РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 29.10.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „Б“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	СТАНИМИРА ИВАНОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 5313 по описа за 2017 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Р.П.Б., П.Г.Б. и П.Д.Б. срещу Решение № 2370/09.03.2016 г. по гр. дело № 74855/2015 г. на Софийския районен съд, 76. състав, в частта, с която е установено по отношение на въззивниците, че последните дължат на „Т.С.“ ЕАД сумата от общо 339, 61 лева при квоти 1/2 – за Р.Б. и 1/2 при условията на солидарност – за П. и П. Б.– цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ж.к. „********, за периода от месец ноември 2012 г. до месец април 2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 03.09.2015 г. до окончателното ѝ погасяване, както и сумата от общо 63, 03 лева при квоти 1/2 – за Р.Б. и 1/2 при условията на солидарност – лихва върху горната сума за периода от 31.12.2012 г. до 22.07.2015 г. Въззивниците са били осъдени и да заплатят разноски в размер на 346, 66 лева в заповедното производство и 891, 41 лева – в исковото, като те са направили искане за изменение на решението в тази част, което е отхвърлено. Срещу определението за отказ за изменение на решението е подадена частна жалба.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в първоинстанционното производство. Твърди се, че първоинстанционният съд е игнорирал доводите на въззивниците за липса на предмет на задължението. Оспорва се възможността между страните на основание на закона да възникне договорна връзка, тъй като липсвала доставка на топлинна енергия с необходимото качество до имота на въззивниците. Излага се довод, че претенцията на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, не е доказана, а изготвените по делото експертизи се основават единствено на представени от дружеството документи, които не се намират по делото. Оспорва се и съобразителната част на експертизите, тъй като същите не съдържали описание на експертна дейност, а само преписване на документи на „Т.С.“ ЕАД. Оспорва се и извършеното дялово разпределение, като се твърди, че липсва облигационно отношение с дружеството, което е извършило тази услуга. Твърди се, че при липса на доставка на топлинна енергия, която да даде възможност за поддържане на адекватна температура в жилището, липсва и основание за възникване на договорно отношение между страните. Сочи се освен това, че според въззивниците не е възможно задължението за заплащане на топлинна енергия да има трима титуляри, а да се отоплява един имот, като това според тях ги натоварвало с разноски. Въззивникът Р.Б. освен това твърди, че не е във владение на имота и за него поради това не възниквали задължения. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените от „Т.С.“ ЕАД искове.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия – „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице-помагач – „Т.С.“ ЕООД, не е изразило становище.

В частната жалба срещу Определение от 09.08.2016 г. по гражданско дело № 74855/2015 г. на Софийския районен съд, с което е отказано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдените на „Т.С.“ ЕАД се обжалват като прекомерни, като се поддържа, че юрисконсултското възнаграждение, поискано по делото, следва да е в половин размер.

По тази жалба другите две страни по делото не са взели отношение.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо.

Твърденията във въззивната жалба, че е налице произнасяне по недопустим иск са такива по основателността на иска – допустимостта на една претенция се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, а не от доказването им. Поради това обстоятелството дали ищцовото дружество (сега – въззиваем) – „Т.С.“ ЕАД, може или не може да докаже доставка на топлинна енергия имат отношение единствено към основателността на иска и правилността на постановеното първоинстанционното решение.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

За да възникне облигационно отношение между физическо лице и топлофикационно дружество, по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ е необходимо установяването на две обстоятелства – че физическото лице е собственик на жилище, и че до жилището се доставя топлинна енергия от абонатна станция за топлоснабдяване или нейно обособено отклонение.

Страните не излагат възражения във въззивната жалба и отговора срещу установеното от първоинстанционния съд, че тримата въззивници са собственици на процесния топлоснабден имот. Налице са оплаквания за неправилно установяване на качеството „потребител“ за въззивника Р.Б., тъй като за имота било учредено вещно право на ползване. Съгласно нотариален акт № 30, т.XXXX, нот. дело № 19382/1992 г. от 27.11.1992 г. на нотариус при Софийския районен съд Ч.Б.(на лист 23 от първоинстанционното дело) на посочената дата двамата въззивници П.Б. и П.Б. – съпрузи, са прехвърлили на сина си – въззивника Р.Б. една втора идеална част от правото на собственост върху процесния апартамент с адрес: София, ж.к. „********, като са си запазили вещното право на ползване върху тази половина. Съгласно нотариален акт № 106, том XIII, нотариално дело № 2506/1986 г. от 27.05.1986 г. на нотариус при Софийския районен съд М.на същата дата въззивникът Р.Б. е придобил другата една втора идеална част от правото на собственост същия апартамент като обезщетение за отчужден от държавата имот. Така се установява, че Р.Б. е собственик на целия процесен апартамент, а неговите родители – въззивниците П.Б. и П.Б., са титуляри на вещно право на ползване върху 1/2 идеална част от същия, или за останалата 1/2 част от имота правото на собственост на въззивника Р.Б. не е обременено с права на други лица.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ задължени  да заплащат доставената до имотите им топлинна енергия са собствениците на жилища в сгради в режим на етажна собственост и титулярите на вещно право на ползване върху тези жилища. При това положение е напълно безразлично кой ще се води титуляр на откритата за имота партида, ако не се установи, че доставчикът на топлоенергия се е уговорил само едно лице да я заплаща. Делът на собствениците и титулярите на вещно право на ползване в задължението се определя не от воденото от „Т.С.“ ЕАД счетоводство, което има вторична функция – отразява систематично възникналите задължения, а според предвиденото от закона – кой на каква част от имота  е собственик, респективно – за каква част от имота е носител на вещно право на ползване. В случая една втора част от задължението ще се падне на въззивника Р.Б., който притежава една втора част от отоплявания имот, която не е обременена с вещни права на други лица, а останалата половина от задължението се разпределя на титулярите на вещно право на собственост върху половината идеална част от имота – другите двама въззивници П.Б. и П.Б..

По отношение на начина, по който въззивниците П.Б. и П.Б. дължат своята една втора част от задължението се прилага правилото на чл. 32, ал. 2 СК – съпрузите поемат общо и солидарно задължения на семейството. Задълженията за отопление на семейното жилище и прилежащите към него части от етажната собственост задоволяват нужди на семейството, поради което следва да се поемат именно солидарно. Така половината от задължението към „Т.С.“ ЕАД тежи върху въззивника Р.Б., а останалата половина се поема солидарно от другите двама въззивници – П.Б. и П.Б..

Вторият елемент от фактическия състав, от който възниква задължението на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, е наличието на доставка на топлинна енергия до жилището на въззивниците Б.. По делото е установено, че до тяхното жилище не се доставя енергия пряко. Законът за енергетиката обаче урежда в чл. 145, ал. 2 и 3, че собствениците на имоти в режим на етажна собственост са длъжни да заплащат не само топлинната енергия, която пряко достига до техния имот, а и тази, която се отдава от сградната инсталация. Причината за това законодателно решение е, че отдадената от тръбите, свързани към абонатната станция, топлина не подгрява само жилищата на онези собственици, които използват пряко енергия за отопление, а преминава и през стените на сградата и повишава нейната обща температура. При това самата сграда се затопля и намалява енергията, която собствениците на жилища, в които не се доставя пряко топлинна енергия от абонатната станция, е необходимо да употребят, за да подгреят своите жилища. поради това и с оглед на правилото, че всеки етажен собственик следва да е поеме и част от разходите на цялата етажна собственост, се заплаща и топлинната енергия, отдадена от самата сградна инсталация.

Доставката на топлинна енергия до сградата, в която ответниците притежават жилище се установява от неоспорената от тях в тази част техническа част от комплексната експертиза по първоинстанционното дело. Единственото възражение срещу тази експертиза е било не че в сградата не се доставя топлинна енергия, а че същата не е замерена на място в жилището на въззивниците. Липсата на други оспорвания означава, че въведените с въззивната жалба нови такива не могат да се разглеждат от въззивния съд, тъй като е пропуснат срока за възражения по чл. 200, ал. 3, изр. второ ГПК. По делото няма твърдения за пряка доставка на топлинна енергия за отопление до това жилище – на тях са им били начислявани сметки единствено за употребената от сградната инсталация енергия, чиято стойност е значително по-ниска от тази за ефективно отопление на имота (общото задължение за два зимни отоплителни сезона за домакинството възлиза на 343, 61 лева). Изчисленията, извършени от вещите лица са съгласно нормативно установената методика по т. 6.6.3. от Наредба № 16-664/2007 г. за топлоснабдяването.

Поради всичко изложено не следва да се разгледат и възраженията за липса на качество на топлоснабдяването – заключението на вещите лица по отношение на доставеното количество топлинна енергия не е оспорено, изложено е аргументирано и с позоваване на наличните данни у две лица – „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД, за отчетената консумация, и съобразно логическите правила, поради което съдът го кредитира и приема, че задължението на въззивниците за доставка на топлинна енергия до сградната инсталация за периода от месец ноември 2012 г. до месец април 2014 г. възлиза на 339, 61 лева. Искът следва да се уважи в този размер, а първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която е уважен искът за цена на топлинна енергия.

Възражението на въззивниците, че нямат договор с „Т.С.“ ЕООД за извършване на дялово разпределение в имота им е неоснователно. На първо място, фактът, че едно лице не е подписало решение на общото събрание на етажната собственост не прави това решение невалидно. Съобразно чл. 40 от Закона за етажната собственост (съответно – чл. 13 от Правилника за управлението, реда и надзора в етажната собственост, до отмяната му през 2009 г.) решенията на общото събрание обвързват етажните собственици до отмяната им от съда по иск на някой от тях. По делото няма представени доказателства да е било искана отмяната на решението на етажната собственост за избор на дружество, което да извършва дялово разпределение, взето с протокол от 15.10.2001 г. (на лист 14 – 15 от първоинстанционното дело), поради което няма основание да се приеме, че е липсвала воля на етажните собственици за това. Следователно взетото от общото събрание на етажната собственост решение обвързва и въззивниците Б.. В същото време договорът с дружеството, извършващо топлинно счетоводство, не е с изтекъл срок. Вярно е, че договорът е сключен за 10 години, но съгласно т. 2.5. от него (на лист 12 от първоинстанционното дело), ако някоя от страните не заяви желание за прекратяването му, той продължава действието си всеки път за нов срок от една година до изричното си прекратяване. Никоя от страните по делото не твърди да е правено искане за прекратяване на договора. Поради това съдът следва да приеме, че същият е в сила.

По делото е направено и оплакване, че не се дължали пари на „Т.С.“ ЕАД, тъй като договорът с дружеството се основавал на неравноправни клаузи. Липсват конкретни твърдения кои клаузи са неравноправни, а по твърдението за това, че се касае за непоискана доставка на енергия, съдът намира, че правилата за заплащане на топлинната енергия са установени със специален закон – Закона за енергетиката, който не подлежи на контрол за неравноправност, тъй като е приет от орган на законодателната власт. Липсват основания по делото същият да не се приложи.

По отношение на иска за присъждане на лихва за забава върху дължимите се задължения за доставка на топлинна енергия, настоящият съдебен състав намира, че същият е частично основателен в уважения с първоинстанционното решение размер.

За уважаването на този иск, който има правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се установи наличието на парично задължение и неплащането му на падежа. Съдът изложи мотивите си защо приема, че въззивниците дължат на „Т.С.“ ЕАД предявената от въззиваемото дружество с иска по настоящото дело сума от 339, 61 лева.

С оглед на това следва да се разгледа откога тези задължения са били изискуеми. Съгласно чл. 33 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД, действали до 2014 г. (на лист 30 – 31 от първоинстанционното дело), потребителите са били длъжни да плащат задълженията си с изтичането на 30-ия ден след месечния период, за който се отнасят. Липсват данни за плащания в този период, поради което е налице забава и следва да се присъди законната лихва, определена от вещото лице по делото в размер на 63, 03 лева.

По направените възражения за присъждане на разходи за услугата „дялово разпределение“ съдът не следва да се произнася, тъй като Софийският районен съд  е отхвърлил тези искове с първоинстанционното решение, което не е обжалвано в тази част.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора, разноски следва да се присъдят само на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД,  тъй като исковете му остават уважени в размера, приет от първоинстанционния съд, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира за основателна банкетната жалба, с която се оспорва размера на присъдените в първата инстанция разноски в полза на „Т.С.“ ЕАД за представителство от юрисконсулт. Възнаграждението не съответства на извършените от юрисконсулта на „Т.С.“ ЕАД действия по делото, като същият не се е явил в откритото съдебно заседание и на практика единствено е съставил исковата молба и е поискал делото да се гледа в негово отсъствие. Делото е било разгледано при действието на редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК до изменението от ДВ, бр. 8/2017 г., като при това положение дружеството има право да му се присъдят разноските за юрисконсултска защита, но за същата не се прилага, както е приел първоинстанционния съд правило за минимален размер. Минималният размер е предвиден в чл. 36 ЗАдв единствено за адвокатите, а юрисконсултите не упражняват тази професия. Поради това преди изменението на чл. 78, ал. 8 ГПК от ДВ, бр. 8/2017 г., съдът е бил свободен да определи възнаграждението на юрисконсулта според сложността на делото по своя преценка.

Настоящият съдебен състав приема, че справедливото възнаграждение, което „Т.С.“ ЕАД следва да получи за труда на своите юрисконсулти с оглед на изхода на спора, е в размер на 50 лева в заповедното производство и 100 лева – в исковото. В исковото производство се дължат и доказаните разходи за експертизи и държавна такса в размер на 600 лева. За горницата над сбора от посочените суми – общо 700 лева в исковото производство и 50 лева в заповедното, до определените от първоинстанционния съд разноски решението на Софийския районен съд следва да се отмени. Сумите следва да се изплатят разделно, доколкото липсва основание за солидарност, а тя не се предполага съгласно чл. 121, ал. 1 ЗЗД, като въззивникът Р.Б. следва да заплати 1/2 част от горепосочените суми, а всеки от въззивниците П. и П. Б.– по 1/4 част. Поради липса на посоченото споменаване в първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав следва да постанови изрично подробен диспозитив в този смисъл.

На „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъдят и разноски за юрисконсулт пред въззивната инстанция. Юрисконсултът на дружеството е подал пред въззивната инстанция само една бланкетна молба с искане за присъждане на разноски и бланкетно оспорване на жалбата. Същото не представляват процесуални действия по съществото на спора пред въззивния съд и разноски не следва да се присъждат.

Неоснователно е възражението на въззивниците Б., че с предявяване на иска срещу три лица се увеличават разноските по делото. Както вече беше посочено, титулярството на задълженията за заплащане на топлинна енергия се определя от собствеността и въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, няма избор как да предяви исковете си. Освен това разноски в процеса, сторени от това дружество, не се определят съобразно броя на ответниците, а според цената на предявените искове и размера на уважените претенции. И в настоящия случай съдът присъжда разноски за юрисконсултско възнаграждение според сложността на делото, а не според това дали ответниците са били един или повече. Това обстоятелство не е годно само по себе си да обоснове по-голяма сложност на делото от фактическа или правна страна. Що се отнася до размера на съдебните такси, същите са определени с нормативен акт и „Т.С.“ ЕАД няма как да влияе върху размера им. Ако пък се окаже, че искът е неоснователен срещу някого от много ответници, то разноските ще се понесат от самото дружество, а не от насрещната страна, и това няма как да доведе до присъждане на разноски в по-голям размер.

Направените от въззивниците пред настоящата съдебна инстанция разноски не следва да се присъждат, тъй като въззивните им жалби са преценени за неоснователни.

Въззивниците претендират и адвокатско възнаграждение, което да се присъди по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Представени са три пълномощни, с които всеки от въззивниците претендира отделно възнаграждение. Същевременно по делото се е явила в защита на въззивниците Б.единствено адвокат Билева. Съгласно чл. 38 ЗАдв във връзка с чл. 36 ЗАДв адвокатът има право на възнаграждение само за извършения от него труд. Това възнаграждение обаче се дължи съобразно изхода на делото по иска, който е предявен – чл. 78, ал. 1 ГПК. Тъй като във въззивното производство не е настъпила промяна в изхода на спора, то разноски на въззивниците не следва да се присъждат.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „б“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2370/09.03.2016 г. по гр. дело № 74855/2015 г. на Софийския районен съд, 76. състав, в ЧАСТТА му, с която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:*** искове срещу Р.П.Б., с ЕГН: **********, П.Г.Б., с ЕГН: **********, и П.Д.Б., с ЕГН: **********, и тримата с адрес: ***.

ОТМЕНЯ Определение от 09.08.2016 г. по гр. дело № 74855/2015 г. на Софийския районен съд, 76. състав, с което е оставено без уважение искането за изменение на Решение № 2370/09.03.2016 г. по гр. дело № 74855/2015 г. на Софийския районен съд, 76. състав, в частта за разноските, вместо което

ИЗМЕНЯ Решение № 2370/09.03.2016 г. по гр. дело № 74855/2015 г. на Софийския районен съд, 76. състав, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като в диспозитива на решението, като ВМЕСТО:

„ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, и ал. 8 от ГПК, П.Г.Б., ЕГН **********, П.Д.Б., ЕГН **********, и Р.П.Б., ЕГН **********, общ адрес: ***, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, представлявано от С.П.Ц., със седалище и адрес на управление ***, e-mail: ********, сумата от 346,66 (триста четиридесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки) лева, разноски, сторени в заповедното производство, съобразно уважената част от иска

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, и ал. 8 от ГПК, П.Г.Б., ЕГН **********, П.Д.Б., ЕГН **********, и Р.П.Б., ЕГН **********, общ адрес: ***, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, представлявано от С.П.Ц., със седалище и адрес на управление ***, e-mail: ********, сумата от 891, 41 (осем деветдесет и един лева и четиридесет и една стотинка) лева, сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от иска.“

ДА СЕ ЧЕТЕ следното:

„ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК Р.П.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, сумата от 350 лева (триста и петдесет лева) – разноски за първоинстанционното дело, и 25 лева (двадесет и пет лева) – разноски в заповедното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК П.Г.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, сумата от 175 лева (сто седемдесет и пет лева) – разноски за първоинстанционното дело, и 12, 50 лева (дванадесет лева и 50 стотинки) – разноски в заповедното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК П.Д.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: ******, със седалище *** и с адрес на управление:***, сумата от
175 лева (сто седемдесет и пет лева) – разноски за първоинстанционното дело, и 12, 50 лева (дванадесет лева и 50 стотинки) – разноски в заповедното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Т.С.“ ЕООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.