Т. на пода, докато по същото време той самият е
стоял с подсъдимия на една и съща маса. Предположенията на този свидетел, че
някой може да е ударил пострадалия, но последният може и да паднал, защото е бил повлиян от алкохол,
както и производните доказателства,
събрани чрез показанията на св. П.с неясен пряк източник и без конкретика за
авторство („Разбрах, че това момче се е скарал с някой и се е стигнало до
бой“….“ Нямам представа кой е ударил момчето“), еднопосочно установяват, че
телесната неприкосновеност на пострадалия
е била засегната на място, в което никой не е забелязал подсъдимия,
както и че е била засегната в процеса на
суматоха, настъпила зад масата на свидетелите П., П., Г. и подсъдимия.
Въззивният съд не се съгласява с констатациите на първоинстанционния
съд, че свидетелите Г., П.и П. умишлено укриват факти, които лично са възприели
във връзка с процесния инцидент, както и че укриват действия на подсъдимия,
описани в обвинителния акт, като затаяват истина (в този смисъл - стр.3 от
мотивите към първоинстанционната присъда, л.66 от СП, СРС). Основание за така
направения от въззивния съд извод дават контролните факти, установени по несъмнен начин от
съпоставката на гласните доказателства, които са събрани независимо едно от
друго, в едно и също съдебно заседание и
по начин, който е изключвал възможността да се предава вторично информация,
която вече е записана в съдебния протокол.
От съдържанието на съдебния протокол, удостоверяващ проведено съдебно
заседание на 03.05.2017г. пред СРС, е видно, че след разпит нито св. Г., нито
св. Ст. П.са били освободени от
съдебната зала. Последен след тях е бил разпитан св. Г. П.. Следователно
нито св. П.би могъл да бъде обективно повлиян от казаното от св. Г., нито св. П.
– от изявленията на първите двама свидетели.
Ето защо пълният синхрон в
свидетелските показания при изясняването на въпроса в коя част на заведението е
настъпила суматоха, а именно зад тяхната
маса, къде се е намирал подсъдимият по същото време – до тях на една и съща
маса, присъствал ли е пострадалият към
този момент в компанията на посочените
по-горе свидетели, т.е. към момента на стълкновението зад тях, както и
с каква дейност са били ангажирани самите свидетели и подсъдимият ( с наблюдение
на сцената), дава аргумент, че те са възприели едни и същи факти и
обстоятелства.
Предварителното съгласуване на версия, която свидетелите евентуално биха
искали да поддържат, за да оневинят подсъдимия, в какъвто смисъл са наведени доводи в мотивите на първоинстанционната
присъда, също е изключено поради факта, че всеки един свидетел е акцентирал в
своите показания върху различни детайли от хронологията на случая, която е
изложена най-пълно в показанията на св. Г.. Т. напр. при изясняването на
въпроса присъствали ли са служители от охраната при физическото стълкновение
между св. Т. и неустановено по делото лице, св. П. е категоричен, че в зоната,
в която е възприел тялото на пострадалия, е възприел охранители на заведението
(л.35, стр.2 от СП, СРС). Независимо от този свидетел положителен отговор на същия
въпрос дават и показанията на св. Ст. П.(л.35,
стр. 1, СП, СРС), но за разлика от св. П., който е свързал суматохата с шум от
счупени чаши, св. П. е дал конкретно описание за състоянието на пострадало лице
и дори е идентифицирал като такова св. Т.. Това твърдение от друга страна е в
синхрон с показанията на св. П., който е разказал за своите впечатления относно
поведението на св. Т., свързано с движение между масите или образно описано от
св. П.„постоянно се въртеше“, както и в синхрон с обясненията на подсъдимия, че
пострадалият е стоял на тяхната маса около 15 минути, но през останалото време
е обикалял в заведението ( л. 36, стр.1
от СП, СРС).
Следователно отсъствието на св. Т. от масата, на която били
разположени подсъдимият и свидетелите Г., П.и П., съвпада по време с момента на
т.нар. суматоха, както и с момента, в който неустановени
лица от съседната маса напуснали
заведението. Твърдението на св. Г., че излизането на пострадалия от
заведението е свързано именно с така настъпилата суматоха (л.34, стр.2, СП,
СРС), кореспондира с друго твърдение на
същия свидетел пред въззивния съд, а именно, че излизайки от заведението от 2
до 4 минути след суматохата, е видял пострадалия да стои сам в близост до
входа.
На следващо място съществено контролно значение при проверката на
гласните доказателства е установяването на приблизителния час от денонощието, с
който се свързва стълкновението в заведението. Св. Г. разказа на въззивния съд,
че свързва този момент с момента на приключване програмата на група „Ъпсурт“, като
времето е описано около 3, 4 часа след полунощ (л. 51, СП, СГС). Независимо от
този свидетел, повече от шест месеца преди разпита на св. Г., в с.з. от 03.05.2017г. в производството пред
СРС св.П.е посочил точно същия часови диапазон за настъпване на инцидента. В
този смисъл са и дадените от
подсъдимия обяснения.
По изложените съображения съдът приема за частично основателни
възраженията на обвинението, че между свидетелите П., Г. и П., от една страна и
подсъдимия, от друга, към инкриминирания период е било установено дългогодишно
познанство с оглед общата им връзка с едно населено място, която датирала от
детска възраст. Несъмнено това обстоятелство налага посочените свидетелски
показания да бъдат обособени в самостоятелна група гласни доказателства и да бъдат подложени на внимателно обсъждане.
Да се приеме обаче, че всички свидетели в тази група именно поради
дългогодишното си познанство затаяват истина за факти, които са възприели
лично, както е сторил първоинстанционният съд, означава в нарушение на чл.14,
ал.2 НПК да им се придаде предварително установена доказателствена сила.
Настоящият съдебен състав счита, че за да бъде направена констатация
за недостоверност на посочените по-горе гласни
доказателства, не са достатъчни данните, че подсъдимият, свидетелите Г.,
П.и П. заедно са пристигнали на местопроизшествието, че са били в приятелски
отношения и са се познавали от преди. Първият
съд е игнорирал значението на техния синхрон, както и на
обстоятелствата, че са били депозирани
по начин, който изключва възможността да
бъдат взаимно повлияни. Предварителното съгласуване на защитна версия също е
изключено поради различните акценти, с които се възпроизвеждат релевантните за
случая факти.
Отделно от това, на приятелските отношения между подсъдимия и св. Г.,
първият съд е придал тежест, която не съответства на действителното съдържание
на материалите по делото. Несъмнено е установена реакцията на съпричастност на
св. М. Г. тъкмо към св. Т.. Извод в тази насока се обосновава от действията на
свидетеля, свързани с напускане на заведението почти веднага след като е
забелязал отсъствието на своя приятел. В светлината на така установените
обстоятелства е от съществено значение и фактът, че само и единствено показанията на св. П.носят
информационна стойност св. Г. да е предупредил компанията си в „Т.“ защо си
тръгва. За останалите лица от компанията обаче липсват данни в тази насока. Аргумент
в тази насока са твърденията на св. П., че само е констатирал отсъствието на
св. Г. (л.35, стр.2 от СП, СРС).
Следователно, обективно установената
реакция на съпричастност на св. Г. тъкмо към отсъствието на пострадалия,
е аргумент, че част от предприетите от този свидетел действия по никакъв начин
не са били продиктувани от отношенията му с подсъдимия или със свидетелите П.и П..
Вторият проблем, свързан с обосноваване на обвинителната теза,
произтича от броя на лицата, които на инкриминираната
дата и на инкриминираното място са били сред кръга от познати на св. Г., както и от начина, по който в досъдебното
производство е било проведено ПСД „разпознаване“, чиято цел била
идентификацията на подсъдимия. На св. Т. за разпознаване е било съпоставено едно
единствено лице от компанията на св. Г. при наличието на данни, че пострадалият
е възприел на същата маса освен подсъдимия повече от едно непознати за него
лица, в т.ч. – свидетелите Ст. П.и Г. П., които също са били познати на св. Г..
Познат на този свидетел е било и лицето „Д.“ от съседна маса, но данните за
него са изнесени едва в производството
пред СРС. В протокола за разпит от ДП на св. Г. не са вписани изявления, че не
си спомня или че не може да опише други присъстващи в заведението лица извън
тези от компанията, с която е отишъл там, поради което съдът приема, че не се
касае за недобросъвестно внасяне на нови факти от свидетеля, а за повърхностно
провеждане на неговия разпит в ДП при липсата на данни да са му били задавани
съответни уточняващи въпроси.
Ето защо коректният подход към проверката на дадените от св. Т. показания е изисквал да
се даде възможност на този свидетел още в ДП да опише и останалите лица от компанията на
св. Г., които според обвинителния акт е имал възможност да наблюдава 20 минути,
а при наличието на траен спомен за техните външни индивидуализиращи признаци, тези
лица също да бъдат съпоставени за разпознаване, както е било сторено с
участието на подсъдимия. Принципът за разкриване на обективната истина е
изисквал тази проверка да бъде проведена своевременно. Пропускът е неотстраним
към настоящия момент, тъй като св. Т. вече е добил допълнителни впечатления за
външния вид на свидетелите П.и П. поради факта на проведените съдебни заседания
в производството пред СРС, а за разпознаване като евентуален извършител на
престъплението е бил съпоставен само подсъдимият. Така органите на досъдебното
производство за пропуснали необратимо
възможността да проверят доколко св. Т. е успял да добие устойчиви възприятия и
за други факти, които твърди, че е възприел по едно и също време и на едно и
също място. Изясняването на това обстоятелство би могло да бъде от съществено
значение при съпоставката на неговите показания, от една страна с показанията
на свидетелите Г., П.и П., от друга, както и да бъде от съществено значение при
формирането на съответни изводи от тази съпоставка.
Отделно от това, обособяването на значителна група от гласни
доказателства още в ДП в т.ч. – показанията на свидетелите П., П., Г. и обясненията на подсъдимия за настъпило физическо стълкновение зад масата,
на която са стояли така изброените лица, приключило с намесата на охраната от
заведението, е изисквало своевременно тяхната достоверност да бъде проверена
със съдържанието на видеозаписите на охранителните камери там. В тази насока е
основателна критиката, отправена от защитата и частното обвинение, но с оглед
изтеклия срок за съхранението им, и тази проверка на гласните доказателства е
невъзможна, а с оглед установената в чл.103, ал.1 НПК доказателствена тежест,
последиците за този пропуск също са в тежест на обвинението.
При самостоятелната оценка на дадените от св. Т. показания несъмнено
се установява, че спомените му за случилото се на инкриминираната дата са били
засегнати от частична амнезия. Извод в тази насока първо място се извежда от показанията на самия свидетел (л.32, стр.2 от СП, СРС). На
второ място, данните за травматична амнезия са потвърдени и от заключението на
СПЕ от ДП, приета без възражения от страните в производството пред СРС (л.36,
стр.1, СП). На следващо място показанията на св. Т. пред СРС преразказват
версия на св. Г., която последният напълно последователно е отстоявал още в ДП,
включително и във въззивното съдебно следствие, а именно, че е бил обърнат с
гръб към пострадалия към момента на нанасяне на евентуален удар. Св. Т. е
преразказал пред СРС и твърдения на св. Г.,
които последният не е потвърдил, а именно за нанесен втори удар пред св. Г., но
на място, различно от ангажираната от този свидетел маса в заведението. Специално
внимание следва да се отдели и на преразказа на св. Т. за факти, които според
него е узнал от св. Г., свързани с това, че при излизане от заведението бил
последван от общо четири момчета, между които не се включва св. Г. и сред които е бил авторът на престъплението. Така
св. Т. е описал в показанията си пред СРС група от вероятно съпричастни към
престъплението лица, която по своята численост превъзхожда компанията на св. Г., тъй
като последната, освен самия Г. е наброявала още три лица– св. П., св. П.и
подсъдимия. Ако се приеме, че именно това е била групата от
лицата, които според св. Т. го били последвали на излизане от
заведението, остава без отговор въпросът, кое е било четвъртото лице.
Обвинението не е подкрепено и от третата група гласни доказателства,
обособена измежду свидетелските показания на охранителите в бар „Т.“ и неговия
управител. Данни за тяхната самоличност са били установени още в ДП (л.27 от
ДП). Част от тях са били разпитани в производството пред СРС – св. Ц.М. и св. Д.Б.,
а третият дежурен охранител – св. Ат. С.
е бил установен и разпитан в
производството пред въззивния съд. Показанията на св. Б., дадени от него в ДП,
са били приобщени чрез прочитане на основание чл.281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК
в производството пред СРС. Показанията на изброените свидетели- охранители в
заведението, без изключение не
допринесоха съществено за разкриване на
обективната истина. Единствено от прочетените показания на св. Б. се установи,
че негов колега е питал някого дали има нужда от помощ, но нито е идентифицирал
своя колега, нито пострадало лице.
На следващо място, въз основа на изнесените от св. Ат. С. данни се
установи, че този свидетел е давал дежурства с едни и същи колеги, чиито имена
са „А.“ и „Д.“, но графиците се правили
от неустановено лице „К.Х.“. Така с
показанията на този свидетел се внасят
сериозни съмнения в първоначалните данни за състава на дежурните охранители,
изложени на л.27 от ДП, с които са работили органите на ДП. Въз основа на
събраните в производството пред въззивния съд доказателства може да се заключи,
че в ДП не са били проведени своевременно процесуално-следствени действия, за
да се провери достоверността на тези данни. Така показанията на св. С. също
не опровергават твърденията на свидетеля Г.П. в частта им, че до
пострадалия Т. към момента на
стълкновението са се намесили охранители
(л.35, стр.2 от СП). Дори напротив, самостоятелно и независимо от него, тези
данни са категорично потвърдени от показанията на св. С., дадени от нея в
производството пред първия съд. Тази
свидетелка е разказала, че след като видяла две момчета пред заведението
предложила помощ и провела събеседване със служители на охраната, при което
било потвърдено за спречкване, към предотвратяването на което е бил съпричастен
охранителният състав на заведението (л.60, стр.1, СП, СРС). В показанията на
св. Т. обаче няма нито една дума той лично да е възприел намесата на
охранители, което потвърждава данните, че на инкриминираната дата е страдал и
от травматична амнезия. На следващо място показанията на св. С. носят
информационна стойност за обстоятелствата, че всички участници в конфликта са
били изкарани от заведението, което кореспондира напълно с друг независим от
нея доказателствен източник, който самостоятелно възпроизвежда излизането на
група лица от заведението след намеса на охранители. Такъв източник са
показанията на свидетеля Г. ( л.34, стр.2 СП, СРС), които необосновано са били
отхвърлени от първия съд като
недостоверни.
Едновременното изкарване на всички участници в конфликта от
заведението, между които бил и пострадалия Т., поставя и друг въпрос – защо
подсъдимият не е бил изведен в този момент от там, ако същият е съпричастен към
престъплението, в което е обвинен. Показанията на св. Т. за нанесен втори удар,
за който самият свидетел не си спомня, поставят и допълнителни въпроси, на
които обвинението не е успяло да даде логичен отговор, а именно дали
инкриминираната телесна повреда е получена от първия или от втория удар.
Отговорът на този въпрос е от съществено значение, тъй като изложената по-горе
доказателствена съвкупност непротиворечиво възпроизвежда данни за физическо
стълкновение на място в заведението, с което присъствието на подсъдимия не може
да се свърже. От друга страна евентуално съмнение за физическо стълкновение с
участието на св. Т. тъкмо на такова място, се елиминира от факта на несъмнената
намеса на охранителния състав на заведението. Такава необходимост не би
възникнала, ако обстановката е била спокойна, което категорично е отхвърлено
именно от показанията на свидетел, на които частното обвинение се позовава – от
показанията на св. С..
Отделно от всичко изложено, като трети сериозен пропуск на обвинението при конструиране
на обвинителната теза следва да се отбележи липсата на каквато и да е
инициатива своевременно да се установят охранителите,
които са били съпричастни към случая със св. Т. на инкриминираната дата, т.е. в
момент, когато спомените им са по- точни
до степен конкретният случай да бъде отличен от останали подобни случаи в
тяхната дейност. Такава възможност с оглед изминалия период от време към
настоящия момент, е напълно елиминирана, особено във връзка с показанията на
св. М. и заключението на СТЕ, назначена в производството пред въззивния съд. Св.
М. е посочил в показанията си пред СРС, че „почти всяка вечер се случват неща“
и не си спомня конкретен случай, а
назначената от съда СТЕ за евентуално постъпила информация по тел. 112 показва,
че дори и за потресаващото въздействие от състоянието на лице, което е било в
безсъзнателно състояние и е имало очевидна нужда от медицинска помощ, нито един
от разпитаните по делото охранители или свидетели не е запазил спомен. Следователно
нагласата на охранителите поради естеството на тяхната обичайна дейност да не
преживяват интелектуално и емоционално случите на физическо насилие, е обяснима. Това обстоятелство обаче не може
да постави подсъдимия в позиция да доказва своята невинност.
Необходимо е също така да се
уточни, че записът, предоставен от „система 112“ за инкриминираната дата и
място, се отнася до пострадало лице, което
е напълно изключено да е пострадалият Т., както с оглед данните за часа на подадения сигнал –
01.01 часа (гласните доказателства сочат, че случаят със св. Т. се отнася до
по-късен час – около 03.00 часа – 04.00 часа), така и с оглед съдържанието на
проведения разговор, от който е видно, че съответното пострадало лице още
същата вечер е било отведено с линейка още от адреса на заведението, което
категорично е установено, че не се е случило със св. Т..
С оглед всичко изложено по-горе може да се заключи, че по делото не
са били събрани всички възможни доказателства за изясняване на случая от
фактическа страна, но попълването на доказателствената маса с оглед изминалия
период от време е изчерпано с възможните способи, предвидени в НПК. Показанията
на св. С. опровергават показанията на св. Т. да е оказвана помощ на лице, което
след удар е бил с „глътнат език“ в т.ч. и на св. Т.. От тях се установява, че
още към момента на внасянето на обвинителния акт, данните за състава от
дежурните охранители, не са били прецизно проверени, но и св. С. потвърди, че
другият дежурен е бил с лично име Д.,
което съвпада с имената на св. Д.Б.. Последният в разпита си пред СРС не е
описал никакъв механизъм на нанасяне на
телесна повреда, а такъв спомен не е имал и в разпита си в досъдебното
производство. От записа, предоставен от „ система 112“, се установи, че на
инкриминираната дата за клуб „Т.“ действително е бил сигнализиран екип за
оказване на спешна медицинска помощ, но не и във връзка с оплакванията,
наведени в показанията на св. Т., а за инцидент, настъпил в друго часово време,
което не съвпада с този час от денонощието, в който е пострадал именно св. Т..
Св. С. разказа на съда, че при нарушаване на реда в заведението, се провежда „
събеседване“ с други охранители, но не
описа подобен случай, който може да се свърже с инкриминирания.
Случаят не се изяснява в степента, която изисква разпоредбата на
чл.303, ал.2 НПК и от показанията на св. Д.С.. Тази свидетелка посочи, че е
видяла две лица на тротоара пред заведението, които категорично отказали помощ.
Така остава без отговор въпросът, ако
св. Т. още на инкриминираната дата е знаел кой е авторът на физическо
посегателство над него, но не е знаел неговото име, както твърди частното
обвинение, защо в този момент не е посочил на св. С. подсъдимия, който все още
е бил в заведението. Дори и да се приеме за основателно възражението на
повереника, относимо към момента,
в който пострадалият разбрал за тежестта на нанесената телесна повреда - едва
на следващия ден, описаното в неговите
показания деяние е било достатъчно укоримо и преди да станат известни тези
факти с оглед твърденията за нанесен удар при наличието на хулигански мотив.
По изложените съображения съдът не се съгласява с предложената в
мотивите на първоинстанционната присъда интерпретация на доказателствата, в
която показанията на св. П.П.Т. са били кредитирани
напълно безкритично.
Не се
споделят и доводите на първия съд, че показанията на свидетелите Д.А.С., Д.И.Б.и
Ц.Ю.М. не допринасят за изясняването на обективната истина. Показанията на св. С.
са били тълкувани от първия съд превратно и не според действителното им
съдържание. Изводът на районния съд, че тази свидетелка предложила помощ, тъй
като е съществувала причина за това, са извадени от контекста на нейните
показания, в които е изяснено, че тя е свързала видимите признаци на
неразположение не с телесна повреда, а с очевидно повлияване от упойващи
вещества ( л.60, стр.2, СП, СРС).
Неправилно установената от районния съд фактическа
обстановка е довело до неправилно приложение на материалния закон.
Въззивният съд не се съгласява с правните изводи на първата
съдебна инстанция, че подсъдимият К. е осъществил състава на престъплението по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 от НК.
От обективна страна не е установено по несъмнен и
безспорен начин участието на подсъдимия при изпълнение на престъплението. При
отрицателен отговор на някой от поставените в чл.301, ал.1, т.1 НПК въпроси
присъдата може да бъде само оправдателна, какъвто е и настоящият случай.
Твърдението на св. Т. за механизма на изпълнение на престъплението също е
напълно изолирано от останалия доказателствен материал. На практика в неговите
показания е описано деяние, осъществено без личен мотив, а евентуално - с хулигански
мотив. Наличието на травматична амнезия не позволява да се установи от обективна страна пълната хронология на
случая само и единствено въз основа на неговите свидетелски показания, а именно
- какво точно се е случило със св. Т. зад масата, на която са се намирали по
същото време подсъдимият и свидетелите Г.,
П.и П.. Категоричните данни, потвърдени от независими един от друг
доказателствени източници, че на място, което от обективна страна не може да се
свърже с присъствието на подсъдимия, е
била засегната по неустановен начин и от неустановено лице телесната
неприкосновеност на св. Т., изключват възможността да бъде ангажирана
наказателната отговорност на конкретен извършител.
Отделно от всичко изложено се установи, че от обективна
страна засягането на телесната неприкосновеност на св. Т. е било свързано с
употреба на физическо насилие, което е било с достатъчно висока интензивност,
за да привлече вниманието на охранителите в
заведението. От обективна страна се установи, че всички съпричастни към
конфликта лица, установени на място от охраната, са били изведени от заведението,
където несъмнено по късно, но почти веднага след това св. Т. е бил забелязан от св. Г.. Обвинението
не успя да даде убедителен отговор на два основни въпроса: ако подсъдимият е бил
съпричастен към физическо насилие, довело до намеса на охраната, защо не е бил
изведен навън заедно със св. Т.; ако св. Г. укрива пред съда истината да е
възприел втори удар спрямо пострадалия Т., при какви обстоятелства и защо физическото
насилие е започнало на едно място и се е пренесло на друго място в заведението,
където св. Т. впоследствие бил забелязан от св. П. и охранителите.
Така от обективна
страна остава неотстранено съмнението, че съпричастно към един или повече удара
по лицето на пострадалия Т., е било неустановено по делото лице от компанията
на клиенти, която според св. С. охранителите в заведението изкарали навън.
Настоящият съдебен състав от своя страна счита, че след
като обвинителната теза не може да даде ясен и логичен отговор на поставените
по-горе въпроси, както и да отстрани съмнението инкриминираната телесна повреда
да е била причинена от неустановено по делото лице – клиент на клуб „Т.“,
единственият възможен изход при
решаването на делото е на основание чл.
304 НПК подсъдимият да бъде оправдан. По
изложените съображения и на основание
чл. 334, т. 2 НПК и чл. 336, ал.1, т.3 НПК въззивният съд упражни правомощията
си да постанови оправдателна присъда по обвинението на подс. А.К. за извършено
от него престъпление по чл. 129, ал.2 вр. с ал.1 НК.
И тъй като при постановяване на оправдателна присъда
подсъдимият в пълна степен реализира всички свои права, е напълно безпредметно
съдът да обсъжда доводите на защитата във връзка с претендирани допуснати от
първия съд нарушения при изготвяне на съдебните протоколи.
С оглед постановената от въззивния съд нова присъда и на
основание чл.190, ал.1 НПК направените по делото разноски в хода на досъдебното
производство и по сметка на СДВР в размер на 138,84 (сто тридесет и осем лева и
осемдесет и четири стотинки) лева, разноски в хода на съдебното производство и
по сметка на СРС в размер на 180,00 (сто и и осемдесет) лева, както и
разноските, направени в производството пред СГС, в размер на 50 лева, следва да
останат за сметка на държавата.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.