Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.С., 25.11.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Златка Чолева
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Петър Минчев
при секретаря В.И., като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5949 по описа за 2016 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.02.2016 год.,
постановено по гр.дело №58347/2014 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г.Н.З. и И.Х.З.
срещу „Ц.2.“ ЕООД искове с правно основание чл. 228 вр. с чл. 232 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищците /по 1/2 част за всеки от тях/ сумата от 8 040 лв., представляваща неизплатена
наемна цена по договор от 01.12.2006 год. за периода от 02.02.2013 год. до
01.06.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума /считано от
04.07.2014 год./ до окончателното й изплащане, като е отхвърлен като
неоснователен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г.Н.З. и И.Х.З.
срещу „Ц.2.“ ЕООД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 963.90
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01.02.2013 год. до 22.05.2014 год. и ответникът е осъден да заплати
на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в заповедното
производство в размер на 589.86 лв., както и направените разноски по делото в
размер на 773.94 лв. /по компенсация/.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ц.2.“
ЕООД. Жалбоподателят поддържа на първо място, че решението е недопустимо, тъй
като не е надлежна страна по спора, тъй като в исковата молба не били изложени
обстоятелствата, на които ищците основават претенциите си, като последните не
били и уточнени по размери и периоди. На следващото място счита, че решението е
неправилно. Ищците нямали качеството на собственици на процесния имот и негови наемодатели.
Търговското предприятие не било придобито при режим на съпружеска имуществена
общност, т.е. ищцата не била негов собственик. Само физическите лица, които
били сключили договора при условията и по реда на чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП
от 02.10.2001 год., сключен между Министъра на икономиката и част от колектИ.на
„Л.-А.“ ЕООД, били собственици на търговското предприятие, но не и техните
съпрузи. Предмет на договора за наем не бил недвижим имот, а търговското
предприятие на „Л.-А.“ ЕООД. Не било ясно как била определена наемната цена за
ищците в размер на 2 010 лв. Ищците не били заплатили никакви суми по
приватизационната сделка, поради което и нямали право да получават наеми от
ответника, евентуално имали право само на наемна цена, съответстваща на 1/3
ид.ч. или сума в размер на 1 340 лв. Ответникът бил оспорил
обстоятелството, че ищците не са получили наемните вноски, както и че били
правени множество опити за доброволно уреждане на отношенията. Ищците му
дължали суми, които многократно надвишавали по размер претендираните вземания,
за които съответно били предявени възражения за прихващане – през периода 2012
и 2013 год. ищецът Г.З. бил получил сумата от 18 735 лв. от ответника, без
да отчете и предаде тази сума в касата на дружеството и без да я върне до
момента, въпреки че бил поканен да стори това в 3-дневен срок с нотариална
покана от 17.06.2013 год. /т. ІV от възражението за прихващане/. Ищците не били
доказали претенциите си, а напротив ответникът бил установил, че те му дължат
сумата от 254 409.85 лв. Първоинстанционният съд неправилно бил определели
отношенията между страните като такИ.по договор за наем, без да отчете
предшестващите договора отношения, които били видно от договор за наем на
предприятие от 01.11.2001 год. и протокол от Общо събрание на собствениците на
недвижим имот от 30.11.2006 год. Неправилно СРС бил приел, че на ищците се
дължи по 1/4 от наемната цена съобразно чл. 2 от процесния договор, а от
счетоводната експертиза било видно, че за ищците са осчетоводени суми,
съответстващи на 1/3 част /общо за двамата/. В счетоводството на ответника бил
осчетоводен заплатен на ищците наем от по 670 лв. месечно, или общо 1 340
лв. Нямало доказателства за сключен брак между ищците. Решението било
постановено в противоречие с чл. 21, ал. 3 СК. Според чл. 2 от договора
наемната цена била дължима съобразно приноса в заплащането на приватизационната
цена, което обстоятелство трябвало да бъде установено по делото, а и ищцата И.З.
не била страна по приватизационната сделка. Неправилно СРС бил приел, че
считано от 2012 год. ответникът да започнал да води двойно счетоводство, както
и че физически лица не можели да придобият търговско предприятие, като
последният извод противоречал на ЗППДОбП. Според заключението по съдебно-счетоводната
експертиза ответникът бил осчетоводил задължение за наем за периода от
01.02.2013 год. до 31.05.2013 год. към Г.З. /и като пълномощник на И.З./ в
размер на 5 360 лв. Това задължение било прехвърлено по сметка 423
„Разчети със собственици – Г.З.“, като било извършено прихващане с наличните по
сметката насрещни задължения на ищеца към ответника. Т.е. наемът за исковия
период бил погасен чрез прихващане. Следователно релевираните претенции се
явявали неоснователни. По т. 1.1 от възражението за прихващане в писмения
отговор, жалбоподателят поддържа, че насрещните вземания представлявали суми за
наеми за цялата 2013 год., събрани авансово от ищците през периода от
01.01.2012 год. до 31.12.2012 год. и неправомерно задържани от наемателите. По
т. 1.2 от възражението за прихващане в писмения отговор, жалбоподателят
поддържа, че насрещните вземания представлявали неотчетени суми от ищеца Г.З.,
който бил управител и съдружник в ответното дружество, събрани авансово като
наеми в периода от 01.01.2013 год. до 21.02.2013 год. /неоснователно
обогатяване/. По т. 1.12 от възражението за прихващане в писмения отговор,
жалбоподателят поддържа, че насрещното вземане за сумата от 22 075 лв.
представлявало обезщетение за неоснователно обогатяване, тъй като ищецът Г.З.
вместо ответника бил получил от „О.Т.Т.“ ЕООД наемни вноски за периода от
26.04.2004 год. до 31.12.2006 год. по сключен между посочените дружества
договор за наем от 01.09.2003 год. По т. 1.13 от възражението за прихващане в
писмения отговор, жалбоподателят поддържа, че насрещното вземане за сумата от
23 525 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, тъй
като ищецът Г.З. вместо ответника бил получил от Р.Г.М., ЕТ „Г. Д.“, ЕТ „Л. –
Л.П.“, ЕТ „Р. – А.Р.“, Л.Б. и ЕТ „М.К.“ наемни вноски за периода от 01.01.2009
год. до 31.12.2009 год. На 23.12.2005 год. Г.З. бил получил недължимо от
ответника по банковата си сметка сумата от 50 000 евро /чиято левова
равностойност възлизала на 97 791.50 лв./. Неправилно СРС бил приел, че всички възражения
за прихващане са неоснователни, тъй като ответникът не бил водил редовно
счетоводство, като не бил изложил и съображения с оглед разпоредбата на чл. 182 ГПК. Необосновано било прието също така, че до 2011 год. между страните няма
спорове. Незаконосъобразен бил и изводът, че не може да се извърши прихващане със
сумата от 50 000 евро, тъй като насрещните вземания са в две различни валути.
Сумите по т. 1.8 – 1.11 от възраженията за прихващане били платени на ищеца Г.З.,
но в качеството му на управител на „Ц.2.“ ЕООД, за да се платят ток, вода и
други консумативи, но последните всъщност се дължали на ответното дружество. Всички
суми, предмет на възраженията за прихващане, били надлежно осчетоводени от
ответника, като до м.февруари 2013 год. ищецът Г.З. бил управител на
дружеството, като бил подписвал счетоводните баланси за всички предходни
години. Във връзка с релевираното от ищците възражение за погасителна давност
на предявените насрещни вземания, които били ликвидни и изискуеми,
първоинстанционният съд следвало да съобрази нормата на чл. 104 ЗЗД. Освен това
доколкото ищецът Г.З. бил управител на ответното дружество от неговото
учредяване до 23.02.2013 год., то през този период давност не била текла. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната ме част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците
по жалбата Г.Н.З. и И.Х.З. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Неоснователно
се явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на първоинстанционното
решение в обжалваната му част. Не е налице
твърдяната нередовност на исковата молба, която да налага провеждането
на производство по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК от първоинстанционния съд, респ.
от въззивния съд. В обстоятелствената част на исковата молба се съдържа пълно
изложение на обстоятелствата, от които произтичат претендираните материални
субективни права /основание на иска/, като е формулирано и ясно искане за
установяване съществуването на процесните вземания в общ размер на 8 040
лв. /петитум/. В този смисъл спорният предмет е индивидуализиран в достатъчна
степен от ищците, като те са уточнили и припадащата им се част от уговорения
наем по процесния договор /виж молба от 21.01.2015 год. – л. 118 от
първоинстанционното дело/. Следва да се посочи също така, че въведеното в
исковата молба основание, от което произтичат вземанията, е напълно идентично с
това, на което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №36679/2014
год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, срещу която ответникът е възразил в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК. Същият извод следва да бъде направен и по отношение на първоначално
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК общ
размер на вземането /впоследствие ищците са оттеглили частично исковете, като
производството по делото е прекратено на основание чл. 232 ГПК за горниците над
8 040 лв. до размера от 10 050 лв./. А с оглед правните твърдения на
ищците, че наемател по процесния договор е ответното дружество, то последното
се явява надлежна страна по делото. Въпросът доколко ответникът е носител на
претендираните задължения е свързан с материалната му легитимация, т.е. с
основателността на предявените искове.
Решението е и правилно в обжалваната му
част. Във връзка с доводите въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
По отношение на фактическата обстановка:
Установено е по несъмнен начин, че
на 01.12.2006 год. бил сключен договор с нотариална заверка на подписите с
рег.№12312 от 04.12.2006 год. на нотариус В. Г., с рег.№340 на НК, между Ц.П.А.,
А. Н. А.ов, Г.Н.З. и И.Х.З., от една страна, наречени „наемодатели“ и
съсобственици на недвижим имот, находящ се в гр.С., кв.“З.Ф.“, бул.“***********,
пл.№66, кв.7 парцел І и представляващ терен – застроена и незастроена част с
обща площ от 8 550 кв.м., заедно с изградените в него административна
сграда с площ от 117 кв.м., приемателен пункт с площ от 148 кв.м.,
административна сграда с площ от 32 кв.м., сграда-тенекеджии с площ от 91.50
кв.м., сграда-шлайфане с площ от 170 кв.м., сграда-мото услуги с площ от 148
кв.м., бояджийно с площ от 150 кв.м., шест броя гаражни клетки с обща площ от
108 кв.м., автомивка с площ от 309 кв.м., сервизно хале – малко с площ от 599
кв.м., сервизно хале – голямо с площ от 771 кв.м., ацетиленова станция с площ
от 40 кв.м., гараж с площ от 18 кв.м., метален навес за боядисване с площ от
216 кв.м. и павилион за пазачи от 4 кв.м., при съседи на имота: от север и
запад – бул.“С.“, от юг – „З.Ф.“ ЕООД и от изток – 110 ОУ „Г.К.“ и „Ц.****“
ООД, от друга страна, наречено „наемател“, по силата на който наемодателите
предоставили на наемателя за временно ползване – за срок от 5 години,
собствения си недвижим имот /предприятие/, представляващо движими и недвижими
дълготрайни материални активи, срещу задължението на наемателя да заплаща
месечна наемна цена 4 020 лв. /в т.ч. ДДС/ в брой и в срок до 5-то число
на всеки следващ месец, като всяко едно от физическите лица имало право да получи
съответната част от договорената наемна цена, съответстваща на фактически
заплатената от това лице част от цената по приватизационната сделка. С клаузата
на чл. 11 от договора наемодателите дали съгласие на наемателя да пренаема или
предоставя за ползване на други лица, наетото предприятие, но за срок не повече
от срока на действие на договора.
На 02.10.2001 год. бил сключен при
условията и реда на чл.35, ал. 1, т. 1 ЗППДОбП /отм./ договор за продажба на
предприятието на „Л.-А.“ ЕООД – гр.С., с нотариална заверка на подписите с
рег.№29065 от 02.10.2001 год. на нотариус Б.Я., с рег.№258 на НК, между
министъра на икономиката, от една страна, като продавач и част от колектИ.на „Л.-А.“
ЕООД, а именно Ц.П.А., Г.Н.З., К. Н. П., С.Г.И., Н.Ц.Ч. и В.И.Х., от друга
страна, като купувачи, по силата на който продавачът прехвърлил на купувачите
собствеността на предприятието на „Л.-А.“ ЕООД като съвкупност от права,
задължения и фактически отношения, в състоянието съгласно Приложение №1,
неразделна част от договора /което е прието като доказателство по делото/, срещу
заплащането на продажна цена в размер на 381 987 лв., платима, както следва:
10 % /38 199 лв./ - в деня на подписването на договора, с банков превод по
сметка на Министерство на икономиката и останалата част от 343 788 лв. – в
срок от 6 години от датата на сключването на договора на равни годишни вноски с
едногодишен гратисен период с всички платежни средства, признати за редовно
платежно средство в приватизационните сделки.
На 30.11.2006 год. било проведено
общо събрание на съсобствениците на недвижимия имот, находящ се в гр.С., кв.“З.Ф.“,
бул.“***********, на което било взето решение използването и управлението на
имота – обща собственост в съответните идаелни части на следните лица: Ц.П.А. –
1/12 ид.ч., А. Н. А.ов – 2/12 ид.ч., Г.Н.З. – 2/12 ид.ч., И.Х.З. – 2/12 ид.ч., В.И.Х.
– 1/12 ид.ч., Й.Ж.Х. – 1/12 ид.ч., С.Г.И. – 1/12 ид.ч. и Л.И.И. – 1/12 ид.ч., да
продължи по досегашния ред на основание договор за наем, сключен на 01.11.2001
год. между всички съсобственици, като наемодатели и „Ц.2.“ ЕООД, като наемател
/който е приет като доказателство по делото/, с правото на последния да преотдава
същия имот или части от него под наем на трети лица – наематели.
Съсобствениците Г.З. и Ц. А.ова били упълномощени да осъществяват всички
фактически и правни действия в изпълнение на взетото решение, винаги заедно,
включително да сключват договори с трети лица за отдаване под наем, като с
получената суми от наеми щял да бъде погасяван кредит към Б.-А.К.Б..
На 01.09.2003 год. бил сключен
договор между „Ц.2.“ ЕООД, от една страна, като наемодател и „О.Т.Т.“ ЕООД, от
друга страна, като наемател, по силата на който наемодателят предоставил на наемателя
за временно /за срок от 7 години/ и възмездно ползване следния недвижим имот:
сграда бояджийна с камера и административна сграда, срещу задължението на
наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 1 500 лв., платима не
по-късно от 5-то число на месеца.
На 26.04.2004 год. било сключено споразумение
между „Ц.2.“ ЕООД и „О.Т.Т.“ ЕООД, по силата на което било постигнато съгласие
месечните наеми и консумативните разходи по горепосочения договор за наем да
бъдат плащани от наемателя „О.Т.Т.“ ЕООД вместо на наемодателя „Ц.2.“ ЕООД на
собствениците на имота – физически лица: Ц. П.а А.ова, Г.Н.З., С.Г.И. и В.И.Х.
за погасяване на задълженията на „Ц.2.“ ЕООД по договора за наем от 01.11.2001
год., сключен между всички физически лица, собственици на имота – наемодател и
„Ц.2.“ ЕООД – наемател /който договор е приет като доказателство по делото.
На 03.02.2007 год. между „Ц.2.“ ЕООД
и „О.Т.Т.“ ЕООД било сключено споразумение, по силата на което било постигнато
съгласие за прекратяване на горепосочения договор за наем и за сключването на
договор за наем между физическите лица – собственици на имота и „О.Т.Т.“ ЕООД,
при условие че наемите, които последното ще заплаща на физическите лица, ще
погасяват задълженията за наем на „Ц.2.“ ЕООД към физическите лица –
собственици на недвижимия имот, находящ се в гр.С., кв.“З.Ф.“, бул.“***********
по договора за наем от 01.12.2006 год.
На 03.02.2007 год. бил сключен
договор за наем между Ц.П.А., А. Н. А.ов, Г.Н.З. и И.Х.З., от една страна, като
наемодатели и „О.Т.Т.“ ООД, от друга страна, като наемател, по силата на който
наемодателите предоставили на наемателя за временно / за срок от 2 години и 11
месеца, считано от 01.02.2007 год. до 31.12.2009 год. включително/ и възмездно
ползване следния недвижим имот: терен с обща площ от 2 000 кв.м. със
застроените върху него – голямо хале /771 кв.м./, складови помещения,
административни помещения, сграда бояджийно с бояджийска камера /работеща/,
малки клетки и оборудване – представляващ част от недвижим имот, находящ се в
гр.С., кв.“З.Ф.“, бул.“***********, пл.№66, квартал 7, парцел 1, срещу
задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 2 000
евро по централния курс на БНБ в деня на плащане, платима от 1-во до 6-то число
на текущия месец.
От заключенията на вещото лице по допуснатите
и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна
съдебно-счетоводни експертизи, които при преЦ.та им по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъдат кредитирани, се установява, че в счетоводството на ответното
дружество по сметка 499 „Други кредитори“ било осчетоводено задължение за наем
към Г.З. /и като пълномощник на И.З./ за периода от 01.02.2013 год. до
31.05.2013 год. в размер на 5 360 лв. Тази сума не била заплатена от
ответника на ищците, като задължението било прехвърлено по сметка 423 „Разчети
със съсобственици – Г.З.“, като било извършено счетоводно прихващане с налични
по сметката насрещни задължения на Г.З. към „Ц.****“ ООД. В счетоводството на
ответника били налични задължения на Г.З., както следва: 1/ по сметка 423
„Разчети със собственици – Г.З.“ били начислени задължения на Г.З. към „Ц.2.“
ЕООД в размер на 46 619.14 лв., като на експертизата не били предоставени
счетоводни документи как са формирани сумите за платени лихви и такси по кредит
към „П.-Б.“ и по кредит към „Б.-А.К.Б.“; на вещото лице били представени
справки, изготвени от „О.Т.Т.“ ЕООД за платени суми за наем с разходни косови
ордери към Г.З. за 2004, 2005 и 2006 год.; били начислени задължения на
ответника към Г.З. /и като пълномощник на И.З./ в размер на 8 040 лв. –
това били задълженията за наем за периода от 01.01.2013 год. до 30.06.2013
год., които били намалени с авансово внесе ДОД върху дължимите суми за наем за
цялата 2013 год.; след извършено прихващане на насрещни задължения фигурирало
неплатено задължение на ищеца в размер на 38 579.14 лв.; 2/ по сметка 498
„Други дебитори“ били начислени задължения на Г.З. в размер на 27 293 лв.
за получени наеми от наематели на „Ц.2.“ ЕООД, за ГТП, паркинг и др., за което
били издадени фактури – на експертизата били предоставени декларации от
наемателите, удостоверяващи размера на платените суми; осчетоводено било, че Г.З.
бил извършил плащания от името на ответното дружество в размер на
12 308.85 лв.; след извършено прихващане на насрещни задължения фигурирало
задължение на ищеца в размер на 14 984.15 лв. и 3/ по сметка 439 „Други
разчети – Г.З.“ фигурирало неплатено задължение на ищеца в размер на
200 846.56 лв. – за получена сума от 22.11.2002 год. от кредит от „П.-Б.“
АД, за получена сума на 17.11.2003 год. от кредит от „П.-Б.“ АД и за получени
суми от банковата сметка на ответника на 23.12.2005 год.; отразени били и
задължения на ответното дружество към ищеца по договори за наем от 2001 год. и
2006 год. за периода от м.ноември 2002 год. до 31.12.2011 год. в размер на
147 073.20 лв.; ответното дружество заплатило на ищеца сумата от 87 420
лв., като било извършено и прихващане с получени от ищеца суми по декларации от
наематели в общ размер на 75 735 лв.; след извършеното прихващане на
насрещни задължения неплатеното задължение на ищеца било в размер на
16 081.83 лв., като същото било погасено със сметка 122 „Неразпределена
печалба от минали години. За периода от м.ноември 2002 год. до 31.12.2011 год.
между страните по делото няма неуредени задължения по процесния договор за
наем. Установява се също така, че общият размер на претендираната от ответника
към Г.З. сума по всички кредити /“П.-Б.“ АД и „Б.-А.К.Б.“ АД била в размер на
23 629.11 лв. В счетоводството на ответника не фигурирало задължение към Г.З.
/и като пълномощник на И.З./ за наем за 2012 год.
На 20.11.2002 год. било проведено
общо събрание на съдружниците на „Ц.****“ ООД, на което било взето единодушно
решение с кредита, отпуснат от „П.-Б.“, да бъде погасен заема, взет от
физическо лице във връзка с изплащането на цената по приватизационния договор
/протокол на л. 49 от първоинстанционното дело/ В тази връзка на 22.11.2002
год. и 17.11.2003 год. на Г.З. били изплатени от ответното дружество сумите от
съответно 4 900 лв. и 28 400 лв. – видно от приетите като
доказателства по делото 2 бр. разходни касови ордера.
На
23.12.2005 год. ответникът наредил превеждането по банковата сметка на Г.З. на
сумата от 30 000 лв. /нареждания/разписки на л. 58 от първоинстанционното
дело/ и на сумата от 50 000 евро /извлечение от сметка и нареждане за
свободен превод на л. 60 и 61 от първоинстанционното дело/.
Въззивният съд не обсъжда представените
по делото договори за наем /л.64, 65, 94, 95, 96, 97 и 98 от
първоинстанционното дело/, тъй като от тяхното съдържание не може с
категоричност да се приеме, че се отнасят именно до процесния недвижим имот.
По отношение на правните изводи:
Доколкото двамата ищци се позовават
на неизпълнение на задължението на
ответното дружество да заплаща наемни вноски за периода от 01.02.2013
год. до 01.06.2013 год., с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тяхна
тежест е било да установят съществуването на твърдяното облигационно
правоотношение през процесния период, включително каква е полагащата им се част
от уговорената наемна цена, както и че са предоставили ползването на наетия
имот на ответното дружество.
По делото е установено по несъмнен
начин, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за
наем, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 228 – чл. 239 ЗЗД, с
предмет движимо и недвижимо имущество, а не както счита ответникът търговско
предприятие. Този извод следва от осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване
на клаузите на процесния договор и преди всичко от употребения израз в чл. 1 –
„движими и недвижими дълготрайни материални активи“ и направеното в титулната
част на договора описание на недвижимия имот. Сама по себе си посочената в
скоби дума „предприятие“ не обуславя различен от горепосочения предмет на
сделката, при положение, че веднага след нея в текста на обсъжданата клауза е
направено пояснението „движими и недвижими дълготрайни материални активи“, а и
в останалата част от съдържанието на договора няма обективирана воля за
отдаване под наем на съвкупност по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ.
Следващият спорен между страните
въпрос е свързан с припадащата се на ищците част от уговорената месечна наемна
цена, в т.ч. дали ищцата И.Х.З. е собственик на наетото имущество, респ. дали
последното е придобито в режим на съпружеска имуществена общност.
Въззивният съд приема, че въпросът
относно правото на собственост на посочената ищца върху процесното имущество е напълно
ирелевантен за предмета на спора, тъй като наемът е облигационна сделка, без
вещно действие и сключването му от несобственик не засяга действителността му.
Несъмнено е, че за ответното
дружество е възникнало задължението да заплаща месечна наемна цена в размер на
4 020 лв. /в т.ч. ДДС/. Кредитори на това вземане са четирите физически лица,
посочени като наемодатели в договора, между които и двамата ищци, тъй като според
нормата на чл. 21 ЗЗД договорът поражда действие между страните, а спрямо трети
лица – само в предвидените в закона случаи. При липсата на изрична уговорка
каква част от наема е дължима на всеки един от наемодателите, следва да се
приеме, че всеки от тях има право на равна част, т.е. по 1/4, тъй като
задължението е парично, поради което и делимо.
Във връзка със спорния между
страните текст в клаузата на чл. 2 от договора, на който се позовава жалбоподателят,
за да обоснове недължимост на наемната цена в пълния претендиран от ищците
размер, а именно: „всяко едно физическите лица има право да получи съответната
част от договорената наемна цена, съответстваща на фактически заплатената от
това лице част от цената на приватизационната сделка“, настоящият съдебен
състав приема следното:
Тълкуването на договорите е
необходимо, когато те като цяло или дадена клауза са неясни и трябва да се
разкрие действителната воля на страните. На тълкуване подлежат и тези уговорки,
които макар и ясни от външна страна, са предмет на спор между страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се
търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, като се държи сметка за целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да
изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да
подменя нейното съдържание, тъй като договорите имат силата на закон за тези,
които са го сключили съгласно чл. 20а ЗЗД.
При осъщественото тълкуване на чл. 2
от процесния договор с оглед критериите по чл. 20 ЗЗД въззивният съд приема, че
страните не са уговорили наемната цена да се изплаща по сочения от ответника
начин. Това следва преди всичко от изрично посоченото обстоятелство, че
договорът се сключва след взето решение на Общото събрание на съсобствениците
на имуществото, което се отдава под наем – което очевидно е било известно на
ответника, тъй като именно той е представил протокола за поведено общо събрание
от 30.11.2016 год. /като приложение към отговора на исковата молба/, от който е
видно, че лицата, които са взели решението за начина на ползването и
управлението на общото имущество чрез отдаването му под наем, не се изчерпват с
наемодателите, както и от самото съдържание на спорната клауза, смисълът на
която, при съобразяване и на нормата на чл. 30, ал. 3 ЗС, е да уреди вътрешните
отношения между съсобствениците, изрично наречени в договора „физическите
лица“, а не „наемодатели, т.е. купувачите по „приватизационната сделка“. Да се
приеме тезата на жалбоподателя би означавало той да дължи на наемодателите суми,
чийто общ размер е по-малък от уговорената месечна наемна цена и да задържи остатъка,
тъй като в процесния договор липсва уговорка за погасяване на този остатък при
условията на делегация за плащане /виж чл. 75, ал. 1, изр. 1 пр. 2 ЗЗД/.
Следователно полагащата се на
двамата ищци част от месечната наемна цена възлиза общо на 2 010 лв., или
за всеки от тях по 1 005 лв. /1/4 част/, а за исковия период, обхващащ четири
месеца – 8 040 лв. С оглед липсата на данни за извършено от наемателя погасяване
на процесните задължения /а доказателствената тежест в тази насока е била
негова/, СГС приема, че релевираните претенции са изцяло основателни, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал.
1 ГПК. Осъщественото от ответника „счетоводно прихващане“ на насрещни
задължения е без правно значение, тъй като последиците на извънсъдебното
прихващане не настъпват по право, а са действие на едностранно изявление на
един от длъжниците, отправено до насрещната страна – чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД,
каквото нито се твърди, нито се установява, че е било отправено от ответното
дружество преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
По отношение на възражението за
прихващане:
Предвид сбъдването на
вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявено, следва да бъде разгледано
своевременно направеното от ответника в подадения на 15.12.2014 год. /по
пощата/ писмен отговор по чл. 131 ГПК евентуално възражение за съдебно
прихващане със следните негови насрещни вземания съответно по чл. 55, ал. 1 и
чл. 59, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: 1.1.
15 845 лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване – неотчетени
от ищеца в касата на дружеството получени суми през периода от 01.01.2012 год. до
31.12.2012 год. от наематели и 3 000 лв. – лихва за забава за
периода от 07.07.2013 год. до 15.12.2014 год.; 1.2. 2 890 лв. – обезщетение за неоснователно
обогатяване – неотчетени от ищеца в касата на дружеството получени суми от
наематели през периода от 01.01.2013 год. до 21.02.2013 год. и 670 лв. –
лихва за забава за периода от 07.07.2013 год. до 15.12.2014 год.; 1.3. 33 300 лв. – получени
от ищеца суми по разрешен кредит, които същият не е върнал на дружеството, от
които 4 900 лв. – получени на 22.11.2002 год. и 28 400 лв. – получени
на 17.11.2003 год.; 1.4. 50 000
евро /чиято левова равностойност възлиза на 97 791.50 лв./ – недължимо
платени суми от ответника по банковата сметка на ищеца на 23.12.2005 год. по
договор за наем от 01.11.2001 год.; 1.5.
30 000 лв. – изтеглена сума от банковата сметка на ответника без
основание на 23.12.2005 год.; 1.6. 7 883.63
лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване – неотчетени от ищеца в
касата на дружеството получени суми от „О.Т.Т.“ ЕООД за консумативи за
електричество и вода за периода от 01.01.2007 год. до 31.12.2007 год., като
тези консумативи били заплатени от ответника; 1.7. 9 590.61 лв. – обезщетение за неоснователно
обогатяване – неотчетени от ищеца в касата на дружеството получени суми от „О.Т.Т.“
ЕООД за консумативи за електричество и вода за периода от 01.01.2008 год. до
31.12.2008 год., като тези консумативи били заплатени от ответника; 1.8. 9 532.31 лв. –
обезщетение за неоснователно обогатяване – неотчетени от ищеца в касата на
дружеството получени суми от „О.Т.Т.“ ЕООД за консумативи за електричество и
вода за периода от 01.01.2009 год. до 31.12.2009 год., като тези консумативи
били заплатени от ответника; 1.9. 9 902.56
лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване – неотчетени от ищеца в
касата на дружеството получени суми от „О.Т.Т.“ ЕООД за консумативи за
електричество и вода за периода от 01.01.2010 год. до 31.12.2010 год., като
тези консумативи били заплатени от ответника; 1.10. 9 357.82 лв. – обезщетение за неоснователно
обогатяване – неотчетени от ищеца в касата на дружеството получени суми от „О.Т.Т.“
ЕООД за консумативи за електричество и вода за периода от 01.01.2011 год. до
31.12.2011 год., като тези консумативи били заплатени от ответника; 1.11. 9 069.58 лв. –
обезщетение за неоснователно обогатяване – неотчетени от ищеца в касата на
дружеството получени суми от „О.Т.Т.“ ЕООД за консумативи за електричество и
вода за периода от 01.01.2012 год. до 31.12.2012 год., като тези консумативи
били заплатени от ответника; 1.12. 22 075
лв. – получени от ищеца без основание наемни вноски за периода от
26.04.2004 год. до 31.12.2006 год. по договор за наем от 01.09.2003 год.,
сключен между ответното дружество и „О.Т.Т.“ ЕООД и 1.13. 23 525 лв. – получена от ищеца сума без основание
от наематели на ответното дружество за периода от 01.01.2009 год. до 31.12.2009
год.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с това дали са погасени по
давност насрещните вземания по т. 1.3, 1.4, 1.5, 1.6, 1.7 и 1.12 /изцяло/ и
вземанията по т. 1.8 и 1.13 /частично – с оглед датата, на която е било
предявено възражението за прихващане/, в т.ч. осъществени ли са предпоставките
по чл. 103, ал. 2 ЗЗД, както и дали въобще са възникнали останалите
претендирани от ответника вземания, както и тези по т. 1.8 и 1.13 в останалата
им непогасена по давност част.
Вземанията, произтичащи от
фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането
на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. С
оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че
давностния срок започва да тече от получаването й. От този ден е изискуемо
вземането и при общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, защото неоснователността
на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго
съществува при самото преминаване, а не в последващ момент /т. 7 от
Постановление № 1 от 28.05.1979 год. на Пленума на ВС/.
В частност въз основа на събраните
по делото доказателства е установено единствено, че ищецът е получил от
ответното дружество, както следва: на 22.11.2002 год. – сумата от 4 900
лв., на 17.11.2003 год. – сумата от 28 400 лв., на 23.12.2005 год. –
сумата от 30 000 лв. и сумата от 50 000 евро. Доколкото възражението
за прихващане е предявено на 15.12.2014 год., то законосъобразен се явява изводът
на СРС, че претендираните от ответника вземания по т. 1.3, 1.4 и 1.5 се явяват
погасени по давност. Действително нормата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД дава възможност
да се извършва прихващане и след като вземането е погасено
по давност, но само ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността,
т. е. ако са били налице всички условия за извършването му в предишен момент. Според чл. 103, ал. 1 ЗЗД обаче прихващане може да се извърши само ако активното вземане /вземането на страната, която прихваща/ е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземане, което е безспорно между
страните или е установено със сила на пресъдено нещо. В конкретния случай
процесните
вземания не е
били ликвидни преди изтичане на
давността, тъй като не са били безспорни между страните /същите се
оспорват от ищеца Г.З./, нито са били установени със сила на пресъдено
нещо. При това положение следва да се приеме, че не са налице предпоставките
на чл. 103, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е
било да установи при условията на пълно и главно доказване, че ищецът Г.З. е
получил без основание сумите, респективно се е обогатил за негова сметка без
валидно основание за това имуществено разместване със сумите, предмет на
заявеното възражение за прихващане.
По делото не са ангажирани
категорични доказателства за получаването на други суми от ищеца извън тези по т.
1.3, 1.4 и 1.5 по възражението за прихващане, респ. такива, че се е обогатил чрез
получаването на суми от трети за спора лица, наречени от ответника „наематели“,
през процесните периоди. Обстоятелството, че ответникът е отразил счетоводно
задължения на името на Г.З. /и като
пълномощник на Ива З./ само по себе си не е достатъчно, за да обуслови извод за
това, че те действително съществуват, още повече, че ищците са релевирали
възражението, че счетоводството не е водено редовно и че липсват счетоводни
документи, от които да е видно основанието за счетоводните записвания и
формирането на салдата по сметките /т.е. между страните е била спорна
документалната обоснованост на счетоводните записвания и редовността на
търговските книги на ответното дружество/.
Вписванията в счетоводните
/търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена
сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални
свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ. По смисъла на закона те имат възможна /при съгласие на страните/ доказателствена
сила. Като производна, основана на доказателствената сила на първични
счетоводни документи, доказателствената сила на счетоводните книги не се
презумира и при оспорване подлежи на доказване, а по начало – на преЦ., с оглед
всички обстоятелства по делото /чл. 182, ал. 1 ГПК/. Разпоредбите на чл. 182 ГПК, респ. чл. 55 ТЗ не въвеждат изключение от общото правило за разпределение
на доказателствената тежест, по отношение на установяването на факти,
възпроизведени в счетоводните записи, в качеството им на носители на
диференцирана вторична информация по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Закона за
счетоводството и доказателствено средство в процеса. Според общото правило на
чл. 154, ал. 1 ГПК, при оспорване вписванията в счетоводните /търговските/ книги,
тежестта на доказване редовността им, съгласно изискванията на Закона за
счетоводството и/или Търговския закон, носи ползващата се от оспорените
вписвания страна /В този смисъл Решение № 169 от
23.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 664/2011 г., II т. о., ТК, Решение № 62
от 25.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 546/2008 г., II т. о., Решение
№ 2 от 20.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 478/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 187
от 24.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 436/2012 г., II т. о., ТК, Решение
№ 218 от 5.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 775/2010 г., III г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи
задължителна съдебна практика/.
В разглеждания случай счетоводните
записвания от ответника, които се отнасят до обсъжданата част от процесните
суми, са направени единствено въз основа на справки, които въззивният съд
приема, че не представляват оправдателни документи, които успешно могат да се
противопоставят на страната, до която се отнасят, тъй като не носят подписите
на ищците. Те на практика обективират твърдения на самия ответник, респ.
изявления на трети за спора лица за извършено плащане в полза на кредитор, в
частност на ищеца Г.З.. А както вече бе посочено всяко вписване в счетоводните
книги трябва да бъде надлежно документирано – съставено въз основа на документ,
който го оправдава, като в частност трябва да се отчете и обстоятелството, че
по делото липсват и каквито и да било данни за възникнали наемни правоотношения
между Г.З., респ. Ива З., и сочените от ответника в писмения му отговор правни
субекти /с изключение на О.Т.Т.“ ЕООД/.
Отделно от това въззивният съд
приема, че е налице правно основание за евентуално получаване от ищеца на
наемни вноски през периода от 26.04.2004 год. до 31.12.2006 год. от „О.Т.Т.“ ЕООД
по възникналото между тях правоотношение по договор за наем от 01.09.2003 год.,
а именно сключеното между посоченото дружество и ответника споразумение от 26.04.2004
год.
Само за пълнота следва да се посочи,
че вземанията, чиято изискуемост ответникът твърди, че е настъпила преди повече
от пет години преди предявяване на възражението за прихващане, поради
изложените вече по-горе съображения са погасени по давност с оглед изложените
вече по-горе съображения – по т. 1.6, т. 1.7 и 1.12 – изцяло, а по т. 1.8 и
1.13 – частично /за периодите до 15.12.2009 год./.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а ешението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищците
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 1 800 лв.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК
настоящето решение е окончателно.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.02.2016
год., постановено по гр.дело №58347/2014 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Ц.2.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Г.Н.З. с ЕГН ********** и
И. Х.З. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 1 800 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/