РЕШЕНИЕ
№
260086
гр. Пловдив, 20.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на
четиринадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 2822 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗДН.
Образувано е по въззивна
жалба на И.Д.Р., ЕГН: **********, подадена в лично качество и в качеството му
на законен представител на Д.И.Р., ЕГН: **********, срещу Решение № 1323 от
13.04.2020 г., постановено по гр. дело № 3564 по описа на РС – Пловдив за 2019
г., с което е отхвърлена подадената от жалбоподателя, лично и в качеството му на законен
представител на сина му, молба за издаване на заповед за защита от
домашно насилие срещу Я.В.М., ЛНЧ: **********. Със същото решение е отменена
издадената на 01.03.2019 г. заповед за незабавна защита, а жалбоподателят И.Р.
е осъден да заплати на въззиваемата страна сторените в производството пред
първата инстанция разноски, както и държавна такса в размер на 25 лв. в полза
на бюджета на съдебната власт.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното
решение, като същото се счита за неправилно и некореспондиращо със събрания по
делото доказателствен материал. Отправя
се искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се уважи
молбата за издаване на заповед за защита от домашно насилие и да се наложат
поисканите в първоинстанционното производство мерки за защита.
В срока
по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е подаден отговор от въззиваемата страна М., в който
жалбата се оспорва като недопустима поради просрочие и като неоснователна по
изложени в отговора съображения. Искането към въззивния съд е за оставяне на
жалбата без разглеждане, а евентуално – за оставянето ѝ без уважение и
потвърждаване на първоинстанционното решение.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
С оглед направеното в отговора на въззивната жалба възражение за просрочие на
последната следва да се посочи, че от материалите по делото се установява, че
съобщението, към което е приложен препис от обжалвания акт, е връчено на
пълномощника на жалбоподателя на 16.06.2020 г., а жалбата е подадена на
23.06.2020 г., т.е. в предвидения в чл. 17, ал. 1 ЗЗДН седемдневен срок. Поради
горното наведеното възражение се явява неоснователно.
Разгледана
по същество, подадената въззивна жалба е неоснователна поради следните
съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран с молба по ЗЗДН, подадена от И.Д.Р., в лично качество и в качеството му на законен
представител на малолетното дете Д.И.Р.. В
молбата се твърди, че молителят И.Р. живял на семейни начала с ответницата,
като от съвместното им съжителство се родило детето Д.. През месец май 2017 г.
ответницата отвела детето в неизвестна посока, което наложило обявяването им за
общодържавно издирване, като с помощта на компетентните органи
местонахождението им било установено. Твърди се още, че молителят И.Р. завел
дело за родителски права и на 19.06.2018 г. с влязъл в сила съдебен акт били
постановени привременни мерки, според които упражняването на родителските права
по отношение на малолетното дете било предоставено на молителя. След узнаване
за постановения съдебен акт ответницата се укрила, но местоживеенето ѝ
било установено отново. В молбата се навеждат твърдения, че на 25.02.2019 г.
при вземане на детето от страна на бащата ответницата започнала да го бие,
щипе, блъска и дере молителя, крещейки и виейки, като при опитите на майката да
изтръгне детето, то също пострадало. Молителят успял да се откопчи, прегърнал
детето и се провикнал за помощ. Позвънил и на спешен телефон 112. По телефона
бил посъветван от служител на 04 РУ на МВР да посети управлението. В молбата се
посочва още, че междувременно се събрали много хора, а ответницата започнала да
се въргаля по земята. Твърди се, че в районното управление служителите
разгледали документите по случая и сезирали Агенция за закрила на детето, тъй
като преценили, че детето е в риск. Посочва се, че становището на социалния
работник било същото. Навеждат се твърдения, че детето било видимо недохранено,
облечено в стари и скъсани дрехи, с хрема и хрипове. След съгласуване на
становищата на съответните държавни органи молителят И.Р. си тръгнал заедно с
малолетното дете. След качването им в колата приятелят на ответницата се
засилил към тях, отправяйки заплахи и обидни думи. В молбата се навеждат и твърдения
досежно отношенията на ответницата М. и молителя И.Р. по време на съвместното
им съжителство. Поддържа се, че поведението на ответницата се отразявало зле
върху детето и неговото развитие.
Ответницата
М. е подала отговор, в който оспорва молбата. Не оспорва, че в периода м.
февруари 2015 г. – 26.05.2017 г. живяла на семейни начала с молителя И.Р.,
както и че от съвместното им съжителство се родило детето Д.Р.. Не оспорва, на
следващо място, че на горепосочената дата през 2017 г. напуснала семейното
жилище заедно с детето, без да уведоми никого. Не оспорва също така, че с
определение на РС – Пловдив от 19.06.2018
г. били постановени привременни мерки, с които упражняването на
родителските права било предоставено на бащата, а на нея бил определен режим на
лични отношения с детето. Ответницата навежда твърдения досежно отношенията
между нея и молителя И.Р. по време на съвместното им съжителство, като сочи, че
върху нея бил упражняван физически и психически тормоз, което я довело до
решението да напусне семейното жилище заедно с детето. В отговора се посочва,
че на 25.02.2019 г. ответницата се разхождала с детето Д. в района на дома им в
гр. София, когато внезапно в близост до тях спрял лек автомобил – джип, от
който слязъл молителят И.Р.. Твърди се още, че последният се приближил към тях,
което изплашило ответницата. Тя хванала детето на ръце, а молителят И.Р.
започнал да я блъска в гърдите и да я бута, като издърпал детето от ръцете
ѝ, крещейки несвързани неща. След това същият се качил в горепосочения
автомобил и потеглил с детето в неизвестна посока. Ответницата посочва, че
заедно с молителя И.Р. бил неговият близък приятел М. М., който слязъл от
колата и ѝ отправил заканителни думи. Същата твърди, че изпаднала в шок,
а от получения удар в гърдите дълго време не можела да си поеме въздух. На
помощ ѝ се притекла непозната за нея жена, която се опитала да я успокои
и я закарала до 04 РУ на МВР. В районното управление социалните работници,
които пристигнали на място, заявили, че предвид постановените привременни
мерки, детето следва да тръгне със своя баща. Ответницата оспорва наведеното в
молбата твърдение, че социалните работници констатирали, че детето било в риск.
Оспорва също така твърденията, че е удряла, драла и блъскала молителя И.Р.,
както и че е виела и се е търкаляла по земята. Поддържа, че полага отлични грижи
за детето Д..
Не е
спорно между страните, че молителят И.Р. и ответницата са живели на съпружески
начала, като от съвместното им съжителство е родено детето Д.. Безспорно е също
така, че през м. май 2017 г. ответницата е напуснала семейното жилище заедно с
детето, без да уведоми никого за това.
Не се спори, а е и видно от приложеното по делото извлечение от съдебен
протокол от 19.06.2018 г., че с протоколно определение от същата дата,
постановено по гр. дело № 16965 по описа за 2017 г. на РС – Пловдив, по
отношение на детето Д. са определени привременни мерки, като упражняването на
родителските права е предоставено на бащата, а на майката е определен режим на
лични отношения. Не е спорно също така, че на 25.02.2019 г., докато ответницата
е вървяла заедно с детето по улицата в гр. София, на която живеели, се е появил
молителят И.Р. и е взел детето. Основният спор в настоящото производство се
свежда до наличието или липсата на осъществен от ответницата противоправен и
умишлен насилствен акт под формата на физическо насилие, насочен спрямо молителите.
С молбата за защита от домашно насилие е представена декларация по реда на чл.
9, ал. 3 ЗЗДН в оригинал. На този документ разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗЗДН изрично придава доказателствена стойност, а нормата на ал. 3 от същия
предвижда издаване на заповед за защита и само въз основа на нея, когато поради
естеството на случая не могат да се ангажират никакви други доказателства за
насилието. Когато обаче такива са налице, същите могат да се приемат като
оборващи или разколебаващи твърденията на молителя. В случая за установяване на
твърденията си страните са ангажирали множество доказателства. В подкрепа на
изложените в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН твърдения за упражнено спрямо
молителите физическо насилие са представени два броя съдебномедицински
удостоверения, от които се установява, че при извършен на 28.02.2019 г. преглед
на малолетното дете Д.И.Р. е установено ивичесто охлузване – одраскване по
лявата странична повърхност на шията, както и че при извършен на същата дата
преглед на И.Д.Р. са установени охлузвания и кръвонасядане по дясната мишница и
пет на брой охлузвания под лявата предмишница. Представена е медицинска
документация, издадена по отношение на детето Д., допусната е и
съдебномедицинска експертиза, чието заключение не е оспорено от страните и е прието
по делото. От страна на молителите са ангажирани и гласни доказателствени
средства чрез разпита на свидетелите М. и Р., а с оглед направените от
ответницата оспорвания до разпит са допуснати свидетелите С. и С.. По делото е
изготвен и приобщен социален доклад, изготвен от ДСП – Марица, представено е
Становище от проведено психологическо изследване на детето Д., изготвено от Център
за психологическа консултация „Феникс“ – гр. Пловдив, ангажирани са също така
КППЕ за обследване на психическото състояние и развитие на детето и СПЕ за
обследване емоционално-психичния статус на ответницата, по които експертизи са
депозирани компетентно изготвени и неоспорени от страните заключения. Приобщени
по делото са справка от Дирекция
„Национална система“ 112 при МВР относно подадените сигнали за процесния
инцидент, към която са приложени три броя снимки на електронните картони на
приетите повиквания по случая и компактдиск, съдържащ три броя аудиозаписи,
както и препис от прокурорска преписка № 9982/2019 г. по описа на СРП.
При така
събраните доказателства районният съд е постановил своето решение, с което е отхвърлил
подадената молба за издаване на заповед за защита от домашно насилие. Първоинстанционният
съд е приел, че на процесната дата молителят И.Р. насилствено е взел детето от
майката, а при опитите да си върне детето тя неволно е одраскала същото. Съдът
е приел, на следващо място, че от доказателствата по делото не се установява ответницата да е причинила физическите
наранявания на молителя И.Р., като е допълнил, че дори и това обстоятелство да бе
доказано по делото, то този неин акт не би могъл да бъде окачествен като
домашно насилие. В обжалвания акт са изложени съображения, че поведението на
ответницата на процесната дата не следва да се квалифицира като домашно
насилие, тъй като същото се явява емоционална реакция и спонтанен отговор на
действията, осъществени от молителя И.Р., който насилствено е взел детето Д. от
нея. Настоящият съдебен състав намира този извод на първоинстанционния съд за
съответен както на доказателствата по делото, относими към конкретния правен
спор, така и на закона.
Съгласно
чл. 2 ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова, принудителното
ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които
се намират или са били в семейна или родствена връзка, във фактическо
съпружеско съжителство или обитават едно жилище. Процедурата по ЗЗДН е
предвидена с цел даване на защита на физическите лица от упражнявано срещу тях
насилие и има за цел предпазване на пострадалия от посегателство срещу живота,
здравето и неговото достойнство. Тя не е средство за разрешаване на лични,
имуществени и други спорове между лицата, имащи право на защита по този закон.
За да се проведе успешно доказване на твърденията за осъществени актове на
домашно насилие, следва да се установи при условията на пълно и главно
доказване, че от страна на извършителя на твърдяната дата е реализирано спрямо
молителя домашно насилие, изразяващо се в конкретни прояви, които от обективна
страна попадат в приложното поле на чл. 2 ЗЗДН.
В
конкретния случай между страните не е спорно, че молителят И.Р. и ответницата
са живели на съпружески начала, като от съвместното им съжителство е родено
детето Д.. От това следва извод, че ответницата е сред лицата, посочени в чл. 3 ЗЗДН като пасивно легитимирани да отговарят по реда на този закон. Настоящият
съдебен състав приема, че от събраните доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, не може да се направи обоснован извод за осъществен спрямо
молителите акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН на посочените в
молбата дата и място. Следва да се отбележи, че не всяко нарушение на лично или
имуществено благо представлява домашно насилие. Случилото се на процесната дата
25.02.2019 г., което се окачествява в молбата като домашно насилие, не съдържа
признаците на такова. По делото не се доказа ответницата да е извършила спрямо
молителите целенасочен увреждащ акт. Не представлява домашно насилие акт, който
ответникът е предизвикан да извърши с оглед поведението на молителя и който
представлява негова защитна реакция. В случая внезапната поява на бащата на
улицата и предприетите от него действия по отнемане на детето от ръцете на майката
без съмнение са от естество да предизвикат силни емоции у последната – стрес,
уплах, притеснение, а също така и конкретната ответна реакция. Тази нейна реакция
не може да бъде възприета като целяща увреждането на физическата цялост и
здраве на молителите. Следва да се обърне внимание, че законодателят е
предвидил ред, по който родителите да уреждат отношенията си в хипотези като
настоящата, включително чрез използване на защитата в изпълнителното
производство досежно правата на всеки от тях във връзка с общото им дете.
Съобразно
изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанцонния настоящият състав намира, че решението следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По
разноските:
При този
изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски, а от страна на
въззиваемата искане за присъждане на такива не е направено.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1323 от 13.04.2020
г., постановено по гр. дело № 3564 по описа на РС – Пловдив за 2019 г.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: