РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, II-А въззивен състав в откритото
съдебно заседание на 09.12.2021 г. в
състав:
Председател:
Мариана Георгиева
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 2153 по описа за 2021 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба от „Т.С.“ЕАД срещу Решение № 20000092/04.01.2021, постановено
по гр. д. № 29928/2020г. по описа на Софийски районен съд, 43 с-в с което са отхвърлени, предявените от „Т.С.“ЕАД
срещу М.Д. установителни искове по 153 от ЗЕ вр. чл. 422 ГПК за вземания за
цена на доставена и неплатена ТЕ за периода 01.05.2016-30.04.2019г. на стойност
3200,02 лева; лихви за забава за периода 15.09.2017г-22.02.2020г. в размер на
438,35 лева; цена за услуга дялово разпределение за периода 01.12.2016г. до
30.04.2019г. в размер на 33,55 лева и лихва за забава върху нея в размер на
5,78 лева за периода 31.01.2017г-22.01.2020г..
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно
и немотивирано, поради неправилни изводи на СРС за липса на доказателства за
собствеността на ответника върху имота и липсата на облигационно отношение.
Такива били представени и липсвали твърдения за
обратното- нямало и оспорване на този факт. Без значение било дали фактически
лицето е ползвало имота. Потреблението било доказано от СТЕ и СЧЕ.
Иска се отмяна на решението и уважаване на исковете
Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който тя се
оспорва и се иска потвърждаване на решението.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС констатира, че решението е валидно и допустимо. По отношение
на неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и от
императивните материални норми.
Разгледана
по същество жалбата е частично основателна.
СГС не споделя изводите на СРС за липса на
доказателства, че ответника е собственик на процесния имот за който се твърди и
претендира да е доставена ТЕ и се търси нейната стойност.
За доказване правото на собственост е представен
договор за закупуване на апартамента с държавата, който има сила на нотариален
акт.
Този договор не е бил оспорен от ответницата с отговора
на исковата молба, а е направено искане по чл. 183 ГПк с мотив, че оригинал
няма при ищеца, което е напълно нормално и правилно това искане за представяне
на оригинал не е уважено след като не е оспорено съществуване на договора
изобщо. Ищецът не би могъл да има оригинал на договора. Такъв имат страните по
него. Въз основа на договора следва да се приеме за доказано, че ответницата е
придобила собствеността на имота още през 1982 г. Неправилно е становището на СРС, че с оглед
на големия времеви период изминал оттогава този договор не следва да се
кредитира.
Веднъж придобито правото на собственост не може да
бъде загубено освен по изрично предвиден в закона способ (разпоредителна
сделка; чрез придобиване по оригинерен способ от друго лице; отчуждаване или по
друг начин).
Твърдения за разпореждане с правото на собственост не
са правени от ответника. Не е в тежест на ищеца да доказва, че ответника не се
е разпоредил със собствеността след като доказва нейното придобиване. Ответника,
ако твърди да се е разпоредил със собствеността или да я е загубил по друг
начин, носи тежестта да докаже твърденията си. В подкрепа на извода, че е
собственик на имота е и фактът, че се е подписала на списък със собственици
през 2002 г. приложен към протокол от ОС на ЕС (който няма как да се оспорва-
включително за нищожност - след изтичане на преклузивните срокове по действалия
към онзи момент ПУРНЕС), а също и че адреса на имота е и нейния постоянен и
настоящ адрес - видно от служебните адресни справки, както и от това, че именно
този адрес тя е посочила като свой в представеното още в заповедното дело
пълномощно за адвокат и в договора за правна помощ, също подписани от нея.
Ето защо следва да се приеме, че ответницата е
собственик на процесния топлоснабден имот, а оттам следва да се формира извод
за наличие на облигационно отношение по продажба на ТЕ между ищеца и ответника
на основание чл. 153 ЗЕ. Още повече, че в отговора на исковата молба се твърди
от 2001г. ответницата да е правила изявления до ищеца, че се отказва от
услугите му за този обект, което е косвено признание, че е собственик на имота.
Количеството и стойността на доставената топлинна
енергия се доказват от приетите по делото заключения на СТЕ и СЧЕ, които са
работили и с представените от третото лице помагач изравнителни сметки за
периода.
Неправилно е становището на СРС, че от липсата на
доказателства за уведомяване по реда на чл. 52, ал. 7 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007
г. за топлоснабдяването /отм.-действала за процесния период/ следва извод за
неприлагане на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредбата. На първо място следва да се
посочи, че СРС не е давал указания на ищеца да представя доказателства за
такова уведомяване. Няма и такова конкретно възражение от ответника и е
недопустимо служебно да се въвежда то от СРС, както е направил в случая едва с
решението по делото.
Освен това клиентите на ТЕ в сгради в режим на етажна
собственост имат задължение да монтират средства за дялово разпределение на ТЕ,
а индивидуалния водомер е именно такова средство съгласно чл. 140 ЗЕ.
Недопустимо е от неизпълнение на свое задължение (тоест от противоправно
поведение) клиентите да черпят облаги. Чл. 52, ал. 7 вр. с ал. 8 от Наредбата
нямат за цел да се прехвърли тежестта от липсата на индивидуални водомери в
имоти на клиентите върху топлопреносното предприятие, а да се постигне нормално
развитие на отношенията.
Действително няма доказателства по делото за броя на
лицата, които са живели в имота освен ответницата. Това обаче може да доведе
само до редуциране на дължимата сума за ТЕ за БГВ наполовина (предвид
установеното от СТЕ определяне на база от двама потребители). Възраженията в
отговора на исковата молба касаещи фактурите, договора с лицето извършвало
дялово разпределение, наличието или липсата на договор между това лице и ищеца
са ирелевантни. Правата и задълженията между страните не възникват от фактурите
или от посочените договори.
Частично основателно е възражението на ответника за изтекла
погасителна давност. Заявлението по чл. 410 ГПК е от 29.01.2020г. погасени по давност
по чл. 111 от ЗЗД са задълженията станали изискуеми до 29.01.2017г. Следователно
давност е изтекла само по отношение месечните вземания за главница за периода
от 01.05.2016г. до 30.11.2016г.
От 11.08.2016г са в сила действащите и понастоящем
общи условия на ищеца одобрени с решение на КЕВР ОУ-1/27.06.2016г., съгласно
които месечните суми са с падеж 45 дни след изтичане на периода за който се
отнасят. Тоест задължението за м.12.2016г. е изискуемо от 15.02.2017г. и не е
погасено по давност с оглед на дата на заявлението по чл. 410 ГПК 29.01.2020г,
от която се счита прекъсната давността.
Месечно определените суми за БГВ следва да се разделят
на две. За периода 01.05.2016г. до 30.11.2016г., които са погасени по давност,
след посочената редукция са в размер по изчисления на съда от 183,87 лева. За същият период месечните
суми за отопление (сградна инсталация и отопление имот) са в размер на 43,99
лева или общо погасени по давност са 227,60 лева.
Останалите месечно определени суми за периода
01.12.2016-30.04.2017г. са в размер за отопление 139,74 и за БГВ 127,03 лева
(при приложена от съда редукция) или
общо 266,77 лева.
Според изравнителната сметка за сезон 2016-2017г. има
доплащане от 357,19 лева. Този резултат обаче е получен при изчисляване на
сумата за БГВ на база 2 потребителя.
Изчисленията на съда показват, че ако БГВ е определяна
прогнозно на брой един потребител то сумата за БГВ прогнозно определена би била
310,90 лева, а посочената като реално потребена за БГВ след изравняване сума би
била 495,84 лева. Следователно реалната разлика за доплащане за БГВ е 184,94
лева. За отопление прогнозно са определени за целия сезон 183,73 лева, а реално
след изравняване е определена сума от 170,84 лева (с 12,86 лева по малко от
прогнозната). Сумата от 12,86 следва да се приспадне от сумата за доплащане за
БГВ (184,94) и се получава резултат за доплащане от 172,08 лева освен посочените по-горе като дължими месечни суми в
размер на 266,77 лева, защото
изравнителното вземане е самостоятелно такова (независимо дали е положителна
или отрицателна величина, но във втория случай ще възникне само ако са били
реално заплатени прогнозните суми), както имат самостоятелен характер и
месечните прогнозни вземания. Общо за
този период се дължат 438,85 лева.
За останалите два отчетни периода сумите определени
като дължими за БГВ също следва да се редуцират наполовина.
Така за периода 01.05.2017-30.04.2018г. реално за БГВ
се дължи сумата от 345,30 лева или
общо за ТЕ 547,75 лева.
За последния отчетен период релевиран по делото изчисленията
на съда показват, че ако БГВ е била определяна прогнозно на брой един
потребител то сумата за БГВ прогнозно определена би била 418,21 лева, а посочената като реално потребена (от СТЕ) за БГВ
сума след изравняване (931,48) би била 465,74 лева. Тоест за този сезон има
дължимо доплащане в размер на 47,53 лева за БГВ.
За отопление за този сезон сборът на месечно
определените суми от 225,06 лева е
по-голям с 6,24 лева от реалната стойност след изравняването. Сумата от 6,24
следва да се приспадне от сумата за доплащане за БГВ (47,53) и остава сума за
доплащане в размер на 41,29 лева
освен месечно определените суми или общо за този период са дължими 684,56 лева
Следователно
за главница за периода 01.12.2016-30.04.2019г. се дължат общо 1671,16 лева. за разликата до пълния предявен размер от 3200,02
лева искът за главница е неоснователен и решението в частта с която е отхвърлен
следва да се потвърди, като решението бъде отменено в отхвърлителната му част
до размер от 1671,16 лева.
Искът за цената на услугата дялово разпределение е
също основателен и решението с което е отхвърлен следва да се отмени. Лихва за
забава върху тази сума не се дължи- в ОУ няма срок за плащането ѝ, нито
има твърдения за отправена покана с която ответника да е поставен в забава.
По иска за мораторна лихва. Съгласно чл. 32, ал. 1
ОУ/2016 г. месечната дължима сума за доставената топлинна
енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71
НТ, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, а съгласно ал. 2, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия
на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73
НТ, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача. Съгласно ал. 3 на същата разпоредба, след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на чл.
33, ал. 1 предвижда, клиентите заплащат топлинната
енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, но съгласно ал. 4 на същата разпоредба, лихва за забава
се начислява само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако на се заплатени в
срока по ал. 2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, т. е. не се дължи лихва за забава върху прогнозно начисляваните месечни
суми по чл. 32, ал. 1. От всичко това следва изводът, че потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от
издаване на фактурата по чл. 32, ал. 3. В процесния случай искът за лихва за забава
е основателен за периода 15.09.2017г.-22.01.2020г. върху главницата от 438,85
лева, като изчислен от съда с помощта на софтуерна програма размерът на
мораторната лихва върху вземането за сезон 2016-2017г. е 104,83 лева. За периода 15.09.2018-22.01.2020 върху главницата от
547,75 лева, мораторната лихва е 75,32
лева, а за периода от 15.09.2019г. до 22.01.2020г. върху главницата от 684,56
лева лихвата е 24,72 лева. Или общо
дължимата мораторна лихва върху цената на ТЕ е в размер от 204,87 лева.
По разноските:
При този изход на делото във въззивна инстанция при
уважени 51 % от размера на исковете въззивникът – ищец има право на 51 % от
сторените разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното дело.
За заповедното дело има право на разноски за държавна
такса в размер на 37,52 лева и за юрисконсултско възнаграждение, като СГС
намира, че следва да се определи сумата от 50,00 лева, като съобразно изхода на
производството следва да се присъдят 25,50 лева. За първа инстанция ищецът има
право на разноски за държавна такса в размер на 104,26 лева, както и за
юрисконсултско възнаграждение, като СГС намира, че следва да се определи сумата
от 50,00 лева, като съобразно изхода на производството следва да се присъдят
25,50 лева. дължат се и разноски за вещи лица в размер на 285,60 лева. За
въззивното производство има право на разноски за държавна такса в размер на 37,51
лева и за юрисконсултско възнаграждение, като СГС намира, че следва да се
определи сумата от 50,00 лева, като съобразно изхода на производството следва
да се присъдят 25,50 лева.
Ответника има право на разноски съобразно
отхвърлената част от исковете. Според мнозинството от състава адвокатски
хонорар за защита в заповедното производство не дължи на длъжника, ако
заповедното е прерастнало в исково производство. Подаването на възражение по чл. 414 от ГПК е основание за започване на
исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а дължи
указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 от ГПК. Следователно,
възражението по чл. 414 от ГПК няма самостоятелен характер и е само формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не е израз на материалноправна защита на длъжника.
Мнозинството от настоящия съдебен състав
споделя изцяло формираната съдебна практика на ВКС по въпроса дали се дължат
разноски във връзка с подаване и мотивиране на възражение по чл. 414 от ГПК. В
определение № 45 от 23.01.2019г., постановено по ч.т.д. № 3074/2018г. по описа
на ВКС, I
ТО, е прието, че възражението по чл. 414
от ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само
предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в
което производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. В същото определение е посочено още, че законът
изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по чл. 422 от ГПК
би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за
едно и също нещо. Без значение е дали възражението е мотивирано или не, същото
процесуално действие следва да бъде упражнявано без злоупотреба, каквото би
съставлявало възмездяването за дублираща се адвокатска защита кумулативно – по
подаване на възражение по чл. 414 от ГПК и по защитата срещу иска по чл. 422 от ГПК. В обобщение е направен извод, че освобождавайки длъжника от задължение за
мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението,
което е само една формална предпоставка, без самостоятелни правни последици,
поради което и изходът на спора по материалното право на кредитора в
производството по чл. 422, ал. 1 от ГПК не обуславя
основателност/неоснователност на възражението по чл. 414 от ГПК. Следователно
липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното
право.
Както вече бе посочено, мнозинството от настоящия
съдебен състав споделя напълно разрешението на въпроса относно дължимостта на
разноските на длъжника в заповедното производство, направени за подаване на
възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, дадено в
определение № 45 от 23.01.2019г., постановено по ч.т.д. № 3074/2018г. по описа
на ВКС, I ТО.
За исковото
производство се дължат на ответника разноски за адвокатски хонорар в размер на
147 лева,, колкото се дължат и за въззивното.
От горното е видно, че решението на СРС следва да се
отмени и в частта по разноските, с която ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски за заповедното производство, както и за исковото над размера
от 147,00 лева.
Водим от гореизложеното СГС, II-А въззивен състав
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Решение № 20000092/04.01.2021, постановено по гр. д. № 29928/2020г. по описа на
Софийски районен съд, 43 с-в в следните части:
Ø
В частта, с която е отхвърлен до размер от 1671,16 лева и
за периода 01.12.2016г-30.04.2019г. иск по чл. 415 ГПК вр. чл. 153 ЗЕ,
предявен от „Т.С.“ЕАД срещу М.Х.Д.за
установяване на дължимост на цена на доставена топлинна енергия в имот в гр.
София, ж.к. *******, ап. 52.
Ø
В частта, с която е отхвърлен до размер от 204,87 лева иск по чл. 415 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД, предявен от „Т.С.“ЕАД срещу М.Х.Д. за
обезщетение за забава в плащането на
главницата за цена на ТЕ за периода 15.09.2017г-22.01.2020г.
Ø
В частта, с която е отхвърлен иск по чл. 415 ГПК за дължимост на сумата от 33,55 лева- цена на услугата „дялово
разпределение на топлинна енергия“ за периода 01.12.2016-30.04.2019г.
Ø
В частта по разноските, с която „Т.С.“ЕАД е осъдено да заплати на М.Х.Д.
разноски за заповедното производство в размер на 300,00 лева, както и в частта с която „Т.С.“ЕАД е
осъдено да заплати на М.Х.Д. разноски над размера от 147,00 лева за
първоинстанционното производство.
КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Х.Д. с ЕГН ********** и адрес *** ДЪЛЖИ НА „Т.С.“ЕАД с ЕИК*******следните
суми:
Ø
1671,16 лева –цена на топлинна енергия,
потребена в имот: апартамент 52 в гр. София, ж.к. *******, абонатен номер 220172
за периода 01.12.2016-30.04.2019г. ведно
със законна лихва върху сумата, считано от 22.01.2020г. до окончателното
плащане,
Ø
204,87 лева обезщетение за забава в плащането на главницата за периода
15.09.2017г-22.01.2020г.
Ø
33,55 лева-
цена на услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за периода
01.12.2016-30.04.2019г.
ОСЪЖДА М.Х.Д. с ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ЕАД разноски за
ч.гр.д. 4269/2020г. на СРС в размер на 63,02 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, както и 129,76 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение за първа инстанция, както и разноски за вещи лица в размер на
285,60 лева, както и 63,02 лева за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното дело.
ОСЪЖДА „Т.С.“ЕАД да заплати на М.Х.Д. сумата от 147,00 лева разноски
за адвокат във въззивното дело.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2.
/о.м./
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на съдията Д. Ковачев
в частта по разноските по в.гр.д. 2153/2021г. на СГС, II „А“ с-в
Не споделям становището на мнозинството от състава, че не може да се
присъжда адвокатски хонорара в полза на длъжника за заповедното производство.
Длъжникът има право на разноски в заповедното дело, ако е ангажирал
адвокат. Факта, че възражението по чл. 414 ГПК не е необходимо да се обосновава
не променя този извод. Касае се за упражняване право на зашита, което може да
се осъществи чрез ангажиране на адвокат и по общото правило на чл. 78 ал. 3 ГПК
страната има право на сторените от нея разноски.
Това правило е приложимо и в заповедното дело, както е разяснено и с т.
12 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдът в исковото производство се произнася и
по разноските за заповедното дело на ответника.
С-я Д. Ковачев