Решение по дело №172/2018 на Окръжен съд - Враца

Р Е Ш Е Н И Е № 181

 

гр. ВРАЦА,  14.06.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Врачанският окръжен съд гражданско отделение в публичното заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

Председател:НАДЯ ПЕЛОВСКА

    Членове:РЕНАТА МИШОНОВА-ХАЛЬОВА

                           мл.с. ВЕСЕЛИНА ПАВЛОВА

              

в присъствието на: секретар Христина Цекова

като разгледа докладваното  от съдията Пеловска              

в.гр. дело N 172         по описа за 2018  год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Въззивното производство е образувано въз основа на подадена от И.Х.К. и Т.И.П. ***, въззивна жалба против решение №52/19.02.2018г.на Районен съд-Бяла Слатина, постановено по гр.дело №1511/2017г., с което е уважен предявеният от С.Х.К. против жалбоподателя И.К. установителен иск за собственост и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен частично констативния нотариален акт за собственост на същия жалбоподател. Решението на РС-Враца се обжалва и в частта му, с която като последица от уважаването на иска, жалбоподателят К. е бил осъден да заплати на ищцата направените в първоинстанционното производство деловодни разноски.

На първо място в жалбата се излагат оплаквания, че районният съд е приел за разглеждане нередовна искова молба. Поддържа се, че в исковата молба ищцата не е изложила твърдения защо приема, че ответника К. не е придобил имота по давност, като липсата на тези твърдения е съставлявало основание за оставяне на молбата без движение. Сочи се, че съобразно изискванията на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС този недостатък следва да бъде отстранен от въззивната инстанция.

На второ място жалбоподателите поддържат, че районният съд е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства, като необосновано е дал вяра на показанията на ищцовите свидетели, макар те да са противоположни на показанията на свидетелите на ответника и на са вътрешно противоречиви. Поддържа се, че показанията на свидетелите на ищцата е следвало да се ценят съобразно разпоредбата на чл.172 от ГПК и да не им се дава вяра. Според жалбоподателите, събраните по делото доказателства не само не разколебават, но и потвърждават доказателствената сила на нотариалния акт, с който те се легитимират като собственици на имота.

На следващо място в жалбата се излагат доводи, че тъй като процесния имот е придобит от жалбоподателите в режим на СИО, жалбоподателката Т.П. се явява необходим другар на жалбоподателя И.К. и макар да не е взела участие в първоинстанционното производство, има самостоятелно право на жалба на основание чл.265 от ГПК и т.17 от ТР №1/04.01.2001г.на ВКС по д.№1/2000г. При тези твърдения се иска конституирането на П. като жалбоподател във въззивното производство, както и събирането на доказателства по нейно искане с условията на чл.266, ал.2, т.3 и на чл.266, ал.3 от ГПК. Доказателствата, чието събиране се иска, са за разпит на св.В.Ц., с оглед установяване владението на жалбоподателите върху имота, както и за назначаването на техническа експертиза, която да установи извършвали ли са в имота основни ремонти, реконструкции и преустройства през последните години и в какво се изразяват те.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответницата по жалбата е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва. Развиват се доводи, че жалбоподателят И.К. не е доказал придобиването на имота по давност, тъй като не е доказал, че е установил 10 годишно владение върху идеалните части, собственост на ищцата С.К., и то по явно демонстриран начин, отблъсквайки собственото й владение. По отношение на доказателствените искания на жалбоподателите се сочи, че същите са преклудирани, а исканата техническа експертиза се явява и неотносима към производството. Настоява се за потвърждаване на обжалваното решение и  присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на жалбата, съдът констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежни страни и срещу обжалваем съдебен акт. Вземайки предвид представеното към жалбата копие от удостоверение за сключен граждански брак, съдът намира, че жалбоподателката Т.И.П. разполага с право на жалба, макар да не е участвала в производството пред районния съд. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №3/2016г. от 29.06.2017г. на ОСГК на ВКС по т.дело №3/2016г. съпрузите жалбоподатели се явяват необходими, но не и задължителни другари по предявения срещу единия от тях иск за собственост на имот, придобит в режим на СИО. Доколкото другарството е необходимо, а не задължително, предявяването на иска съвместно и против двамата съпрузи не е предпоставка за неговата допустимост, но неучаствалия в първоинстанционното производство другар има право на жалба против първоинстанционното решение, тъй като разполага с гарантирано от закона участие в процеса. Изхождайки от това разбиране, в т.6 на ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС приема, че когато се обжалва първоинстанционно решение, постановено без участие на някой от необходимите другари, то този другар следва да бъде служебно конституиран във въззивното производство, дори да не е подал въззивна жалба /чл. 265, ал. 2 ГПК/. По така изложените съображения следва да се приеме, неучаствалия в първоинстанционното производство необходим другар  Т.И.П. разполага с право на жалба и по тази причина с определение от 24.04.2018г. Окръжен съд-Враца е конституирал същата във въззивното производство като главна страна- въззивник.

С определението си от 24.04.2018г. въззивният съд се е произнесъл и по направеното в жалбата възражение за нередовност на исковата молба, като е приел, че няма основание за оставянето й без движение, доколкото ищцата е изложила обстоятелствата, на които основава иска си. По отношение на доказателствените искания, направени от новоконституираната страна, съдът е приел, че същите са неоснователни, с оглед разрешенията, дадени в т.6 на ТР №1/2013г.на ОСГТК на ВКС. Като доказателство по делото е прието единствено представеното копие от удостоверение за сключен граждански брак, имащо отношение към процесуалната легитимация на жалбоподателката П..

При извършените констатации за редовност и допустимост на въззивната жалба въззивният съд е задължен да се произнесе служебно по валидността на решението, а по допустимостта му в обжалваните му части. Що се отнася до правилността на решението, въззивният контрол е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

В случая, обжалваното решение на РС-Враца е валидно и допустимо, доколкото е постановено в съответствие с основанието и петитума на исковата молба.

За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство доказателства поотделно и в тяхната пълнота, при което приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Районен съд-Бяла Слатина е бил сезиран с предявен от ищцата С.Х.К. иск по чл.124, ал.1 от ГПК против ответника И.Х.К., за признаване за установено, че в качеството й на наследник на Х.М.К., б.ж.на гр.Бяла Слатина и преобретател по договор за покупко-продажба, сключен с Д.М.К., ищцата е собственик съответно на 1/6 ид.ч. и на 4/6 ид.ч., а в качеството му на наследник на Х.М.К., б.ж.на гр.Бяла Слатина ответника И.К. е собственик на 1/6 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в гр.Бяла Слатина, представляващ дворно място с площ от 450 кв.м., ведно с находящите се в него масивна жилищна сграда на дървен гредоред със застроена площ от 67 кв.м., построена през 1951 г. и масивна жилищна сграда-лятна кухня на ж.б.плоча, със застроена площ от 30 кв.м., построена през 1982г., представляващ УПИ ХХ, пл.сн.№407 в кв.63 по регулационния план на гр.Бяла Слатина, одобрен със заповед №58/21.02.2000г.на кмета на Община Бяла Слатина.

 

 Поискано е при уважаване на предявения установителен иск, да бъде отменен нот.акт №46, том ІV, рег.№4934, дело №601/13.09.2016г.на нотариус К., вписан в Служба по вписванията-гр.Бяла Слатина с дв.вх.№3087/13.09.2016г, по силата на който ответникът е признат за собственик на така посочения имот по давностно владение.

В исковата молба се поддържа, че страните са законни наследници на Х.М.К., б.ж.на гр.Бяла Слатина и на Д.М.К., б.ж.на гр.Бяла Слатина, които са били собственици на процесния имот. След смъртта на Х.К. преживялата го съпруга Д.К. продала на своята дъщеря-ищцата С.К. /нот.акт №251, том V, нот.дело №766/1991г.на РС.Бяла Слатина и поправка№266, том ІІ, дело №547/1991г.на РС-Бяла Слатина/, собствените си 4/6 ид.ч. от имота, а по наследство от Х.К. ищцата придобила още 1/6 ид.ч. Твърди се, че съответно по наследство от Х.К. ответника придобил 1/6 ид.ч. от имота., но без знанието и съгласието на ищцата ответникът се снабдил с нотариален акт за собственост по давност №46, том ІV, рег.№4934, дело №601/13.09.2016г.на нотариус К., върху целия имот.

По реда на чл.131 от ГПК ответника И.К. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Поддържа, че исковата молба е нередовна по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК, тъй като в нея не се сочи на какви фактически обстоятелства ищцата основава претенцията си. Твърди се, че с оглед нотариалния акт, с която ответника се е снабдил за собственост на имота по давност, нотариалният акт на ищцата е изгубил доказателственото си значение и не оборва констатациите за придобиване на имота по давност, поради което в исковата молба следва да се посочи защо се твърди, че ответника не е собственик. По същество на спора се твърди, че иска е неоснователен и недоказан, като тежестта да докаже несъществуването на признатото в нот.акт №46, том ІV, рег.№4934, дело №601/13.09.2016г. право на собственост, следва да бъде понесена от ищцата.

В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни доказателства.

Като взе предвид направените в жалбата оплаквания, за да се произнесе по нейната основателност въззивният съд обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните в първоинстанционното производство доказателства, при което приема за установено следното от фактическа страна:

Страните не спорят, а това се установява по безспорен начин и от представените по делото удостоверение за наследници №4175/18.08.2016г.на Община Бяла Слатина и удостоверение за идентичност на имена №4463/13.10.2017г. на същата община, че страните са законни наследници на Х.М.К. /Р.М.К./, б.ж.на гр.Бяла Слатина, починал на 24.09.1983г. Освен страните, които са негови деца, след смъртта си наследодателят оставил и преживяла съпруга Д.М.К., починала на 11.02.2004г.

Както това се установява от представения по делото нот.акт №51, том І, дело №152/1954г. през 1954г. наследодятелят Х.К. закупил дворно място от 450 кв.м., находящо се в гр.Бяла Слатина, като част от дворно място, съставляващо парцел І в кв.12 по плана на гр.Бяла Слатина. Страните не спорят, а това се извлича и от представения нот.акт на поправка №266, том ІІ, дело №547/91г., както и от всички останали писмени доказателства, че посоченото в нот.акт №51/1954г. дворно място е идентично с процесното и към настоящия момент представлява УПИ ХХ, пл.№407 в кв.63 по плана на гр.Бяла Слатина /виж и скица №263/31.05.2017г. и скица №603/23.08.2016г./. Между страните не е възникнал също така спор, че дворното място е придобито от Х.К. по време на брака му с Д.К., както и че по време на брака си двамата съпрузи построили в дворното място масивна жилищна сграда със застроена площ от 67 кв.м. и масивна жилищна сграда със застроена площ от 30 кв.м., съществуването на които също е отразено в скицата на имота и в удостоверението за данъчна оценка.

Както това се установява от представените по делото нот.акт №251, том І, дело №766/1991г. и нот.акт за неговата поправка №266, том ІІ, дело №547/91г. след смърттта на наследодателя Х.К., неговата съпруга Д.К.  продала на ищцата С.К., срещу  гледане и издръжка, собствените си 4/6 ид.ч. от процесното дворно място и намиращите се в него къща и стопанска сграда. Не е спорно, че посочените в нотариалния акт за покупко-продажба къща и стопанска постройка са посочените в исковата молба две масивни жилищни сгради. По отношение на масивната жилищна сграда-къща е налице и отстъпено право на надстрояване от наследодателя Х.К. в полза на ответника И.К. /нот.акт №176, том І, дело №396/1981г./, за което няма доказателства да е реализирано.

Видно от представения по делото нот.акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение №46, том ІV, рег.№4934, дело №601/13.06.2016г. ответника И.К., по време на брака си с жалбоподателката Т.П., бил признат за собственик по давност върху процесното дворно място и намиращите се в него две сгради.

Ищцата оспорва признатите с нотариалния акт на ответника права, като в дадените по реда на чл.176 от ГПК обяснения сочи, че винаги и имала достъп до имота, с изключение на 2017г. и макар да не е пречила на ответника да ползва имота и да извършва подобрения в него, не се е отказвала от имота, заплащала е данъци и е била готова да участва в разходите, касаещи стабилността на сградата.

По искане на ищцата по делото са разпитани свидетелите  Д.Г. и Т.Я., които установяват, че знаят, че ищцата има имот в гр.Бяла Слатина, който посещавала. Свидетелката Г. твърди, че  през 1998г. заедно с ищцата подавали декларациите си за имущество, при което С.К. декларирала и процесния имот, а през 2017г., отново заедно със свидетелката, ищцата отишла до данъчната служба в гр.Бяла Слатина, за да провери, че в данъчните й декларации до 2016г. 5/6 ид.ч. от имота се водят нейна собственост. Свидетелката Г. твърди също така, че през 2014г. и през 2009г. ищцата е посещавала имота в гр.Бяла Слатина, като и двата пъти до там ги закарал синът на К.-Д.. През 2014г. Г. и Д. откарали ищцата до Бяла Слатина и оставили багажа й в имота, след което се върнали в гр.Костинброд. През 2009г.двамата също оставили ищцата в имота и продължили за с.*** до бабата на Д., а след 4 дни се върнали да вземат ищцата Свидетелката установява и посещение на ищцата в имота и през 2010г., на което обаче не е присъствала, а знае за него от самата ищца.

От своя страна св.Т.Я. също установява, че лично е докарал ищцата до гр.Бяла Слатина през 2010г, 2011г и 2012г. Ищцата казвала на свидетеля, че отива в имота си, който й е съсобствен с нейния брат, но свидетелят не знае колко време е продължавал престоя й там.

По делото са разпитани и свидетели, сочени от ответника-св.Г.Д. и св.Ц.Д.. Първата от тях установява, че живее в непосредствена близост до процесния имот от 1978г. и от тогава знае, че в имота живее ответника И.К.. Свидетелката твърди, че посещава жалбоподателите почти всеки ден, но при посещенията си от 2002г.до 2016г.не е виждала ответницата там, въпреки, че минава покрай имота поне 2 пъти дневно. Установява също, че дълги години жалбоподателите ремонтирали сградите в имота, като преди ремонтите те били изкъртени, имало паднал комин и покрива бил в ремонт.

От своя страна св.Д. потвърждава, че за времето от 2002г. до до настоящия момент в имота живеят жалбоподателите, които възложили на ищеца извършването на ремонтни работи в имота. При посещенията на свидетеля във връзка с ремонтите, той твърди, че не е виждал ответницата. Според свидетеля вратата на къщата е блиндирана, а другата врата е метална със секретни ключове, поради което в имота не може да се влезе без да се отключи.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд прави следните изводи от правна страна:

В разглеждания случай с подадената искова молба съдът е сезиран с установителен иск за собственост и съединено към него искане за прилагане на последиците по чл.537, ал.2 от ГПК в случай, че искът бъде уважен. Следва да се посочи, че отмяната или изменението на издадения нотариален акт по реда на чл.537, ал.2 от ГПК не е предмет на самостоятелен иск, а е последица от уважаването на предявения иск за права. Районният съд е разгледал и решил по същество материалноправния спор, очертан от ищцата с основанието и петитума на исковата молба, възприел е правилно правнорелевантните факти и е разпределил доказателствената тежест в съответствие със заявеното в исковата молба основание на иска.

Въззивният съд намира, че подадената от ищцата С.К. искова молба е била редовна по смисъла на чл.127 от ГПК. Предявен е положителен установителен иск за собственост, по който ищцата твърди, че по силата на наследство и покупко-продажба е собственик на 5/6 ид.ч. от описания в исковата молба недвижим имот, а по силата на наследство ответника е собственик само на 1/6 ид.ч. от същия имот. Поддържа, че има правен интерес от водене на иска, тъй като неправомерно ответника се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху целия имот, при което иска и отмяна на този акт. При тези твърдения ищцата следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното право на собственост върху съответните идеални части от процесния имот. Ищцата не е длъжна да сочи защо приема, че ответника не е придобил право на собственост върху идеалните й части, а е длъжна единствено да сочи и да докаже собствените си придобивни основания. Щом като ответника оспорва иска, той носи тежестта да посочи и докаже обстоятелствата, въз основа на които счита, че е придобил собствеността върху спорните идеални части от имота. Именно в посочения смисъл в ТР №11/2012г. по т.дело №12/2012г. ОСГК на ВКС е отбелязано, че при оспорването на нотариален акт по чл.587 от ГПК, оспорващият може както да доказва свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и да опровергава фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Ето защо и тъй като в исковата молба ищцата се позовава на противопоставими факти, то исковата молба се явява редовна и правилно е приета за разглеждане от районния съд.

Що се отнася до разпределението на доказателствената тежест, при направеното от ответника възражение, че е придобил имота по давност от една страна, и при позоваването на ищцата на наследство и на нотариален акт за покупко-продажба от друга страна, съобразно разрешенията на ТР №11/2012г. по т.дело №12/2012г. ОСГК на ВКС, то следва да се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, като всяка страна докаже своето право.

Както вече бе отбелязано, в тежест на ищцата е да докаже съществуването на придобивните основания, на които се позовава-наследство по отношение на 1/6 ид.ч. и покупко-продажба по отношение на 4/6 ид.ч. В случая и двете основания са доказани по безспорен начин от ищцата, като по отношение на второто от тях е представен нотариален акт за покупко-продажба срещу гледане и издръжка №251, том І, дело №766/1991г. Ответника И.К. не е навел възражения нето за пороци, свързани с нотариалното удостоверяване, нито за пороци, свързани с действителността на самата покупко-продажба като правна сделка. Поради не се констатират и от съда, той като договорът за покупко-продажба е сключен в предвидената от закона нотариална форма, нотариалният акт е издаден от съдия при РС-Бяла Слатина и е вписано отбелязването му в нотариалните книги, а прехвърлителката се е разпоредила с права, с които са налице доказателства, че е разполагала. Следователно, по силата на посочения нотариален акт №251, том І, дело №766/1991г. и поправката му с нот.акт №266, том ІІ, дело №547/91г. ищцата С.К. е придобила собствеността върху 4/6 ид.ч. от процесния недвижим имот.

Доказано от ищцата е и твърдяното от нея универсално правоприемство-наследяване на 1/6 ид.ч. от имота. Между страните няма спор, че техните родители са били собственици на имота при режим на СИО, при което наследствената част, която С.К. и И.К., получават след смъртта на техния баща Х.К., е по 1/6 ид.ч.

При така проведеното от ищцата доказване на придобивните основания, на които се позовава, в тежест на ответника е било да докаже фактите, обуславящи посоченото в акта по чл.587 от ГПК придобивно основание, в случая да докаже, че е придобил по давност 5/6 ид.ч. от имота. При твърденията на ответника К., че към 13.09.2016г. е придобил посочените 5/6 ид.ч. по давност, той е следвало да докаже, че в продължение на поне 10 години до датата на издаване на нот.акт №46, том ІV, рег.№4934, дело №601/2016г., е владял имота като свой непрекъснато, с явно демонстрирано намерение за това и отблъсквайки правата на останалите наследници-ищцата по делото. Тъй като ответника също е законен наследник на Х.К., то упражняваното от него владение винаги ще е недобросъвестно, тъй като той знае, че придобива по наследство съвместно с останалите наследници (арг. от чл.70 от ЗС). Както това е посочено в ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС по т.д. №1/2012г., поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, поради което при спор за придобиване на давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее целия имот изключително за себе си и от кога. В разглеждания случай основанието, на което ответника твърди, че е придобил фактическата власт върху имота, е наследство. Това основание обаче признава и на останалите съсобственици-наследници, право да упражняват фактическата власт върху имота, поради което поначало това обстоятелство прави ответника държател на техните идеални части. По тази причина в посоченото ТР ВКС приема, че за да придобие правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът следва да превърне с едностранни действия държанието им във владение и то по явен и недвусмислен начин, с който се показва и отричане на владението на останалите съсобственици. Следователно, при съществуващия спор за собственост, позовавайки се на давностно владение, ответникът следва да докаже също, че е извършил действия, с които е престанал да държи чуждите идеални части /тези на ищцата/за другиго, и е започнал да ги държи за себе си с намерение за ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.

В разглеждания случай ответникът не е доказал, че от 13.09.2006г. до датата на снабдяването си с нотариален акт върху имота-13.09.2016г., е придобил собствеността върху идеалните части на ищцата по давност, тъй като не е доказал т.нар.преобръщане на владението, а именно извършването на категорични действия, че е започнал да държи чуждите /нейните/части за себе си с намерението да ги свои и че е довел тези си действия до знанието на ищцата. Макар да е безспорно, че ответника, заедно със своята съпруга, се е установил да живее трайно в имота и че е направил в него значителни подобрения, тези факти не са достатъчни, за да се приеме, че е налице промяна в намерението му, при която вместо да държи спорните наследствени части от името на ищцата, той е започнал да ги държи като свои с намерението да ги придобие. По смисъла на цитираното ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС по т.д. №1/2012г., което е обвързващо за съда, следва ответника не само да е променил намерението, с което държи чуждите идеални части и да е извършил действия, обективиращи промяната, но и да е довел това до знанието на ищцата, респ. да е извършил действия, отричащи правото й на собственост /да не я допуска до имота/. В случая от събраните по делото доказателства не се установява ищцата да не е имала достъп до имота. Дори напротив, от показанията на св.Г. и Я. се установява, че ищцата е посещавала имота почти ежегодно, което косвено показва, че достъпът до имота не е бил възпрепятстван. Ответника, в чиято тежест е било това, не установява ищцата да е идвала само на гости, поради което презумпцията, че посещенията й са свързани с упражняване правото й на собственост, не може да се счита за оборена. Що се касае и до самите подобрения в имота, ответникът също не е ангажирал доказателства извършването им  да е станало с намерението му имотът да се свои. По реда на чл.176 от ГПК ищцата е заявила, че е имала готовност да плати за ремонти, свързани с укрепване на сградата, но тъй като не получила отговор от ответника, решили той да поеме стойността на ремонта, за сметка на наема, съответстващ на дела й от имота. При тези отговори на ищцата и при липсата на насрещни доказателства за обратното, то не може да се приеме за установено, че подобренията са извършвани от ответника с намерението, че е собственик на целия имот.

С оглед изложените съображения и изхождайки от постановките на цитираното ТР №11 от 21.03.2013г.по т.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, съдът намира, че ответниците не са доказали съществуването на признатото с констативния нотариален акт №46/2016г. право на собственост върху 5/6 ид.ч. от процесния имот, поради което са налице основанията за уважаване на предявения установителен иск.

Тъй като РС-Бяла Слатина е достигнал до същия правен извод и е уважил иска, прилагайки правилно и последицата по чл.537, ал.2 от ГПК- отмяна на констативния нотариален акт до размер на действителните права на ответника, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.  

При този изход на делото жалбоподателите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата сумата от 897 лв.деловодни разноски за адвокатска защита във въззивното производство. Договореното и изплатено от ищцата адвокатско възнаграждение е минималното, предвидено в чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което направеното от жалбоподателите възражение за неговата прекомерност се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

Водим от горното, Врачанският окръжен съд

 

 

 

                 Р   Е   Ш   И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №52/19.02.2018г.на Районен съд-Бяла Слатина, постановено по гр.дело №1511/2017г.

ОСЪЖДА И.Х. ***, с ЕГН ********** и Т.И.П. ***, с ЕГН ********** да заплатят на С.Х.К. ***, с ЕГН ********** сумата от 897 лв.деловодни разноски за адвокатска защита пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на конституиран във въззивното производство необходим другар на ответника по иска И.Х.К.-съпругата му Т.И.П. ***.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

 

Председател:...........        Членове:1..........

 

 

 2..........