Р Е
Ш Е Н
И Е №…...
Гр. София, 15.06.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на осемнадесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Роси Михайлова
при секретаря Ирина Василева, като разгледа
докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 2255 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С
решение № 295676 от 06.12.2019 г. на СРС, 157 с - в, по гр. д. № 40946/2019 г. е признато за установено, на
основание чл.
439 ГПК, вр. чл.79, ал.1, предл.1
ЗЗД, по предявения от Р.С.Д., ЕГН: **********, че „Б.Е." ООД, ЕИК ******* няма право на принудително
изпълнение за сумата от общо сумата 394, 89 лв., в това число - 140, 64 лв. – главница, 109, 25 лв. - законна лихва за периода
29.11.2011 г. – 15.07.2019 г. и 145 лв. - разноски за държавна такса или за които в полза на
„Мобилтел" ЕАД е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д.
№
51859/11 г. на СРС, 42 с-в, вземанията по който са
прехвърлени на ответника по силата на договор за цесия, сключен на
13.12.2018 г. С решението ответникът е осъден за заплащане
на разноски.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ответника „Б.Е.“
ООД с доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на
материалния и процесуален закон. Оспорва се извода на СРС, че искът е
основателен поради погасяване на вземането по давност и неизвършване на
изпълнителни действия от страна на взискателя. Ответникът
се позовава на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като поддържа, че
до момента на постановяването на това ТР, с което се обявяват за изгубили сила
постановките на ППВС № 3/1980 г. по отношение прекъсването на давността,
давност не е текла за вземането докато трае изпълнителния процес по силата на посоченото по - горе
постановление. Поддържа, че то е било приложимо до момента на постановяването
на ТР № 2/2015 г., като се позовава на практика на ВКС по въпроса и твърди, че погасителна
давност за вземането не е текла до 26.06.2015 г. Поддържа, че СРС необосновано
не е обсъдил възраженията на ответника основани на посочената практика. Излага
съображения, че за периода от постановяване на съдебното решение до приключване
на съдебното дирене пред СРС давността за вземането не е изтекла, поради което
искът незаконосъобразно е приет за основателен. Моли обжалваното решение да
бъде отменено, а претенцията - отхвърлена изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемият - ищцата Р.С.Д., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен
отговор по реда на чл. 263 ГПК. Правилно СРС е приел, че от момента на издаване
на изпълнителния лист на 01.02.2012 г. до образуването на изпълнителното дело №
1073/2019 г. на 29.05.2019 г., за период от близа 7 години, давността е текла, поради
което е изтекъл както 3 - годишния, така и 5 - годишния давностен
срок за вземанията. Изпълнителното производство е образувано след изтичане на
давността, поради което основателно СРС е приел, че не може да се осъществи
принудително изпълнение за процесните вземания. Правилно съдът е заключил, че
преди делото от 2019 г. не е образувано друго изпълнително производство. Моли
да се потвърди решението. Претендира разноски.
Съдът
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е
обвързан от посоченото в жалбите, като следи и без довод за нарушения на
императивните материалноправни норми. При
постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че между „Мобилтел"
ЕАД и ищеца е сключен договор, по силата на който за ищеца са възникнали
задължения за плащане на сумата от общо 394, 89 лв., в това число 140,
64 лв. главница, 109, 25 лв. - законна лихва за периода 29.11.2011 г. -
15.07.2019 г. и сумата 145 лв. разноски за държавна такса, за които в полза на
„Мобилтел" ЕАД е издаден изпълнителен лист на 01.02.2012 г. по ч. гр. д. №
51859/11 г. на СРС, 42 с-в. От доказателствата се установява освен това,
че вземанията по изпълнителния лист са
прехвърлени първоначално с договор за цесия от 21.12.2017 г. на „С. Г.К.“ ООД,
а от това дружество,- с договор за цесия от 13.12.2018 г., на „Б.Е.“ ООД,
ответник по спора.
По посочения изпълнителен лист последният кредитор е образувал изпълнително
дело № 20198600401073/2019 г. на ЧСИ В.М., № 860 на КЧСИ с молба от 29.05.2019
г.
По
съществото на спора по реда на въззивната проверка, като съобрази възраженията
на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното:
Както основателно сочи и СРС, разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа
на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да
се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото
право (погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане,
прихващане и др.).
По делото е безспорно обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден въз основа
на влязла в сила заповед за
изпълнение, в хипотезата на чл.
416
ГПК. На основание
последната норма, във връзка с чл.
404, т. 1 ГПК, влязлата в сила
заповед за изпълнение е основание за издаване на
изпълнителен лист.
Според ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите
за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила,
за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези
съображения съдът намира, че разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира
приложение и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се провежда, какъвто е и процесния случай.
В случая ищецът релевира
довод, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя
по прекъсване течението на давността след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, правата на ответника за изпълнение относно вземането
са се погасили по давност още преди образуване на изпълнителното производство.
По
този въпрос настоящият състав намира следното :
По сега действащата уредба подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение
не е самостоятелно основание за прекъсване
на давността по смисъла на
чл. 116, б. „в“ ЗЗД, тъй като по действащия ГПК, заповедното производство е уредено като част от изпълнителния процес.
Влязлата в сила
заповед, поради неподаване на възражение
в срока по чл. 414 ГПК, е основание за прекъсване на
давността по отношение на заявеното
вземане по силата на чл.
116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице
конклудентно признаване на вземането по
издадената заповед. След
влизане в сила на заповед за изпълнение, установеното в нея вземане става ликвидно,
а именно безспорно установено по основание
и размер. Този ефект настъпва по силата презумпцията, че липсата на оспорване
от страна на длъжника по
заявеното вземане от кредитора,
съставлява признание на вземането, поради
което същото се приема за
безспорно установено, както е заявено. Влязлата в сила заповед за изпълнение е изпълнително основание,
има изпълнителна сила и преклудира всички възражения на ответника, свързани със съществуване на вземането.
Следователно, тя се ползва
със стабилитет и спор между същите
страни на същото основание
е недопустим. Изброените правни последици приравняват влязлата в сила
заповед на силата
на пресъдено нещо, с изключение на правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна последица, характерна за влязлото в сила
решение, изрично предвидена
в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Ето защо въззивният съд приема, че
влязлата в сила заповед за изпълнение
е прекъснала давността и новата давност за вземанията,
според нормата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД, е започнала да тече отново
най - рано от датата на влизането в сила,
както приема и СРС.
В заключение въззивният съд споделя изводите на СРС, че с влизане в сила на
заповедта за изпълнение, най - късно на 01.02.2012 г., (датата на издаване на
изпълнителния лист) давността е прекъсната и от тази дата, до датата, на която
е образувано изпълнително дело № 1073/2019 г. - 29.05.2019 г., са изтекли както
три години, така и пет години, необходими за погасяване на вземанията, ако се
приеме, че влязлата в сила заповед има последиците на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Предвид изложеното, обосновано СРС е направил извод, че процесните вземания
са погасени по давност към момента на подаването на молбата за образуване на
изпълнително дело № 20198600401073/2019 г. на ЧСИ В.М., № 860 на КЧСИ на
29.05.2019 г.
Съдът намира за изцяло ирелевантни за спора
доводите на ответника изложени в жалба относно тълкуване на прекъсването на давностните срокове, дадено в ППВС № 3/18.11.1980 г. и последващото тълкуване на прекъсването на давността, дадено
в ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото разликата в двете тълкувания
касаят въпроса за течението на давността след подаването на молбата за
образуване на изпълнителното производство и в рамките на изпълнителния процес. В
случая давността за вземанията е изтекла поради непредприемане на действия от
страна на кредитора по събиране на вземането много преди датата на подаване на молбата за образуване на изпълнителното
производство. Понеже изпълнителният процес е образуван след изтичане на давностния срок за вземанията, изпълнителните действия
извършени по този процес не могат да се приемат за валидно извършени и не
прекъсват давностния срок по смисъла на чл. 116, б.
„в“ ЗЗД - този срок вече е изтекъл към момента на извършването им.
Въззивният състав споделя и изводите на СРС, че в производството
не са ангажирани доказателства, нито са направени твърдения от ответника за
периода от влизане в сила на заповедта за изпълнение 01.02.2012 г. до
образуване на изпълнителното производство на 29.05.2019 г. да са
предприемани действия, с които да е
прекъсната давността по смисъла на чл. 116 ЗЗД.
По тези съображения съдът споделя решаващия извод на
СРС за основателност на исковете за установяване на недължимостта
на процесните суми по чл. 439 ГПК - поради изтичане на давността за вземанията.
Доколкото мотивите на СГС изцяло съвпадат с тези на
СРС, решението следва да се потвърди, както е постановено, включително в частта
по присъдените в полза на ищеца разноски, съобразени с доказателствата за направени
разноски и резултата от спора.
По
разноските пред СГС :
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ищец, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В нейна полза съдът присъжда разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв., за които има данни, че са реално
заплатени.
Воден от горното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 295676 от 06.12.2019 г. на СРС, 157 с - в,
по гр. д. № 40946/2019 г.
ОСЪЖДА „Б.Е."
ООД, ЕИК *******, със съдебен адрес ***, чрез
адв. В., да заплати на Р.С.Д., ЕГН:
**********, с адрес ***, офис 8, чрез адв. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 360 лв.- адвокатско възнаграждение
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.