Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.01.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори юли
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 6690 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Л.В.М., подадена чрез пълномощника адв.Е.Г. срещу
решение № 541997 от 21.11.2018 год., постановено по
гр.дело № 84881/2017 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от Л.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Ч.Е.Б.“
ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, иск за признаване, че Л.В.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, не дължи чрез принудително изпълнение на „Ч.Е.Б.“ ЕАД, ЕИК *******,
сумата от 646,51 лв., неустойка за забава в размер на законната лихва, дължима
по чл.35 ОУ, върху главницата от 2264,24 лв. за период от 09.02.2017 г. до
30.11.2017 г., както и в частта, с
която е осъдена Л.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Ч.Е.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, сумата от
281,98 лв., главница за електрическа енергия по фактура № *********/31.05.2016
г./ за електрическа енергия за период от 17.04.2016 г. до 13.05.2016 г., в
размер на 53,95 лв./; фактура №
*********/24.06.2016 г./ за електрическа енергия за период от 18.05.2016 г. до
16.06.2016 г., в размер на 175,25 лв./ и фактура № 103704496826/22.07.2016 г./
за електрическа енергия в размер на 52,78 лв. за период от 17.06.2016 г. до
28.06.2016 г./, ведно със законната лихва от 09.02.2018 г. до плащането; неустойка за забава в размер на законната
лихва по чл.35 ОУ за период от 18.06.2016 г. до 21.01.2018 г., в размер на
42,37 лв.; сумата от 691,19 лв., неустойка за забава на главницата от 2264,04
лв. за период от 09.02.2015 г. до 09.02.2018 г. Твърди се, че решението в
обжалваната част е недопустимо и неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по съображения изложени
в жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено на недължимост на сумата от 646,51 лв. от
страна на ищцата по отношение на ответника бъде уважен изцяло, както и да бъдат
отхвърлени предявените насрещни осъдителни искове. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник „Ч.Е.Б.“ АД, ***, чрез
процесуалния си представител юрк.Капка Паланова оспорва жалбата, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, като неоснователна, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Постъпила е и частна жалба от Л.В.М., подадена
чрез пълномощника адв.Е.Г. срещу определение № 51911/26.02.2019 г., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 84881/ 2017 год., с което е оставена без уважение молба
за изменение на решението, в частта за определеното по чл.38,ал.2 ЗАдв.
адвокатско възнаграждение. В частната
жалба са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното определение. Моли съда да отмени обжалваното определение и да бъде
уважена молбата за изменение на решението, в частта за разноските, като бъде
увеличено присъденото адвокатско възнаграждение при спазване изискванията на
чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, чл.38, ал.2, вр. чл.36 ЗА, вр. чл.2, ал.5, вр. чл.7,
ал.2 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според
фактическата и правна сложност на
делото, съразмерно и според броя, и размера на предявените и уважени
искове, както и според броя и съразмерно с отхвърлените насрещни искове.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Ответникът по частната жалба- „Ч.Е.Б.“ АД, ***,
чрез процесуалния си представител юрк.Капка Паланова оспорва частната жалба,
като неоснователна по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор на подадената частна жалба. Моли
съда да остави същата без уважение, като неоснователна по подробно изложени
съображения.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за
валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ
в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се
изведе нейното съдържание. Противно на изложеното във въззивната жалба, обжалваното
първоинстанционно решение е и допустимо – не са нарушени процесуалните
изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата
на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното
решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Решението е и правилно в обжалваната част, като постановено
при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при
обоснованост на правните изводи, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявения от ищцата Л.В.М. срещу ответника „Ч.Е.Б.“ АД, ***, отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК за
признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 646,51 лв., неустойка за забава в размер на законната
лихва, дължима по чл.35 ОУ, върху главницата от 2264,24 лв. за период от
09.02.2017 г. до 30.11.2017 г., като погасена по давност, както и за основателност на предявените от ответника „Ч.Е.Б.“ АД, ***, срещу ищцата Л.В.М., насрещни осъдителни искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД до размер на сумите, за които същите са
уважени от първоинстанционният съд. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното
правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Съдът
приема за изцяло неоснователни изложените от ищцата доводи във въззивната жалба
за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при
постановяване на обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите в
жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати
процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за
допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната
инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. От друга страна, неоснователен е
изложения довод във въззивната жалба, че съдът в нарушение на
съдопроизводствените правила- чл.146, ал.1 от ГПК, при изготвяне на доклада по
делото не е обсъдил подробно обстоятелствата, визирани в текста на разпоредбата
и не е дал указания на ищцата относно кои факти и обстоятелства не сочи
доказателства. Противно на изложеното от ответника, в процесния случай, съдът
не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Направеното в този
смисъл възражение е неоснователно. Видно от изготвения проекто-доклад по делото, приет очевидно за окончателен с
определение в публично съдебно
заседание, на което не е присъствал
процесуален представител
на ищцата, съдът точно
и ясно е разпределил доказателствената тежест в процеса, като е указал кои правнорелевантни
факти и обстоятелства следва да бъдат установени от страна на ищцата. Съдът няма вменено
по закон задължение да указва на страната какви конкретни доказателства следва
да представи по делото. Противното
би означавало да бъде нарушено диспозитивното начало в гражданския процес,
което би довело до опорочаване на принципа за равнопоставеност на страните в съдебното производство. С оглед на което доводите на ищцата за допуснати процесуални нарушения
от СРС, изложени в депозираната от нея
въззивна жалба се явяват неоснователни.
Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
По наведените във въззивната жалба доводи от ищцата досежно материалната незаконосъобразност на
обжалваното съдебно решение, съдът
приема следното:
В процесния случай, съдът приема, че
въззивника –ищец не е навел конкретни доводи за неправилността на решението/
досежно материалната незаконосъобразност на същото/, в обжалваната
от него част /единствените основни фактически и правни доводи в жалбата са
свързани с допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд/, поради
което в тази обжалвана част въззивната жалба е бланкетна. С оглед на това, при
липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни
норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване
по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността
на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността
на първоинстанционния съдебен акт според него, въззивният съд няма правомощието
да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността
на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата на ищцата, във връзка с материалната незаконосъобразност на обжалваното решение в
посочената му част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно в обжалваната от ищцата част, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
С оглед на изложеното и поради съвпадане
на приетите от двете инстанции правни изводи, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, в обжалваната част.
По частната жалба на Л.В.М.,
подадена чрез пълномощника адв.Е.Г. срещу определение № 51911/26.02.2019 г.
,постановено в закрито
заседание по гр.дело № 84881/ 2017 год., с което е оставена без уважение молба
за изменение на решението, в частта за определеното по чл.38,ал.2 ЗАдв.
адвокатско възнаграждение, съдът приема
следното:
Обжалваното определение е правилно и законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното
определение, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС, І Г.О., 125 с-в. Съдът приема, че определеното от съда адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 447,15 лв. по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
в полза на пълномощника на ищцата е правилно изчислено, поради което не е
налице основание в закона за отмяна на обжалваното определение и присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. в по-голям размер. С
оглед на изложеното, постановеното от първоинстанционния съд определение се
явява правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба,
като неоснователна - да се остави без уважение.
По отношение на разноските за въззивното
производство.
С оглед изхода на спора на въззивника-
ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8
от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно
поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна-ответник
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение
на въззиваемата страна- ответник, съдът намира, че към момента на постановяване
на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна
инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на
възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в
полза на въззиваемата страна-ответник юрисконсултско възнагражение следва
да се определи от съда в размер на 100
лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 541997 от 21.11.2018 год., постановено по гр.дело № 84881/2017 г. на
СРС, І Г.О., 125 състав, в
обжалваната част.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна
частната жалба на Л.В.М., ЕГН **********, подадена чрез пълномощника адв.Е.Г.
срещу определение № 51911/26.02.2019 г., постановено в закрито заседание по гр.дело №
84881/ 2017 год. на СРС, І Г.О., 125
състав, с което е оставена без уважение молба за изменение на решението, в
частта за определеното по чл.38,ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Л.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, Бенч Марк Бизнес Център,
на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100
лв./сто лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.