РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София,
14.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 9927 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 56820 от 04.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 68699 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове от ищеца „Т.С.” ЕАД
срещу ответника В.Д.Е. за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1,
вр чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 от ТЗ, чл. 200 от ЗЗД, чл. 110,
ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че ответникът В.Д.Е. дължи на ищеца „Т.С.”
ЕАД сумата от 2550,23 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия
по договор за покупко-продажба за топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г.
до 30.04.2017 г., сумата в размер на 632,56 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за доставена топлинна
енергия за периода от 14.09.2016 г. до 30.08.2019 г., сумата в размер на 21,96
лева, представляваща припадаща се част от цената на услугата дялово
разпределение за периода от 01.08.2016 г. до 30.04.2017 г., и сумата от 5,95
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за припадащата се част от цената на услугата дялово разпределение за
периода от 30.09.2016 г. до 30.08.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 17.09.2019 г. по ч.гр.д. № 52137/2019 г. по
описа на СРС, II
ГО, 156-ти състав. С решението ищцовото дружество е осъдено на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК да заплати на ответника сумата в размер на 100,00 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
С Определение № 133182 от 26.06.2020
г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр.д. № 68699 по описа за 2019 г.
на СРС, II
ГО, 156-ти състав, първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата,
подадена от В.Д.Е. за изменение на Решение № 56820/04.03.2019 г. в частта за
разноските.
Решението на СРС е обжалвано с
въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Т.С.” ЕАД.
В жалбата се излагат съображения, че решението е необосновано и постановено при
съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Възразява се, че по
делото е била представена от ищеца като доказателство молба-декларация от
24.10.1994 г., с която ответникът моли за процесния имот да бъде открита партида
на негово име. Твърди се, че в отговора на исковата молба ответникът е направил
бланкови възражения срещу изложеното в исковата молба, а със становище от
15.01.2020 г. дружеството – ищец е поискало съдът да измени проекта си за
доклад по делото, инкорпориран в определение от 03.01.2020 г. Поддържа се, че съдът
се е намесил в състезателното начало, като е открил производство по чл. 193 от ГПК, което не е било поискано от ответника и което би било преклудирано в
първото по делото заседание. Подчертава се, че в проекта си за доклад по делото
съдът говори за направено доказателствено искане от ищеца, която неточност
възпрепятствала осъществяването на правото на защита на ищеца. Посочва се, че в
отговора на исковата молба ответникът е оспорил автентичността на
молбата-декларация, но не е направил доказателствени искания в тази насока.
Въпреки представеното от ищеца становище, съдът не е изразил мотиви в тази връзка
и не е допуснал изменение на доклада си, което съставлявало нарушение на
процесуалните правила. Поддържа се, че по делото са били представени и други
доказателства досежно наличието на облигационна връзка между страните –
протокол на общото събрание на етажните собственици, заедно със списък на
собствениците. Моли се за отмяна на решението на първоинстанционния съд и
уважаване на исковите претенции. Прави се искане за присъждане на сторените по
делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство – В.Д.Е., в който се излагат съображения за
неоснователност на депозираната жалба. Поддържа се, че въззивникът – ищец не е
успял да докаже наличието на възникнало облигационно правоотношение между
страните. Посочва се, че с отговора на исковата молба ответникът изрично е
оспорил твърдението на ищеца, че ответникът е собственик на процесния имот, и истинността
на представените с исковата молба документи, а по отношение на молбата –
декларация и във връзка с чл. 193 от ГПК е поискал представянето ѝ в
оригинал. Моли се въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено.
Третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД не е
взело становище по жалбата.
Срещу Определение № 133182 от 26.06.2020
г. е депозирана частна жалба от ответника в първоинстанционното производство - В.Д.Е..
В частната жалба се правят оплаквания, че във възражението по чл. 414 от ГПК са
били наведени обосновани доводи и възражения, които биха могли да се разгледат
в акта по същество, като именно възражението за липса на облигационно отношение
е било разгледано от районния съд. Отговорността за разноски в настоящия случай
се явявала санкция за неоснователно предизвикан спор. Посочва се, че
ангажирането на адвокатска помощ не винаги е свързано с липса на достатъчно
знания за извършване на определено действие, а е гаранция за защита на правата
на страната, която поради различни причини не е в състояние лично да следи за
хода на процеса и затова е натоварила адвокат. Моли се за отмяна на
определението по чл. 248 от ГПК и присъждане на разноски, сторени в заповедното
производство.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на частната жалба от „Т.С.” ЕАД или становище – от третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 от ТЗ, чл. 200 от ЗЗД, чл. 110, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът „Т.С.“ ЕАД
твърди, че на 10.09.2019 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу В.Д.Е. за сумата от 2550,23 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба за топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017
г., сумата в размер на 632,56 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за
периода от 14.09.2016 г. до 30.08.2019 г., сумата в размер на 21,96 лева,
представляваща цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2017 г., и сумата от 5,95 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за услугата дялово
разпределение за периода от 30.09.2016 г. до 30.08.2019 г. за топлоснабден имот
– апартамент, намиращ се на адрес: гр. София, ж.к. „******”, бл. ********с аб.
№ 293756. Твърди се, че ответникът е
подал възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 52137/2019 г. по
описа на СРС, II ГО,
156-ти състав, като на ищеца е даден 1-месечен срок да предяви иск за
установяване на вземането. Поддържа се, че ответникът на основание чл.
153, ал. 1 от ЗЕ е клиент на топлинна енергия за битови нужди за
следния топлоснабден имот - апартамент, намиращ се на адрес: гр. София, ж.к. „******”,
бл. *****, ап. 69. Посочва се, че съгласно чл.
150 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при
публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С."
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като за процесния период са
били в сила общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София,
одобрени с решение от 2016 г. на ДКЕВР и публикувани във вестник „Монитор”, в
сила от 10.07.2016 г. Релевирани са съображения, че в раздел IX от ОУ
от 2016 г. – „Заплащане на ТЕ и услугата дялово
разпределение” - чл. 31, ал. 1, са определени редът и срокът, по които
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия, а именно: в 45-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. След изтичането на последния ден от срока, ответникът
е изпаднал в забава за тази сума. Поддържа се, че ответникът е използвал
доставената от дружеството топлинна енергия, както и че ищецът ежемесечно за процесния
отоплителен период е удостоверявал публикуването на данните за дължимите суми на
интернет страницата си в присъствието на нотариус, като са били съставяни
констативни протоколи, удостоверяващи явяването на нотариус и извършваните
действия по публикуване на данните. Твърди се, че ответникът не е погасил
задълженията си.
Със заявление вх. № 3066380/10.09.2019
г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В.Д.Е. за процесните суми. На 17.09.2019 г. по ч.гр.д. №
52137/2019 г. по описа на СРС, II
ГО,
156-ти състав е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за посочените в заявлението суми, а именно: 2550,23 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба за топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017
г.; 632,56 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от 14.09.2016
г. до 30.08.2019 г.; 21,96 лева, представляваща цената на услугата дялово
разпределение за периода от 01.08.2016 г. до 30.04.2017 г.; 5,95 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за цената на услугата дялово разпределение за периода от 30.09.2016
г. до 30.08.2019 г. Ответникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК.
Съобщението за възможността за предявяване на установителен иск е връчено на ищеца
на 30.10.2019 г. Исковата молба е подадена на 28.11.2016 г. (в срока
по чл. 415, ал. 4 от ГПК).
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
оспорил наличието на облигационна връзка с ищеца. Ответникът изрично е
възразил, че не е битов клиент, като е оспорил, че не е бил собственик или титуляр
на ограничено вещно право на ползване върху имота. С отговора на исковата молба
в Раздел IV, т.
3 е оспорена истинността и автентичността на молбата – декларация от 26.10.1994
г., представена в копие с исковата молба, като е поискано ищецът да бъде
задължен да представи оспорения документ в оригинал, както и да се даде
възможност за ангажиране на нови доказателствени искания, ако ищецът заяви, че
ще се ползва от молбата – декларация.
С Определение № 281/03.01.2020 г.,
постановено по реда на чл. 140 от ГПК, на ищеца е било указано в едноседмичен
срок от съобщението да заяви дали ще се ползва от оспорената молба-декларация и
е бил задължен на основание чл. 183 от ГПК да я представи в оригинал в същия
срок в случай, че заяви, че ще се ползва от нея.
Със становище от 15.01.2020 г. ищцовото
дружество е заявило, че ще се ползва от молбата – декларация, като е възразило,
че оспорването на документа в отговора на исковата молба не е конкретизирано –
не ставало ясно дали се оспорва съдържанието, датирането или произхода на
волеизявлението. Изложени са твърдения, че тъй като ставало въпрос за
неконкретизирано искане, не следвало да се открива процедура по чл. 193 от ГПК
и искането било обхванато от процесуална преклузия.
С протоколно определение от 13.02.2020
г. първоинстанционният съд е изключил на основание чл. 183 от ГПК от
доказателствата по делото молбата – декларация от 26.10.1994 г.
От представените по делото писмени
доказателства е видно, че на 29.07.2015 г. ищецът и третото лице-помагач „Т.С.” ЕOOД са сключили договор за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между клиентите в сгради етажна
- собственост или в сгради с повече от един клиент в гр. София.
От представеното по делото копие от
протокол от събрание на етажните собственици е видно, че Общото събрание на
етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ж.к. „******”, бл. *****,
е взело решение за сключване на договор с „Т.С.” ЕООД за извършване на услугата
индивидуално разпределяне на топлинната енергия по апартаменти. В списъка на
етажните собственици под № 6 фигурира името на ответника с отбелязване на
процесния абонатен номер.
Представени са писма от Заместник –
кмета на Район „******” – Столична община и Директора на Дирекция
„Инвестиционно отчуждаване” – Столична община, в които е посочено, че в базата
данни на учрежденията не е налице информация досежно правото на собственост
върху процесния имот.
По делото са представени констативни
протоколи за публикуване на интернет страницата на „Т.С.” ЕАД на данни за
дължими суми, съобщения към фактури и копие от общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
По делото са изготвени и приети
заключения от съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза. От тях се
установява, че сумите за исковия период са начислени съгласно действащата
нормативна уредба и че няма данни за извършено плащане.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Отношенията между доставчиците и потребителите
на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ. Съгласно
уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на
топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди.
Според действалата нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ към процесния период „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, като
са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ.
Следователно посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти
на топлинна енергия за битови нужди са собствениците и титулярите на вещно
право на ползване върху имота. В това си качество те са клиенти на топлинна
енергия и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди, тоест дължат заплащане
на цената на доставената топлинна енергия.
В депозирания в срока по чл. 131 от ГПК
отговор на исковата молба ответникът изрично е възразил, че липсват
облигационни правоотношения между страните по спора, каквото правоотношение възниква
между доставчика на топлинна енергия и клиента на същата, и че ответникът не
притежава качеството „битов клиент“, тъй като не е собственик или носител на
вещни права върху процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
от ГПК и разпределената доказателствената тежест по спора ищецът „Т.С.” ЕАД е
следвало да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че е налице
облигационна връзка между страните, а оттам – че ответникът е клиент на
топлинна енергия и в този смисъл е или титуляр на правото на собственост, или носител
на вещно право на ползване върху процесния имот.
Въззивният състав счита, че
първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че по делото не са
ангажирани достатъчно доказателства, че ответникът е бил титуляр на правото на
собственост или на вещно право на ползване върху недвижимия имот през процесния
период. Видно от копието на протокола от общото събрание на етажните
собственици процесният имот се намира в топлоснабдена сграда. Обстоятелството,
че дадено лице се води титуляр на партида при ищцовото дружество не го прави
клиент на топлинна енергия. Нещо повече, списъкът на етажните собственици не
съставлява официален документ, годен да замести титул за собственост, а оттам –
чрез него не може да се проведе пълно и главно доказване на собствеността върху
процесния имот. Посоченият документ съставлява косвено доказателство, което
може да служи само като индиция, но за доказване на исковата претенция е
необходимо да бъде подкрепено и от други доказателства, каквито ищецът не е
ангажирал. В тази връзка представените по делото писма от Заместник – кмета на
Район „******” – Столична община и Директора на Дирекция „Инвестиционно
отчуждаване” – Столична община не могат да се ценят като източници на каквато и
да е информация за релевантни по делото факти и обстоятелства, тъй като в тях е
посочено, че при съответните учреждения не са налице данни досежно собствеността
върху процесния имот.
Що се отнася до оплаквания във
въззивната жалба досежно изключването на основание чл. 183 от ГПК на молбата –
декларация от 26.10.1994 г. от доказателствената маса, въззивният съд счита
същите за неоснователни. Въззивният съд не се съгласява с твърдението, че в
отговора на исковата молба са направени бланкови възражения срещу изложеното в
исковата молба, в т.ч. и досежно молбата – декларация. Видно от съдържанието на
отговора на исковата молба ответникът е оспорил автентичността и истинността на
молбата – декларация, като е навел твърдението, че ответникът не е подписал
молбата – декларация и не е съставил ръкописния текст в нея. Изрично ответникът
е поискал задължаването на ищеца да представи същата в оригинал. Макар да не са
били посочени правните основания на направените оспорвания и искания чрез
цитиране на разпоредбите на процесуалния закон, видно от съдържанието им
непротиворечиво става въпрос за искания по чл. 183 и чл. 193 от ГПК. В този
смисъл, въззивният съд не счита, че СРС е нарушил състезателното начало. Напротив,
с оглед направените оспорвания и доказателствени искания, съдът е приложил
релевантните законови текстове и с определението си по чл. 140 от ГПК е дал
надлежните указания на страните. За пълнота въззивният съд посочва, че по
принцип искане за откриване на процедура по чл. 193 от ГПК, направено с
отговора на исковата молба, не се явява преклудирано, доколкото документът,
който се оспорва, е представен за пръв път с исковата молба, а хронологически
следващото процесуално действие е именно подаването на отговора на исковата
молба, с което най-рано може да се оспори документа. Въззивният съд не се
съгласява и с оплакването в жалбата, че въпреки представеното от ищеца
становище, съдът не е изразил мотиви в тази насока и не е допуснал изменение на
доклада си, което съставлявало нарушение на процесуалните правила. Видно от
съдържанието на определението по чл. 140 от ГПК съдът е дал указания на ищеца в
едноседмичен срок от съобщението да заяви дали ще се ползва от
молбата-декларация като доказателство, в който случай в същия срок да представи
молбата в оригинал. В становището си ищецът изрично е заявил, че ще се ползва
от документа, но не е представил същия в оригинал, поради което указанията на
съда не са били изпълнени в цялост в дадения срок и съдът правилно е приложил
законовите последици на чл. 183, ал. 1, изр. 2 от ГПК, като е изложил мотивите
си в протоколно определение от 13.02.2020 г. Що се отнася до релевираното с
жалбата оплакване, че поради допусната неточност в проекта за доклад по делото,
в което съдът говори за направено доказателствено искане от ищеца, е било
възпрепятствано осъществяването на правото на защита на ищеца, въззивният съд
отбелязва, че същото е несъстоятелно. Видно от съдържанието на мотивите и
диспозитива на определението по чл. 140 от ГПК, обективиращ проекта за доклад
по делото, съдът е допуснал техническа грешка. Същата не може да доведе до
ограничаване възможността на страната да упражни правото си на защита, тъй като
в диспозитивната част на определението по ясен и недвусмислен начин са
формулирани указанията към страните. Нещо повече, видно от последвалото
процесуално поведение на ищеца, същият е разбрал съдържанието на дадените от
съда указания, поради което допуснатата техническа грешка не е възпрепятствала
участието му в процеса.
С оглед изложеното настоящият състав
приема, че въззиваемия – ответник е нямал качеството на клиент на топлинна
енергия по смисъла на закона през процесния период, че същият не е бил в
договорни отношения за продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия с ищцовото дружество в исковия период и относно процесния имот, и че в
неговия патримониум не е възникнало задължение за заплащане на цената на
топлинната енергия, доставяна до имота през това време, и на услугата дялово
разпределение.
Предвид липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ответника да отговаря за задължения по ЗЕ,
предявените искове за заплащане на главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. и за цената на услугата
„дялово разпределение” за периода 01.08.2016 г. до 30.04.2017 г. се явяват неоснователни
и като такива правилно са били отхвърлени с първоинстанционото решение. В
качеството им на акцесорни вземания, СРС правилно е отхвърлил и претенциите за
обезщетение за забава върху двете главници, тъй като дължимостта на акцесорното
задължение се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо
главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е
изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не се доказа.
Що се отнася до депозираната частна
жалба, съдът счита същата за редовна и допустима, като подадена
в срок и от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт. Разглеждана по същество същата се явява неоснователна. Въззивният съд се
съгласява с изводите на първоинстанционния съд, че подаденото от страна на
ответника възражение по чл. 414 от ГПК в заповедното производство се явява бланкетно,
поради което не обуславя ангажирането на отговорност за разноски. С получаването
на препис от заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК длъжникът по заповедното
производство получава и образец на възражение по чл. 414 от ГПК, което може да
попълни лично и бланкетно да възрази срещу издадената заповед, като това ще му
осигури достатъчна защита на този етап от производството. Видно от данните по
делото, същото не се характеризира с правна или фактическа сложност, за да е
било необходимо ангажирането на адвокатска защита още на този етап, нито поради
липса
на достатъчно знания за извършване на определено действие, нито защото страната
не е била в състояние лично да следи за хода на процеса (обстоятелство, за
което няма данни по делото). Неоснователно е възражението в жалбата, че
възражението по чл. 414 от ГПК не било бланкетно, а един от доводите бил
разгледан от съда в решението му по същество. Видно от обема и съдържанието на
текста на възражението, изложените в него съображенията не се характеризират с
някаква конкретника във връзка с образуваното заповедно производство и не
съдържат анализ, съпроводен с побробно изброяване на доводи. С оглед източника
и характера на вземанията и множеството гражданскоправни спорове от този вид, в
настоящия случай е било направено еднотипно възражение, като един от доводите,
поддържан и впоследствие в хода на исковото производство, който се релевира често
по този вид спорове, е бил разгледан и счетен за основателен и от съда при
крайния му акт.
Поради съвпадение на крайните изводи
на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, първоинстанционното
решение и определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, следва да бъдат
потвърдени.
При този изход на делото в полза на въззиваемата
страна - ответник не следва да се присъждат разноски, тъй като същият претендира
единствено разноски в размер на 15,00 лева за внесена държавна такса за
подадената частна жалба срещу Определение № 133182 от 26.06.2020 г., което
подлежи на потвърждаване като правилно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 56820 от
04.03.2019 г., постановено по гр.д. № 68699 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 133182 от
26.06.2020 г. , постановено по гр.д. № 68699 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 156-ти състав.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД в качеството му на трето
лице-помагач, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.