Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 24.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен граждански състав, в открито
съдебно заседание на 15.02.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Г.
Катерина Ненова
при секретаря Ц. П. разгледа докладваното от съдия Г. в.гр.д. № 44
по описа на съда за
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивни
жалби от М.Г. и „Е.“ ЕООД (съответно – ищец и ответник в първоинстанционното
производство), подадени срещу различни части от решение № 246/21.11.2016г.,
постановено по гр.д. № 460/2016г. на РС- Ботевград.
Жалбоподателят Г. обжалва частта от
решението, с която е отхвърлен искът му за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Оспорва решаващия извод на районния съд, че не било
доказано оставането му без работа през процесния период. Позовава се на липсата
на изрично оспорване на това твърдение от страна на ответника. Счита, че поради
това то е следвало да се приеме за безспорно и неподлежащо на доказване на
основание чл. 131 и чл. 133 от ГПК. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част със законните последици от това. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор.
Жалбоподателят „Е.“ ЕООД обжалва частта от
решението, с която са уважени предявените срещу него искове с правна
квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ. Счита, че при постановяването му
районният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, тълкувал ги
е превратно и се е позовал на недопустимо събрани свидетелски показания след
второто открито съдебно заседание по делото. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваните му части и да постанови друго, с което отхвърля
предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор и на тази жалба.
В открито съдебно заседание пред
въззивната инстанция жалбоподателят- ищец не се явява. Представлява се от адв. В.,
който поддържа подадената от него въззивна жалба, оспорва въззивната жалба на
насрещната страна и счита, че оставането без работа на доверителя му не е било
оспорено от нея, поради което за това обстоятелство не е следвало да се
ангажират доказателства. Моли съда да потвърди обжалваното решение в частта, с
която уволнението се признава за незаконосъобразно и да го отмени в частта, с
която е отхвърлено искането за присъждане на обезщетение за оставане без работа
в продължение на шест месеца. Изтъква, че датите в преписката на работодателя
са объркани, както и че уволнителната заповед предхожда извършването на
нарушението, което е посочено като основание за издаването й. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят-
ответник се представлява от адв. Н., която поддържа подадената от нея жалба и
оспорва жалбата на насрещната страна. Намира, че последната не е доказала
оставането си без работа през процесния период. Оспорва изводите на
първоинстанционния съд относно датата на връчване на уволнителната заповед и
счита, че част от свидетелските показания по този въпрос не следва да се
кредитират. Сочи, че посочената в уволнителната заповед дата на издаването й е
резултат от техническа грешка. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80
от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка
по спора е коректно установена и описана в обстоятелствената част на
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
В хода на производството пред въззивната инстанция не
са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В случая обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните предпоставки за упражняване на правото на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове
срещу посочения от ищеца ответник.
По
съществото на спора и във връзка с изложените във възззивните жалби доводи,
съдът намира следното.
Предявени са искове с правна квалификация чл. 344, ал.
1, т. 1, 2 и 3 от КТ.
За да
уважи първите два от тях и да отхвърли третия, Ботевградският районен съд е
изложил мотиви, които настоящият съдебен състав споделя напълно, и препраща към
тях на основание чл. 272 от ГПК.
В
допълнение към тези мотиви и във връзка с наведените във въззивните жалби
доводи, въззивният съд излага следните съображения.
І. Относно датата на връчване на
уволнителната заповед
Единственият
конкретен спорен въпрос, повдигнат във въззивната жалба на жалбоподателя-
ответник, касае датата на връчване на уволнителната заповед на ищеца, като тя
има значение за преценка, дали е спазен срокът по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ за
подаване на исковата молба.
По този
въпрос, съдът намира за неоснователен довода на жалбоподателя- ответник, че
първоинстанционният съд се е позовал на неправилно допуснати от него гласни
доказателства след второто съдебно заседание по делото (след изслушване на
останалите свидетели), поради следните съображения:
С
определението по чл. 140 от ГПК (л. 17 – 18 от първоинстанционното дело) са допуснати
двама свидетели на ищеца и трима свидетели на ответника за доказване на начина
и момента на връчване на уволнителната заповед, както и за процесното нарушение
на трудовата дисциплина, а също и за установяване, дали от ищеца са искани
обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание. При това не е било
уточнено, колко и кои от свидетелите ще дават показания по всяка от отделните
групи обстоятелства, за които са били допуснати.
В
първото открито съдебно заседание по делото процесуалният представител на ищеца
се е позовал на принципа на равнопоставеност на страните и е поискал да му бъде
допуснат още един (трети) свидетел, който води в момента, без да се отказва от
вече допуснатите му такива (един от които не е успял да осигури). Не е посочил
конкретни обстоятелства, във връзка с които прави това искане, поради което следва
да се приеме, че и третият свидетел ще доказва вече посочените от страните и
възприети от съда обстоятелства, за които са били допуснати останалите
свидетели с определението по чл. 140 от ГПК.
Първоинстанционният
съд не се е произнесъл изрично по искането на ищеца за допускане на трети
свидетел, но в това заседание е разпитал двамата доведени от него свидетели (В.Ж.
и Г.В.), първата от които е дала показания за начина и момента на връчване на
заповедта, а втората – за поведението на ищеца и спазването на трудовата
дисциплина. В същото заседание е разпитан един свидетел на ответника (Л.П.),
който е дал показания по всички въпроси, допуснати от съда. В края на
заседанието процесуалният представител на ищеца е заявил, че държи на разпита
на допуснатия му свидетел за следващото съдебно заседание, а процесуалният
представител на ответника е поискал да му се предостави възможност да доведе
останалите двама свидетели, които са му били допуснати.
В
следващото съдебно заседание са били доведени и разпитани единствено двамата
свидетели на ответника (П.П. и Л.В.). В това заседание процесуалнят
представител на ищеца е поискал да му се допусне нов свидетел за установяване
единствено на времето и мястото на връчване на заповедта. От формулировката на
искането му може да се направи извод, че то е ново и че е предхождано от отказ
от допуснатия му преди това трети свидетел, но такъв отказ не е отразен в
съдебния протокол. Независимо от възраженията на насрещната страна, БРС е
постановил изрично определение, с което е допуснал този свидетел. Същият (Е.И.)
е бил разпитан в следващото (последно) открито съдебно заседание по
делото.
Видно от
мотивната част на обжалваното решение, първоинстанционният съд е обсъждал
показанията на св. И. и се е позовал на тях при произнасяне по съществото на
спора.
Настоящият
съдебен състав намира, че тези действия на районния съд са били правилни и
законосъобразни. Принципът на равенство на страните обуславя допускане на равен
брой свидетели на всяка от тях за доказване (респ. опровергаване) на едни и
същи обстоятелства. Поради това искането на ищцовата страна за допускане на
трети свидетел е било основателно. С оглед непроизнасянето на съда по този
въпрос до края на второто открито заседание, както и липсата на изричен отказ от
един свидетел и замяната му с друг, може да се приеме, че определението от
28.09.2016г. (л. 128 от първоинстанционното дело) за допускане на свидетел е
постановено в отговор на това искане, което е било направено своевременно. При
това, както се посочи по- горе, свидетелят е дал показания за част от обстоятелствата,
изрично допуснати още с определението по чл. 140 от ГПК. Поради това
допускането на свидетеля е било правилно и не е довело до нарушение на
процесуалните правила. Наистина, в първото открито заседание страните са
заявили, че ще доведат останалите свидетели за следващото съдебно заседание, а
ищцовата страна е осигурила свидетеля си едва в третото такова. Това, обаче, не
съставлява процесуално нарушение, тъй като съдът не е бил определил краен срок
за събиране на доказателства по чл. 158 от ГПК, нито е постановил съвместен
разпит на свидетелите на ищеца и на ответника. Поради това показанията на св. И.
съставляват годно доказателствено средство и БРС правилно ги е ценил при
формиране на правните си изводи.
По
същество, тези изводи са основателни, поради следните съображения.
Показанията
на свидетелите и на двете страни са непротиворечиви в частите си, с които
установяват начина на връчване на уволнителната заповед на ищеца: тя е била
предадена от служителката на работодателя П.П. на тъщата на ищеца В.Ж., която я
занесла на последния и, след подписването й от него, я е върнала на П., като
първоначалното предаване и последващото връщане са извършени в извънработно
време на посещавания от П. и Ж. курс по народни танци.
Претендираната
от работодателя дата на връчване на уволнителната заповед (29.01.2016г.) е
отбелязана върху екземпляра, намиращ се в ЛТД на ищеца. Отбелязването е
извършено от П.П., която е разпитана като свидетел по делото по инициатива на
ответника, но е заявила, че не може да си спомни точната дата, на която се е осъществило
както връчването, така и отбелязването. Освен това, свидетелката не е сигурна,
дали е написала тази дата преди или след като ищецът е подписал заповедта, нито
дали я е написала в деня на връщането й или на следващия. Същевременно,
свидетелката категорично заявява, че предаването й е станало или във вторник,
или в четвъртък (т.е. дните, в които се провеждат заниманията по народни танци),
а я е получила обратно на следващия ден (вероятно – при следващото посещение на
курса). При това тя сочи, че ищецът „не се яви да си получи и заповедта“ и е
бил неколкократно търсен по телефона в продължение на „няколко дни, до една
седмица“, както и че „не е било от днес за утре“. Съпоставени с изявлението от
отговора на исковата молба, че последователните дни, за отсъствие през които
ищецът е бил уволнен, са 25-27 януари 2016г., както и с докладната записка в аналогичен
смисъл от 27.01.2016г., тези показания поставят под съмнение възможността, всички
описани в тях събития, вкл. връчването на заповедта по описания начин, да са се
развили за краткото време от 28.01.2016г. до 29.01.2016г., а с това
компрометират отразената дата на връчване. Поради това, дори да се ценят, те не
подкрепят твърденията на ответника, че заповедта е била връчена на 29.01.2016г.
От друга
страна, претендираната от работодателя дата на връчване се опровергава от
показанията на св. Ж. и св. И., според които заповедта е била връчена около или
след средата на м. февруари 2016г. Наистина, първите от тях следва да се ценят
по реда на чл. 172 от ГПК, но те се подкрепят и от тези на св. И., която е
незаинтересована от изхода на делото, а и свързва хронологията на връчването
със сигурно събитие от личния си живот, каквото е рожденият ден на внука й.
По тези
съображения и с оглед очевидно невъзможната дата на изготвяне на заповедта
(19.01.2016г.), както и при липса на други точни данни, БРС правилно е приел за
дата на нейното връчване отбелязаната от ищеца такава, а именно – 20.02.2016г.
Следователно,
исковата молба е подадена в срока по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ, а възражението
на ответната страна (погрешно формулирано като такова за недопустимост на
исковете) е неоснователно.
ІІ. Относно оставането на ищеца
без работа през исковия период
Съгласно
Тълкувателно решение № 6 от
15.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГК, „при
предявен иск по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл.
225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след
уволнението е останал без работа и не е
получавал трудово възнаграждение, е на ищеца“. Изрично указание в този смисъл
се съдържа в определението по чл. 140 от ГПК (л. 17-18 от първоинстанционното дело), както и в изготвения от БРС
окончателен доклад на делото в първото открито съдебно заседание (л. 105 от
първоинстанционното дело). Освен това, както в проектодоклада, така и в
окончателния доклад, съдът изрично е указал на страните, че „няма права и обстоятелства, които да не се
нуждаят от доказване“. Страните са заявили, че нямат възражения срещу доклада и разпределението
на доказателствената тежест.
При тези
данни съдът намира, че страните са били ясно и недвусмислено уведомени, че
всички релевантни обстоятелства по делото, вкл. и оставането на ищеца без
работа, са спорни и подлежат на доказване. Поради това не може да се приеме
тезата на жалбоподателя- ищец, че липсата на изрично оспорване на това
обстоятелство от страна на работодателя давала основание, то да се счита за
доказано.
Неоснователно
е и позоваването на разпоредбите на чл. 131 и чл. 133 от ГПК, във връзка с
регламентираните от тях преклузии на процесуални права. Настоящият съдебен състав намира, че
мълчанието на ответника по този въпрос не
съставлява признание на твърденията на ищеца, а
само липса на изрично волеизявление. Поради това отговорът не съдържа признание
на неизгоден за ответника
факт, чиято доказателствена стойност да се преценява по реда на чл. 175 от ГПК.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че доказването на твърдението на ищеца за
оставането му без работа през исковия период е било в негова тежест, но, поради
неангажиране на доказателства за това, е останало недоказано. Съответно, искът
по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е правилно е бил отхвърлен, а обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в тази му част.
По така
изложените съображения, съдът намира, че въззивните жалби са неоснователни, а
изложените в тях доводи не обуславят претендираната неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение.
Жалбоподателите
не са изтъкнали други конкретни съображения в подкрепа на жалбите си, поради
което и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, такива не следва да се
издирват, формулират и обсъждат служебно. По аргумент от Решение № 40 от 15.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2680/2016
г., IV г. о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, обхватът на въззивната проверка (вкл. и по трудови дела) е ограничен до
валидността и допустимостта на обжалваното решение, до спазването на
императивни материалноправни норми, както и до изрично наведените в жалбите доводи.
При тази проверка въззивният съд не откри пороци на обжалваното решение, поради
което то следва да бъде потвърдено изцяло. Единствено за пълнота на изложението
съдът отбелязва, че основателността на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ произтича от недоказаното спазване на изискванията на чл. 193 и чл. 195 от КТ – така, както е приел и първоинстанционния съд, поради което и на основание
чл. 272 от ГПК следва да бъде препратено към мотивите му по тези въпроси.
С оглед изхода на делото и отхвърлянето на въззивните
жалби и на двете насрещни страни, никоя от тях не дължи на другата заплащане на
направените от последната разноски.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 246/21.11.2016г., постановено по
гр.д. № 460/2016г. на РС- Ботевград.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от 01.03.2017г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.