Р Е
Ш Е Н
И Е №260011
гр.Кюстендил, 26.02.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на първи декември, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Вергиния Бараклийска,
след като
разгледа докладваното от съдия В.Джонева търг.д.№93/2019г.
по описа на ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Тридесет и втора – „Производство по
търговски спорове“, чл.365 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано след изпращането му по подсъдност от Софийски градски съд.
Същото е
инициирано от искова молба, подадена от К.А.В., с ЕГН ********** и Н.Г.В., с
ЕГН **********, двамата с адрес ***, чрез пълномощника им адв.П.К., против ЗД
„Евроинс“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
в гр.София, бул.„***“ №***.
Предявени са
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 от
Кодекса за застраховането /КЗ/ (отм.) във вр. с §22 от ПЗР на КЗ (в сила от
01.01.2016г.) за осъждане на ответното дружество да заплати на всеки от ищците
сума в размер на 80 000 лева (размерът увеличен по реда на чл.214 от ГПК),
търсена като обезщетение за претърпени от В.неимуществени вреди в резултат на
смъртта на техния внук Н. А.В., настъпила в резултат на пътно-транспортно
произшествие, предизвикано на 15.07.2014г. от водач на трактор „***, модел „***“, с рег.№***, чиято гражданска отговорност към момента на
произшествието е била застрахована от ответното дружество, ведно със законната
лихва върху всяка от сумите, считано от датата на увреждането – 15.07.2014г.,
до окончателното изплащане.
В исковата
молба се твърди, че на 15.07.2014г., около 9.30 часа в гр.Кочериново по ул.„***“ се е движил трактор
„***“, модел „***“, с рег.№***, управляван
от водача В.С.С., който нарушил правилата за движение по пътищата като навлязъл
в лентата за насрещно движение, при което реализирал челен удар с движещия се
правомерно в собствената си лента за движение мотоциклет „***“ с рег. №***В,
управляван от водача Н. А.В.. В следствие на настъпилото ПТП е била причинена
смъртта на Н.В.– внук на двамата ищци.
Сочи се, че
по случая било образувано НОХД №491/2016г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил,
водено срещу В.С.С. за престъпление по чл.343 ал.1 в.„в“ във вр. с чл.342 ал.1
пр.3 от НК, което е приключило с присъда, с която водачът на увреждащия
автомобил е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение, като в хода на
производството е било установено, че основна причина за настъпване на ПТП е
виновното нарушение на правилата за движение по пътищата– чл.20 ал.2 от ЗДвП,
от страна на С.. Прави се позоваване на чл.300 от ГПК - за задължителния
характер на влязлата в сила присъда относно деянието, неговата противоправност,
вината на дееца и съставомерния противоправен резултат, настъпил в причинна
връзка с извършеното деяние.
Ищците
твърдят, че за увреждащото МПС, управлявано от виновния водач, е имало сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ със ЗД „Евроинс“ АД по полица
№07514001380169/16.05.2014г., със срок на валидност от 04.06.2014г. до 04.06.2015г.
Ищците
поддържат, че настъпилата при ПТП смърт на 16-годишния техен внук Н.В.
представлява тежка и непрежалима загуба за тях и е източник на много болки и
страдания. Изгубили са своя грижовен внук, с когото са живели в общо
домакинство, едно здраво, лъчезарно и жизнено момче в началото на житейския му
път. К.В. твърди, че страда от слепота и починалият й внук е полагал грижи за
нея, помагал й е, гледал е животните. В.сочат, че са били съкрушени от
сполетялата ги трагедия, още повече, че година преди инцидента е починала
сестрата на Н., която е била болна от левкемия. Ищците поддържат, че болката от
загубата на внука им е неописуема, отразила се е изключително тежко на
здравословното и емоционалното им състояние. Твърдят, че между тях и починалия
е съществувала много силна връзка на обич и уважение, привързаност и подкрепа,
като със смъртта на Н. са били прекършени всичките им мечти и надежди, завинаги
е изгубен смисълът на живота им. Считат, че, макар да е невъзможно да бъдат
компенсирани, претърпените от двамата неимуществени вреди биха могли да бъдат
справедливо репарирани в относително пълен обем, посредством получаване на
обезщетения в размери от по 30 000 лева, в хода на процеса увеличени на по
80 000 лева за всеки от тях, които считат, че следва да бъдат заплатени от
ответното дружество, като застраховател на гражданската отговорност на виновния
водач. Намират, че им се следва и лихва за забава в размер на законната лихва
от датата на непозволеното увреждане – 15.07.2014г., до окончателното
изплащане.
Претендират
присъждане на разноски, както и заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38
ал.1 т.2 от ЗА, с ДДС, доколкото адв.К. е регистрирана по ЗДДС.
Ответникът
ЗД „Евроинс” АД е депозирал отговор в срока по чл.367 ал.1 от ГПК, в който
дружеството не спори, че е застраховател по договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на водача В.С., валидна към датата на ПТП. При все
това, ответникът прави следните възражения: 1/ Макар и допустими, исковете се
явявали погасени по давност, тъй като според чл.197 от КЗ (отм.) правата по
застрахователния договор се погасявали с 5-годишна давност, считано от
настъпването на събитието, т.е. от 15.07.2014г. и към 15.07.2019г. давността е
изтекла; 2/ Оспорва се наличието на претърпени от ищците неимуществени вреди,
които да подлежат на обезщетяване, тъй като ищците, като баба и дядо на
починалото лице, съгласно Постановления №4/1961г., №5/1969г. и №2 от
30.11.1984г. по гр.д.№2/1984г. на Пленума на ВС, не попадат сред изчерпателно
изброения кръг на лица, имащи право на обезщетение, а Тълкувателно решение
№1/2016г. на ВКС, с което се разширява кръга на лицата, които имат право да
претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди, няма ретроактивно
действие и не може да се прилага към конкретното ПТП, настъпило на
15.07.2014г.; 3/ Критериите, определящи лицата, които имат право на обезщетение
се сочи да са два – родството или близостта на лицата и връзката между
пострадалия и претендиращия, поради което не биха имали право на обезщетение
онези близки на починалия, които са били в лоши отношения с него; 4/ В
конкретния случай липсвали доказателства за наличие на духовна връзка между
починалото лице и ищците по делото, тъй като не се установявали наличието и
характера на отношенията им; 5/ Наличие на съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия, който към датата на ПТП не е имал навършени
16 години, съответно не е отговарял на необходимата минимална възраст за да
управлява процесния мотор от съответната категория, респ. не е притежавал
свидетелство за управление; не е притежавал нужните умения и знания, с което е
допринесъл за настъпване на ПТП; за управлявания от същия мотор не е имало
сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, поради
което същият не е следвало да се движи по републиканската пътна мрежа;
починалият водач е излязъл от земен път и е следвало да пропусне движещите се
по пътя с асфалтова настилка МПС, но не е спазил правилата за предимство, както
и се е движил с несъобразена скорост и без поставена предпазна каска, което е
довело до настъпване на по-тежки по вид травми и в крайна сметка – на смъртта
му. Нарушаването от страна на Н.В. на правилата, съдържащи се в разпоредбите на
чл.49, чл.100 ал.1 т.1, чл.137е, чл.150а ал.1 и чл.151 ал.1 т.2 от ЗДвП, в
значителна степен, според ответника, е допринесло за поставянето му в опасност,
настъпването на инцидента и последвалия летален изход, при принос на
пострадалия, съгласно чл.51 ал.2 от ЗЗД, в размер не по-малко от 90 %; 6/
Наличие на съпричиняване от страна на родителите на починалото лице, които не
са упражнили необходимия родителски контрол и надзор върху сина си и знаейки,
че той не е навършил необходимата възраст, за да управлява МПС от съответната
категория, са допуснали това да се случи. Същевременно, бащата, като собственик
на мотора не е следвало да го предоставя на неправоспособния си син да го
управлява още повече, че за МПС не е имало сключен договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“. Това поведение на родителите се
окачествява като допринесло настъпването на смъртта на сина им; 7/
Претендираните суми се считат за прекомерно завишени, както с оглед липсата на
доказателства за болките и страданията на ищците, така и предвид установената
съдебна практика и икономическата конюнктура в страната; 8/ По отношение на
претенцията за лихва се прави възражение за изтекла 3-годишна погасителна
давност по чл.111 б.„в“ от ЗЗД и 9/ Оспорва се искането за присъждане на разноски,
като се счита, че дружеството не е дало повод за завеждане на делото, тъй като
към него не е била отправена извънсъдебна претенция, а приложените към исковата
молба доказателства не установявали основателността на иска. Изложени са
пространни доводи в подкрепа на разбирането, че върху евентуално присъдения
адвокатски хонорар по чл.38 от ЗА не следва да се начислява ДДС.
В срока по
чл.372 от ГПК е подадена допълнителна искова молба, в която ищците, чрез
пълномощника си адв.К., изразяват следното становище по възраженията в
отговора: 1/ Не е изтекла 5-годишната погасителна давност за предявяване на
исковете, тъй като ПТП е от дата 15.07.2014г., а исковата молба е подадена в
съда на 18.03.2019г.; 2/ В ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на
ВКС е прието, че освен лицата, посочени в ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г., като
материално легитимирани да получат обезщетения за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък, такова по изключение е и всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение в този случай се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта
му вреди. Сочи се, че в този кръг попадат бабите и дядовците на починалото
лице, които по традиция са част от най-близкия родствен и семеен кръг, като в
конкретния случай се твърди, че е налице именно предвидената в ТР възможност,
поради съществувалата между ищците и починалия им внук трайна и дълбока
емоционална връзка, характеризираща се с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Аргуменира се разбиране, че Тълкувателното
решение намира приложение към настоящия казус; 3/ Оспорва се възражението на
дружеството за съпричиняване на вредоносния резултат. Сочи се съдебна практика,
според която липсата на свидетелство за правоуправление не е съпричиняващ
фактор. Оспорва се и наличие на съпричиняване от страна на родителите, които
съгласно чл.8 ал.3 от Закона за закрила на детето не са били длъжни да го
придружават на обществени места. Възразява се срещу приложението на чл.51 ал.2
от ЗЗД за намаляване на обезщетенията, тъй като липсвали доказателства за извършени
от пострадалия нарушения, които да са в пряка причинно-следствена връзка с
вредоносния резултат. Счита се, че претендираните суми са справедливи от гледна
точна на претърпените неимуществени вреди; 4/ Оспорва се като неоснователно
възражението на ответника за изтекла погасителна давност на претенциите за
лихви; 5/ Оспорва се и твърдението, че дружеството не е дало повод за завеждане
на делото, тъй като от страна на ответника липсва дори предложение за изплащане
на обезщетенията и 6/ Изложени са доводи за наличие на предпоставки за
присъждане на адвокатски хонорар с начислен върху него ДДС.
В отговора
на допълнителната искова молба, подаден в срок от ответника, е заявено, че се
поддържат оспорванията и исканията в първоначалния отговор, с допълнението, че
исковете са неоснователни за суми, надхвърлящи 5 000 лева, предвид
разпоредбата на чл.493а от КЗ във вр. с пар.96 от ПЗР на КЗ, като с оглед
приложимостта на същата към разглеждания казус, се призовава исковете да бъдат
оттеглени за разликата над 5 000 лева, а ако това не бъде сторено – да
бъдат отхвърлени в тази им част по силата на закона.
С
окончателния доклад по делото са обявени за безспорни и неподлежащи на
доказване следните факти: за трактор „***“, модел „***“, с рег.№*** към датата на ПТП е имало сключен валиден договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с ответника; при процесното
ПТП лицето Н. Александров В. е починало; наличието на причинно-следствена
връзка между деликта, извършен от застрахования при ответника водач,
представляващ престъпление, за което има влязла в сила присъда, и настъпилата
смърт на внука на ищците, както и непритежаването от починалото лице към датата
на ПТП на свидетелство за управление на МПС.
ОС-Кюстендил, след като се запозна с
доказателствата по делото и прецени същите поотделно и в тяхната съвкупност,
при условията на чл.235 ал.2 от ГПК, намери за установено следното от
фактическа страна:
Не е спорно,
а и е установено по делото, че К.А.В. и Н.Г.В. са баба и дядо по бащина линия
на Н. А. В., роден на ***г.
От
приложеното към исковата молба удостоверение за родствени връзки с
изх.№22/07.11.2018г., издадено от Община Кочериново, е видно, че Н. А. В. е
имал сестра С., родена на ***г., която е починала на 26.07.2007г.
От
показанията на свидетелката Н.С. баба на Н.В. по майчина линия, се установява,
че през 2001г. С. се е разболяла - според неоспореното твърдение на ищците – от
левкемия. От показанията на тази свидетелка, както и на свидетелката С.В.,
майка на Н. и С. и снаха на ищците, става ясно, че Н. Ал. В. е бил донор на
стволови клетки за болната си сестра, като през времето на нейното болнично
лечение в гр.София, изключая престоя му за донорството, същият е бил отглеждан
в гр.Кочериново от своите баба и дядо по бащина линия – ищците по делото. След
смъртта на С.през 2007г. Н.В. останал единствен внук на К. и Н. В., тъй като
тяхната дъщеря Р.В. няма низходящи.
От
показанията на свидетелите С.В. и Р. В. става ясно, че семейството на бабата и
дядото и това на момчето и неговите родители обитавали една обща къща в
гр.Кочериново, като ищците живеели на първия етаж, а С., А.и Н. В.– на
втория.
Разпитаните
по делото свидетели С. В., Р.В., Ц. М. и Н.С. твърдят, че между К. и Н. В. от
една страна, и внукът им Н. Ал. В. съществувала силна емоционална връзка, те го
обичали като техен единствен внук, носел и името на дядо му, а той от своя
страна им помагал, уважавал ги, споделял им. Свидетелката С.В. сочи, че когато Н.
се прибирал в гр.Кочериново, тъй като след 8-ми клас се преместил да учи във
ветеринарно училище в гр.Костинброд, първо минавал да поздрави баба си и дядо
си и едва след това своите родители.
На
15.07.2014г. сутринта Н. Ал. В. излязъл от дома си с мотоциклет марка „***“, с ДК №***. В. нямал
свидетелство за управление на МПС от съответната категория. Насочил се към ул.„****“, която била стръмна и минал веднъж по нея.
Около 09.30
часа по същата улица се спускал общински трактор „МТЗ“, модел „80“, с рег.№*** управляван от водача В.С.С., който преди това минал
нагоре по улицата заедно със сметосъбирачна машина, а в последствие обърнал и
се връщал към центъра на града. При спускането надолу от лявата страна на
улицата от черен път излязъл Н.В., управлявайки мотоциклета. Според свидетеля
В.С., В. имал поставена предпазна каска.
От
заключението на вещото лице инж.Н.В. по назначената съдебно- автотехническа
експертиза с вх.№260030/17.08.2020г. и от поясненията му в съдебно заседание,
се установява, че тракторът се е движел по ул.„***“ със скорост от около 25 км/ч, като е теглел ремарке.
Поради това, че пътното платно на мястото на ПТП е с ширина от 2.90 м., а
тракторът е широк 1.80 м, същият е заемал част от лявата лента, при положение,
че не е навлизал странично в банкета. При това положение, в лявата лента са
оставали свободни 1.10 метра.
От
У-образното кръстовище на улицата с път без настилка срещу трактора се е
насочил мотоциклета, управляван от В., който се е движел със скорост от 42.3
км/ч. Трактористът е забелязал движещия се срещу него мотоциклет, но не е
задействал веднага спирачната система, която е била с понижена спирачна
ефективност. Забавената реакция на тракториста, според вещото лице, се дължи на
това, че водачът е смятал, че в лявата за него лента, която е лента за движение
на мотоциклетиста, има достатъчно място, за да могат двете МПС да се разминат,
което и според експерта е така, тъй като на мотоциклета са му били нужни около
50-60 см ширина, а наличните са били 1.10 м. Едва когато водачът на трактора е
видял, че мотоциклетистът се движи неуверено и губи управлението е задействал
спирачната система. Последвал е удар между спиращите МПС (налице са данни, че В.
е задействал спирачките на мотоциклета, тъй като е установена спирачна следа от
16.58 м.), в резултат на който мотоциклетът и мотористът са паднали и са
попаднали под трактора.
В
заключението е посочено още, че водачът на мотоциклета е имал техническа
възможност да избегне настъпването на ПТП в случай, че се е движел със скорост,
по-малка от 32 км/ч, при която би могъл да осъществи безпрепятствено
разминаване със заелия част от неговата пътна лента трактор. Посочено е и, че
от включването на мотоциклетиста в ул.„***“, двамата водачи са имали техническа възможност да се
възприемат когато двете МПС са били на разстояние едно от друго на 60 м. При
опасна зона за спиране за трактора при реалната му спирачна ефективност - 19.73
м, а за мотоциклета – 24.20 м, при своевременна реакция за спиране на двамата
водачи, ПТП би могло да бъде предотвратено, доколкото сборът на дължините на
опасните зони за спиране (общо 43.93 м) е по-малък от разстоянието на видимост
между тях (60 м).
От
заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза, изготвено от в.л.
д-р В.Н., което е с вх.№260202/27.08.2020г., се установява, че ПТП е протекло в
няколко последователни етапа. Първоначален челен или леко кос удар със
сравнително не голяма сила на предната гума на мотоциклета в предната дясна
част на трактора, при който удар тялото и главата на моториста са се изнесли
напред и нагоре и при удар в частите на трактора са се получили увреждания в
лицево-челната област –в случая сравнително леки, които биха могли да настъпят
независимо от това дали водачът е с поставена предпазна каска или не.
Последвало е завъртана на мотора със задната част надясно и вторичен удар на
същия и водача му в предните части на трактора, с още по-малка сила (предвид
забавянето на скоростта на движение от първичния удар), при който най-уязвими
за получаване на увреждания са изпъкващите десни части на тялото на
мотоциклетиста – рано, гръден кош, таз, бедро, в които области в случая са били
установени сравнително леки травматични увреждания. Последвало е падане на
мотора и на водача му върху пътната настилка, с получаване на увреждания в
лявата част на тялото и крайниците, а в последствие – преминаване на трактора с
цялата му дължина върху мотора и водача с удари и притискане към пътната
настилка от долните части на трактора, възможно и частично прегазване, както и
повличането им по пътя, при което Н.В. е получил тежки травматични увреждания в
областта на главата и шията, фрактура на лявата бедрена кост и увреждания на
коремните органи. Според вещото лице, смъртта на Н.В. е настъпила в резултат на
тежките мозъчни увреждания при травмата на главата и шията, най-вече от
уврежданията в областта на продълговатия мозък, където се намират
жизненоважните центрове за сърдечна и дихателна дейност; същият е разположен в
зоната между черепа и първия шиен прешлен и уврежданията му в случая се дължат
на натиска на главата и извиването на шията, с фрактури на първите три шийни
прешлена. Според експерта, тези увреждания биха се получили и при наличие на
защитна каска, и без такава, т.е. при осъщественото ПТП наличието на каска не
би предотвратило смъртния изход за пострадалия, а и не би имало никакво
значение за получаването на всички останали увреждания на тялото и крайниците,
някои от които също биха могли да доведат до смърт (напр. разкъсванията и
контузиите на черния дроб).
Според
свидетелите С.В., Р.В., Ц.М. и Н.С., ищците приели изключително тежко вестта за
смъртта на единствения им внук. Изгубили желание за живот, влошило се
здравословното им състояние. Свидетелката М. заявява: „Той им беше всичко.“.
Станали безрадостни, не намирали смисъл в нищо и до момента редовно почитат
паметта му, посещават гроба му, макар напоследък здравословното състояние на К.В.
да не й го позволява.
От приетото
по делото заключение с вх.№260575/21.09.2020г. по назначена
съдебно-психологична експертиза на в.л.Е. В., се установява, че водещата емоция
при К.В. е загубата на интерес или удоволствие от дейности, които нормално
носят удоволствие, липса на емоционална реакция към обичайно приятна среда и
събития – „Внучето ми го няма., на какво да се радвам, чакам си часа.“. Налице
са паника, отчаяние, пасивна подчиняемост, безизходица и безперспективност. В
прогностичен план при нея типът и продължителността на реакциите са различни и
са с продължителност от датата на инцидента до настоящия момент. Към момента на
изследването същата е във висока степен на тревожност и безпокойство, в
следствие негативните преживявания от 15.07.2014г. Вещото лице определя
психичното състояние на Н.В. като изключително тревожно. Създалата се ситуация
е възприета от същия като дълбоко травмираща. Възприятията и интерпретацията му
са интензивно емоционално ангажирани в посока застрашеност и нежелание за
предотвратяване на негативното преживяване, като няколко месеца след него са
протичали по-бурно, а симптомите по-нататък се вписват в картината на
Посттравматично стресово разстройство. Налице са симптоми, включващи епизоди на
повтарящо се изживяване на травмата под формата на внезапно оживяване на минали
сцени, сънища или кошмари, отчужденост от другите хора, липса на съзвучност
спрямо заобикалящата среда, отчита се чувство на безизходица и избягване на
действия и ситуации, напомнящи му за първоначалните негативни преживявания, но
без промяна на личността. Това състояние, според експерта, се намира в пряка
причинно-следствена връзка с преживяното негативно събитие от 15.07.2014г. Към
момента на психологичното изследване Н.В. се намира в състояние на тревожност
във високите граници на нормата.
С влязла в
сила присъда по НОХД №491/2016г. по описа на ОС-Кюстендил, след проведен
инстанционен контрол, В. С. С., с ЕГН **********, е бил признат за виновен в това,
че на 15.07.2014г. около 09:30 часа, в гр.Кочериново, област Кюстендил, по ул.„****“, движейки се в посока ЦГЧ, при управляване на МПС –
колесен трактор, марка „МТZ 80“, с ДК № *** с прикачено ремарке, рег.№ ***, собственост на Община Кочериново, е нарушил
правилата за движение по пътищата, а именно: Чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП – като
водач на пътно превозно средство водачът е длъжен да намали скоростта и в
случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението, и по непредпазливост
е причинил смъртта на Н. А.В. от гр.Кочериново, движещ се с мотоциклет марка „***“, с ДК № ***, и му е
било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година,
изтърпяването на което, на основание чл.66 от НК е било отложено с изпитателен
срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание
чл.343г от НК, във вр. с чл.37 ал.1 т.7 от НК, С. е бил лишен от право да
управлява МПС за срок от една година и шест месеца. С. е бил оправдан по
обвинението да е нарушил правилата за движение по чл.8 ал.1, чл.15 ал.1, чл.5
ал.1 т.1, чл.5 ал.2 т.1, чл.20 ал.1, чл.139 ал.1 т.1 от ЗДвП и чл.10 ал.1 б.
„д“ от ППЗДвП.
Като взе предвид така изложените
факти, установени от събраните по делото доказателства, съдът намира следното
от правна страна:
Предявените искове се основават на твърдения за
наличие на деликт и на застрахователно правоотношение между делинквента и
ответника. В разпоредбата на чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, приложима в разглеждания
казус, на основание §22 от ПЗР на действащия КЗ, законът признава в полза на
пострадалото лице право на пряк иск срещу застрахователя по застраховка
“Гражданска отговорност” на прекия причинител, като отговорността на
застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с
отговорността на делинквента.
Със застраховката “Гражданска отговорност”"
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на
трети лица вреди. Тази отговорност се реализира чрез заплащане на обезщетение
на увреденото лице, което обхваща всички вреди, пряк и непосредствен резултат
от деянието. Необходимо е към момента на увреждането да съществува застрахователно
правоотношение между прекия причинител на вредата и застрахователя, като наред
с това задължително трябва да са налице всички елементи от фактическия състав
на деликта, пораждащи основанието за възникване на отговорността на прекия
причинител спрямо увредения. Застраховани лица са собственикът на моторното
превозно средство, за което е налице застрахователен договор, както и всяко
лице, което ползва МПС на законно основание, т. е. всеки, който не е установил
противоправно фактическата власт върху него.
По делото няма спор по следните установени в производството факти: 1) че
водачът на моторното превозно средство, причинил увреждането, е имал качеството
на застраховано лице по задължителна застраховка “Гражданска отговорност”,
валидна към датата на произшествието; 2) че застрахователи по сключения договор
за застраховка е било ответното дружество
ЗД „Евроинс“ АД; 3) че по отношение на застрахованото лице – водача на
МПС В.С., е постановена влязла в сила осъдителна присъда, с която същия е
признат за виновен в извършването на престъпление, съставляващо осъществяването
на процесния инцидент; 4) че в резултат на деликта е настъпила смъртта на Н. А.
В..
Ищците – баба и дядо на
починалия Н. Ал. В. - твърдят, че са претърпели вреди от смъртта на техния
внук, които следва да бъдат обезщетени. За да се прецени дали същите са
материално легитимирани да получат такова следва да се съобрази задължителната
съдебна практика в тази насока, да се обсъди приложимостта й към настоящия казус
и да се изследват конкретно установените по делото факти.
Относимо за спора е
Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д.№1/2016г., ОСНГТК, според
което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4
от 25.V.1961г. и Постановление №5
от 24.ХI.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко
друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния
случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
С посоченото ТР се разшири кръга от лица, които
имат право да получат обезщетение за вреди, претърпени от смърт на дадено лице,
като в този кръг се включиха и бабите и дядовците, братята и сестрите на
починалия, както и други правни субекти. Право на обезщетение тези лица имат по
изключение, само в случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за
действително претърпени неимуществени вреди. Приема се, че когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, то справедливо е да се признае право
на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи
за получаването на обезщетение се сочи, че няма да е достатъчна само формалната
връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в
достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, дадено с посочените по-горе Постановления на ВКС.
Преди да се прецени дали материално правните
предпоставки за присъждане на обезщетения на ищците са налице, трябва да се
обсъди направеното от ответника възражение за неприложимост на горното
Тълкувателно решение към настоящия казус, с оглед обстоятелството, че смъртта е
настъпила преди постановяване на посочения тълкувателен акт, поради което
същият не можел да намери приложение. Това възражение е неоснователно.
Тълкувателните решения не създават правни норми, а формулират правилното
прилагане на съществуващите такива. В този смисъл същите разпростират
действието си по отношение на всички висящи или бъдещи съдебни спорове, без
оглед момента на настъпване на правопораждащия ги фактически състав.
От показанията на част от разпитаните по делото
свидетели и от приетото заключение по назначената съдебно-психологична
експертиза по несъмнен начин се установи съществувалата трайна и дълбока
емоционална връзка между всеки от ищците, от една страна, и техния внук, който
е починал при процесното ПТП, както и причинените на К. и Н. В.продължителни
душевни болки и страдания от смъртта на внука им, продължаващи и до днес.
Доказа се, че между ищците и починалия е съществувала особена близост,
надхвърляща обичайните отношения между този вид родственици, породена от факта,
че ищците веднъж са преживели смъртта на техен внук – сестрата на пострадалия С.
е починала през 2007г.; в периода на лечение на С., през който родителите й са
били ангажирани основно с това, продължил няколко години, именно К. и Н. В.са
се грижили за Н.В.; след смъртта на сестра му той е останал единственият им
внук и те са насочили цялата си обич и надежди към него; обитавали са една
къща, ежедневието им е било свързано. Между ищците, от една страна, и
починалия, от друга, е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка.
Смъртта на момчето е причинила на всеки от тях дълбока емоционална болка и
тежка психическа травма, които не са превъзмогнати и до момента.
Предвид посоченото, съдът приема за доказано по
делото, че ищците са понесли морални болки и страдания, които в достатъчна
степен обосновават наличието на предпоставките за изключение от разрешението,
залегнало в ППВС №4/1961г. и № 5/1969г. и същите са активно материалноправно
легитимирани да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от
смъртта на техния внук, при наличие на предпоставките за това, залегнали в ТР
№1 от 21.06.2018г.
Относно размера на обезщетенията, които, според
съда следва да се дължат по равно на всеки от ищците, съдът приема следното:
обезщетенията за неимуществени вреди, съгласно чл.52 от ЗЗД, се определят от
съда по справедливост. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди се
съобразяват характера и тежестта на вредите, тяхното проявление във времето и
цялостното неблагоприятното отражение на увреждащото деяние в патримониума на
увреденото лице. В разглеждания казус неимуществените вреди са във формата на
болки и страдания преимуществено от емоционално и и психическо естество,
понесени от ищците, като последица от настъпилата смърт на внука им.
Ответното дружество твърди, че е налице лимит на
евентуално дължимите обезщетения – до 5 000 лева, предвид разпоредбата на
чл.493а от КЗ във вр. с пар.96 от ПЗР на КЗ. Действително в § 96 ал.1 от ПЗР на
КЗ е определен максимален размер от 5000 лева, за обезщетяване на разширения
кръг лица, между които попадат бабите и дядовците на починало лице. Тази норма
обаче, съдът намира за неприложима към настоящия казус. По въпроса за неприложимостта на § 96 ал.1 от ПЗР на
КЗ и на чл.493а от КЗ (с оглед §22 от ПЗР на КЗ) по отношение на претенции за
застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016г., е
създадена практика на касационната инстанция - решение №57/25.07.2019г. по
т.д.№1218/2018г. на ВКС, ІІ т.о., определение №291/07.05.2020г. по
т.д.№2108/2019г. на ВКС, ІІ т.о., определение №528 от 5.10.2020г. на ВКС по
т.д.№175/2020г., II т.о., ТК. Процесното застрахователно събитие попада в
обхвата на § 22 от ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016г.), според който за
застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, какъвто
е и процесният, се прилага част IV от КЗ
(отм.ДВ бр.102 от 29.12.2015г.), освен ако страните договорят друго след
влизане в сила на новия КЗ. По делото няма данни страните да са договаряли нещо
друго. Ето защо при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение
са приложими единствено нормите на част IV от КЗ
(отм.), съответно лимитите на застрахователна отговорност по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на
настъпване на процесното ПТП, определени по чл. 266 от КЗ
(отм.); във връзка с § 27 от ПЗР на КЗ
(отм.).
Като допълнителен довод за неприложимостта на § 96
от ПЗР на КЗ във вр. с чл.493а от КТ в практиката се изтъква и противоречието
на тази разпоредба с
правото на ЕС, доколкото с действащата норма от КЗ е предвидена по-малка сума
от посочените в чл.1 параграф 2 от
Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/10З/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно
застраховката „Гражданска отговорност“, чиито чл.9 ал.1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно
увреждане - минимална застрахователна сума 1000000 EUR за пострадал или 5000000
EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени
вреди - 1000000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на
пострадалите. В същия смисъл е Решение от
24.10.2013г. по дело С-277/12 на Съда на ЕС, което е задължително за
българските съдилища, на основание чл.633 от ГПК.
С горните аргументи съдът обосновава становището
си, че дължимите по делото обезщетения следва да бъдат определени по правилото
на чл.52 от ЗЗД.
В своята практика ВКС на РБ приема, че понятието
„неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалия и претърпените болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно
намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за
определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни
бъдещи прояви в здравословното състояние, както и че критерият за
справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран
от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото му
възприемане на даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава.
Следва да се има предвид, че смъртта поставя край
на живота като най-ценно човешко благо, което прави вредите от настъпването й
от една страна невъзвратими и от друга най-големи, поради което за това
житейско събитие, следва да се определи по справедливост по-висок размер на
обезщетение, спрямо този за претърпени неимуществени вреди от телесни повреди.
Характерът и тежестта на вредите, търпени от ищците се установиха от събраните
по делото доказателства, посочиха се и се обсъдиха по-горе в съдебния акт.
Вучкови са преживяли изключително тежко загубата на своя внук, с когото са
поддържали непрекъснати контакти и са имали близки взаимоотношения. Негативните
изживявания, са довели до влошаване на здравето и на психичното им състояние,
като емоционалните щети са налични и към момента. Следва да се отчете и вида на
родствената връзка между ищците и починалия – баба и дядо и внук, като се вземе
предвид, че въпреки особената близост помежду им все пак се касае за роднини,
които не са от най-тесния и близък кръг - съпруг, деца, родители.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че
справедливи обезщетения за претърпените от всеки от ищците вреди биха били суми
в размер от по 45 000 лева за всеки от тях.
Съгласно чл.51 ал.2 от ЗЗД обезщетението за вреди
от непозволено увреждане може да се
намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.
Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между
поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина.
Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази
в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно
и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква
степен. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за
увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.
В редица решения на ВКС на РБ се приема, че изводът
за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а
намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилото на чл.51
ал.2 от ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или
бездействие на увреденото лице, с които то обективно да е способствало за
появата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или
го е улеснило.
Ответникът по делото е направил възражение за
съпричиняване на вредите, което е обосновал с твърдения за противоправно
поведение на Н.В., способствало за настъпване на смъртта му. Поддържаните от
дружеството да са допуснати от пострадалия нарушения са следните: като водач на
МПС е управлявал мотор без поставена предпазна каска, без да притежава СУМПС,
управлявал е МПС, за което не е имало сключен договор „Гражданска отговорност“,
не е спазил правилата относно предимството и се е движил с несъобразена
скорост, както и, че вредоносният резултат е бил съпричинен и от родителите на
пострадалия, които не са осъществили достатъчен контрол и надзор върху сина си.
Съдът
намира, че възражението на ответника, че смъртта на Н.В. е настъпила и в
следствие на допуснатото от него нарушение на чл.137е от ЗДвП, не се доказа.
Нормата задължава водачите и пътниците на мотоциклети и мотопеди да използват
защитни каски.
От една страна, по делото не се установи по
несъмнен начин Н.В. да е бил без такава каска. Свидетелят В.С., който е другият
участник в ПТП, твърди, че мотоциклетистът е бил с каска. Също така, сред
описаните в представената по делото присъда на КнОС от 14.03.2017г. по НОХД
№491/2016г. веществени доказателства фигурира и един брой син на цвят шлем,
който видно от протокола за оглед на местопроизшествието (л.58 от делото) е бил
описан като обект №8 – син на цвят шлем (каска), съответно иззет. Т.е. налага
се извод, че пострадалият е спазил задължението си по чл.137 е от ЗДвП.
От друга страна, само по себе си обстоятелството,
че пострадалият при ПТП пътник не е ползвал защитна каска не е достатъчен, за
да бъде приложен чл.51 ал.2 от ЗЗД, а следва да бъдат ангажирани категорични
доказателства, че настъпилите с оглед механизма на конкретното ПТП вреди, не
биха се появили или биха били в по-малък обем, ако пострадалият е ползвал
защитна каска. Такива доказателства по делото не се събраха. Дори напротив.
Вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, преценявайки характера и мястото
на удара, повредите по тялото на В., обосновава извод, че установените телесни
увреждания, довели до леталния изход, биха настъпили без оглед това дали същият
е имал поставена или не защитна каска.
Изложеното очертава извода на настоящия съд, че
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, основано на
непоставянето на защитна каска, е неоснователно.
Неоснователно е и възражението, че вредата е
настъпила и поради това, че В. е управлявал МПС, за което не е имало сключен
договор „Гражданска отговорност“. Сключването на застраховка „Гражданска
отговорност“ е задължително, но от една страна по делото няма доказателства, че
за управлявания от Н.В. мотоциклет такава към датата на произшествието не е
била сключена, а от друга - дори да е допуснато подобно нарушение то не се
намира в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП.
От установения механизъм на произшествието съдът
приема за неоснователно и възражението на ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия, поради нарушаване на чл.49 от ЗДвП, а
именно – поради това, че мотоциклетистът, като е излизал от земен път на път с
настилка, не е изпълнил задължението си да пропусне движещите се по пътя с
настилка пътни превозни средства, в случая движещия се по пътя трактор. От
заключението на в.л.инж.Н.В. се установи, че макар В., като водач на
мотоциклета, да е навлязъл на пътя с настилка, излизайки от земен път, то това
е станало на относително голямо разстояние спрямо движещия се по пътя с настилка
трактор и обективна пречка за разминаване на двете МПС не е съществувала, респ.
липсват доказателства, че ПТП, при което е настъпила смъртта на В. е следствие
от това, че не е пропуснал, отнел е предимството на управлявания от
застрахования водач трактор.
Обратен извод може да бъде аргументиран по
отношение на възражението за съпричиняване, основано на твърдението, че В. сам
се е поставил в риск, тъй като бидейки непълнолетен е управлявал МПС –
мотоциклет, без да има нужната за това правоспособност и се е движел с
несъобразена скорост.
Съгласно чл.150а ал.1 от ЗДвП, в действалата към
датата на инцидента редакция, за да управлява моторно превозно средство,
водачът трябва да притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него превозно средство, в случая - категория А1 - мотоциклети
с работен обем на двигателя не повече от 125 cm³, с максимална мощност не
повече от 11 kW и с отношение мощност/тегло, което не превишава 0,1 kW/kg.
Според чл.151 ал.1 т.2 от ЗДвП, минималната възраст на водача за управление на
моторно превозно средство е шестнадесет
години - за управление на моторно превозно средство от категория А1.
Непритежаването на свидетелство за правоуправление от В., който към датата на
ПТП е бил на 15 години, е установен по делото факт.
За съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на пострадалия, както се посочи, може да се говори в случай, когато е налице
причинна връзка между поведението му, с което е създадена обективна предпоставка
и/или възможност за настъпване на увреждането и вредата. Непълнолетният
пострадал е управлявал мотоциклета в нарушение на горните законови разпоредби.
Налице е противоправно и свързано с това - рисково поведение от негова страна,
довело до поемането на предвидим риск, респ. до неговото неоправдано
игнориране. Това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и
е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното
пътно - транспортно произшествие. Придобиването на съответната правоспособност
и изискването за минимална възраст на водача са свързани със създаването на
гаранции за притежаване на опит, знания и умения, които да способстват
безопасното движение по пътищата. Липсата им създава риск от възникване на
произшествия. За да се прецени дали така извършеното от В. нарушение е свързано
с настъпилия резултат, трябва да се изследва конкретния установен по делото
механизъм на ПТП.
Тук е мястото да се посочи, че тезата на ищците,
застъпена в допълнителната искова молба, а именно, че липсата на свидетелство
за правоуправление не е съпричиняващ фактор, така безусловно формулирана няма
как да бъде споделена, тъй като не е вярна.
В акта, който ищците сочат - решение №16 от
04.02.2014г. на ВКС по т.д.№1858/2013г., I т.о., ТК, подобен на интерпретирания
от тях категоричен извод не се прави, а напротив – застъпва се разбирането –
изтъквано неколкократно и в настоящия съдебен акт, а именно - че само по себе
си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение
по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат
от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, а е
необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат. С оглед установената конкретика по въпросното дело е счетено, че от
събраните по същото доказателства за механизма на пътнотранспортното
произшествие не е установено пострадалият реално да е допринесъл за настъпване
на увреждането поради това, че е управлявал мотопеда без свидетелство за
управление, тъй като това не е способствало за настъпване на произшествието.
В настоящия случай данните по делото сочат друго.
От заключението на в.л.инж.Н.В. по назначената САТЕ и от поясненията му в
съдебното заседание става ясно, че след като В., управлявайки мотоциклета, е
навлязъл на пътя с настилка – ул.„***“, е имал
техническата възможност да възприеме насрещно движещия се трактор, който поради
тесния път е бил навлязъл в неговата (на моториста) пътна лента, да избере
траектория на движение, позволяваща му разминаване с трактора, тъй като са му
били нужни 50-60 см, а свободната част е била 1.10 м, както и да избере
подходяща скорост – при движение с 32 км/ч, наместо установените 42.3 км/ч
технически ПТП е било предотвратимо. Пострадалият е избрал такава траектория на
движение и скорост, при които вместо да осъществи разминаване, е изгубил
контрол върху мотоциклета и се е ударил с насрещно движещия се трактор. Тези
факти сочат на извод, че липсата на правоспособност и ниската възраст на В. са
довели до вземането на погрешни решения и извършването на неправилни действия,
които са в пряка причинна връзка с произшествието, при което е настъпила
смъртта му. Наличието на съпричиняване е категорично установено.
Пострадалият е допуснал и нарушение на чл.20 ал.2
от ЗДвП, като както се установи от горното, освен друго се е движел с
несъобразена скорост, с което е нарушил и посочената норма, според която
водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на
движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността,
със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за
да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие; водачите са
длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато
възникне опасност за движението. Това нарушение също е довело до съпричиняване
на вредоносния резултат.
Съдът не намира за основателно възражението на
ответника за причиняване на вредата и в резултат на противоправното поведение
на родителите на пострадалия, които не са упражнили спрямо него нужния
родителски надзор, най-малкото поради правилото на чл.53 от ЗЗД, по силата на
което дори вредата да е била причинена и от лицата по чл.48 ал.1 от ЗЗД, при
наличието на солидарност това не би намалило отговорността на застрахователя.
В обобщение може да се посочи, че настъпилата вреда
е резултат както от противоправното поведение на застрахования при ответника
водач на трактора, по отношение на който има влязла в сила осъдителна присъда,
задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданскоправните последици от деянието, относно това, дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, така и от
противоправното поведение на самия пострадал.
При определяне на степента на съпричиняване, следва
да бъде извършена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и
това на увреденото лице, за да бъде установен действителният обем, в който
всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътно-транспортното произшествие.
В конкретния случай, според съда, поведението на
пострадалия не е тъждествено по степен с това на водача на трактора, а има
превес.
В.С. е допуснал нарушение на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП, тъй като като водач на пътно
превозно средство е бил длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост
да спре, когато възникне опасност за движението. В. е допуснал нарушение на
чл.150а ал.1 от ЗДвП, като е управлявал мотоциклета без да притежава СУМПС и е
изгубил контрол върху превозното средство; на чл.151 ал.1 т.2 от ЗДвП, тъй като
е бил под минимално допустимата възраст да управлява МПС от съответната
категория; на чл.20 ал.2 от ЗДвП като се
е движел с несъобразена скорост. Според вещото лице инж.В., основната причина
за ПТП не е закъснялата реакция на водача В.С. да задейства спирачната система,
а това, че мотористът вместо да се размине с насрещно движещия се трактор, за
което е съществувала техническа възможност, е изгубил управлението. При
отчитане на тези факти, съдът приема, че приносът на пострадалия за настъпване
на вредоносния резултат, надхвърля този на водача на трактора и следва да бъде
оценен на 2/3 части от цялостния механизъм на причинно - следствената връзка,
довела до вредоносния резултат.
Посоченото налага извод, че определените от съда
обезщетения, които да възмездят вредите на ищците следва да бъдат намалени с
2/3, а именно – от 45 000 лева на 15 000 лева.
Ответникът прави възражение за погасяване на
вземанията поради изтичане на общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД, като
сочи, че същата е започнала да тече от датата на деянието и е изтекла към
датата на подаване на исковата молба в съда.
Възражението е неоснователно. Приложим в случая
наистина е давностният срок по чл.110 от ЗЗД и същият е започнал да тече от
датата на ПТП – 17.05.2014г. Тъй като исковата молба в съда е подадена на
18.03.2019г., с което според чл.116 б.„б“ от ЗЗД давността е била прекъсната,
то явно е, че същата не е изтекла и вземанията не са се погасили по давност.
Върху
сумите, които ще бъдат присъдени
застрахователят дължи заплащане и на лихви за забава от деня на увреждането, тъй като
дружеството отговаря за плащането им, поради това, че и застрахованият ги
дължи, съобразно правилото на чл.84 ал.3
във вр. чл. 45 от ЗЗД. С оглед обаче направеното
от ответника възражение за изтекла погасителна давност по чл.111 б.„в“ пр.2 от ЗЗД по отношение на претенцията за лихви, считано от датата на настъпване на
деликта, съдът следва да присъди на ищците законни лихви върху обезщетенията за
периода след 18.03.2016г. – три години преди предявяване на иска, като отхвърли
иска за присъждане на законна лихва върху главниците за периода от 15.07.2014г.
до 17.03.2016г., включително.
По разноските:
Ищците са били освободен от заплащането на държавни
такси и съдебни разноски и съответно не са направили такива.
Към исковата молба е приложен договор за правна
защита и съдействие, сключен между К. и Н. В.от една страна, и адв.П.К. ***, от
друга, с който е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ по делото в
хипотезата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. В исковата молба е претендирано присъждане
на възнаграждение за на адв.К., с начисляване на ДДС, поради качеството й на
регистрирано по ЗДДС лице. Ответникът възразява срещу начисляването на ДДС. По
делото е представено доказателство за регистрацията на адв.К. по ЗДДС –
вж.л.236 от делото.
Съдът намира, че са налице предпоставки за
присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА,
при съобразяване частичното уважаване на исковите претенции и съобразно техния
размер. Когато е поискано присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
за осъществена при условията на чл.38 от ЗАдв. адвокатска услуга, за да бъде
същото основателно и доказано, е достатъчно в договора за правна защита и
съдействие да е записана /посочена/ конкретната хипотеза на чл.38 ал.1 т.т.1-3 от Закона,
при която помощта се предоставя и този договор да е представен по делото.
Страната, ползваща безплатно адвокатска помощ, не следва да ангажира
доказателства, нито съдът може да преценява дали тя попада в категориите лица,
визирани в нормата и в коя от тях. В този смисъл е и практиката на ВКС /напр. определение №365 от
17.07.2017г. на ВКС, I-во т.о. по ч.т.д.№894/2017г., определение №616 от
05.06.2017г. на ВКС, IV-то г.о., по гр.д.№5089/2016г., определение №515 от
02.10.2015г. на ВКС, I-во т.о., по ч.т.д.№2340/2015г., определение №163 от
13.06.2016г. на ВКС, I-во г.о., по ч.гр.д.№2266/2016г./. От
представения в конкретния случай договор за правна защита и съдействие е видно,
че е налице отразяване на конкретната хипотеза по чл.38 ал. 1 от ЗАдв.,
наложила осъществяването на безплатна правна помощ, следователно, искането за
присъждане на разноски се явява мотивирано и следва да бъде уважавано.
При сключения общ договор от страна на ищците и
уважаване на исковете им общо на 30 000 лева, дължимото възнаграждение е
определимо по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно – 1 430 лева. Върху тази сума, на
основание § 2а от ДР на Наредбата, следва да се начисли ДДС, тъй като се
установи, че адв.К. е регистирано по ЗДДС лице. Според посочената разпоредба,
за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Така, адвокатското
възнаграждение, което ответникът ще следва да заплати на процесуалния
представител на ищците е в размер на 1 716.00 лева, с ДДС. Съдът счита, че
на адв.К. не се следва заплащане на пътни разноски в размер на 11.90 лева, за
които е представен фискален бон, тъй като същите не представляват разноски по
делото, по смисъла на чл.78 от ГПК.
Ответникът е сторил разноски, както следва: за вещи
лица – 400.00 лева, за призоваване на свидетели – 30.00 лева; за държавна такса
за издаване на съдебно удостоверение – 5.00 лева. Счита, че му се следва
заплащане на възнаграждение за юрисконсулт в размер на 450.00 лева. Относно
последното и на основание чл.78 ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37 от Закона за
правната помощ и предвид фактическата и правна сложност на делото пред първата
инстанция, както и доколкото чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ предвижда, че: „За защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лева“, с което се предоставя възможност на
съда да прецени размера на възнаграждението, без да е обвързан от претендирания
от страната такъв, настоящият състав намира, че на ответното дружество се
следва заплащане на разноски в размер на 300.00 лева. Така, общият размер на
сторените разноски възлиза на 735.00 лева. Съразмерно на отхвърлената част от
исковете, съгласно чл.78 ал.3 от ГПК, ищците следва да бъдат осъдени да
заплатят на ответника сумата от 612.50 лева, дължима по равно всеки от тях, или
по 306.25 лева.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК, ответникът следва
да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
ОС-Кюстендил, съобразно уважената част от исковете, както следва: 1 200 лева
държавна такса и 75.00 лева – сторени от бюджета на съда разноски за вещо лице
по съдебно-психологичната експертиза, съразмерно с уважената част от исковете.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
О С Ъ Ж Д А ЗД „Евроинс“
АД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„***“ №*** да
заплати на К.А.В., с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 15 000 лева (петнадесет хиляди лева), представляваща
обезщетение за претърпени от В. неимуществени вреди в резултат на смъртта на
нейния внук Н. А.В., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие,
предизвикано на 15.07.2014г. от водач на трактор „***“, модел „***“, с
рег.№***, чиято
гражданска отговорност към момента на произшествието е била застрахована от
дружеството, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 18.03.2016г. до окончателното изплащане, като иска
за присъждане на обезщетение за разликата над 15 000 лева до
претендираните 80 000 лева и на законна лихва за периода от 15.07.2014г. до
17.03.2016г., включително О Т Х В Ъ Р Л
Я, като неоснователен.
О С Ъ Ж Д А ЗД „Евроинс“
АД, с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„****“ №*** да
заплати на Н.Г.В., с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 15 000 лева (петнадесет хиляди лева), представляваща
обезщетение за претърпени от В. неимуществени вреди в резултат на смъртта на
неговия внук Н. А. В., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие,
предизвикано на 15.07.2014г. от водач на трактор „***“, модел „***“, с
рег.№***, чиято
гражданска отговорност към момента на произшествието е била застрахована от
дружеството, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 18.03.2016г. до окончателното изплащане, като иска
за присъждане на обезщетение за разликата над 15 000 лева до
претендираните 80 000 лева и на законна лихва за периода от 15.07.2014г. до
17.03.2016г., включително О Т Х В Ъ Р Л
Я като неоснователен.
Сумите да бъдат платени по посочената изрично от К.А.В.
и Н.Г.В. специална адвокатска банкова сметка, ***: BIC: ***, IBAN: ***, с титуляр П. Д.К..
О С Ъ Ж Д А ЗД „Евроинс“
АД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„***“ №*** да
заплати на адв.П. Д. К. ***, сумата от 1 716.00
лева (хиляда седемстотин и шестнадесет лева), представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение с включен ДДС, за предоставената от същата безплатна
адвокатска помощ на К.А.В. и Н.Г.В., ищци по търг.д.№93/2019г. по описа на
КнОС, в хипотезата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв..
О С Ъ Ж Д А К.А.В., с
ЕГН ********** и Н.Г.В., с ЕГН **********, двамата с адрес ***, да заплатят на
ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„***“ №***, сумата
от 612.50 лева (шестстотин и
дванадесет лева и петдесет стотинки), представляваща сторени по делото
разноски, дължима по равно от всеки от тях, или всеки – сума в размер на 306.25
лева.
О С Ъ Ж Д А ЗД „Евроинс“
АД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„***“ №*** да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен
съд-Кюстендил сумата от 1 275.00
лева (хиляда двеста седемдесет и пет лева), от които: 1 200 лева -
държавна такса и 75.00 лева–сторени от бюджета на съда разноски за вещо лице.
Решението може да се обжалва пред Апелативен
съд-София с въззивна жалба в 2-седмичен срок, считано от датата на връчване на
препис.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: