РЕШЕНИЕ
Номер 232/05.08 Година 2020 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Апелативен съд І търговски състав
На петнадесети юли през 2020 Година
В закрито заседание в следния състав:
Председател: НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
Членове: НЕСТОР СПАСОВ
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
Секретар: Цветелина Дименова
като разгледа докладваното от съдия Н. Желязкова
гражданско дело номер 251 по описа за 2020 година
намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Обжалвано е решение № 55 от 03.02.2020г.,
постановено по т.д. № 273 по описа за 2019г. на Окръжен съд Пловдив, с което е отхвърлен изцяло
предявеният от «Т.. ЕООД, ЕИК ***против «Е.Т.И С. ООД, ЕИК ***иск за заплащане на основание чл. 403, ал.1 ГПК във вр. с
чл. 51, ал.1 ЗЗД на сумата от 30 740 лв., представляваща претърпени вреди,
съизмерими с компенсаторните лихви за периода на забава от 16.02.2015г. до
22.08.2018г. в размер на законната лихва върху сумата от 86 136.91 лв.,
внесена по изп.д. № ***по описа на ЧСИ К.П., вследствие наложен запор по същото
дело и представляваща вземане на дружеството – ищец към третото лице «Е.» ЕАД.
Решението е обжалвано от «Т.. ЕООД, ЕИК ***с твърдения за неправилност и необоснованост и с
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при постановяването му, а
искането, отправено до въззивния съд е решението да бъде отменено и предявения
иск уважен. Заявено е искане за присъждане на разноски.
Ответникът – «Е.Т.И С. ООД,
ЕИК ***, представляван от адв. Ст. Г.счита жалбата за неоснователна, а
оспорения съдебен акт като правилен настоява да бъде потвърден. Претендира
разноски.
Съдът, след преценка на данните по
делото, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск
на «Т.. ЕООД, ЕИК ***против «Е.Т.И С.
ООД, ЕИК ***с правно основание чл. 403, ал.1 ГПК във вр. с чл. 51, ал.1 ЗЗД. Твърденията в исковата молба се свеждат до следното:
на основание въззивно осъдително решение №
839 от 23.12.2014 г., постановено по в.т.д.№1222/2014 г. на АС - Пловдив
ответникът „Е.Т.и с.“ ООД с ЕИК ***се е снабдил с изпълнителен лист и е образувал изп.д.№ ***по описа на ЧСИ К.П.,
рег.№***на КЧСИ против дружеството-ищец. По повод подадена касационна жалба
против това решение и по молба на ищеца с определение от 11.02.2015 г на ВКС е
спряно изпълнението на въззивното осъдително решение. Преди спиране на
изпълнението по посоченото изпълнително дело ищеца твърди да е наложен запор на
вземанията му от трето лице - “Е.“ ЕАД,
вследствие на което на 16.02.2015
г. по сметката на ЧСИ е постъпила сумата от 86 136,91 лева.
Ищецът сочи, че въззивното осъдително решение е отменено от
ВКС, а делото е върнато на АС - Пловдив за разглеждане от друг състав, при новото
разглеждане, на което апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение,
с което предявените от „Е.Т.и с.“ ООД с ЕИК ***против „Т..“ ЕООД с ЕИК ***осъдителни
искове са отхвърлени с решение № 203 от 06.07.2017 г., постановено по в.т.д.№ 464/2016
г. по описа на АС-Пловдив, не допуснато до касационно обжалване. Въз основа на
стабилизираното отхвърлително решение, ищецът твърди, че е депозирал нарочна
молба за връщането на сумата от 86 136,91 лв., постъпила на датата 16.02.2015
г. по сметка на ЧСИ, вследствие на наложения запор на вземания на дружеството -
ищец от третото лице “Е.“ЕАД, която сума е постъпила по сметка на „Т..“ ЕООД
на 22.08.2018 г..
Въз основа на изложеното ищецът
твърди, че според константната съдебна практика, отговорността за вреди,
съгласно чл.403 ГПК, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата
гражданска отговорност за непозволено увреждане - чл.45 ЗЗД, поради което и доколкото
в посочената норма липсва изрична регламентация относно вредите, съответно
приложими по отношение на тях следва да се считат разпоредбите на ЗЗД и
конкретно чл.51, ал.1 от ЗЗД. Така, според „Т..“ ЕООД, с приложението на чл.51,
ал.1, пр. първо от ЗЗД ищецът по отхвърления иск следва да отговаря за всички
преки и непосредствени вреди, които обезпечението на иска е причинило на
ответника, в който случай отговорността му е деликтна и безвиновна. Конкретно твърди,
че в пряка причинна връзка и като пряка последица от действията на „Е.Т.и с.“ООД
по воденето на горното изпълнително дело, образувано въз основа на изпълнителен
лист, издаден по впоследствие отмененото като неправилно въззивно решение №№839
от 23.12.2014 г. по в.т.д.№1222/2014 г. на АС-Пловдив и за удовлетворяване на
неоснователно предявените негови искове, отхвърлени като такива с влязлото в
сила на 04.07.2018 г. въззивно решение №203/06.07.2017 г. по т.д.№464/2016 г.
по описа на ПАС, дружеството-ищец е претърпяло имуществена вреда в размера на
законната лихва върху събраната и постъпила на датата 16.02.2015 г. по описа на
ЧСИ сума в размер на 86 136,91 лв., вследствие на наложения запор на вземания
на дружеството от посоченото по-горе трето лице, която е задържана от ЧСИ до
произнасянето на окончателния съдебен акт, с който е отхвърлена неоснователната
претенция на ответното дружество. Като сочи, че съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата, както и че съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД при
задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана,
ищецът твърди, че задължението за компенсаторни лихви възниква от увреждането и
заявява, че деликвентът „Е.Т.и с.“ООД е изпаднал в забава на датата на
постъпване на посочената сума от наложен запор по сметка на ЧСИ К.П.- 16.02.2015
г., която забава продължила до датата на постъпване на върнатата сума на
гаранцията по банковата сметка на дружеството-ищец - 22.08.2018 г. и за която
забава му дължи компенсаторни лихви в размер на законната лихва върху сумата от
81 136,91 лв. за периода от 16.02.2015 г. до 22.08.2018 г., възлизаща на сумата
от 30 740,74 лв., за които настоява да бъде постановено съдебно решение, с
което дружеството-ответник да бъде осъдено да му я заплати, ведно със законна
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
изплащане. Претендира разноски.
Ответникът – «Е.Т.И С. ООД, ЕИК ***е депозирал писмен
отговор, с който оспорва иска като
неоснователен, като твърди, че не оспорва съществуването на описаните в
исковата молба съдебни решения, както и обстоятелството, че предявеният от него
иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Твърди, че нито в производството
пред ПОС, нито в това пред ПАС е правил искане за допускане на обезпечение на
предявения иск и не е било постановявано определение по чл.389 от ГПК, нито е
била издавана обезпечителна заповед. Затова и счита, че не дължи обезщетение за
„...всички преки и непосредствени вреди, които обезпечаването на иска е
причинило на ответника“ и предявеният иск по чл.403,ал.1 от ГПК е неоснователен.
Евентуално и в случай, че съдът приеме, че дължи обезщетение на горното
основание, то оспорва размера, тъй като твърди, че никога не е дължал връщане
на сумата от 86 136,91 лв., защото никога не я е получавал, поради което и няма
как да изпадне в забава за връщането й, респ. да дължи обезщетение в размер на законната лихва по
чл.86 от ЗЗД. Възразява, като твърди, че не е налице нито една от хипотезите на
чл.403 от ГПК и твърди, че извън тези хипотези увреденият от обезпечението може
да търси обезщетение само, ако насрещната страна в процеса е действала при
злоупотреба с права – вж. решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009
г., ГК, IV
г.о., ВКС.
Най – сетне ответникът твърди, че за разлика от изрично уредените в чл.403
от ГПК хипотези на отговорност на страната, в чиято полза е било наложено
обезпечение и която отговорност се квалифицира като такава на плоскостта на
непозволено увреждане, в хипотезата на отмяна на изпълнено въззивно осъдително
решение, задължението на ищеца за връщане на полученото по отмененото решение
се квалифицира като неоснователно обогатяване - чл.55, ал.1 от ЗЗД.
В допълнителната искова молба ищецът оспорва изложените в отговора на
ответника обстоятелства, като твърди, че наложеният в рамките на изпълнителното
дело запор на вземанията на ищеца от третото лице „Е.“ЕАД и то по искане на
взискателя, има всички характеристики на обезпечение, наложено в хода на
висящото производство по принудително изпълнение, като целта е да се удовлетвори
взискателя по изпълнителното дело. Именно поради наложения запор ищецът твърди,
че е бил лишен от получаването на дължима му се престация - плащане от
посоченото трето лице на парична сума в размер на 86 136,91 лв., която вместо
да бъде получена от ищеца и дружеството да я инвестира, да ползва гражданските
плодове, да я разходва с оглед търговската си дейност и др., е постъпила и е
била задържана по сметка на ЧСИ К.П.за периода 16.02.2015 г. до 22.08.2018 г.. Ищецът
смята за необосновано твърдението на ответното дружество, че то не е правило
искане за допускане на обезпечение на предявения иск, че не е било
постановявано определение по чл.389 от ГПК и не е била издавана обезпечителна
заповед, тъй като в отговора на ИМ същия
признава, че за удовлетворяване на спорното му вземане по изп.д. №***по описа
на ЧСИ К.П., рег. № ***на КЧСИ е наложен запор на вземанията на дружеството - ищец
от третото лице „Е.“ЕАД и по сметката на
ЧСИ е събрана паричната сума в размер на 86 136,91 лв.. Ищецът сочи, че
в съдебната практика е прието, че когато запорът върху вземанията на длъжника е
наложен в изпълнителното производство, неговата цел също е да се обезпечи
изпълнението на паричните притезания, което следва да се извърши чрез
превеждане на сумите от третото задължено лице /банката/ по сметката на
съдебния изпълнител. Като счита, че е налице пряка причинна връзка между действията
на ответника по откриването и воденето на горното изпълнително дело, въз основа
на впоследствие отмененото като неправилно въззивно решение и за
удовлетворяване на неоснователно предявените негови искове, отхвърлени с
влязлото в сила въззивно решение от
06.07.2017 г., ищецът твърди да е претърпял описаната в исковата молба
имуществена вреда в размера на претендираната законна лихва върху събраната и
постъпила по сметка на ЧСИ на датата 16.02.2015 г. сума в размер на 86 136,91
лв..
След преценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и
като съобрази предметните предели на въззивното производство, настоящата
инстанция намира за установено следното:
Няма спор, а тази факти се установяват и от представените и приети от
първоинстанционния съд съдебни решения – л. 164-183, че с решение № 398 от 07.08.2014 г., постановено
по т.д. № 787/2012 г. по описа на ОС-Пловдив са отхвърлени предявени от „Е.Т.и с.“
ООД против „Т..“ЕООД осъдителни искове. Коментираното съдебно решение по реда
на проведения инстанционен контрол е отменено изцяло, като с решение № 839 от
23.12.2014г., постановено по в.т.д.№1222/2014 г. по описа на Апелативен
съд-Пловдив предявените от „Е.Т.и с.“ ООД против „Т..“ ЕООД осъдителни искове са уважени в пълен размер.
Не се спори, че въз основа на постановеното въззивно осъдително решение „Е.Т.и с.“ ООД се е снабдило с изпълнителен лист и въз основа на последния
е образувано изп.д.№
***по описа на ЧСИ К.П., рег.№***на КЧСИ, както и че по
повод молба на взискателя по същото дело от 04.02.2015 г. е наложен запор върху
парично вземане на длъжника „Т.“ООД към трето лице - “Е.“ ЕАД в размер на 86
136,91 лв., които обстоятелства се и установяват от приложеното заверено копие на запорно
съобщение от 04.02.2015 г..
Няма спор и че вследствие на наложения по изпълнителното дело запор, с
преводно нареждане от 16.02.2015 г. – л.144 третото задължено лице „Е.“ЕАД е извършило
по сметка на ЧСИ К.П.превод на сумата от 86 136,91 лв., представляваща вземане
на длъжника „Т.“ ООД към същото дружество.
С молба вх. № 07918 от 12.02.2015г. постъпила по образуваното изпълнително
дело „Т..“ ЕООД е уведомил ЧСИ К. П., че с определение № 75 от 11.02.2015г. по
ч.т.д. № 407/2015г. ВКС е спрял изпълнението на въззивното осъдително решение,
поради което и е направил искане на основание чл. 432, ал.1, т.4 ГПК да бъде
спряно и образуваното изпълнително производство. В същата молба е заявено
искане изпълнението да бъде насочено върху внесената от молителя – длъжник в
изпълнителното производство по сметка на ВКС гаранция, като бъде наложен запор
върху вземането на длъжника за същата и да бъдат вдигнати всички други запори,
наложени върху вземания и вещи на длъжника. В същата молба не е формулирано искане
за възстановяване на постъпилата по сметка на ЧСИ парична сума, като последица
от наложения запор върху вземането на длъжника по отношение на третото лице „Е.“
ЕАД.
В съответствие с искането с постановление от 13.02.2015г. ЧСИ К. П. е спрял
изпълнителното производство по образуваното изпълнително дело; наложил е запор
върху вземането на длъжника към ВКС и е вдигнал наложения запор върху
вземанията на длъжника към „Е.“ ЕАД, което е сторено в съответствие с искането
на длъжника, изрично заявено с молба вх. № 11494/09.03.2015г..
По повод молба вх. № 57050 от 08.08.2018г. на „Т.“ ЕООД и приложените към
нея доказателства – влязло в сила съдебно решение, с което предявените от „Е.Т.и
с.“ ООД са отхвърлени, образуваното изпълнително производство е прекратено с
постановление изх. № 68816 от 15.08.2018г. и са вдигнати наложените в хода на
същото запори и/или възбрани, а сумата от 86 136.91 лв. е преведена по
посочената сметка на дружеството - ищец с
молба 15.08.2018г. на датата 22.08.2018 г..
Коментираните до
тук факти са документално установени, а всъщност не са и спорни между страните.
Спорът по делото е концентриран досежно това претърпял ли е ищеца имуществени
вреди, които да са съизмери със законната лихва върху вземането, което длъжника
е имал към третото лице за периода, в който сумата от 86 136.91 лв. е
преведена по сметка на ЧСИ, вследствие наложения запор до предаването й на
ищеца и при евентуален положителен отговор налице ли са основанията на чл. 403,
ал.1 ГПК за присъждане на обезщетение. Неоснователни са подържаните в жалбата
съображения за това, че искът е предявен на основание общия деликтен състав по
чл. 45 ЗЗД, а не на разгледаното от първоинстанционния съд основание - чл. 403 ГПК. В тази връзка внимание
заслужават както изложените в исковата молба обстоятелства, в която се сочи, че
се претендират вреди, за които ищеца по отхвърления иск отговаря, вследствие
обезпечаването на същия, в който случай отговорността му е деликтна и
безвиновна, така и тези, посочени в допълнителната искова молба, в която ищеца
твърди, че наложеният запор от страна на ЧСИ по искане на взискателя има всички
характеристики на обезпечение, наложено в рамките на висящото производство по
принудително изпълнение, за да осигури удовлетворяване на взискателя по делото,
както и че с този запор е бил лишен от получаването на дължима му се престация -
плащане от трето лице -“Е.“ЕАД на парична сума в размер на 86 136,91 лв., която
вместо да бъде получена от „Т..“ ЕООД и дружеството да я инвестира, да ползва
гражданските плодове, да я разходва с оглед търговската си дейност и др., е
постъпила и е задържана по сметка на ЧСИ К.П.за периода от 16.02.2015 г. до
22.08.2018 г.. Няма спор в съдебната практика, а и в теорията, че именно
твърденията в исковата молба обуславят и правната квалификация на предявения за
разрешаване спор, а всички изложени такива в конкретния случай сочат на иск с
правно основание чл.403, ал.1, пр.1 от ГПК.
В конкретният случай хипотезата на чл. 403, ал.1, т.1 ГПК не е налице.
Наложеният от ЧСИ запор върху вземания на длъжника е в рамките на образуваното
изпълнително производство, а не закономерна последица от допуснато обезпечение
на предявен или бъдещ иск, в който случай единствено е възможно да се търси отговорност
от ищеца, чийто иск е бил отхвърлен по реда на чл. 403 ГПК. Вярно е твърдението
на жалбоподателя, че наложения запор върху вземания на длъжника по отношение на
трети лица обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към
имуществото на длъжника, осуетява погасяване на вземането чрез плащане,
извършено в полза на длъжника и задължава третото лице да предаде дължимата
престация на съдия – изпълнителя, за да може той да удовлетвори с нея
взискателя. Но съществено за приложението на отговорността по чл. 403, ал.1 ГПК
е не в целта на предприетото действие, а в основанието да бъде сторено това. В
разглежданият случай е образувано изпълнително дело на основание издаден
изпълнителен лист по въззивно осъдително решение, впоследствие отменено, а не
обезпечителна заповед по допуснато от съда обезпечение на иск, който
впоследствие е отхвърлен или не е предявен в определения за това срок или
производството по него е прекратено. Само в последно посочените хипотези би
могла да се търси отговорност от ищеца за евентуално причинени вреди на
ответника, вследствие обезпечението – вж. чл. 403, ал.1 ГПК.
Допълнителен аргумент за неоснователност на предявения иск е и
обстоятелството, че не се установява ищеца да е претърпял имуществена вреда,
която да е в пряка връзка с поведението на ответника. Следва да се посочи, че предприетите от „Е.Т.и с.“ ООД
действия по привеждане в изпълнение на постановеното въззивно осъдително
решение, вкл. и искането за налагане на запор по отношение вземане на длъжника,
са изцяло в съответствие с процесуалните права, разписани в ГПК, а
обстоятелството, че е спряно изпълнението на въззивното осъдително решение е
зачетено от съдия изпълнителя, който след като е бил сезиран с молба от длъжника
вх. № 07918 от 12.02.2015г. с постановление от 13.02.2015г. е спрял изпълнителното
производство и е удовлетворил искането му да наложи запор върху вземането за
внесена от него гаранция по сметка на ВКС, както и да вдигне наложените други
запори върху вземания и вещи на длъжника, вкл. и запора върху вземането му по
отношение на третото лице “Е.“ЕАД. Въпреки това искане за връщане на
постъпилата по сметка на ЧСИ сума в размер на 86 136.91 лв. длъжника е
формулирал едва в депозираната от него молба вх. № 57050 от 08.08.2018г., която
сума е преведена по посочената с молба вх. № 58570 от 15.08.2018г. от длъжника банкова
сметка ***.08.2018г..
Следва да се има предвид и обстоятелството, че ищецът,
сега жалбоподател не е установил съществуването на вземането си по отношение на
третото лице “Е.“ ЕАД, за да бъде основателен иска му за присъждане на
обезщетение в размер на законната лихва върху това запорирано вземане. Обстоятелството,
че сумата е преведена по сметка на ЧСИ от третото задължено лице е индиция за
съществуването на това вземане, но не и пълно и главно доказване на този факт;
не е доказана и изискуемост на това вземане.
Напълно неоснователни са доводите изложени в постъпилата
въззивна жалба за това, че „Е.Т.и с.“ ООД е изпаднал в забава като не е
предприел действия по предаване на постъпилата сума по сметка на ЧСИ на ищеца,
като носител на вземането, след като запора е вдигнат. Подобно задължение за
взискателя не съществува, поради което и същия няма как да изпадне в забава.
Изводът е, че предявеният иск е неоснователен и
подлежи на отхвърляне. До същият правен извод е стигнал и първоинстанционния
съд, поради което и обжалвания негов акт ще бъде потвърден.
Мотивиран от изложеното, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 55 от 03.02.2020г., постановено по т.д. № 273/2019г.
по описа на ХVIII т.с при Окръжен съд Пловдив.
Решението подлежи на касационно обжалване при
условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: