Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.05.2024
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Румяна
Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова, като
разгледа докладваното от Румяна
Найденова въззивно гражданско дело № 2425 по описа за 2021 година
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от З. „Б.И.” АД, действащ чрез
процесуалния си представител адв. Г., срещу решение № 20264569 от 30.11.2022
г., постановено по гр. д. № 47833/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 156
с-в.
С решението З. „Б.И.” АД е осъдено да заплати на „Н.Л.” ЕООД, на
основание чл. 99 ЗЗД, във вр. чл. 432 КЗ, във вр. чл. 52 ЗЗД, сумата от 5000,00
лева - частична претенция от такава в размер
на 62000,00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди за
претърпени болки и страдания от Й.П.К. в
следствие на смъртта на П.К.К.от ПТП на 14.04.2018 г., като В.И.Й.управлявал
л. а. марка „Форд“, модел „Транзит“, рег.
№ ******по АМ-Тракия,
като при км. 297+300, с посока на движение към гр. София,
нарушил правилата за движение по пътищата – движел се с несъобразена скорост,
като настъпило ПТП при което пътника в автомобила П.К.К.починал, а гражданската
отговорност на виновния водач е била покрит застрахователен риск по застраховка
„Гражданска отговорност“ с ответника, обективирана в застрахователна полица №
BG/02/117001152317, което вземане е придобито въз основа на Договор за цесия от
10.05.2018 г. сключен между Й.П.К. от
една страна, в качеството на цедент и „Н.л.” ЕООД от друга страна, в качеството на цесионер и
Договор за цесия от 17.07.2018 г. сключен между Й.П.К. от
една страна, в качеството на цедент и „Н.л.” ЕООД от друга страна, в качеството на цесионер.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е недопустимо,
евентуално неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства. В тези насоки се излагат подробни
съображения. Моли се решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло, като се присъдят направените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият „Н.л.“ ЕООД, е депозирал отговор
на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Моли да бъде
потвърдено решението на СРС.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми.
Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на
обжалваното решение, поради това, че същото е постановено по нередовна искова
молба. Действително налице са два договора за цесия, но със същите са прехвърлени
части от едно и също вземане - обезщетение за неимуществени вреди следствие
смърт на близък. Ето защо и доколкото става въпрос за единен правопораждащ
фактически състав, не е условие за редовност на исковата молба да се уточнява
каква част от вземането се претендира по всеки от двата договора за цесия.
Неоснователни са и доводите, че СРС не е обсъдил възраженията на
жалбоподателя, че е налице невъзможен предмет на договорите за цесия. В тази
връзка въззивникът е представил пред настоящата инстанция и решение в
последното съдебно заседание на САС № 151/06.03.2024г. по гр. д. № 683/2023г. Със
същото е прието, че вземането за обезщетение за неимуществени вреди не може да
се прехвърля с договор за цесия. Позовава се на практика на ВКС. Цитираните в
решението на САС решения обаче не са били допуснати до касация по посочения от
въззивника въпрос. Нещо повече, този въпрос не е бил обсъждан по какъвто и да
било повод в посочените актове на ВКС, поради което и представеното решение на
САС не обвързва настоящия съд.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице твърдяното основание за
нищожност – невъзможен предмет.
Съобразно
Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК
„Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд,
и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.“
В
настоящият случай цедентът физическо
лице по договорите за цесия,
сключени с ищеца като цесионер, е
дъщеря на починалия, видно от представеното пред СРС удостоверение за наследници, поради
което е и материално правно легитимирана
да получи обезщетение за неимуществени вреди. Същата е прехвърлила част от своето вземане на ответника по настоящето
дело.
Договорите за цесия биха имали невъзможен предмет, ако
имущественото право е непрехвърлимо с оглед своето естество, с оглед
императивни разпоредби на закона или с оглед наличието на предварителни
договорни ограничения, каквито в настоящия случай не са налице. Действително става въпрос за обезщетение за неимуществени вреди,
претендирани от смърт на близък. Съдът намира, че правото на
вземане за обезщетение за вреди, включително и
правото на застрахователно обезщетение, няма пречка да
бъде прехвърлено. Няма законова забрана за
прехвърлянето му, не възниква от договорно правоотношение, в което да бъде
уговорена неговата непрехвърлимост, не е лично
право, което се погасява със смъртта на лицето, а е притезателно право и в този
смисъл не попада в ограничението по чл. 99 ал. 1 пр. 1-3 ЗЗД. Ето защо, не е налице невъзможен предмет. От волята на страните зависи
дали ще се цедира цялото вземане или само част от него. Вземането
за неимуществени вреди възниква в момента на смъртта на лицето, чиито
наследници претендират заплащането на застрахователното обезщетение. Размерът
на обезщетението се определя от волята на страните чрез извънсъдебното
уреждане на претенцията или по съдебен ред.
В случая не става въпрос за бъдеще и неопределяемо вземане, което не може
да бъде цедирано, тъй като със смъртта на П.К.е възникнало вземане за
обезщетение за неимуществените вреди, в правната сфера на цедента Й.К.. От този
момент и вземането за обезщетение може да бъде предмет на договора за цесия.
Ето защо, неоснователни са възраженията на въззивника, че Й.К. не е била
носител на вземането към подписване на договорите за цесия.
За пълнота на изложението следва да се отбележи и, че за длъжника не съществува обусловено от конкретен правен интерес задължение да изследва или оспорва действителността
на договор, в който не
участва, какъвто е договора за цесия, доколкото освобождаващият погасителен ефект на
плащането при условията на чл. 75, ал. 2 ЗЗД е
признат за абсолютен след получаване на уведомлението по чл.
99, ал. 3 ЗЗД, за чиято легитимност законът не предписва определена
форма. Ако законът, договорът или естеството на вземането допускат цесия, а евентуална
нищожност на договора за цесия не произтича от нарушаване на императивни норми
като изключващи нейното действие, за длъжника няма признат от закона интерес да
оспорва, респ. да подлага под съмнение ефекта на частното правоприемство. / в
този см. Определение № 40 от 25.01.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4750/2017 г., III
г. о., ГК, решение № 449/6.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о./.
На следващо място, от представеното по делото уведомление – л. 75 от делото
на СРС, се установява, че Й.К. е уведомила въззивника за прехвърляне на част от
вземането си за обезщетение на 24.07.2018г., видно от поставения на
уведомлението входящ номер на ответното дружество.
Жалбоподателят твърди, че е извършено надлежно плащане на Й.К.. От събраните по делото доказателства, включително и от приетата ССЕ, се
установява, че такова плащане към К. не е било извършено. Вместо това е видно,
че плащането е извършено от въззивника в полза на друг цесионер – „Източна консултантска компания” АД и след като е бил уведомен за извършената
цесия в полза на ищеца. Не се установява, а и не се твърди от жалбоподателя
този цесионер „Източна консултантско компания” да го е уведомил за извършена
цесия, поради което да е имал основание да извърши плащане в негова полза.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че страни по договора
за цесия от 08.05.2018г., представен по настоящето дело, са И.П.Г.и „Източна
консултантска компания” – л. 51 – 52 от делото на СРС. Същото се отнася и за споразумението
от 27.07.2018г. – л. 53 - 54 от делото на СРС, поради което същите са
неотносими към настоящия спор.
Едва с въззивната жалба въззивникът твърди, че е представено уведомление от
18.07.2018г., с което Й.К. е уведомила Б.И.” АД, че с договор за цесия от
08.05.2018г. е прехвърлила всички свои вземания на цесионера „Източна
консултантска компания” АД. Такива доказателства пред районния съд не са
представени. Нещо повече, пред СРС въззивникът е поддържал твърдението, че
плащането е извършено на Й.К., като дори в съдебно заседание се е
противопоставил на приемането на представени от другата страна документи
относно И.Ганева, като процесуалният представител е твърдял, че „Източна
консултантска компания” няма нищо общо с настоящия казус. За първи път с
въззивната жалба се въвеждат такива твърдения, съответно и се представят
доказателства, които не могат да бъдат приети и взети предвид, с оглед
настъпилата преклузия. От приетата по делото ССЕ се установява, че сумата от
160 000 лв. е била заплатена на „Източна консултантска компания”, като в преклузивните
срокове не са ангажирани доказателства, че жалбоподателят е имал основание да извърши
плащане в полза на това дружество.
Действително, по делото пред СРС не са събрани доказателства за интензитета
на претърпените от Й.К. вреди.
Съгласно
чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените
болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят
е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези
увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай
какъв е справедливият размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението /т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Внезапната загуба на
единия родител на млада възраст, безспорно й е
причинило болки и страдания, свързани с
душевните мъки и емоционален стрес, фактът, че в бъдеще лицето до края на
живота си ще бъде лишено от любовта, грижата и подкрепата на своя баща и ще
изпитва неговата липса в живота си, са дали основание
на СРС да определи справедливият
по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетение за неимуществени вреди, и без да събрани доказателства за техния интензитет, което би могло да
обуслови и по – висок размер на присъденото обезщетението.
Други оплаквания с въззивната жалба не са наведени, поради което съдът не
дължи произнасяне.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва изцяло да
се потвърди.
По
разноските за въззивната инстанция:
На
въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 440 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Воден
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № *********/30.11.2020г.,
постановено по гр. д. № 47833/2019г.
на Софийски районен съд, 156
с-в.
ОСЪЖДА
З. „Б.И.” АД, ЕИК *******да заплати на „Н.Л.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 1
ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 440 лв.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.