№ 3619
гр. София, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20241100507074 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 3380 от 26.02.2024 г., постановено по гр. д. № 25201/2023
г. на Софийски районен съд, 125-и състав, е признато за установено, че М. Р.
Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 1078,36 лева –
главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „Дружба 1“, бл. ****,
аб. № 45789, ползвана за битови нужди , през период от м.10.2019 г. до
30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 29.11.2022 г. до изплащане
на вземането; 215,15 лева – мораторна лихва за период от 15.09.2020 г. до
16.11.2022 г.; 25,70 лева – главница за цена на извършена услуга за дялово
разпределение за период от м.11.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна
лихва за период от 29.11.2022 г. до изплащане на вземането за които суми по
гр. д. № 65347/2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Със същото решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация
София“ ЕАД против М. Р. Г. искове за установяване на вземане по
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр. д. №
65347/2022 г. за: разликата над уважения размер на иска за главница за
топлинна енергия от 1078,36 лева до пълния му предявен размер от 1269,26
лева, както и за период от 1.5.2019 г. до м.9.2019 г.; за разликата над уважения
размер на иска за лихва от 215,15 лева до пълния предявен размер на
1
претенцията от 225,95 лева, както и за период от 15.6.2020 г. до 14.9.2020 г., за
сумата 1,49 лева – главница за дялово разпределение по фактура, издадена на
31.10.2019 г., както и за сумата 5,74 лева представляваща мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение от 27,19 лева, претендирана за
период от 01.12.2019 г. до 16.12.2022 г.
С решението е разпределена и отговорността за разноски между
страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 905,21
лева – разноски в исковото производство и сумата от 69,55 лева – разноски в
заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с която са
уважени предявените от дружеството искове, е постъпила въззивна
жалба от ответника М. Р. Г., подадена чрез адв. Д. Д., в която са изложени
доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в атакуваната
част. Според въззивника районният съд неправилно е приел за доказано, че
между страните съществуват облигационни отношения. В тази връзка в жалба
е изложено, че от доказателствения материал по делото не се установява
съществуването на писмен договор с ответника, не е разкрита партида на
негово име, не се установява да е подал молба за включване в
топлопреносната мрежа, като всички документи относно абонатния номер за
посочения имот са издадени на името на Р.Д.Г.. Намира, че при наличие на
оспорване от страна на ответника на съществуването на процесното
задължение, в доказателствена тежест на ищеца е да установи качеството на
страна по договор за топлинна енергия на ответника.
С оглед изложените съображения е отправена молба до настоящата
инстанция за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с който същата се оспорва като
неоснователна, като е отправена молба до въззивния съд да я остави без
уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.
От третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не е постъпило
становище.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, с която исковете са
отхвърлени, не се обжалва и е влязло в сила, поради което не е предмет на
настоящото въззивно производство. При извършена проверка по реда на чл.
269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно, а в
2
обжалваната част – допустимо.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и
правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от
районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата
съдебна инстанция намира, че към изложените правни и фактически
констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за плащане на стойността на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – етажна
собственост, за възнаграждение за дялово разпределение и обезщетение за
забава за плащане на същите.
Единственият спорен въпрос, поставен за обсъждане пред настоящата
инстанция, е дали между страните е налице облигационно правоотношение по
продажба на топлинна енергия.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от комисията, т.е. договорът за продажба на топлинна енергия за
битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия, а
топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от
комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ). В случая
несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, за което са представени доказателства, а и
това обстоятелство съдът намира за общоизвестно. Съответно, според
нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са ангажирани доказателства ответникът да
е упражнил правото си на възражения срещу Общите условия.
Съгласно § 1, т. 2а от допълнителните разпоредби на ЗЕ „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа се извършва въз основа на писмен договор със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
3
топлоснабдените имоти в сградите, които имат качеството на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В това си качество те
дължат цената на доставената топлинна енергия.
В настоящия случай от приложения по делото договор за замяна на
недвижими имоти от 30.09.2004 г. се установява, че Р.Д.Г. е придобила право
на собственост върху следния недвижим имот – апартамент № 67, находящ се
в ж.к. „Дружба I”, бл. ****. По делото е представено и удостоверение за
наследници с изх. № РИС-23-УГ52-292, видно от което Р.Д.Г. е починала на
08.11.2012 г. и е оставила като единствен наследник по закон сина си – М. Р. Г.
– ответник по делото. Видно от постановление за налагане на възбрана от
2019 г. за задължение на М. Г. по изпълнителното дело е наложена възбрана
върху процесния недвижим имот. В извлечението от постановлението е
вписана констатация на ЧСИ, че имотът, към налагането на възбраната, е
собственост на М. Г.. При това положение и при липса на представени
доказателства, че преди исковия период правото на собственост е
прехвърлено, за което обстоятелство, тежестта, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК е
на ответника, следва да се приеме, че ответникът се явява собственик на
процесния имот по смисъла на чл. 153 ЗЕ и на основание чл. 150 ЗЕ се
установява наличие на облигационно правоотношение с ищцовото
топлофикационно дружество, респективно качеството му на потребител на
топлинна енергия.
Ето защо според настоящия състав е доказано съществуването на
облигационно отношение между страните, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия,
а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга, като
възраженията, релевирани с въззивната жалба в обратния смисъл са
неоснователни. Това е така, защото в случая се касае за договор, сключен при
публично известни общи условия по реда на ЗЕ, по който ответникът, като
собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се
явява страна по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Други оплаквания във въззивната жалба не са наведени, а въззивната
инстанция е ограничена до посоченото в нея. Ето защо първоинстанционното
решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено на основание чл.
271, ал. 1 ГПК.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ищецът
има право на разноски за въззивното производство. Претендират се разноски
за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът
определя дължимото юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция в минимален размер от 100 лв.
по чл. 25 от Наредбата за правната помощ във вр. с чл. 37 от същата наредба
при съобразяване на липсата на фактическа и правна сложност на спора пред
въззивния съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 3380 от 26.02.2024 г.,
постановено по гр. д. № 25201/2023 г. на Софийски районен съд, 125-и
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК М. Р. Г. с ЕГН
********** да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК *********
сумата от 100 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД –
трето лице помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5