Р Е Ш Е Н И Е
№ 653
гр. Велико Търново, 23.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, в
съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта
година, в състав
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЙОРДАНКА МАТЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
МАРИЯ ДАНАИЛОВА РОСЕН БУЮКЛИЕВ |
|
при секретар |
М.Н. |
и с участието |
|
на прокурора |
Весела Кърчева |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
БУЮКЛИЕВ |
|
|
по касационно административен характер дело № 747 по
описа на Административен съд – Велико Търново за 2023 г. |
||
Производството е по
реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС.
Касаторът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр.София, чрез старши ***О., обжалва
Решение №253/23.10.2023 година, постановено по АД №351/2023 година по описа на
АСВТ, в частта, с която на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е осъден да
заплати на М.А.М. сумата от 1 100 лева, в едно със законната
лихва, считано от 13.01.2023г. до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна
административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и
санитарно-хигиенни условия при престоя му в следствения
арест в гр. Велико Търново за периода от 26.09.2022г. до 13.01.2023г.; отхвърлил
е предявеният иск като неоснователен в останалата си част до предявеният размер
от 7000 лв. и ГД „ИН“ е осъдена да заплати на ищеца разноски от 10 лева.
В касационната жалба се излагат съображения, че решението
в тази част за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Изразява
несъгласие с изводите на съда, че на ответника по касация не му е била
осигурена минимална жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева
светлина и достъп до свеж въздух, тъй като вратите на спалното помещение били
отваряни с цел естествено проветряване, а естествената светлина прониквала чрез
отвор над килиите. Осигуряваният престой бил в закрито помещение с достъп на
свеж въздух, съгласно заповед на ГД на ГДИН. Несподелими били и изводите за
липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения доколкото арестът в
гр. Велико Търново не попада в хипотезата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС и е осигуряван
е денонощен достъп до общ санитарен възел. Поддържа и неправилност на изводите
на съда за наличие на дървеници в помещенията. Оспорва и размера на присъденото
обезщетение, като намира същия за силно завишен. Моли за отмяна на решението в
тази част, а алтернативно иска редуциране на размера на обезщетението. В
съдебно заседание чрез пълномощникa поддържа касационната жалба. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът – М.А.М., в съдебно заседание заема становище, че касационната жалба е неоснователна. Завява, че условията в
следствения арест са такива, каквито ги е описал в исковата си молба. Не
претендира разноски.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на
жалбата. Предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея
касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е
подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл.
210, ал. 1 от АПК, приложими в производството по силата на препращащата
разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, и е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
На първо място, едночленният състав на
Административен съд – Велико Търново е бил сезиран с иск от М.А.М. *** против
ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 7 000лв.,
представляващи претърпени неимуществени вреди за периода от 19.1.2020г. до
21.1.2020г. и от 26.9.2022г. до 13.1.2023г., когато ищецът е бил задържан с МНО
„Задържане под стража“ в Следствения арест гр. Велико Търново.
В обстоятелствената част на молбата се твърди, че при
престоя му в килията /без посочен номер/ не е бил
осигурен постоянен достъп до санитарен
възел, течаща вода, дневна светлина, имало е лоша хигиена в килията, нахапване
от дървеници и хлебарки,жилищна площ била по малка от 4 кв.м., както и липса на
място за свиждане с адвокат. Това е рефлектирало негативно върху човешкото му
достойнство, като му е причинило психически тормоз за нечовешките условия.
От фактическа страна съдът е приел, че съгласно
данните от справка на началник
Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – гр. Велико Търново,
М.М. е пребивавал в ареста
в гр. Велико Търново през периода от 26.09.2022г. до 13.1.2023г., общо 110 дни, и не е бил
в следствения арест за останалия период
от 19.1.2023г. до
21.1.2023г., както се твърдяло в исковата молба. Настанен бил в различни
килии с различни лица. От доказателствата
по делото приел, че арестът е в експлоатация от 1982 г. и според изискванията
към този момент килиите са без външни прозорци, осветлението се осигурява от луминисцентни лампи, а пряк достъп до дневна светлина и
свеж въздух – от прозорците в арестния коридор чрез
отваряне на плътните врати на килиите. Арестните
помещения са 11 на брой, с площ от 8 кв. м. всяко и са оборудвани с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата
са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от
свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е
пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. В
спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен
възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до
санитарния възел се извършва покилийно по всяко време
на денонощието. Няма практика тоалетните нужди на задържаните да
се удовлетворяват в пластмасови бутилки. Топлата вода се е осигурявала с
електрически бойлери,а отоплението се е осигурявало чрез централно парно
отопление през деня в делнични дни и чрез климатици
през нощта, почивни и празнични дни. Ползването на банята също се е
осъществявало покилийно, по предварително изготвен
седмичен график, най- малко два пъти в седмицата. Почистването на спалните
помещения се извършва от задържаните лица, съгласно чл. 176, ал.1 от ППЗИНЗ.
При поискване от тяхна страна охраната им е предоставяла препарати и други
помощни средства за почистване. Мястото за престой на свеж въздух се намира на
четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график по един час в рамките на
работния ден. Прането на лични дрехи се е извършвало също покилийно,
посредством комбинирана автоматична пералня със сушилня. Спалното бельо се
сменя всяка седмица, одеялата се изпират периодично, най- малко едни път на три
месеца и извънредно – по преценка на медицинското лице в ареста. Дюшеците и
възглавниците редовно се дизенфекцират. Дезинсекция в
ареста се извършва съгласно договор от оторизирана фирма по график, утвърден от
Главния директор и извънредно, при възникнала необходимост.По време на престоя
на ищеца са извършени две ДДД обработки на 1.11.2022г. и на 5.12.2022г. На ищеца са били извършвани редовни медицински прегледи, при което
основните оплаквания са от нервност, сърцебиене, главоболие, напрегнатост, без
да има регистрирани ухапвания от дървеници. От самия ищец не са постъпвали
жалби за нечовешко или унизително отношение. Срещите с адвокати и близки се
провеждат в специално обособено място, находящо се на
първия етаж на ареста, като при това не се нарушава конфиденциалността
на същите. Постовият застава максимално далече за да не чува разговорите, като
осъществява визуален контакт.
При така установеното от фактическа страна съдът e
приел, че при престоя на М. в ареста в гр. В. Търново в посочените периоди, не
му е била осигурена пряка дневна светлина в килията, санитарен възел и течаща
вода в спалните помещения, както и че не му е осигурен ежедневен едночасов
престой на открито. За доказани са приети твърденията за наличие на
дървеници в килиите. За неоснователни са намерени оплакванията за липса на
хигиена в килиите, нарушение на правото му на свиждане с адвокат и претенцията за обезщетение за престой от 19.1. до 21.1.2020г., тъй
като липсват доказателства за престоя му там. Твърденията за липсата на достатъчно жилищна площ също са
отхвърлени, тъй като съгласно справката от ответника през периода М. е бил
настанен само с още едно лице и по този начин е осигурена минимална площ от 4
кв.м /килиите са от 8 кв.м./. Прието е, че някои от битовите и
санитарно-хигиенните условия, при които М.М. е
пребивавал в ареста в гр. Велико Търново, в посочените периоди, накърняват
правата му по чл.29, ал.1 от Конституцията на Република България и респ. от
страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” е допуснато
нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, както и на чл. 2, т.3 и 43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС.
В крайна сметка съдът е приел, че са налице основанията
за ангажиране на отговорността на ГД „ИН“ по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, вр. с чл. 203 от АПК и е осъдил ГД „ИН“ да заплати на М.М. обезщетение, определено, по реда на чл. 52 от ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, за
причинените му неимуществени вреди от престоя му в следствения арест в гр.
Велико Търново в изброените периоди в размер на 1 100 лв., ведно със законната
лихва върху сумата на обезщетението от 13.01.2023г. до окончателното й
изплащане. За сумата над 1 100 лв. до претендирания размер от 7 000
лв., исковата молба на М.А.М. е отхвърлена. Ответната администрация е осъдена
на 10 лева разноски.
Така постановеното решение е недопустимо в частта,
в която е присъдена законната лихва, считано от 13.01.2023г. до окончателното й
изплащане, върху определената сума на обезщетението за неимуществени вреди.
Видно от съдържанието на исковата молба, съдът е
бил сезиран с искане за присъждане на обезщетение в размер на 7000 лева за
причинени на ищеца неимуществени вреди от престоя му в следствения арест в град
Велико Търново, но никъде в петитума на молбата не е
заявена искова претенция за присъждане на законна лихва върху това обезщетение.
В хода на съдебното производство от ищеца не са били предприети действия по
изменение на иска. В съответствие с принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес, застъпен в чл. 6, ал. 2 от ГПК, параметрите на
процеса зависят само от волята на ищеца и съдът е задължен да се произнесе само
в рамките на търсената защита, извън които произнасянето е недопустимо. При
това положение, едночленният състав на АСВТ, в нарушение на диспозитивното
начало в процеса, е разгледал непредявено искане - присъдил е законна лихва върху обезщетението
за неимуществени вреди, за каквото искане не е бил надлежно сезиран с исковата
молба. Това прави обжалваното решение процесуално недопустимо в частта за
присъдената законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от 13.01.2023г.
до окончателното й изплащане, и като такова на основание чл. 221, ал. 3 от АПК следва
да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено в тази
му част.
В останалата допустима част, настоящият касационен състав намира обжалваното решение
за частично неправилно по следните съображения:
Най – напред, споделими и правилни са
изводите на едночленния състав, че през периода от 26.09.2022г. до 13.1.2023г.,
М.М. е поставен в описаните в обжалваното решение
условия, изразяващи се в липса на дневна светлина и свеж въздух в спалното
помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до тоалетна в килията, липса
на престой на открито, в резултат на което са настъпили неимуществени вреди за
ищеца и са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността на ГДИН. Неоснователно
се твърди, че на ищеца в първоинстанционното
производство е осигуряван престой на открито, с позоваване на Заповед №
Л-4102/06.10.2016г. на главния директор на ГД "ИН". Визираната от
настоящият касатор заповед на главния директор на
ГДИН, с която се приема, че нормативното задължение е изпълнено, когато при
липса на възможност това пребиваване е в по-голямо помещение с отворени
прозорци, е неотносима, тъй като съгласно чл. 256,
ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред в арестите, броят на свижданията и времето за
провеждане на открито се определят със заповед на Главния директор на ГДИН и
следователно този орган може само да предвиди времето за престой на открито, но
не и да предвижда провежданото му в закрити врати в противоречие на закона. Неоснователно
се поддържа и възражението, че изискването за санитарен възел и течаща вода в
спалните помещения касае само арестите в затворите, какъвто не е настоящият
случай. Според чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават
затворнически общежития от закрит и открит тип, поправителни домове за
непълнолетни и арести. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗИНЗС конкретизира, че
арестите са места за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по
реда на Наказателно-процесуалния кодекс. В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е
регламентирано, че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително
въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и
уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Налага се изводът, че
арестите са един от видовете места за лишаване от свобода, че няма
разграничителен критерий за видове арести според местоположението им /такива в
затворите и такива в сградата на ОД на МВР примерно/. Като всички такива места
и арестите трябва да отговарят на минимални хигиенно-санитарни изисквания, като
според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС достъпът до санитарни възли и течаща вода се
определя с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Доколкото няма
законова диференциация по отношение на арестите /такива в затворите и други/, а
и видно от чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС арестите винаги се създават към затворите, то
екзистенц-минимумът по отношение на санитарния възел
и течащата вода касае всички арести.
Противно на наведените в касационната жалба оплаквания, първоинстанционният съд е приел за спазена разпоредбата на чл.
43, ал. 4 от ЗИНЗС за минималната жилищна площ на един задържан, тъй като през релевантните
периоди М. е бил настанен в килия само с още един арестант и при съобразяване
общата площ на помещенията, в които е пребивавал от 8 кв.м, е спазена квадратурата
от 4 кв. м. на едно задържано лице.
Въпреки това, обратно на приетото от първоинстанционния
съд, настоящият касационен състав намира за недоказани твърдения на М. за
причинени неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в гр. Велико
Търново за периода от 26.09.2022г. до 13.01.2023г. в резултат на наличие на
дървеници в килиите, в които е пребивавал. По делото са приложени протоколи за дезинсекционни мероприятия, от които се установява, че от
администрацията са предприемани мерки по обработване на помещенията в ареста
против паразити, насекоми и всякакви други вредители. Такава обработка с
препарати – дезинсекция за хлебарки, бълхи и дървеници, на помещенията в ареста,
в т.ч и на спалните такива, според представените два Протокола за извършена ДДД
обработка е била извършена на 01.11.2022г. и на 05.12.2022г., т.е при престоя
на М. в ареста от близо три месеца, два пъти /по веднъж месечно/ е предприета
дезинсекция. Този факт, обаче, сам по себе си не обуславя непременно извод за
поява на дървеници и бълхи през периода, а не защото тези действия не са били
предприети регулярно от ГДИН с превантивна цел – да не се допуска тяхната
бъдеща поява. От друга страна, по делото М. не е ангажирал доказателства,
например свидетелски показания, бележка от медицински преглед и др., че през
периода е бил ухапан или полазен от дървеници или друг вид насекоми /инсекти/, от което да е имал неприятно преживяване, било то
и без негативни медицински последствия. Не са ангажирани буквално никакви доказателства,
от които да се установява, че оплакванията от безсъние и нервност на ищеца са
се дължали именно на инсекти в помещенията на ареста.
Последното следва да бъде отчетено при определяне размера на обезщетението. Предвид
това, в тази част касационната жалба е частично основателна, като обжалваното
съдебно решение следва да се измени в частта относно размера на присъденото
обезщетение.
Съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД, конкретният размер на
обезщетението за неимуществени вреди за периодите, за които съдът намира искът
за основателен, следва да бъде определено по справедливост. Несъмнено е
въздействието на условията, при които ищецът е пребивавал в следствения арест в
град Велико Търново върху личността му, при установеното негово обективно
състояние. Но съобразявайки чл. 52 от ЗЗД,
естеството и характерът на причиненото страдание, и обстоятелството, че се
доказват причинени неимуществени вреди, изразяващи се в негативни последствия
върху психиката на М. поради липса на дневна светлина и свеж въздух в спалното
помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до тоалетна в килията, липса
на престой на открито, от една страна, и и това, че не се доказват вреди в
резултат на наличието на дървеници в помещенията на ареста, недостатъчната площ
в килията и липсата на хигиена, както и липсата на място за срещи с адвокат, присъденото
обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено. При преценката на
кумулативното въздействие на тези условия в исковия период, и съобразяване с
периода на пребиваване от 110 дни, настоящият състав приема за справедливо
обезщетение от 700 лева. За разликата до претендираните 7000 лв. искът следва
да се отхвърли като неоснователен.
От ответника по касация М.А.М. не претендират разноски. С оглед изхода
на спора и на касатора Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр.София не следва да се присъждат разноски. Приложимите
разпоредби на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка,
се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във
вр. с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. След като те не
предвиждат отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му, то
такова в случая не се дължи.
Водим от горното Административният съд – Велико Търново, първи
касационен състав
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 253/23.10.2023г., постановено
по АД №351/2023 година по описа на Административен съд – Велико Търново, в
частта, в която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр.София е
осъдена да заплати на М.А.М. законната лихва, считано от 13.01.2023г. до окончателното
изплащане на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, като и ПРЕКРАТЯВА производството
по АД №351/2023г. по описа на Административен съд – Велико Търново в тази му
част.
ОТМЕНЯ Решение № 253/23.10.2023г., постановено по
АД №351/2023г. по описа на Административен съд – Велико Търново в частта му, с
която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр.София при Министерство
на правосъдието е осъдена на основание чл. 284
от ЗИНЗС да заплати на М.А.М. сумата над 700 лв. до сумата от 1100 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени при престоя му в следствения
арест в гр. Велико Търново за периода от 26.09.2022г. до 13.01.2023г., вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на М.А.М. *** срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ – гр.София към Министерство на правосъдието, за
разликата над 700 лева, която сума представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени при престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново за
периода от 26.09.2022г. до 13.01.2023г., до претендирания размер от 7 000 лева
като неоснователен и недоказан.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №253/23.10.2023 година,
постановено по АД №351/2023 година по описа на АСВТ в останалата му обжалвана
част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.