РЕШЕНИЕ
№ 218
гр. Бургас, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20252100500174 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по
въззивната жалба на „Таг сървисис“ ЕООД, ЕИК ********* против решение
№ 2266 от 04.11.2024 г. по гр.д.4365/2024 г. по описа на РС Бургас, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на К. Д. А. от ***, сумата от 933 лв,
представляваща брутното трудово възнаграждение на ищеца А. за м. май 2024
г., дължимо на основание Трудов договор № 7/23.11.2017 г., изменен с
допълнително споразумение от 29.12.2023 г., ведно с обезщетение в размер на
законната лихва за забавено плащане на главницата, начиная от подаване на
исковата молба - 28.06.2024 г., до окончателното й изплащане; и деловодни
разноски в размер на 500 лв; както и да заплати на основание чл.78, ал., ГПК
на Районен съд-Бургас държавна такса в размер от 50 лв.
Твърди се, че обжалваното решение е постановено при допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и че е
неправилно.
Отново са изложени възражения против твърденията в исковата си
молба за наличието на трудово правоотношение между страните по силата на
трудов договор № 3 от 22.11.2017 г., на основание на който му се дължи от
работодателя основно месечно възнаграждение в размер на 710 лв., който
размер впоследствие е изменян. Оспорено е и твърдението, че за процесния
м.май 2024 г. се дължи възнаграждение от 933 лв., което не е изплатено.
Въззивникът твърди, че своевременно е оспорил представените
доказателства по съображения, че представените трудови договори и
1
споразумения към тях са неавтентични и подписите не са на сочените лица.
Поискал е да се представят оригиналите и да се открие производство по
чл.193 ГПК за оспорването им. Твърди се, че въпреки исканията и изричното
изявление на ищеца че ще се ползва от представените документи съдът не е
открил производство по чл.193 от ГПК.
Изложени са твърдения, че справката по чл.62 ал.5 от КТ и
служебната справка за трудови договори отс19.09.2024 г. не доказва
наличието на валидно сключен трудов договор, тъй като справката
установява, че датата на генерирането й е имало подадено заявление за
регистриране на трудов договор, но не и за реално сключен такъв, а
служебната справка не установява, че ищецът действително е полагал труд в
ответното дружество. Твърди се, че за през процесния период ищецът има
трудов договор с друг работодател, а претендира заплащане на
възнаграждение за целия м.май.
Изложени са оплаквания, че неправилно е присъдено брутно
възнаграждение, а не нетно - след съответните удръжки. Работодателят дължи
съответните отчисления за ДОД и те не се дължат на работника - те са
задължение към държавата и размерът следва да бъде приспаднат от
трудовото възнаграждение. Претендира се за отмяна на обжалваното решение.
Няма искания по доказателствата.
В законовия срок въззиваемият–ищец К. Д. А. е подал отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Твърди се, че съдът
всеобхватно е преценил всички доказателства по делото. Сочи се, че от
събраните доказателства се установява, че между страните е бил налице
трудов договор преди възникване на правния спор като работодателят -
ответник с ясно съзнание е внасял дължимите публични вземания ,
осигуровки и данъци. Твърди се, че въззивникът не е провел насрещно
доказване, че е изплатил дължимото възнаграждение, доколкото получаването
на възнаграждението се удостоверява с подпис във ведомост както и срещу
разписка - съобразно цитирана практика на ВКС, какъвто писмен акт не е
установен по делото. Излагат се твърдения, че не е установено и начало на
писмено доказателство за извършено плащане.
Претендира се въззивната жалба да бъде оставена без уважение, да
се потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно и да се
присъдят на въззиваемия разноските по делото.
Също не са ангажирани нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена е от легитимирано лице, в предвидения
от закона срок, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което е
допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд образувано по
исковата молба на К. Д. А. от *** против „Таг сървисис“ ЕООД за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 933 лв, представляваща
неплатено трудово възнаграждение за периода 01.05.2024 г. – 31.05.2024 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване
на иска до окончателното изплащане на главницата. Изложени са твърдения,
че за процесния период между страните е налице трудово правоотношение, по
което ищецът е полагал труд за ответното дружество като „моряк - моторист“.
2
Твърди се, че след неколкократно изменение на трудовото възнаграждение по
трудовия договор, съгласно последното изменение на трудовия договор от
29.12.2023 г. уговореното между страните основно месечно възнаграждение е
933 лв, платимо на 25-о число на месеца. Твърди се, че за периода от
01.05.2024 г. до 31.05.2024 г. ищецът е полагал труд на работното си място, но
ответникът не му е изплатил дължимото за това трудово възнаграждение нито
на уговорената дата , нито до момента на завеждане на иска. Претендират се
законна лихва начиная от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, както и съдебни разноски.
Предявените искове са с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86
от ЗЗД.
В законовия срок ответникът е представил писмен отговор на
исковата молба, с който е оспорил исковете като неоснователени. Сочи се , че
документацията във връзка с функционирането на дружеството е
предоставена на счетоводна кантора „ДФК акаунт“ ЕООД, от офисите на
която, при проведени процесуално-следствени действия през м.май 2024 г. са
били иззети счетоводните документи на „Таг сървисис“ ЕООД, в т.ч. и
трудовите досиета и компютърните данни. Твърди се, че по тази причина към
момента е неясно кои са работниците в дружеството, какви длъжности са
заемали и с какви възнаграждения. Приложените към исковата молба
документи са оспорени като неавтентични и неистински. Поискано е ищецът
да представи оригиналите на същите. Поискано е по чл.193 от ГПК да се
открие производство по оспорване на трудовия договор и приложените
заповеди за едностранно увеличение на възнаграждението. Направено е и
възражение за неоснователност на претенцията поради извършено плащане в
брой на претендираното възнаграждение за м.май. Оспорва се и дължимостта
на сумата от 933 лв, тъй като работодателят дължи нетното възнаграждение на
работника.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил
предявените искове като е приел, че събраните по делото доказателства
установяват наличието на трудово правоотношение между страните,
полагането на труд от ищеца в процесния период, както и уговорен размер на
трудовото възнаграждение - 933 лв. Съдът е приел за недоказано
възражението на ответника, че е изплатил на ищеца трудовото
възнаграждение за м. май 2024 г.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира
следното:
Въззивният съд счита, че първоинстанционният съд е изяснил спора
от фактическа страна, като споделя изложените от районния съд мотиви и
правните му изводи, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към
тях.
В допълнение на горното и във връзка с наведените във въззивната
жалба възражения, следва да се добави следното:
Неоснователно е твърдението на въззивника за неправилност на
обжалваното решение, поради допуснати от районния съд съществени
нарушения на процесуалните правила. Действително съдът не е открил
3
производство по чл. 193 от ГПК, нито е задължил ищеца да представи
оригиналите на приложените към исковата молба писмени доказателства, но
това не е довело до неизясняване на спора от фактическа страна, нито до
неправилен краен извод по съществото на спора, тъй като по делото са налице
и други доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че през процесния
период страните са били в трудово възражението по силата на сключения
между тях трудов договор от 23.11.2017 г., а именно справка за приети
уведомления по чл.62, ал.5 от КТ, показанията на разпитания по делото
свидетел, както и изготвената от БРС служебна справка за трудови договори
на ищеца.
Неоснователно е и оплакването на въззивника, че не е доказано
реалното полагане на труд от ищеца през процесния период, тъй като това се
установява от събраните по делото свидетелски показания.
Същевременно въззивникът - ответник в първоинстанционното
производство не е доказал твърдението си, че претендираното трудово
възнаграждение за м.май 2024 г. е било платено на ищеца в брой (по делото не
са представени никакви доказателства в тази насока), поради което изводът на
районния съд и в тази насока е правилен.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че неправилно на
ищеца е присъдено брутно, а не нетно трудово възнаграждение. Действително
от полагащото се на работника брутно трудово възнаграждение работодателят
следва да извърши удръжки за данък върху общия доход и осигурителни
вноски, но за правилността на съдебното решение е достатъчно в него изрично
да е посочено дали на работника се присъжда брутно или нетно
възнаграждение, както е сторено в настоящия случай, а след това при
изпълнение на решението работодателят (в случай на доброволно изпълнение)
или съдебният изпълнител (при принудително изпълнение) следва да
приспадне от присъденото брутно възнаграждение дължимите суми за ДОД и
за осигурителни вноски и да изплати на работника нетния размер на
трудовото възнаграждение.
По изложените съображения съдът намира предявените искове да
основателни и доказани.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на
първоинстанционния съд, към които въззивният съд препраща на основание
чл.272 ГПК.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивното
дружество следва да заплати на въззиваемия сумата от 500 лв,
представляваща направените от него разноски във въззивната инстанция -
платено адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на това
възнаграждение е неоснователно, тъй като адвокатският хонорар на
процесуалния представител на въззиваемия не надвишава значително
минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение и не са налице основания за неговото
намаляване.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2266/04.11.2024 г. по гр.д.4365/2024 г.
по описа на PC-Бургас.
ОСЪЖДА „ТАГ Сървисис“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на К.
Д. А. с ЕГН **********, деловодни разноски за въззивното производство в
размер на 500 лв (петстотин лева).
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5