Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 22.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – В състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 6162 по описа за 2020 г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 11291 от 14.01.2020
г. по гр.д. № 59855 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 171 състав е отхвърлен предявеният от С.И.Ч. с ЕГН **********
срещу „Т.С.“ ЕАД с ЕИК********иск с правно основание чл.439, ал. 1 ГПК, за
признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, за които е
бил издаден изпълнителен лист от 04.10.2017 г. по ч.гр.д. № 55993/2015 г. на
СРС, 60 с-в, а именно 842, 26 лв. – главница за неплатена топлинна енергия за
периода от м.11.2012 г. до м.04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от
16.09.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от
166, 82 лв. – мораторна лихва за забава от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г.,
както и сумата от 325 лв. – разноски по делото, осъден е С.И.Ч. да заплати на „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 сумата от 323, 38 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
С определение № 39662/26.05.2020
г., постановено по гр.д. № 59855/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 171
с-в- на основание чл. 248, ал. 1 ГПК решение № 11291/14.01.2020 г., постановено
по гр.д. № 59855/2028 г. по описа на СРС, 171 с-в е изменено в частта за
разноските, като присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД разноски са намалени от 323,
38 лв. на 100 лв. Определението е влязло в сила като необжалвано.
Така постановеното съдебно
решение е обжалвано от ищеца С.И.Ч. с въззивна жалба с вх. № 5015491/20.01.2020
г., подадена чрез адв. И.Д. с пълномощно от първа инстанция. Направени са
оплаквания за неправилност на атакуваното решение. Според жалбоподателя
първоинстанционният съд неправилно е приел, че подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение и влизането в сила на заповедта за изпълнение
са прекъснали погасителната давност по отношение на вземането. Счита, че
съгласно дадените разяснения за тълкуване на закона, съдържащи се в т 14 на ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС заповедното производство е част от изпълнителния
процес и давността не се прекъсва с подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение, тя би могла да се прекъсне само в случай на предявен иск
по чл. 422 ГПК. Изрично в мотивите на ТР било прието, че давността не се
прекъсва нито с подаването на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, нито с издаването на изпълнителния лист. Твърди, че в случая погасителната
давност по отношение на вземанията на „Т.С.“ ЕАД е прекъсната едва с подаването
на молба за образуване на изпълнителното производство. Въззивникът поддържа
още, че чл. 116, б. „б“ ЗЗД не се прилага по
отношение на заповедното производство, а и самата разпоредба е изключителна,
поради което не може да бъде тълкувана чрез аналогия на правото. Сочи и че
ищецът и неговия наследодател не са получавали заповедта за изпълнение на
парично задължение, а процедурата по връчване била нарушена, поради което и не
може да се приеме, че длъжникът е узнал за издадената срещу него заповед за
изпълнение. Въззивникът твърди, че процесният изпълнителен лист е издаден в
нарушение на процесуалните правила и счита, че погасителната давност по
отношение на претендираните вземания за топлинна енергия тече, считано от
изискуемостта на всяко едно помесечно вземане за начислена топлинна енергия.
Поддържа, че към датата на образуване на изп.д. № 20179190401192 по описа на
ЧСИ С.А.оспорените вземания са погасени по давност, тъй като вземането за което
е образувано изпълнителното производството включва периода от м. 11.2012 г. до м.
04.2014 г., а по отношение на него е приложима разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД
и кратката тригодишна давност. Тригодишният срок е започнал да тече от деня, в
който всяко едно помесечно вземане за заплащане на цена за топлинна енергия е
станало изискуемо и доколкото последното вземане е станало изискуемо през
06.2014 г., то към м.06.2017 г. погасителният давностен срок по отношение на
него е изтекъл, поради което и искът е основателен. Иска се отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. и заплатената
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 26,68 лв.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна – ответното дружество „Т.С.“ ЕАД е подало отговор на
въззивната жалба, в който е оспорило същата като неоснователна и недоказана.
Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно и да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по
отношение на размера на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната
страна
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно
за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно.
Решението на първоинстанционния
съд е частично недопустимо в обжалвана част. С предявения отрицателен
установителен иск ищецът С.И.Ч. се е легитимирал като наследник по закон на
баща си И.С.Ч., спрямо който е издадена заповед за изпълнение на парично вземане
по чл. 410 ГПК от 13.05.2016 г. по ч.гр.д. № 55993/2015 г. по описа на СРС, 60
с-в и с издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 04.10.2017 г. И.С.Ч. е
осъден да заплати на ответника „Топлофикацаия София“ ЕАД следните суми: 842, 26
лв. – главница, от която 762, 70 лв. за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от м. 11.2012 г. до м.04.2014 г., ведно със законна лихва
за периода от 16.09.2015 г. до изплащане на вземането, сумата 166, 82 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г., както и сумата от 325 лв. –
съдебни разноски. По делото е приложено удостоверение за наследници на
починалия И.С.Ч., видно от което същият е оставил като законни наследници
двамата си сина ищецът С.И.Ч. и С. И.Ч.. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за
наследството децата на починалия наследяват по равни части. При условията на
чл. 429 ГПК наследниците на починалия длъжник са конституирани като длъжници в
изпълнителното производство. Предвид изложеното ищецът С.И.Ч. не разполага с
правен интерес да предявява иск за несъществуване на вземанията на „Т.С.“ ЕАД в
размер по-голям от наследствената му квота, доколкото той не е титуляр на
задължението. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуване правото на иск поради което и във връзка с изложеното настоящият
състав намира, че Решение № 11291 от 14.01.2020 г. по гр.д. № 59855 по описа за
2018 г. на Софийски районен съд, 171 състав в частта, с която са отхвърлени
исковете на С.И.Ч. срещу „Т.С.“ ЕАД за сумите над ½ от вземанията по
изпълнителния лист от 04.10.2017 г. по ч.гр.д. № 55993/2015 г. по описа на СРС,
60 с-в е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Настоящият казус не попада в
двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се
обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е
сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.
В подадената искова молба ищецът
С.И.Ч. навежда твърдения, че срещу него в качеството му на наследник на И.С.Ч.
се води изпълнително дело № 20179190401192 на ЧСИ С.А., образувано по молба на
ответника „Т.С.“ ЕАД въз основа на издаден на 04.10.2017 г. по ч.гр.д. №
55993/2017 г. по описа на СРС, 60 с-в срещу баща му изпълнителен лист за
следните суми: 842, 26 лв. – главница за неплатена топлинна енергия за периода
от м. 11.2012 г. до 04.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 16.09.2015 г. до окончателното плащане на сумата, 166, 82 лв. – мораторна
лихва за забава от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г., както и сума в размер на 325
лв., представляваща съдебни разноски. На 12.10.2017 г. въз основа на издадения
изпълнителен лист и влязлата в сила заповед за изпълнение е образувано изп.д. №
20179190401192. Според ищеца към датата на образуване на изпълнителното дело
вземанията спрямо наследодателя му са погасени с кратката тригодишна давност по
чл. 111 б. „в“, доколкото представляват вземания за
периодични плащания. Сочи, че възражение по чл. 414 ГПК срещу подаденото
заявление за издаване на заповед за изпълнение не е било подавано, респективно
вземанията на „Т.С.“ ЕАД не са установени по силата на влязло в сила съдебно
решение. Счита, че издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист сами
по себе си не прекъсват давността и доколкото заповедното производство е част
от изпълнителния процес давността се прекъсвала с предприемането на същинско
изпълнително действие, което било подаването на молба за образуване на
изпълнително производство за събиране на присъдените с изпълнителния лист суми.
Твърди, че вземанията на заплащане на цена на топлинна енергия за периода от
м.11.2012 г. до м. 04.2014 г. са погасени по давност, тъй като последното
задължение за м. 04.2014 г. става изискуемо на 01.06.2014 г., респективно
погасява се по давност на 01.06.2017 г., а изпълнителното дело е образувано на
12.10.2017 г., поради което и претенциите на ответното дружество спрямо ищеца
са погасени по давност. Въз основа на изложеното ищецът С.И.Ч. иска да бъде
признато за установено спрямо „Т.С.“ ЕАД, че вземанията на ответника по
изпълнителен лист от 04.10.2017 г. за следните суми: 842, 26 лв. – главница за
незаплатена топлинна енергия за периода от м.11.2012 г. до 04.2014 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 16.09.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 166, 82 лв. – мораторна лихва за забава
за периода от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г., както и за сумата от 325 лв. –
съдебни разноски са погасени по давност. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил е отговор на исковата молба от ответното дружество „Т.С.“ ЕАД, подаден
чрез юрисконсулт Т.Ж.с приложено към него пълномощно. Ответникът оспорва
предявения иск като неоснователен. Сочи, че на 16.09.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирало изявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу И.С.Ч.
за процесите суми. Заявлението е уважено и е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение, срещу която длъжникът не е възразил и същата е влязла в
сила. Въз основа на влязлата в сила заповед е образувано изпълнително дело.
Счита, че давностният срок по отношение на вземанията за топлинна енергия за
периода от м. 11.2012 г. до 04.2014 г. е прекъснат с подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК, с подаването на молба за образуване на изпълнителното производство
и от последното изпълнително действие. Въз основа на изложените съображения
иска отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
По делото е приложено ч.гр.д. №
55993/2015 г. по описа на СРС, 60 с-в. Същото е образувано по заявление с вх. №
3062942/16.09.2015 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Т.П.срещу И.С.Ч. и Н. С.ова Ч. за
заплащане на парични вземания, както следва главница в размер на 842, 26 лв. и
лихва за периода от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г. в размер на 166, 82 лв.,
както и законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането,
произтичащи от доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „***********, аб. № 150152, ведно с направените в
производството разноски от 325 лв. Като е констатирал, че длъжницата Н. С.ова Ч.
е починала преди предявяване на заявлението по чл. 410 ГПК с определение от
13.05.2016 г. заповедният съд е прекратил производство по ч.гр.д. № 55993/2015
г. по описа на СРС, 60 с-в по отношение на нея. На същата дата /13.05.2016 г./
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която
е разпоредено длъжникът И.С.Ч. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 842, 26 лв. –
главница, 166, 82 лв. – лихва за забава за периода от 31.12.2012 г. до
08.09.2015 г., както и сумата от 325 лв. – съдебни разноски. Върху заповедта се
съдържа отбелязване от длъжностно лице, че на 04.10.2017 г. е издаден
изпълнителен лист за присъдените суми и същият е получен на 04.10.2017 г. При
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК съобщение с издадената заповед е връчено на
длъжника на 08.09.2017 г., двуседмичният срок за депозиране на възражение е
изтекъл на 22.09.2017 г. Като е констатирал тези обстоятелства с разпореждане
от 04.10.2017 г., съдът е приел, че заповедта е влязла в сила на основание чл.
416 ГПК.
По делото са приложен препис от изпълнително
дело № 20179190401192 по описа на ЧСИ С.А., рег. № 919 с район на действие СГС.
Делото е образувано по молба от 12.10.2017 г. на взискателя „Т.С.“ ЕАД срещу И.С.Ч.,
с която е приложен изпълнителен лист по ч.гр.д. № 55993/2105 г. по описа на
СРС, 60 с-в, съгласно който И.С.Ч. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от
842, 26 лв. – главница, 166, 82 лв. – лихва за забава за периода от 31.12.2012
г. до 08.09.2015 г., както и сумата от 325 лв. – съдебни разноски. и на основание
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е възложено на съдебния изпълнител да проучи имуществото на
длъжника. По делото са направени справки за имущественото състояние на
длъжника. Изпратено е съобщение с изх. № 252/05.01.2018 г. до длъжника И.С.Ч.
за наложена възбрана на притежаваната от него 1/20 ид.ч. от апартамент № 141,
находящ се в гр. София, ж.к. **********ет., ведно с избеното помещение.
Изпратено е и съобщение с изх. № 219/05.01.2018 г. до Агенция по вписванията с
искане за вписване на наложената възбрана, като видно от отбелязванията същата
е вписана на 18.01.2018 г. Съдия – изпълнителят е установил, че длъжникът И.С.Ч.
е починал на 25.11.2017 г., от приложеното по изпълнителното делото
удостоверение за наследници с изх. № РЛН18-УГ01-8458/30.04.2018 г. се е
установило, че оставил като наследници двамата си сина С.И.Ч. и С. И.Ч.. С
разпореждане от 08.05.2018 г. на съдия-изпълнителя на основание чл. 429 ГПК
двамата наследници са конституирани като длъжници по изпълнителното дело и е
разпоредено изпращането на покани за доброволно изпълнение. От взискателя в
изпълнителното производство е поискано проучване на имущественото състояние на
длъжниците. В поканата за доброволно изпълнение с изх. № 5107/08.05.2018 г. до С.И.Ч.
изрично е описано, че е конституиран като длъжник по реда на чл. 429 ГПК по
образуваното срещу И.С.Ч. изп.д. № 20179190401192, като задължението на
починалият длъжник възлиза на 2 009, 98 лв. и тъй като новоконституираният
длъжник отговаря разделно към 22.05.2018 г. вземането срещу него възлиза на
1 004, 99 лв. Поканата е получена от длъжника на 16.07.2018 г.
Предявеният отрицателен
установителен иск е с правно основание чл. 439 ГПК – за установяване на недължимост като погасени по давност суми за
незаплатена стойност на доставена топлинна енергия, лихва за забава на плащането
ѝ и съдебни разноски, за които е издадена и влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист по чл. 404, т. 1 ГПК.
Съгласно чл. 439 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението, като искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
От приетите по делото писмени
доказателства се установява, че С.И.Ч. е конституиран като длъжник в
изпълнителното производство, образувано по молба на взискателя‚ „Т.С.“ ЕАД и му
е изпратена покана за доброволно изпълнение на задълженията на починалия
длъжник – баща му И.С.Ч. до размера на наследствената му квота, поради което
несъмнено за него съществува правен интерес да предяви иска в тази част.
Погасителната давност е сложен
юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на титуляра на правото
и изтичането на определен период от време, като съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо.
Вземанията, за които е издадена
заповедта за изпълнение от 13.05.2016 г. и издаденият въз основа на нея
изпълнителен лист от 04.10.2017 г. са за заплащане на цена на доставена
топлинна енергия и за лихви, поради което съдът приема, че същите са периодични
и са скрепени с кратката 3-годишна погасителна давност.
Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК
искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. В случая изпълнителното основание – заповед за изпълнение на парично
задължение е издадено на 13.05.2016 г. и е връчено на длъжника по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК на 08.09.2017 г., не е подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК
и заповедта за изпълнение е влязла в сила на
23.09.2017 г. С неподаването на възражение длъжникът е признал дължимостта на
вземанията към „Т.С.“ ЕАД по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. При тези данни и с
оглед съдържанието на цитираната разпоредба на чл. 439, ал. 2 ГПК настоящият
състав намира, че в случая изтеклата погасителна давност на претендираните от „Т.С.“
ЕАД вземания за периода от м. 11.2012 г. до м. 04.2014 г. до датата на влизане
в сила на заповедта за изпълнение не представлява факт, настъпил след влизането
в сила на изпълнителното основание, въз основа на което е издаден процесният
изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 20179190401192 по описа на
ЧСИ С.А., рег. № 919 с район на действие СГС, а такъв е настъпил преди
влизането в сила на заповедта и защитата по този ред е неприложима – в този
смисъл Определение № 831/17.12.2013 г. по ч.гр.д. № 7393/2013 г. по описа на
ВКС, IV г.о., Определение №
214/15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV г.о. и др.
Настоящият състав намира, че с
влизането на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК в сила, считано от
23.09.2017 г. е започнала да тече нова погасителна тригодишна давност на
признатите с нея вземания за топлинна енергия и обезщетение за забава.
Основанието за това е разпоредбата на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, тъй като с
неподаването на възражение длъжникът е признал дължимостта на претендираните
вземания. Исковата молба, с която е предявен искът с правно основание чл. 439 ГПК е подадена на 12.09.2018 г., следователно към този момент кратката
тригодишна давност не е изтекла, поради което е безпредметно да се разсъждава
дали в образуваното изпълнително действие са извършвани действия, прекъсващи я.
По отношение на вземането на „Т.С.“
ЕАД за съдебни разноски в размер на 325 лв., обективирано в заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 13.05.2016 г., издадена
срещу И.С.Ч., настоящият състав намира, че е приложимата общата петгодишна
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, считано от влизане в сила на заповедта,
т.е. от 23.09.2017 г. В този смисъл е и трайната практика на касационна
инстанция – Определение № 538/17.06.2016 г. по гр.д. 2376/2016 г. по описа на
ВКС, III г.о., Определение №
534/18.06.2019 г. по гр.д. 465/2019 г. по описа на ВКС, IV г.о. Към 12.09.2018 г. /момента на подаване на
исковата молба /погасителната давност по отношение на вземането на „Т.С.“ ЕАД за
съдебни разноски не е изтекла.
По изложените съображения, съдът
намира, че искът на С.И.Ч. с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в частта, в
която е приет за допустим, е неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния
съд, макар и по различни съображения, поради което и първоинстанционното
решение, в частта, която е приета за допустимата, е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът приема, че в тежест на въззивника следва да
се поставят разноските на въззиваемата страна. „Т.С.“ ЕАД е заявило претенция
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което настоящият състав
определи съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 ЗПрП в размер на 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 11291 от
14.01.2020 г. по гр.д. № 59855 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 171
състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от С.И.Ч. с
ЕГН ********** срещу „Т.С.“ ЕАД с ЕИК********иск с правно основание чл.439, ал.
1 ГПК, за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника половината
от сумите, за които е бил издаден изпълнителен лист от 04.10.2017 г. по ч.гр.д.
№ 55993/2015 г. на СРС, 60 с-в, а именно ½ от 842, 26 лв. – главница за
неплатена топлинна енергия за периода от м.11.2012 г. до м.04.2014 г., ведно
със законната лихва, считано от 16.09.2015 г. до окончателното изплащане на
задължението, ½ от 166, 82 лв. –
мораторна лихва за забава от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г., както и
½ от 325 лв. – разноски по делото
и ПРЕКРАТЯВА производството по
исковете спрямо Т.С.“ ЕАД с ЕИК********за тези суми.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11291
от 14.01.2020 г. по гр.д. № 59855 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд,
171 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от С.И.Ч. с
ЕГН ********** срещу „Т.С.“ ЕАД с ЕИК********иск с правно основание чл.439, ал.
1 ГПК, за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника половината
от сумите, за които е бил издаден изпълнителен лист от 04.10.2017 г. по ч.гр.д.
№ 55993/2015 г. на СРС, 60 с-в, а именно ½ от 842, 26 лв. – главница за
неплатена топлинна енергия за периода от м.11.2012 г. до м.04.2014 г., ведно
със законната лихва, считано от 16.09.2015 г. до окончателното изплащане на
задължението, ½ от 166, 82 лв. –
мораторна лихва за забава от 31.12.2012 г. до 08.09.2015 г., както и ½ от
325 лв. – разноски по делото, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА С.И.Ч. с ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на Т.С.“ ЕАД с ЕИК ********със седалище и адрес на
управление *** сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивна
инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ОМ 1.
2.
Особено мнение на съдия Златка Чолева по гр.дело № 6162/ 2020г. по описа
на СГС, ІV „в“ състав.
Не споделям становището на мнозинството от съдебния
състав в частта, с която е прието, че съдебният акт, с който е обезсилено
първоинстанционното решение в горепосочената част и производството по делото в
тази част е прекратено, поради недопустимост, не подлежи на обжалване. Считам,
че независимо от наименованието на съдебния акт – решение, той по своята правна
същност представлява определение, доколкото с решение съдът се произнася по
съществото на правния спор, а с разпорежданията/ определенията – по останалите
въпроси , свързани движението на исковия процес, включително и в хипотезите на
прекратяване на процеса поради липса на сезиране /при оттегляне или отказ от
иска/ или ненадлежно/ нередовно/ сезиране. Правната последица, установена от
ГПК както при липсата на сезиране на съда /при отказ или оттегляне на иска/ е
идентична с тази на ненадлежното /нередовно/ сезиране – с недопустима искова
молба в първия случай и съответно - нередовна искова молба- във втория случай,
е прекратяване на производството по
делото, доколкото законодателят приравнява ненадлежното / нередовно сезиране на
липса на такова, като и в двата случая законодателят изрично е предвидил
обжалване на съдебния акт , с който производството по делото се прекратява –
чл.129,ал.4,вр. с ал.3 от ГПК и чл.130, изр.2 от ГПК. Ето защо, няма правно
основание да се приеме, че в първия случай – при оттегляне или отказ от иска
във въззивното производство, обезсилването на постановеното от първата
инстанция съдебно решение се извършва с определение , а във втората хипотеза-
при обезсилване поради недопустима искова молба или поради неотстранена
нередовност на исковата молба- с решение, доколкото и в двата случая съдът не
дава разрешение по съществото на правния спор, а отказва произнасяне по него и прекратява производството, поради
което съдебният акт , който следва да се постанови във всички тези случаи определение.
Считам, че доколкото т.8 от ТР № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС е приета
преди изменението на чл.274,ал.3 от ГПК, то приложение следва да намери тази
норма на ГПК, обн. в ДВ,
бр.50/2015г., с която изрично е
предвидено, че в случаите, когато съдебният акт, преграждащ хода на процеса
/без да е поставено правно ограничение, свързано с цената на иска/, какъвто
безспорно е настоящият съдебен акт, е постановен за пръв път от въззивната
инстанция, той подлежи на обжалване пред
съответния апелативен съд. Дори да се
приеме в съответствие с т.8 от ТР № 1/ 2013г. на ОСГТ на ВКС, че обезсилването
на първоинстанционното решение при предявен
недопустим иск, респ.- при неотстранена нередовност на исковата молба,
се извършва от въззивната инстанция с решение, то безспорно в частта, с която
въззивният съд връща исковата молба като недопустима, респ. нередовна и
прекратява производството по делото, това решение има характер на определение ,
подлежащо на обжалване, съгласно чл.274,ал.3 от ГПК. А доколкото обезсилването
на първоинстанционното решение е единствена и пряка и непосредствена последица
от връщането на недопустимата , респ.- нередовната искова молба и прекратяване
на производството по делото, то
евентуалната отмяна на определението, с което исковата молба е върната,
би имала за последица и отмяната на постановеното обезсилване на решението.
С оглед изложените мотиви, считам, че постановения от
настоящата инстанция съдебен акт подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в
1 седмичен срок от съобщаването му на страните в частта на прекратеното
производство по предявените искове като недопустими/нередовни.
Съдия: