Р Е Ш Е Н И Е
№ 713
Гр. Перник, 17.07.2018
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на двадесет и първи юни
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Роза Ризова, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 01462 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по предявени от С.В.Д.
***, срещу „СК-13 Пътстрой“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ул. „Софийско шосе“ № 38, ет. 5, кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
128, т. 2 КТ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 222, ал. 3 КТ, за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответното дружество дължи на ищеца сумата от 1 799,73 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения за
месец ноември 2016 г., месец декември 2016 г. и месец февруари 2017 г., сумата
от 837 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 21 дни за 2016 г. и сумата
от 5 580 лв., представляваща
обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения, дължимо при
прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва върху всяка от сумите,
считано от датата на предявяване на исковите претенции /постъпване в съда на
заявлението по чл. 410 ГПК/ – 21.12.2017 г. до окончателното изплащане на
вземанията, за които суми в общ размер от 8 216,73 лв. по ч. гр. дело №
08840/2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът С.В.Д. твърди, че в периода от
26.05.2005 г. до 22.11.2016 г. между него, в качеството му на работник и
ответника, в качеството му на работодател, е съществувало трудово
правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 42 от 26.05.2005 г., по
силата на което полагал труд при ответното дружество като „машинист на
фадрома“. Поддържа, че същото било прекратено със Заповед № 53 от 21.11.2016 г.
на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ – поради придобито право на пенсия. Изяснява, че по това правоотношение има
неизплатено трудово възнаграждение за месец ноември 2016 г. в размер на сумата
от 931,85 лв. и неизползван платен годишен отпуск от 21 дни за 2016 г., като
претендира заплащането на обезщетение за него, равняващо се на сумата от 837
лв. Посочва, че към момента на прекратяване на правоотношението е работил при
ответника непрекъснато и в продължение на повече от 10 години, а именно: 11
години, 5 месеца и 28 дни. Счита, че същият, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, му
дължи заплащане на обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения.
Заявява, че тези вземания са признати извънсъдебно от ответното дружество с
вписването им като дължими в процесната уволнителна заповед. Посочва, че впоследствие
между страните бил сключен нов трудов договор № 7 от 23.11.2016 г., по силата на който ищецът полагал труд при ответника до
10.02.2017 г., когато правоотношението било прекратено със Заповед № 6 от
10.02.2017 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на
страните. Изяснява, че по това второ правоотношение има неизплатени трудови
възнаграждения за месец ноември 2016 г. в размер от 329,60 лв., за месец декември
2016 г. в размер от 402,23 лв. и за месец февруари 2017 г. в размер от 136,05
лв. или общо дължима сума от 867,88 лв. Твърди, че последната също е призната
извънсъдебно от ответника с оглед вписването ѝ в издадено от последния
Удостоверение от 05.06.2017 г. Намира за дължима върху сумите и законната лихва
за забава, считано от датата на подаване на исковата молба /заявлението по чл.
410 ГПК/ до окончателното им изплащане. С тези съображения отправя искане за
уважаване на исковите претенции.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът СК-13
Пътстрой“ АД не е подал писмен отговор на исковата молба. В хода на
производството по ч. гр. дело № 08840/2017 г. същият е депозирал писмено
възражение по чл. 414 ГПК, с което е оспорил вземанията по процесната заповед,
без да е изложил конкретни доводи за недължимостта им.
В
съдебното заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. В депозирана по делото писмена молба – становище от 18.06.2018 г.
ищецът С.Д., чрез пълномощника си адв. Б. М., поддържа предявените искове,
считайки ги за доказани по основание и размер. Намира, че ответното дружество
не е провело доказване по отношение заплащането на търсените вземания. С тези
доводи отправя искане за уважаване на претенциите за установяване дължимостта
на сумите. Претендира присъждане на разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, приложен
към молбата.
Ответното дружество „СК-13 Пътстрой“
АД, редовно призовано, не изпраща представител.
Съдът
намира, че към настоящия момент не е налице процесуална пречка за произнасяне
по предявените искове и постановяване на решение по същество. При служебно
извършена справка в Търговския регистър съдът констатира, че с Решение № 22 от
28.06.2018 г., постановено по гр. дело № 70/2017 г. по описа на Окръжен съд –
Перник спрямо ответното дружество „СК-13
Пътстрой“ АД е открито производство по несъстоятелност, като решението е
вписано в Търговския регистър по партидата на настоящия ответник на 02.07.2018
г., т. е. след приключване на съдебното дирене и обявяване на делото за
решаване. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 634а ТЗ производството по
несъстоятелност се смята за открито от датата на решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ, като именно от този момент, съгласно императивната разпоредба на чл. 637,
ал. 1 ТЗ, настъпва спиране на висящото съдебно производство, имащо за предмет
имуществени претенции по граждански и търговски дела, с предмет вземания на
кредитори към несъстоятелния длъжник. От цитираните разпоредби следва, че
спирането настъпва по силата на закона с оглед необходимостта ищците –
кредитори с вземания, възникнали до решението за откриване на
несъстоятелността, да ги предявят в преклузивния тримесечен срок от вписване на
решението по чл. 630 ТЗ за установяването им в производството по несъстоятелност.
В
настоящия случай обаче е налице едно от изричните изключения, регламентирани в
разпоредбата на чл. 637, ал. 1, изр. 1-во ТЗ, при които не настъпва спиране на
образувано съдебно производство, а именно когато предмет на разглеждане е
трудовоправен спор, свързан с установяване дължимостта на парични вземания,
произтичащи от трудови правоотношения. Следователно, пред настоящото
производство не е налице пречка за постановяване на окончателен съдебен акт.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че по силата на трудов
договор № 042 от 26.05.2005 г. ищецът С.В.Д. е бил назначен на длъжността
„машинист на фадрома“ при ответника „СК-13 Пътстрой“ АД, с уговорено основно
месечно трудово възнаграждение от 300 лв. и дата на постъпване на работа
27.05.2005 г.
Ияснява
се, че така възникналото трудово правоотношение между страните било прекратено
със Заповед № 53 от 21.11.2016 г. на прокуриста на ответното дружество, считано
от 22.11.2016 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ – поради придобито
право на пенсия и въз основа на заявление от 18.11.2016 г. В Заповедта е
отразено, че на служителя следва да бъдат изплатени обезщетение по чл. 224, ал.
1 КТ за неизползван платен отпуск за 21 дни от 2016 г., както и обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ поради придобито право на пенсия в рамер на брутното му
трудово възнаграждение за шест месеца.
От
писмените доказателства по делото се установява, че след прекратяване на
първото трудово правоотношение между страните бил сключен нов трудов договор №
07 от 23.11.2016 г., по силата на който ищецът С.В.Д.
поел задължение да изпълнява трудовите функции на длъжността „машинист на
фадрома“ при „СК-13 Пътрострой“ АД за неопределено време, при основно месечно
трудово възнаграждение в размер от 750 лв. и допълнително за продължителна
работа и професионален опит в размер от 0,6 % за година трудов стаж, дължими от
работодателя. В договора е отразено, че работникът е постъпил на работа на 24.11.2016
г.
Това
правоотношение било прекратено със Заповед № 6 от 10.02.2017 г. на изпълнителния
директор на търговското дружество – работодател, считано от същата дата, на
основание чл. 325, ал.
1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните и въз основа на заявление от 10.01.2017 г.
В
Удостоверение с изх. № 135/05.06.2017 г., издадено от „СК-13 Пътстрой“ АД е
отразено, че за периода месец ноември 2016 г. – месец февруари 2017 г. на ищеца
С.Д., в качеството му
на работник, заемал длъжността „машинист ПМС, фадрома“ са начислени като
дължими доходи в общ брутен размер от 8 586,73 лв., включващ суми за
работна заплата за общо 36 работни дни, обезщетение за неизползван отпуск от 21
дни за месец ноември 2016 г. и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, дължимо при
пенсиониране. В документа е удостоверено, че нетният размер за получаване от
работника, изчислен след приспадане на направените удръжки за данък общ доход и
осигуровки и на изплатен аванс, възлиза на сумата от 8 216,73 лв.
От
вписванията в приложеното по делото копие от трудовата книжка /продължение/ № 310/04.05.1975 г. на ищеца С.Д.
се установява, че същият има прослужено време при ответника „СК-13 Пътстрой“ АД
за периода от 27.05.2005 г. до 22.11.2016 г. /момента на прекратяване на
първото трудово правоотношение между страните/ в размер от 11 години, 5 месеца и 25 дни,
както и 2 месеца и 16 дни за времето от 24.11.2016 г. до 10.02.2017 г., т. е.
през действието на второто правоотношение. Документът свидетелства, че
осигурителният стаж е равен на зачетения трудов такъв, както и, че основното
месечно трудово възнаграждение на ищеца, считано от 01.10.2013 г. до
прекратяването на 22.11.2016 г., съответно от 24.11.2016 г. до 10.02.2017 г. е
било в размер от 750 лв. При преценка доказателствената стойност на вписванията
в трудовата книжка следва да бъде отчетен хактерът ѝ на документ, издаден
от работодателя, но имащ същността на официален свидетелстващ такъв, който се
ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила по см. на 179, ал. 1 ГПК.
С
Разпореждане № 20 съгласно протокол № 1364 от 29.09.2016 г. на ръководителя на ПО
към ТП – гр. Перник при НОИ е изменена личната пенсия за осигурителен стаж и
възраст, получавана от ищеца С.Д. като е определено изплащането ѝ пожизнено
по чл. 99, ал. 1, т. 6 КСО, считано от 11.07.2016 г., респ. от 13.07.2016 г.
От
изводите на вещото лице, обективирани в приетото по делото и неоспорено
заключение по съдебно – икономическата експертиза се установява, че през периода
месец ноември 2016 г. – месец февруари 2017 г. ответното дружество е начислило
като дължима на ищеца сумата от общо 9 292,72
лв., от които 2 782,72 лв. за трудово възнаграждение за 36 дни /20 дни за месец ноември
2016 г., 12 дни за месец декември 2016 г. и 4 дни за месец февруари 2017 г./,
930 лв. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 21 дни за 2016 г. и сумата от 5 580 лв.
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Вещото лице е изяснило, че върху тези суми са
начислени удръжки за сметка на работника в общ размер от 705,99 лв. и получен
аванс от ищеца за месец ноември 2016 г. в размер от 370 лв. Експертно е установено,
че останалата за получаване чиста стойност възлиза на сумата от 8 216,73
лв., от която 1 799,73
лв., представляваща сбор от нетния размер на трудовите възнаграждения на ищеца
за 36 дни /до 21 ноември 2016 г., от 24 до 30 ноември 2016 г., за 12 дни от
месец декември 2016 г. и 4 дни от месец февруари 2017 г./, сумата от 837 лв.,
представляваща обезщетение за неизполван платен годишен отпуск от 21 дни за
месец ноември 2016 г., както и сумата от 5 580 лв. за обезщетение
по чл. 222, ал. 3 КТ. В заключението е отразено, че ответното дружество не е
извършвало плащания на тези суми. Съдът кредитира заключението като компетентно
изготвено, въз основа на материалите по делото и даващо обоснован отговор на
всички поставени задачи. В тази връзка съдът съобрази отразената в експертизата
и заявената от вещото лице в съдебното заседание невъзможност да извърши
проверка на място в счетоводството на ответното дружество, в частност на
индивидуалните фишове за начислени трудово възнаграждение и обезщетения по КТ
на ищеца, от които да е видно дали рабодотателят е спазил изискванията на чл.
228, ал. 1 КТ при определяне на техния размер, поради ненамиране представители
на дружеството на публично известния му адрес, респ. на обявените телефони за
връзка. Независимо от посоченото, следва да се отбележи, че основните изводи на
експертизата са основани на приетото като писмено доказателство по делото
удостоверение от 05.06.2017 г., издадено и подписано от представляващия „СК-13
Пътстрой“ АД и неоспорено от ответното дружество в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК,
нито в по-късен момент. Касае се за частен документ, обективиращ неизгодни за
издателя му факти, което изявление има характера на признание по см. на чл. 175 ГПК и се ползва с висока доказателствена стойност в процеса при преценка с
останалите обстоятелства по делото.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Предявени
са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 128, т. 2 КТ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ и по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 222,
ал. 3 КТ, при условията на обективно кумулативно съединяване помежду им.
По иска с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ
Съгласно
разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове
да заплаща на работника уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа. Възникването в полза на ищеца на вземането за трудово възнаграждение е
обусловено от установяване кумулативното наличие на следните обстоятелства:
съществуването на трудово правоотношение между страните през процесните
периоди, ищецът реално да е полагал труд при работодателя през времето, за което
претендира заплащане на работна заплата
и размерът на дължимото трудово възнаграждение, респ. падежа на вземанията.
По
делото се установи, че през процесния период – месец ноември и месец декември 2016 г., както и през 4 дни от
месец февруари 2017 г. страните са били обвързани от действието на валидно възникнало
трудово правоотношение при съобразяване с момента на прекратяване на първото
такова – 22.11.2016 г. и началния и краен период на второто – от 24.11.2016 г.
/когато е постъпил на работа/ до 10.02.2017 г. Съдът приема, че в рамите на
тези правоотношения ищецът С.Д. реално е полагал труд при работодателя си в
изпълнение на задълженията си, произтичащи от заеманата длъжност „машинист на
фадрома“, доколкото по делото няма данни за неизпълнение на поети с договора
трудови задължения от негова страна, нито въведени фактически твърдения от
ответника в този смисъл. Следователно, последният дължи заплащане на
претендираното трудово възнаграждение за извършената работа, което съгласно
заключението по съдебно – икономическата експертиза за общо 36 работни дни /до 21
ноември 2016 г., от 24 до 30 ноември 2016 г., за 12 дни от месец декември 2016
г. и 4 дни от месец февруари 2017 г./ възлиза на сума в нетен размер от 1 799,73
лв. Както вече беше изяснено, основните данни за броя на дните, за които на
ищеца се дължи работна заплата, съответно за нейния размер, са съдържащите се в
издаденото от ответника „СК-13 Пътстрой“ АД удостоверение от 05.06.2017 г.,
обективиращо извънсъдебното му признание за дължимостта на това вземане, като
липсват други доказателства, които да го опровергават. Въпреки разпределената
му доказателствена тежест ответното дружество не установи положителния факт на
плащане на дължимите на ищеца трудови възнаграждения за процесния период,
поради което предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ се явява
основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 1 799,73 лв.
Посочената
сума следва да бъде присъдена ведно със законната лихва, считано от датата на
постъпване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.12.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане, доколкото дължимите от работодателя суми за
положен труд и обезщетения по КТ се явяват дължими по силата на закона и
непосредствено при прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл,
работодателят е изпаднал в забава за изпълнение на задължението си да ги
заплати, считано от датата на прекратяване на съответното трудово правоотношение
с ищеца.
По иска с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ
Възникването
в полза на ищеца на вземането за обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск е обусловено от кумулативното установяване на следните факти: прекратено
трудово правоотношение, без значение от основанието за прекратяване, полагащите
му се дни платен годишен отпуск, както и размера на обезщетението.
В
случая, ищецът претендира заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск в размер на сумата от 837 лв. за общо 21 дни за 2016 г. Изясни
се, че трудовото правоотношение между страните, възникнало въз основа на
трудовия договор от 26.05.2005 г., е било прекратено със
Заповед № 53 от 21.11.2016 г., считано от 22.11.2016 г. По делото няма данни, а
и ответникът не е представил доказателства, които да установят, че ищецът е
използвал полагащия му се платен годишен отпуск, съответно, че ответното
дружество му е заплатило полагащото му се обезщетение на основание чл. 224, ал.
1 КТ. Съгласно заключението на вещото лице по съдебно – икономическата експертиза,
обосновано с приложеното по делото удостоверение, издадено от „СК-13 Пътстрой“ АД и обективиращо
изявления за неизгодни за него факти, дружеството – работодател е начислило
като дължимо на ищеца С.Д. обезщетение за неизползвани 21 дни платен годишен
отпуск през месец ноември 2016 г. в нетен размер от 837 лв.
В
подкрепа на извода за дължимост на обезщетението е и отразеното в процесната
уволнителна заповед № 53 от 21.11.2016 г., издадена от ответника, че на
служителя С.В.Д. се полага обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
размер от 21 дни за 2016 г. Това
отбелязване съдът цени по реда на чл. 175 ГПК като направено от ответното
дружество извънсъдебно признание на факт за дължимост именно на обезщетение по
чл. 224, ал. 1 КТ, което признание е в съответствие с останалия доказателствен
материал по делото. Същевременно, ответникът не твърди и не ангажира
доказателства за заплащане на дължимото обезщетение. Предвид това, исковата
претенция се явява изцяло основателна и като такава следва да бъде уважена,
като в полза на ищеца бъде признато съществуването на вземане от ответника по
чл. 224, ал. 1 КТ в размер на сумата от 837 лв.
Върху
същата се дължи и законна лихва за забава, считано от датата на постъпване в
съда на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.12.2017 г. до окончателното ѝ
изплащане, предвид вече изложените съображения относон момента на изпадане на
ответника в забава.
По иска с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 222, ал. 3 КТ
Съгласно
разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение,
след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
независимо от основанието за прекратяването, той има право на еднократно
парично обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил
при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на
обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.
Следователно,
възникването в полза на ищеца на процесното вземане, представляващо увеличения
размер на обезщетението по посочения законов текст, е обусловено от
установяването на следните факти: прекратяване на трудовото правоотношение с
ответника, независимо от основанието за това, че към този момент ищецът е
придобил право на пенсия за стаж и възраст, полагал е труд при този работодател
в продължение на поне 10 години преди прекратяването, както и размера на следващото
се обезщетение.
Установи
се, че трудовото правоотношение между страните, възникнало по силата на трудовия
договор № 042, сключен на 26.05.2005 г., е било прекратено със Заповед № 53 от
21.11.2016 г., считано от 22.11.2016 г. Съдът намира за доказано по делото, че
към този момент – 21.11.2016 г. ищецът С.В.Д. вече е бил придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Този извод следва от приетия по делото и
неоспорен от ответното дружество индивидуален административен акт –
разпореждане на длъжностно лице при ТП – гр. Перник на НОИ, с което е изменена
вече получаваната от ищеца лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и
установяващо правото на Д. да получава пожизнено такава, считано от 11.07.2016
г., респ. 13.07.2016 г. – дати, предхождащи прекратяването на процесното
правоотношение. В тази насока е и отразеното в процесната Заповед № 53 от 21.11.2016
г., издадена от ответника „СК-13 Пътстрой“ АД, основание за прекратяване на
трудовото правоотношение между страните – придобиване на право на пенсия и
съответната му правна обоснованост чрез посочване текста на чл. 327, ал. 1, т.
12 КТ, регламентиращ възможността за прекратяване на трудовото правоотношение с
работника в случаите, когато същият е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст и въз основа на неговото едностранно волеизявление, в случая
заявлението от 18.11.2016 г.
За
времето от възникване на трудовоправната обвързаност между страните през 27.05.2005
г. /когато ищецът реално е постъпил на работа/ до момента на нейното прекратяване
със заповедта от 21.11.2016 г. и считано от следващия ден – 22.11.2016 г. е
изминал и времевият период, с който законодателят свързва възникването на
правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в неговия по – висок
размер, равняващ се на шест брутни възнаграждения, а именно най-малко 10 години. Съдът приема за
доказано по делото, че трудовият стаж е придобит от ищеца през непрекъснат
период от време при един работодател – „СК-13 Пътстрой“ АД до прекратяване на
правоотношението през месец ноември 2016 г. с оглед данните, вписани именно от
ответното дружество в трудовата книжка на ищеца Д. и сочещи на извод, че общото
му прослужено време при ответното дружество през периода от 27.05.2005 г. до
22.11.2016 г. е 11 години 5 месеца и 25 дни, като осигурителният му стаж е
равен на трудовия такъв. Следователно, налице са всички елементи от фактическия
състав на релевантната правна норма, обуславящи възникването в полза на С.Д. на
процесното обезщетение. Този извод се подкрепя и от отразеното в издадената от
работодателя му – ответното дружество Заповед за прекратяване на
правоотношението от 21.11.2016 г., в която изрично е вписано, че на ищеца следва
да бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на шестмесечното му
брутно трудово възнаграждение. По вече изложените съображения във връзка с иска
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ и тук съдът цени това отбелязване по
реда на чл. 175 ГПК – като направено от ответника извънсъдебно признание на
факт за дължимост именно на обезщетение при прекратяване на трудово
правоотношение, след като служителят е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст и което признание е в съответствие с останалия доказателствен
материал по делото.
При
определяне на конкретния размер на следващото се на ищеца обезщетение съдът
съобрази изводите на вещото лице, обективирани в съдебно – икономическата
експертиза, както и вписания размер на обезщетението в издаденото от ответното
дружество удостоверение и достига до извод, че следващото се на ищеца еднократното
парично обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ възлиза на сумата от 5 580
лв. Следователно, ищецът е провел пълно и главно доказване на релевантните за
спора факти, обуславящи възникването на процесното вземане в претендирания
размер. От своя страна ответникът не твърди и не ангажира доказателства за
заплащане на тази сума. Предвид това, исковата претенция се явява изцяло
основателна и като такава следва да бъде уважена.
Върху
сумата от 5 580 лв. се дължи и законната лихва за забава, считано от
датата на постъпване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.12.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане, доколкото дължимите от работодателя суми за
обезщетения по КТ, каквото е процесното, се явяват дължими по силата на закона
и непосредствено при прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл, ответникът
е изпаднал в забава за изпълнение на задължението си да ги заплати, считано от
датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца.
По отговорността за разноски:
Предвид
изхода на спора – основателност на предявените искове и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят сторените от него разноски, както в настоящото исково
производство, така и в заповедното производство по ч. гр. дело № 08840/2017 г. по
описа на Районен съд – Перник, в който смисъл са задължителните за съда
разяснения, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.
дело №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Същите възлизат на сумата от 520 лв. за адвокатско възнаграждение
за заповедното производство и на сумата от 750 лв. за адвокатско възнаграждение
за исковото производство. Съдът намира заплащането на
последните за доказано, предвид отразеното в представените по ч. гр. дело №
08840/2017 г. и по настоящото дело договори за правна защита и съдействие /л.
12 от ч. гр. дело № 08840/2017 г. и л. 44 от настоящото/ плащане на сумите в
брой, които в тази част имат характера на разписки, удостоверяващи плащането –
арг. т. 1 от Тълкувателно № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Същевременно
ответното дружество не е направило възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на размера на търсения от ищеца адвокатски хонорар, поради което същият следва да бъде присъден в
поисканите размери. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК СК-13 Пътстрой“ АД следва
да бъде осъдено да заплати в полза на Районен съд – Перник сумата от 164,33
лв., представляваща държавна такса в заповедното производство и сумата от общо
314,34 лв. – разноски в исковото производство, от които сумата от 164,34 лв. за
държавна такса и сумата от 150 лв. за депозит по съдебно – икономическата
експертиза.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявените от С.В.Д., с ЕГН: **********,***, срещу „СК-13 Пътстрой“
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ул. „Софийско шосе“ № 38, ет. 5, кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
128, т. 2 КТ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 224, ал. 1 КТ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 222, ал. 3 КТ, че СК-13 Пътстрой“ АД дължи на С.В.Д. сумата от 1 799,73 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения за
месец ноември 2016 г., месец декември 2016 г. и месец февруари 2017 г., сумата
от 837 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 21 дни за 2016 г. и сумата
от 5 580 лв., представляваща
обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения, дължимо при
прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва върху всяка от сумите,
считано от датата на постъпване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК –
21.12.2017 г. до окончателното им изплащане, за които суми в общ размер от
8 216,73 лв. по ч. гр. дело № 08840/2017 г. по описа на Районен съд –
Перник е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „СК-13 Пътстрой“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Перник, ул. „Софийско шосе“ № 38, ет. 5, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на С.В.Д., с ЕГН: **********,***, сумата от 520 лв., представляваща сторени
разноски в производството по ч. гр. дело № 08840/2017 г. по
описа на Районен съд – Перник за адвокатско възнаграждение, както и сумата от 750 лв., представляваща сторени
разноски в исковото производство за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „СК-13 Пътстрой“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Перник, ул. „Софийско шосе“ № 38, ет. 5, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати по сметка на Районен съд – Перник сумата от 164,33 лв., представляваща дължима
държавна такса в производството по ч. гр. дело № 08840/2017 г. по описа на
Районен съд – Перник и сумата от общо 314,34
лв., представляваща дължими разноски в исковото производство за държавна
такса и депозит за съдебно – икономическата експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Пернишкия окръжен съд, в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
При влизане в сила на решението препис от същото, заедно с
ч. гр. дело № 08840/2017 г. по описа на Районен съд – Перник, да се изпратят на
съответния състав.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: