№ 647
гр. София, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20241000503188 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 267 от 24.07.2024 г., поправено с Решение № 340 от 11.10.2024 г.
за поправка на допусната очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 от ГПК
постановено гр. д. № 675/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, V
първоинстанционен граждански състав, съдът на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“, Булстат
00069508, да заплати на В. И. Д., ЕГН **********, сумата от 25 000 лева (двадесет и
пет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени
вреди – болки и страдания, в резултат на претърпяно ПТП, настъпило на 06.07.2018 г.
по второстепенен път II-81, в района на 16-ти километър, в участъка между гр.
Костинброд и с. Беледие хан, ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба (19.05.2023 г.) до окончателното й изплащане, както и
сумата от 7 746, 67 лева (седем хиляди седемстотин четиридесет и шест лева и
шестдесет и седем стотинки), представляваща мораторна лихва върху присъденото
обезщетение за неимуществени вреди за периода от 17.05.2020 г. до 17.05.2023 г., като
с това са били отхвърлени като неоснователни и недоказани главната искова
претенция по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от
50 000 лева, както и акцесорната такава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния
претендиран размер от 15 222, 23 лева.
С решението си, съдът по предявените обратни искове в условията на
евентуалност с правно основание чл. 219, ал. 3 от ГПК вр. чл. 54 от ЗЗД е осъдил
1
„Пътстрой - 92“ АД, ЕИК ********* да заплати на Агенция „Пътна
инфраструктура“, Булстат 00069508, сумите от 25 000 лева (двадесет и пет хиляди
лева) и 7 746, 67 лева (седем хиляди седемстотин четиридесет и шест лева и
шестдесет и седем стотинки), дължими от Агенция „Пътна инфраструктура“, Булстат
00069508, на В. И. Д., ЕГН **********, като обезщетение за непозволено увреждане,
причинено от „Пътстрой - 92“ АД, ЕИК *********, при изпълнение на възложена от
Агенция „Пътна инфраструктура“, Булстат 00069508, работа по поддържане на
второстепенен път II-81, в района на 16-ти километър, в участъка между гр.
Костинброд и с. Беледие хан.
При този изход на делото пред първоинстанционния съд, В. И. Д., ЕГН
**********, е била осъдена да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“,
Булстат 00069508, сумата от 450 лева (четиристотин и петдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от
ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
пропорционално на отхвърлената част от исковете.
Същевременно, съдът е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“, Булстат
00069508, да заплати на В. И. Д., ЕГН **********, сумата от 75, 31 лева (седемдесет
и пет лева и тридесет и една стотинки), представляваща част от направените от ищцата
по делото разноски, пропорционална на уважената част от исковете, да заплати на
адв. А. Т., вписана в САК, сумата от 3 269, 73 лева (три хиляди двеста шестдесет и
девет лева и седемдесет и три стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 от ЗА, пропорционално на уважената част от исковете
както и да заплати по сметка на Софийския окръжен съд, БУЛСТАТ *********,
сумата от 1 686, 43 лева (хиляда шестстотин осемдесет и шест лева и четиридесет и
три стотинки), представляваща част от изразходваните от бюджета на съда средства,
пропорционално на уважената част от исковете.
С решението си и по повод на уважените обратни искове, предявени в условията
на евентуалност, съдът е осъдил „Пътстрой - 92“ АД, ЕИК ********* да заплати на
Агенция „Пътна инфраструктура“, Булстат 00069508, сумата от 450 лева
(четиристотин и петдесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение по
чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за
заплащане на правната помощ.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на
ответника по главния и акцесорния иск – „Пътстрой - 92“ АД, ЕИК *********.
Недоволен от така постановеното решение е останал „Пътстрой - 92“ АД –
трето лице помагач на ответника по главния и акцесорния иск, и ответник по
обратните искове, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва в неговата
цялост. Поддържа се неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
решението, доколкото било постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон, като първоинстанционният съд бил изградил фактическите си констатации на
непълно и неправилно тълкуване на доказателствения материал, а с това и е достигнал
до необосновани правни изводи относно причините за настъпване на процесното
пътнотранспортно произшествие. Основен акцент във въззивната жалба е поставен
върху извода на първоинстанционния съд, че неправилната организация на
движението в ремонтирания участък е съществена причина за настъпване на
вредоносния резултат. Ето защо, въззивникът не споделя този извод и счита, че
временната организация на движението е въведена в пълно съответствие с
нормативните изисквания, в частност на Наредба № 3/16.08.2010 г., като е била
2
утвърдена и въведена на място от компетентните органи – Агенция „Пътна
инфраструктура“ и ОДМВР – София област. В тази връзка се излагат твърдения, че
всички пътни знаци и указателни средства в процесния пътен участък са били
правилно поставени и визуално достъпни за водачите на МПС, което бива подкрепено
с факта, че в продължение на времето преди инцидента в участъка не са били
регистрирани други произшествия. Освен това, е направено възражение срещу
наличието на причинна връзка между организацията на движението и настъпилия
инцидент, като се поддържа, че единствената причина за процесното ПТП е
неправомерното поведение на водача на лекия автомобил. Така, според въззивния
жалбоподател, последният е нарушил въведените ограничения на скоростта – движил
се е с 54 км/ч при ограничение от 20 км/ч – както и изричните указания, дадени чрез
пътната сигнализация. Посочва се, че водачът не е възприел адекватно знаците, не е
реагирал на препятствията на пътя и изобщо не е предприел действия по избягване на
удара, включително чрез намаляване на скоростта или спиране. Така при разумно
поведение на водача на лекия автомобил, съобразено с особеностите на пътя и
обстановката (включително движение в тъмната част на денонощието и наличието на
мигащи светлини), произшествието е можело да бъде избегнато. На следващо място,
бива релевирано възражение, че ищцата В. И. Д. не е използвала обезопасителен колан
към момента на настъпване на инцидента, с което е била нарушила разпоредбата на чл.
137а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата. В тази връзка, въззивникът
акцентира, че съгласно заключението на съдебномедицинската експертиза, липсата на
обезопасяване е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите телесни
увреждания, поради което следва да се отчете приносът на пострадалата при
определяне на размера на обезщетението. По изложените причини, се отправя молба
към въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на
предявените от ищцата искове, в това число и предявените обратни искове в условията
на евентуалност, респективно – при липса на основания за отмяна – за изменение на
решението чрез намаляване на присъденото обезщетение с оглед съпричиняването на
вредите от страна на водача и пострадалото лице. Претендират се разноски.
Ищцата В. И. Д., чрез адв. А. Т. от САК, оспорва въззивната жалба като
неоснователна по съображения, изложени в подадения по реда на чл. 263, ал.1 от ГПК
писмен отговор. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, по делото е постъпил и отговор на въззивната
жалба от страна на Агенция „Пътна инфраструктура“. В него е изразено становище
за основателност на въззивната жалба по подробно изложени съображения.
Претендират се разноски.
Решението, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени като неоснователни и
недоказани главната искова претенция по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за разликата
до пълния предявен размер от 50 000 лева, както и акцесорната такава по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер от 15 222, 23 лева, като
необжалвано е влязло в законна сила и не е предмет на проверка в настоящото
производство.
Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с
инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си
по чл. 269 от ГПК, намери следното:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество
3
въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.
ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; №
643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски окръжен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната
му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно и
обосновано.
От фактическа страна, след преценка на твърденията и доводите на страните,
както и на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен състав приема за
установени и доказани следните факти и обстоятелства:
От представените по делото Констативен протокол № 6186/30.08.2018 г.,
Постановление с изх. № 488/26.05.2021 г. по досъдебно производство № 83/2018 г.
по описа на ОСлО при СОП, пр. пр. № 488/2018 г. по описа на РП – Костинброд и
Протокол за оглед на ПТП на РУ – Костинброд от 07.07.2018 г., се установява, че на
06.07.2018 г., около 23:00 ч., ищцата В. И. Д. се е возила като пътник в лек автомобил
марка „Опел“, модел „Зафира“, с ДК № ********, управляван от водача М. Д. по път
II-81, като в участъка на км. 16+000 между гр. Костинброд и с. Беледие хан
процесното МПС е катастрофирало, удряйки се в изкоп на пътя.
Видно от представения по делото Договор № РД-33-12 от 29.08.2017 г. за
възлагане на обществена поръчка се установява, че между Агенция „Пътна
инфраструктура“, в качеството си на възложител, и ДЗЗД „Пътища 2016 – I етап“, в
състава на което участва и дружеството „Пътстрой - 92“ АД, в качеството си на
изпълнител, е сключено споразумение за изпълнение на строително-монтажни
дейности по обособена позиция № 3, касаеща Лот 2 от проект BG16RFOP1-7.001-S-
01 – „Път II-81 Костинброд – Бучин проход“, в участъка от км 8+200 до км 30+400,
с обща дължина 22,2 км, на територията на Софийска област. От съдържанието на
процесния договор, в частност неговия чл. 3, то предмет на същия е изпълнението на
петнадесет пътни обекта, включително и горепосоченият участък от път II-81, в
рамките на който е реализирано въпросното ПТП на 06.07.2018 г. Важно е да се
отбележи също, че по силата на чл. 33, т. 4 и 5 от този договор, именно изпълнителят е
поел отговорността за опазването на пътната инфраструктура по време на
4
строителството, както и за организацията на движението, която следва да бъде
съгласувана с компетентните институции и обезпечена по начин, гарантиращ
безопасността на участниците в движението.
На следващо място, по делото е представена и Заповед № РД-1178/05.04.2018 г.
на директора на ОПУ – София, от съдържанието на която се установява, че е била
утвърдена временна организация на безопасност на движението, одобрена във връзка с
ремонтните дейности по процесния път II-81 от км. 8+200 до км. 30+400. Наред с нея
са представени и Приложения № 22, 24, 28 и 32 към съответни разпоредби на
Наредба № 3/16.08.2010 г., свързани с Разрешение за строеж № 61/15.11.2017 г., които
документи съдържат редица схеми за сигнализиране на ремонтни дейности,
извършени без отбиване на движението, и обхващат процесния пътен участък.
Въпреки това и предвид че въпросната заповед препраща към конкретна схема на
организацията, която обаче не е представена по делото, се налага извод, че не може да
се установи точно коя схема по представените приложения е била приложена към
датата и мястото на настъпване на процесното ПТП – около км 16+000, респективно не
може да се направи проверка относно конкретните й параметри.
На следващо място, по делото е представен и Протокол от 27.06.2018 г.,
удостоверяващ въвеждането на временна организация на движение за обект „Лот 2 път
II-81 Костинброд – Бучин проход“, в рамките на участък между км 16+178 и км
16+228, който обаче настоящият въззивен съд намира за неотносим, доколкото
обхванатия от него участък е различен от мястото на процесния инцидент.
Предвид изложеното по-горе, ведно със становището на Агенция „Пътна
инфраструктура“ в отговора на исковата молба, респективно изложеното към
предявените в условията на евентуалност обратни искове, то се установява по
безспорен начин, че процесният пътен участък, където е настъпил инцидента, а именно
път II-81, в частност участъка на км. 16+000 между гр. Костинброд и с. Беледие хан,
представлява републикански такъв, респективно същият е собственост и бива
стопанисван от ответника по главния иск.
Предвид твърденията на страните и техните възражения, намерили изражение
както в исковата молба и нейния отговор, преповторени в голяма степен и в
депозираната по настоящото дело въззивна жалба, то спорните между страните факти
и обстоятелства се концентрират около установяването на конкретния механизъм и
причините за причиняване на непозволеното увреждане, както и какви точно вреди е
претърпяла ищцата, респективно дали последните са в причинна връзка с поведението
на ответника.
Във връзка с установяване на твърдения от ищцата механизъм на причиняване
на непозволеното увреждане, както и причините за него, което е станало в участъка на
км. 16+000 на републикански път II-81, по делото е разпитан св. М. Д., а също са
допуснати и са изслушани заключения на съдебно-автотехническа експертиза, както
и на допълнителна съдебно-автотехническа експертиза, двете изпълнени от вещото
лице инж. М. С..
От показанията на свидетеля М. Д. (съпруг на ищцата), в частта касаеща
механизма на процесното пътнотранспортно произшествие, се установява, че
последното е настъпило в тъмната част на денонощието, след 23:00 ч. на 06.07.2018 г.,
при движение на управлявания от него автомобил по път II-81 в посока от гр. София
към гр. Монтана, след преминаване през гр. Костинброд. Свидетелят посочва, че се е
движил с допустимата скорост, съобразена със знаците за ограничение (до 50 км/ч),
5
като е възприел и табелата, указваща, че пътят е в ремонт, както и знак, насочващ
движението вдясно, който е следвал. По негови думи, той се е движел в най-дясната
лента, както според него указвала поставената сигнализация. Самият инцидент е
настъпил веднага след завой, където, по думите на свидетеля, видимостта е била рязко
ограничена поради характера на завоя. На разстояние от приблизително 10–15 метра
след изхода от завоя автомобилът внезапно попаднал в необезопасен изкоп,
разположен в дясната пътна лента. Свидетелят подчертава, че не е имало никакви
предупредителни знаци, прегради или светлинна сигнализация непосредствено преди
опасния участък, които да го ориентират за наличие на препятствие. Фаровете на
автомобила не са успели да осветят изкопа достатъчно рано, за да бъде избегнато
произшествието. Свидетелят подчертава, че не е имал възможност да предприеме
каквато и да било избягваща маневра или аварийно спиране, поради изключително
краткото време за реакция. По негови думи, ударът е настъпил веднага след завоя и в
отсъствието на други превозни средства на пътното платно в този момент.
Настоящият въззивен съд кредитира показанията на свидетеля М. Д. в частта
касаещи механизма на процесното ПТП, съобразявайки възможната заинтересованост
на последните с разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като същите са дадени
непосредствено пред първоинстанционния съд, като възпроизвеждат лично възприети
обстоятелства, които са пълни, логични и непротиворечиви.
От заключенията на вещото лице инж. М. С. по приетите от страните Съдебно-
автотехническа експертиза и допълнителна съдебно-автотехническа експертиза,
се установява, че процесното пътнотранспортно произшествие е настъпило при
движение на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“, с ДК № ********, по път
II-81, в участък около 16-ти километър от трасето, в посока от град София към град
Монтана. Водачът на автомобила е възприел пътни знаци, указващи, че пътят е в
ремонт и че е въведено ограничение на скоростта до 50 км/ч, но не е възприел или не
е съобразил останалите пътни знаци, които са указвали наличие на стеснение на
пътното платно отдясно, допълнително ограничение на скоростта до 20 км/ч,
необходимост от пропускане на насрещно движение, както и преминаване наляво в
насрещната лента. Вместо това водачът е продължил движението си в дясната лента,
след като е бил подведен от неправилно поставен ограничителен знак, сочещ
надясно, към платно, което вече е било затворено за движение, и така е навлязъл
в необезопасен изкоп, намиращ се в тази част на пътя. Заключението установява, че
мястото на удара се намира на 19, 5 метра след приетия в протокола за оглед ориентир,
и на 1, 5 метра вдясно от средната разделителна линия, тоест в рамките на дясната
лента за движение по посока гр. Монтана. Инцидентът е настъпил непосредствено
след десен завой, като разстоянието от края на завоя до изкопа е било приблизително
17 метра. С оглед геометрията на пътя и движението в тъмната част на
денонощието, вещото лице приема, че това разстояние не е осигурявало
достатъчна видимост и време за безопасна реакция от страна на водача. В
допълнение, скоростта на движение на автомобила непосредствено преди и по време
на удара е определена на 54 км/ч, което съответства на 15 метра в секунда. При тази
скорост, според вещото лице, разстоянието, необходимо за безопасно спиране на
автомобила, възлиза на 46, 4 метра. Така определената зона за спиране надвишава
значително реалното разстояние, с което водачът е разполагал за възприемане на
препятствието и адекватна реакция, което от своя страна изключва възможността за
избягване на инцидента при липса на ясна предварителна сигнализация. Освен това,
вещото лице е дало и заключение относно организацията на движението и
6
обезопасяването на участъка. От анализа на наличните доказателства се установява, че
макар в района да са били поставени пътни знаци, те не са отговаряли напълно на
изискванията на Наредба № 3 от 16.08.2010 г. В тази връзка, не са били спазени
задължителните разстояния, последователност и позициониране на знаците,
поради което временната организация на движението е създала недостатъчно
ясна и дори подвеждаща представа у водачите относно реда за преминаване през
ремонтирания участък. Отделно от това, в материалите по делото не са открити
достатъчно данни, които да позволят точно възстановяване на разположението и
пълната конфигурация на поставената сигнализация към момента на инцидента. Така,
на основата на извършения технически анализ вещото лице достига до извод, че от
техническа гледна точка произшествието е резултат както на системни пропуски
при изпълнението на временната организация на движението, така и на грешна
преценка от страна на водача, който не е съобразил всички налични указания.
Въпреки това, както и вещото лице подчертава в открито съдебно заседание пред
първоинстанционния съд на 24.04.2024 г., то като основна и преобладаваща причина
за инцидента се посочва несъответствието на временната организация на
движение с нормативните изисквания, което е довело до създаване на опасна и
неясна за възприемане пътна среда, доколкото ако са били поставени правилно
въпросните пътни знаци, то процесният автомобил е нямало да може да мине в
дясна пътна лента за движение, а при несъобразена скорост на лекия автомобил,
същият е щял да се удари между знаците, но не и да падне във въпросния
необезопасен изкоп.
Въззивният съд, споделя изложеното от първоинстанционният съд, като
кредитира изцяло заключенията на вещото лице изготвило съдебно-автотехническата
експертиза и допълнителната съдебно-автотехническа експертиза, като обективни,
безпристрастни и компетентно изготвени от лице, притежаващо специални знания в
съответната област и въз основа на него формира фактическите си изводи за
механизма и причините, довели до процесния инцидент от 06.07.2018 г.
Касателно понесените от ищцата телесни повреди, техния вид и причинна
връзка с процесния инцидент, по делото пред първоинстанционния съд е изслушано
заключението на вещото лице д-р В. Т., изпълнил приетата и неоспорена от страните
Съдебно-медицинска експертиза. От заключението на вещото лице, след експертна
проверка на представената по делото медицинска документация, се установява, че на
пострадалата В. И. Д. са били причинени множество травматични увреждания,
които могат да се обособят в две основни групи – костни фрактури, изграждащи
опорнодвигателния апарат, и мекотъканни наранявания. По отношение на
скелетната система се установява счупване на главичката на лявата раменна кост и
вътреставно счупване на лявата бедрена кост в областта на колянната става.
Мекотъканните увреждания включват разкъсноконтузна рана в областта на
брадичката, както и контузии на лявата ръка и лявата подбедрица. В документацията е
отбелязано и наличие на загуба на зъби, макар и без уточнение за техния брой и
локализация. Съдебно-медицинската експертиза квалифицира счупванията на костите
като увреждания, които са причинили трайно затруднение на движението на
съответните крайници за период, надвишаващ тридесет дни. Конкретно, фрактурата на
лявата раменна кост е довела до трайно затруднение на движенията на левия горен
крайник, а счупването на лявата бедрена кост – до трайно затруднение на движенията
на левия долен крайник. От друга страна, мекотъканните увреждания са довели до
временно разстройство на здравето, неопасно за живота, които са причинили болка и
7
страдание на пострадалата. Вещото лице дава категоричен отговор, че всички
увреждания по своята медикобиологична същност са съвместими с механизма на
настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие и могат да се обяснят
именно с травматичен механизъм от този характер. Относно периода на
възстановяване, вещото лице посочва, че макар мекотъканните наранявания да
заздравяват в срок от приблизително 15 до 25 дни, то при костните увреждания
възстановяването е значително по-продължително и индивидуално. В проведено
открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 24.04.2024 г. – вещото
лице пояснява, че усреднените срокове за подобни фрактури са около седем до
осем месеца за счупване на раменна кост и около девет месеца до една година за
фрактура на бедрена кост. Тези срокове зависят от характера на счупванията,
наличието на усложнения или множествени фрагменти, като в конкретния случай не
са установени наслагвания, но възстановителният процес не може да бъде
конкретизиран с точност. На следващо място и по повод на поставен в съдебно
заседание въпрос относно възможността същите увреждания да бъдат получени при
наличие на предпазен колан, вещото лице пояснява, че при ПТП от подобен характер
травмите на долните крайници могат да се получат независимо от използването на
обезопасителен колан, поради механизма на предаване на удара към краката при
деформации на купето. Отбелязано е също, че при пътници на задната седалка
лицевите травми често са резултат от удар в облегалката на предната седалка, а в
случая, по-вероятно е пострадалата да е била без предпазен колан.
Въззивният съд кредитира изцяло заключението на вещото лице изготвило
съдебно-медицинска експертиза, като обективно, безпристрастно и компетентно
изготвено от лице, притежаващо специални знания в съответната област и въз основа
на него формира фактическите си изводи за физическото състояние на ищцата В. И. Д.
към момента и след полученото травматично увреждане.
По делото и във връзка с установяване на протеклия възстановителен процес от
травматичните увреждания, по делото са изслушани показанията на свидетеля М. Д. и
свидетеля Ц. П..
От показанията на свидетеля М. Д. (съпруг на ищцата), в частта касаеща
понесените от ищцата неимуществени вреди и протеклия възстановителен период от
травматичните увреждания, се установява, че в резултат на процесното ПТП
пострадалата В. И. Д. е претърпяла значителни телесни увреждания, вследствие на
които е била на легло в продължение на около два месеца, почти напълно обездвижена.
Свидетелят сочи, че съпругата му не е била в състояние самостоятелно да се обслужва
и е имала нужда от постоянна грижа, включително при удовлетворяване на
елементарни физиологични нужди. По време на възстановителния период тя се е
придвижвала с помощта на близки и е изпитвала постоянна болка. От показанията се
извлича още, че и към момента на разпита пострадалата продължава да изпитва болки
и проявява симптоми на психотравматично въздействие – силно напрежение при
пътуване, страх и повтарящи се предупреждения към водача, отразяващи вътрешно
усещане за несигурност и тревожност.
От показанията на свидетеля Ц. П. се установява, че непосредствено след
настъпване на процесното ПТП свидетелката е посетила пострадалата в болницата,
като поради липса на подробна информация от страна на медицинския персонал
впоследствие започнала да я посещава ежедневно, по два пъти на ден, за да окаже
помощ. Свидетелката описва конкретни външни белези на телесни увреждания,
наблюдавани от нея при контакт с пострадалата, включително травма на брадичката,
8
синини и оттоци по лявата ръка в областта на лакътя, охлузвания по коляното,
подувания и наранявания по цялата лява страна на тялото, включително глезена.
Потвърждава се, че ищцата е била затруднена в движението и се е нуждаела от
постоянна грижа, включително при грижата за децата и за ежедневните битови
дейности. Поради това свидетелката е поемала ежедневна подкрепа, като е пазарувала,
грижила се е за децата и е осигурявала физическо присъствие сутрин и вечер в
продължение на близо три месеца. В допълнение към това, според показанията на тази
свидетелка, то пострадалата се е възстановявала за период от повече от два месеца,
като дори след изтичането на този период продължавала да изпитва физически болки.
Освен телесните страдания, свидетелката споменава и за наличието на трайна
психическа последица от произшествието, доколкото пострадалата сама й споделяла,
че изпитва постоянен страх от пътуване с автомобил, тревожност и несигурност.
Свидетелката потвърждава, че пострадалата многократно е споделяла тези състояния и
към момента на разпита продължавала да изпитва болки и страхове, свързани с
инцидента.
Настоящият въззивен съд кредитира изцяло показанията на свидетеля М. Д., в
споменатата по-горе част, и тези на свидетелката Ц. П., съобразявайки възможната
заинтересованост на последните с разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като всички те,
дадени непосредствено пред първоинстанционния съд, възпроизвеждат лично
възприети обстоятелства, като са пълни, логични, непротиворечиви и житейски
убедителни.
Пред настоящата инстанция не са събирани нови доказателства.
С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд достига до
следните правни изводи.
По отношение на предявените искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
Отговорността на Агенция „Пътна инфраструктура“ се претендира с фактически
твърдения за причиняване на неимуществени вреди на ищцата В. И. Д., произтекли от
бездействието на служители на ответника, в качеството му на субект, на който
Държавата е възложила да поддържа и стопанисва републиканската пътна мрежа,
включително във връзка с възлагане по поддръжката и ремонта на републиканските
пътища.
Съгласно установената съдебна практика (ППВС № 9/1966 г., ППВС № 7/1958 г.)
отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата
другиму и в този смисъл тя е за чужди виновни противоправни действия и има
обезпечително гаранционна функция.
За ангажиране на отговорността на ответника по иск с правна квалификация чл.
49 вр. чл. 45 от ЗЗД обаче е необходимо ищецът да установи при условията на пълно и
главно доказване: претърпените от него вреди, които да са резултат на
противоправно поведение на лицето, комуто е възложена работата, както и тези
вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена
работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или
чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата, тоест да се явяват
причинени при или по повод изпълнението на възложената работа (възлагане на
работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД представлява натоварване с извършване на
действия, които спадат към областта, в която възлагащият работата осъществява
9
някаква собствена деятелност); причинна връзка между деянието и вредите.
Според така установените факти, които несъмнено разкриват претърпените
от В. И. Д. вреди, настоящият въззивен състав приема, че в конкретния случай са
налице и останалите елементи от състава на чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД.
По повод на противоправността на деянието следва да се спомене следното. По
делото безспорно е установено, че транспортно произшествие е настъпило на
републикански път II-81, в района между гр. Костинброд и с. Беледие хан, при
километър 16+000. В тази връзка, съгласно чл. 30 и чл. 49, ал. 1, т. 4 от Закона за
пътищата (ЗП), то именно Агенция „Пътна Инфраструктура“ осъществява
дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските
пътища, като от бюджета на Агенцията се финансират разходите за изграждане,
ремонт и поддържане на републиканските пътища. В допълнение, съгласно чл. 36 от
ЗП, проектирането, строителството, ремонтът и поддържането на пътищата се
извършват при спазване на техническите норми и правила, определени с наредби на
Министъра на регионалното развитие и благоустройство, а съгласно чл. 76 и чл. 84 от
Наредба № 3 от 16.08.2010 г., то собственикът на пътя, тоест администрацията
управляваща пътя, упражнява контрол н временната организация и безопасност на
движението при ремонт на пътищата, като при дълготрайни ремонти задължително се
издава заповед за временната организация на движението и безопасност на същото.
Предвид казаното по-горе, отговорността на ответника Агенция „Пътна
инфраструктура“ следва да се ангажира по реда на чл. 49 от ЗЗД тъй като освен, че със
закон му е възложено управлението и поддръжката на републиканските пътища, му
възложен е и контрола по осъществяването на цялата дейност по поддръжката и
ремонта на републиканските пътища, съответно за обезопасяването на неизправности
на път от републиканската пътна мрежа. Нещо повече, от т. нар. „безвиновен“ характер
на тази специална деликтна отговорност по чл. 49 от ЗЗД следва извод, че именно
ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да отговаря в случая и независимо
от факта, че по делото са налице доказателства (в частност Договор № РД-33-12 от
29.08.2017г. за възлагане на обществена поръчка за обособена позиция № 3 за
строителство на обект: BG16RFOP001 - 7.001-0009-S-01, Лот 2 „Път II - 81
Костинброд - Бучин проход“ от км 8+200 до км 30+400, с обща дължина 22,2 км.,
област София и Заповед № РД-1178 от 05.04.2018г.), от които се установява, че
ответникът е възложил на изпълнителя ДЗЗД „Пътища 2016 – I етап“ да организира и
изпълнява всички появили се по време на строителството в процесния пътен участък
въпроси, респективно е наредил да се организира движението на МПС за посочения
участък при спазване на всички законови изисквания за временна организация и
безопасност на движението при извършване на СМР по пътищата.
В настоящия случай се установява по категоричен начин противоправното
поведение на ответника, доколкото към датата на процесния инцидент е съществувала
неизправност на стопанисвания от ответника републикански път – необезопасен
изкоп, който не е бил сигнализиран по правилния начин. В тази връзка видно и от
заключенията на съдебно-автотехническата и допълнителната такава експертизи се
установява, че към момента на произшествието в ремонтирания участък са били
поставени четири ограничителни табели от група „С“, като тяхното разположение по
ос и разстояние до изкопа съществено се е отклонявало от нормативно изискуемото по
Наредба № 3 от 16.08.2010 г. и Приложение № 42 към чл. 67, ал. 1, т. 3 от споменатата
Наредба. По-конкретно, втората табела е била неправилно обозначена (С 4.3 вместо С
4.4), а останалите три, макар и типово коректни, са били поставени на места, които не
10
съответстват на нормативната схема при съответната широчина на пътното платно.
Това неправилно разположение е възпрепятствало правилното възприемане на
сигнализацията от страна на водача на лекия автомобил и представлява нарушение на
задължителните изисквания за временна организация на движението, поради което
въззивният съд приема, че действията по обезопасяване на участъка са били
осъществени в противоречие с действащата нормативна уредба и като такива следва
да бъдат квалифицирани като противоправни.
На следващо място, от гласните доказателства, които правилно са кредитирани
по изложените по-горе съображения, както и от приетите заключения на съдебно-
автотехническата и допълнителната такава експертизи, ведно с това на съдебно-
медицинската експертиза, се установява, че катастрофирането на процесното МПС,
респективно получените от ищцата травматични увреждания се дължат именно
на несигнализирания необезопасен изкоп в процесния пътен участък. Предвид
това, въззивният съд намира за неоснователни възраженията в посока, че механизмът
на ПТП и причинно-следствената връзка между произшествието и причинените вреди
не са били доказани. Точно обратното, в случая именно противоправното бездействие
на служителите на ответника, които пряко са натоварени с поддържането на банкета в
процесния пътен участък, неизпълнявайки своите задължения да поддържат пътната
обстановка в състояние, в което инцидентите да бъдат сведени до минимум, предвид и
от заключенията на приетите по делото експертизи, са в пряка причинно-следствената
връзка между получените от ищцата травматични увреждания и необезопасения изкоп,
който не е бил обозначен по надлежния ред като опасен.
При тези данни по делото, въззивният съд намира, че Агенция „Пътна
Инфраструктура“ не е изпълнила законовото си задължение за поддържане на
процесния пътен участък в такова състояние, че същия да бъде безопасен за
участниците в движението. В резултат на това неизпълнение, на 06.07.2018 г., около
23:00 ч., ищцата В. И. Д. се е возила като пътник в лек автомобил марка „Опел“, модел
„Зафира“, с ДК № ********, управляван от водача М. Д. по път II-81, като в участъка
на км. 16+000 между гр. Костинброд и с. Беледие хан процесното МПС е
катастрофирало, удряйки се в необезопасен изкоп на пътя. В резултат от претърпелият
инцидент, ищцата е претърпяла интензивни болки и страдания, изразяващи се в
счупване на главичката на лявата раменна кост и вътреставно счупване на лявата
бедрена кост в областта на колянната става, а също разкъсноконтузна рана в областта
на брадичката, както и контузии на лявата ръка и лявата подбедрица.
Неоснователни са доводите, развити във въззивната жалба в посока, че
определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен, с
което е допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД, по следните причини:
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както това
изрично е прието и в ППВС № 4/68 г., означава да бъде определен от съда онзи
точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното
увредено лице, но и на всички онези неудобства, емоционални, физически и
психически сътресения, които съпътстват същите.
В настоящия случай, както правилно е извел в мотивите си първоинстанционния
съд, то при определяне размера на справедливо обезщетение, следва да се отчетат: 1)
характерът и тежестта на телесните увреждания – в това число счупвания на лява
раменна и бедрена кост, довели до трайно затруднение на движенията на двата
крайника; 2) продължителността на възстановителния процес, надхвърлящ няколко
месеца, съпроводен с физическа болка, пълна зависимост от чужда помощ и
11
нарушаване на обичайния й начин на живот; 3) емоционалните и психически
сътресения, и последици от инцидента – страх, напрежение и тревожност при
пътуване и 4) съществуващата в страната икономическа конюнктура към момента
на увреждането.
Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им
значение за размера на процесното обезщетение, настоящият съдебен състав
приема за справедливо обезщетение сума в размер на 50 000 лева (петдесет
хиляди лева), което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от
ищцата В. И. Д. (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се възмездят
с парично обезщетение), което да е достатъчно по размер и същевременно да не
води до неговото неоснователно обогатяване.
Тук е моментът да се отбележи, както и първоинстанционният съд правилно е
отчел в мотивите към решението си, че основателно се явява релевираното
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат по
смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Така, съгласно приетите по делото заключения на
съдебно-автотехническата и допълнителната такава експертизи, наред с установеното
несъответствие на временната организация на движението в ремонтирания участък с
изискванията на Наредба № 3 от 16.08.2010 г., следва да се отчете и поведението на
водача на процесния автомобил като самостоятелен съществен фактор за настъпване
на вредоносния резултат. Водачът е имал възможност да възприеме редица правилно
поставени пътни знаци, включително знак за стеснение на платното, ограничение на
скоростта до 20 км/ч и задължение за преминаване в насрещното платно, както и
последователно разположени ограничителни табели, насочващи наляво. Последната от
тях е била оборудвана с работеща жълта мигаща светлина, сигнализираща за наличие
на препятствие. Въпреки това водачът е продължил движението си в дясната лента,
следвайки неправилно поставена табела, при скорост, превишаваща макар и
незначително въведеното ограничение. Липсват данни за предприемане на аварийни
действия, като спиране или намаляване на скоростта с оглед изясняване на пътната
обстановка.
Предвид горното, настоящият въззивен съд приема, че налице е
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача, изразяващо се в
нарушено внимание и неспазване на приложимата вертикална сигнализация. Това
поведение е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, като според съда
справедливото съотношение на отговорността налага редукция на дължимото
обезщетение с 50 %, съобразно приетото в практиката (в това число Тълкувателно
решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС) и съгласно принципа, че причинителят на
вредите отговаря само за тези, които се намират в причинна връзка с неговото виновно
поведение. Наличието на съпричиняване от страна на трето лице – водача на
автомобила, не изключва прилагането на тази редукция, доколкото правно значение
има не кой именно е допринесъл за вредата, а каква част от нея се дължи на
поведението на ответника. Отделно, настоящият въззивен съд намира релевираното
едва във въззивната жалба възражение за съпричиняване, поради липса на поставен
предпазен колан от страна на ищцата, за неоснователно, доколкото същото е
преклудирано по смисъла на чл. 133 от ГПК.
Ето защо така определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да
бъде редуцирано с определения процент на приетото съпричиняване в размер на
50 %, при което искът за обезщетяване на неимуществените вреди се явява
основателен за сумата от 25 000 лева (двадесет и пет хиляди лева).
12
Касателно акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, то същият е
основателен за пълния релевиран период на забавата от 17.05.2020 г. до 17.05.2023 г.,
изчислен върху присъдената сума за обезщетение по главния иск, а именно до размер
от 7 746, 67 лева (седем хиляди седемстотин четиридесет и шест лева и шестдесет
и седем стотинки).
По отношение на предявените обратни искове, в условията на
евентуалност, с правно основание чл. 219, ал. 3 от ГПК вр. чл. 54 от ЗЗД
С оглед сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, следва да бъдат
разгледани предявените в условията на евентуалност обратни искове от Агенция
„Пътна инфраструктура“ срещу „Пътстрой - 92“ АД.
Преди всичко следва да се спомене, че за да бъде осъществен фактическият
състав на чл. 54 от ЗЗД, следва да бъде доказано, че между ищеца и ответника по този
иск съществуват отношения на възложител и изпълнител на работата при и по повод
чието изпълнение е настъпил процесния деликт. Съгласно трайната практиката на
ВКС по чл. 290 от ГПК (в това число Решение № 152/02.02.2011 г. по т. д. №
51/2011 г. на ВКС, Т. К., I т. о.), задължителна за настоящата съдебна инстанция, то
заплащането на сумата, по предявения главен иск не е задължителен елемент от
фактическия състав на разпоредбата на чл.54 от ЗЗД, тоест искът може да бъде уважен
и при условията на евентуалност, доколкото сумата бъде изплатена от ответника по
главния иск.
Настоящата съдебна инстанция намира, че посочените по-горе елементи на
фактическия състав на разпоредбата на чл. 54 от ЗЗД са изпълнени.
Това е така, доколкото по делото безспорно е установено, че по силата на
Договор № РД-33-12 от 29.08.2017 г. възложител по изпълнението на пътния обект, в
чийто обхват попада и мястото на процесното ПТП, е Агенция „Пътна
инфраструктура“, а изпълнител – ДЗЗД „Пътища 2016 – 1 етап“. Видно от договора,
предмет на възлагането е строителството на Лот 2 от път II-81, включващ участъка
между км 8+200 и км 30+400, в рамките на който се е разиграл инцидентът. Съгласно
чл. 33, т. 5 от същия договор, именно на изпълнителя е възложена организацията и
изпълнението на всички въпроси, свързани с временната организация на движението,
включително съгласуванията с компетентните органи. Следователно, при неправилно
изпълнение на това задължение, отговорността следва да се понесе от изпълнителя.
От друга страна, „Пътстрой - 92“ АД е страна по сключеното споразумение за
създаване на обединение по ЗЗД „Пътища 2016 – 1 етап“, в рамките на което е
сключен договорът за обществена поръчка. Видът на това обединение, създадено на
основание чл. 357 и сл. от ЗЗД, не води до възникване на отделна юридическа
правосубектност, поради което отговорността за действията на обединението се носи
пряко от участващите в него дружества. Съгласно т. 3.1 от процесното Споразумение,
участниците поемат солидарна отговорност за изпълнението на договора, както и за
всички задължения, възникващи по време на неговото действие. Това означава, че
всяко от участващите дружества, включително „Пътстрой - 92“ АД, отговаря за
цялостното изпълнение на възложените дейности и може да бъде ангажирано с
последиците от неизпълнение, съобразно чл. 122, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед на установения деликт при реализацията на временната организация на
движението и поради настъпилото частично осъждане на ответника Агенция „Пътна
инфраструктура“ по главния и акцесорния иск, то предявените от него обратни искове
срещу участника в изпълнението „Пътстрой - 92“ АД са основателни и следва да бъдат
13
уважени.
Налице е съвпадение между крайния резултат от изводите на Софийски окръжен
съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА на адв. А. Т., вписана в САК, се дължат на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 и 4 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. по всеки от исковете общо сумата от 3 725 лева (три
хиляди седемстотин двадесет и пет лева), направени разноски по делото пред
въззивния съд, по компенсация.
Водим от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 267 от 24.07.2024 г., поправено с Решение № 340
от 11.10.2024 г. за поправка на допусната очевидна фактическа грешка по реда на
чл.247 от ГПК постановено гр. д. № 675/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, V
първоинстанционен граждански състав.
ОСЪЖДА „Пътстрой - 92“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв. А. Т.,
вписана в САК, сумата от 3 725 лева (три хиляди седемстотин двадесет и пет лева)
– адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на В. И. Д., ЕГН
**********.
Решението, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени като неоснователни и
недоказани главната искова претенция по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за разликата
до пълния предявен размер от 50 000 лева, както и акцесорната такава по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД за разликата до пълния претендиран размер от 15 222, 23 лева, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на
ответника по главния и акцесорния иск – „Пътстрой - 92“ АД, ЕИК *********.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му чрез
връчване на препис от същото пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14