Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр. София 17.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд първо гражданско
отделение в открито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Съдия: Свилен Станчев
при участието на секретар Снежана Апостолова, като разгледа
докладваното от съдия Свилен Станчев гр.дело № 2826 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид:
Търговска
б. „П.и.б.“ АД *** е предявила срещу М.П.И. по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК следните установителни
искове при условията на кумулативност: 1. иск с
правно основание чл. 430 ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79
от ЗЗД, за признаване за установена дължимостта от
ответника на банката ищец на сума от 15 894,18 лева, претендирана
сума от главница по договор за банков кредит, за която е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК от 10.04.2018 г. по гр. дело № 19761/2018 г. на
СРС; 2. Иск с правно основание чл. 430 ал. 2 от ТЗ във вр.
с чл. 79 от ЗЗД за признаване за установена дължимостта
на сума от 3704,68 лева просрочена договорна лихва за периода от 15.06.2010 г.
до 15.11.2014 г.; 3. Иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, за признаване за
установена дължимостта на сума от 13 206,85 лева
уговорена наказателна лихва за забава (имаща характер на неустойка) за
просрочени плащания за периода от 16.06.2010 г. до 22.03.2018 г. включително.
Ищецът търговска б. „П.и.б.“ АД *** излага, че с
договор за кредит от 20.11.2006 г. е предоставила на ответника М.П.И. кредит в
размер на 26 000 лева. Кредитът бил изцяло усвоен от кредитополучателя. В
договора за кредит била уговорена лихва в размер на базовия лихвен процент (към
датата на сключване 7,89 % годишно) и надбава от 5,30
пункта. Срокът за погасяване на кредита бил 15.11.2014 г. Ищецът твърди, че кредитът бил частично
непогасен и в просрочие от 16.06.2010 г. По кредита
били просрочени 54 погасителни вноски по главница с общ размер 15 894,18
лева, и 54 просрочени вноски за лихва с общ размер 3704,68 лева. Поради
настъпил падеж на кредита на 15.11.2014 г., същият бил изискуем и подлежащ на
принудително събиране. По заявление по чл. 417 от ГПК от банката, била издадена
заповед за изпълнение от 10.04.2018 г. по гр. дело № 19761/2018 г. на СРС и
изпълнителен лист от същата дата. Ответникът подал възражение по реда на чл.
414 от ГПК.
Като се основава на изложените обстоятелства, ищецът
прави искане до съда да признае за установено, че ответникът М.П.И. дължи на
ищеца „П.и.б.“ АД *** следните суми:
1.
сума от 15 894,18 лева, претендирана сума от
главница по договор за банков кредит от 20.11.2016 г., за която е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 10.04.2018 г. по гр. дело №
19761/2018 г. на СРС;
2.
сума от 3704,68 лева просрочена договорна лихва върху главницата по договора за
банков кредит за периода от 15.06.2010 г. до 15.11.2014 г.;
3.
сума от 13 206,85 лева обезщетение за забава за просрочени плащания за
периода от 16.06.2010 г. до 22.03.2018 г. включително, с уточнение в съдебно
заседание, че искането му в тази част е за наказателна лихва, основана на
клаузите на договора за кредит.
Пълномощникът на ответника оспорва иска с възражение
за настъпила погасителна давност на претендираните
вземания.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, прие за установено следното:
Между ищеца „П.и.б.“ АД *** и ответника М.П.И. бил
сключен договор за банков кредит от 20.11.2006 г.Съгласно договора, ищецът като
кредитор отпуснал на ответника кредитополучател кредит в размер на 24 000
лева, с цел на кредита „погасяване на съществуващи задължения и текущи битови
нужди“. В част VІ т. 11 от договора била уговорена лихва в размер на основния лихвен
процент, определен от БНБ, увеличен с надбавка от 5,30 пункта. Крайният срок за
погасяване на кредита бил 15.11.2014 г., съгласно т. 15 от договора. В точка 19
от договора било предвидено олихвяване на просрочени плащаниея
по кредита с договорения в раздел VІ т. 11 лихвен процент, плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва. Към договора за кредит бил приложен
погасителен план зая погасяване на кредита на 94
равни месечни погасителни вноски по 346,82 лева, първа погасителна вноска от
312,36 лева и последна погасителна вноска от 346,39 лева (л. 17-19). Отпуснатата
сума по кредита била усвоена от ответника. Тожва
обстоятелство по същество не се оспорва от ответника и се установява от съдебно-счетоводната
експертиза, след анализ от вещото лице на движението по разплащателната сметка
на кредитополучателя М.П.И.. От заключението на вещото лице е видно, че последната
погасителна вноска е била изплатена от ищеца на 17.05.2010 г., като след тази
дата не са извършвани плащания по кредита.
Банката кредитор е подала заявление за издаване на
заповед за изпълнение на основание чл. 417 т. 2 от ГПК на 23.03.2018 г., след
изтичане на срока за погасяване на кредита и настъпване на изискуемостта на
всички вземания по договора.
Така изложените обстоятелства обуславят следните
изводи на първоинстанционния съд:
Дължимата
главница и възражението за погасителна давност в частта му за главницата.
Съгласно чл. 430 ал. 1 от ТЗ, кредитополучателят по договора
за банков кредит се задължава да ползва
предоставената му сума по кредита съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. По смисъла на този член, срокът по кредита е този, с
изтичането на който заемателят е длъжен да върне
цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва. Ако междувременно не настъпи
предсрочна изискуемост на кредита, едва след изтичане на този срок вземането на
кредитора става изискуемо и започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД.
Правната уредба на договора за банков кредит дава възможност на страните да
уговорят връщане на кредита на периодични (анюитетни)
вноски, до пълното погасяване на задължението. Това обаче не превръща договора
за банков кредит в частта му за главницата в договор с отделни плащания със
самостоятелен характер, поради което не се определя по-ранен начален момент на давностния срок за отделните погасителни вноски. Това е
така, защото при договора за банков кредит с уговорени анюитетни
вноски, отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо
задължение на отделни части. Неизпълнението на задължението за погасяване на анюитетните вноски поражда право на банката кредитор да
обяви кредита за предсрочно изискуем на основание чл. 42 ал. 1 от Закона за
банките (отм., но в сила към датата на договора), съответно чл. 60 ал. 2 от
Закона за кредитните институции (в сила от 01.01.2007
г.), и тогава би започнала да тече погасителна давност. Но в конкретния случай
банката кредитор не е обявила кредита за предсрочна изискуем, а е предявила
претенциите си след настъпване на крайния срок за погасяване на кредит на
15.11.2014 г., съгласно точка 15 от договора (л. 11). С изтичането на този срок
настъпва изискуемостта на главницата по кредита. С изтичането на този срок, от
16.11.2014 г. започва да тече и давностният срок по
чл. 110 от ЗЗД за главницата по договора за кредит. Давността е прекъсната с
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 23.03.2018 г.
Поради това, възражението за погасяване на вземанията по кредита поради изтекла
давност е неоснователно в частта му за главницата по договора за кредит.
От
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на непогасената част
от главницата е 15 894,18 лева. По делото не са представени доказателства
за изплащането на тази сума или настъпването на други обстоятелства, обуславящи
погасяването на това вземане. Поради това съдът приема, че предявеният по реда
на чл. 422 от ГПК установителен иск с правно
основание чл. 430 ал. 1 от ТЗ е основателен в пълния му предявен размер. Върху
тази сума ответникът дължи заплащане на законна лихва от 23.03.2018 г. – датата
на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното
изплащане.
Дължимата лихва и възражението за погасителна давност в частта му за лихвата.
Претенцията на ищеца е за вземане за договорна лихва
по договора за кредит за периода 15.06.2010 г. – 15.11.2014 г. в размер на
3704,68 лева. Дължимостта на лихвата произтича от
разпоредбата на чл. 430 ал. 2 от ТЗ, обявяваща лихвата като задължителен елемент
от договора за банков кредит, и от т. 11 от договора за кредит от 20.11.2006 г.
С клаузата на точка 11 страните са уговорили дължима годишна лихва в размер на
основния лихвен процент на БНБ, увеличен с 5,30 пункта. От заключението на
вещото лице е видно, че размерът на дължимата договорна лихва за претендирания период е 3704,68 лева (л. 71).
Възражението на представителя на ответника М.П.И. за
погасяване на вземанията на кредита по давност е основателно в частта му за
претенцията за договорна лихва. Давностният срок за
лихвените плащания е 3 години, съгласно чл. 111 б. „в“ от ГПК. Лихвеният
период, за който е претенцията за договорна лихва, е 15.06.2010 г. – 15.11.2014
г. От края на лихвения период до предявяване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение на 23.03.2018 г. е изтекъл срок от 3 години 4 месеца и 8
дни. Поради това, съдът приема, че вземането за договорна лихва по договора за
кредит за лихвен период от 15.06.2010 г. до 15.11.2014 г. е погасено по
давност. Предявеният по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание чл. 430
ал. 2 от ТЗ следва да бъде отхвърлен поради погасяване на везмането
по давност.
По иска с
правно основание чл. 92 от ЗЗД в размер на 13 206,85 лева.
В исковата молба ищецът е формулиран претенцията си
като „обезщетение за забава на просрочените плащания“ за периода от 16.06.2010
г. до 22.03.2018 г. включително. В съдебно заседание на 05.12.2019 г.
пълномощникът на ищеца е уточнил, че претенцията му е за наказателна лихва въз
основа на клузите на договора за предоставения банков
кредит. Такава клауза се съдържа в точка 19 от договора, съгласно която
плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения в раздел VІ т. 11
лихвен процент, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва. В
съответствие с тази формулировка са направени изчисленията на вещото лице в
съдебно-счетоводната експертиза в тази ѝ част (стр. 4-5 от ССЕ, л. 71-72),
видно от поясненията на вещото лице в съдебно заседание на 05.12.2019 г. С
оглед на така определения начин на образуване на т.нар. „наказателна лихва“,
съдът приема, че клаузата има неустоечен характер по
смисъла на чл. 92 от ЗЗД. Така формулирана, тази клауза е нищожна. С нея
практически се кумулира плащане на законна лихва и
плащане на договорна лихва, като и в двата показателя взема участие като начин
на формиране на неустойката основният лихвен процент на БНБ: при договорната
лихва – основният лихвен процент и добавка от 5,30 пункта, а при законната
лихва – основният лихвен процент и добавка от 10 пункта, съгласно ПМС № 426 от
18.02.2014 г. По този начин неустойката се определя в двоен размер на основния
лихвен процент, плюс надбавка от 15,30 пункта. Според начина на формиране на
неустойката, съдът я намира за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави. Това
е основание на съда да отхвърли предявения иск по чл. 92 от ЗЗД за сумата от
13 206,85 лева като неоснователен.
Разноските по
делото.
Ищецът е направил разноски в общ размер 1562,23 лева в
заповедното и исковото производство. От тях ответникът М.П.И. следва да заплати
на ищеца „ПИБ“ АД, според уважената част от исковете, разноски в размер на 749,87
лева. Съдът определя в полза на ищеца юрисконсултско
възнаграждение в общ размер 450 лева, от които 150 лева за заповедното
производство и 300 лева за настоящото дело. Според уважената част от иска
ответникът следва да заплати юрисконсултско
възнаграждение в общ размер 216 лева.
В полза на ответника разноски не следва да се
присъждат, поради непредставяне на доказателства за такива.
Мотивиран от горното, съдът
Р
Е Ш И:
Признава за установено, че
М.П.И. дължи на „П.и.б.“ АД *** сумата от 15 894,18 лева (петнадесет
хиляди осемстотин деветдесет и четири лева и осемнадесет стотинки) неплатена част
от главница по договор за банков кредит от 20.11.2006 г., с настъпила
изискуемост на 15.11.2014 г. на основание т. 15 от договора, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение 23.03.2018 г. до окончателното изплащане.
Отхвърля предявения по
реда на чл. 422 от ГПК от „П.и.б.“ АД *** срещу М.П.И. установителен
иск с правно основание чл. 430 ал. 2 от ТЗ за признаване на дължимостта
на сума от 3704,68 лева неплатена договорна лихва по договор за банков кредит
за периода от 15.06.2010 г. до 15.11.2014 г., поради погасяване на вземането по
давност.
Отхвърля предявения по
реда на чл. 422 от ГПК от „П.и.б.“ АД *** срещу М.П.И. установителен
иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сума от 13 206,85 лева неустойка на
основание т. 19 от договора за кредит от 20.11.2006 г., като
неоснователен.
Осъжда М.П.И. да заплати
на „П.и.б.“ АД *** разноски в размер на 749,87 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 216 лева.
Решението подлежи на
обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: