Решение по дело №555/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на „ТРЕЙДФАРМА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, р-н Приморски, [жк], [улица], представлявано от управителя Е. Т. Б., против Решение № 1390/26.11.2024г. на ВРС, 45-ти състав, постановено по НАХД № 2886/2024г. по описа на същия съд, с което е потвърдено НП № В-004040/26.10.2023г. на директора на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра, със седалище Варна, към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите /КЗП/, с което за нарушение на чл.114, т.1 от Закона за туризма /ЗТ/ и на основание чл.206, ал.1 ЗТ, на дружеството е наложена имуществена санкция, в размер на 1000,00лв. Със същото решение дружеството е осъдено да заплати на КЗП юрисконсултско възнаграждение, в размер на 80,00лв.

Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения, че е постановено в противоречие със събраните доказателства, при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, както и че е необосновано – касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Твърди, че както ВРС, така и Адм.съд – Варна - по сходни казуси, не се произнасят по основното му възражение, а именно, че е представил Заповед № 850/31.08.2023г. на председателя на КЗП за налагане на ПАМ, която касае същия обект. Позовава се на Решение на СЕС от 04.05.2023г., постановено по дело С-97/21 и твърди, че срещу него незаконосъобразно са водени едновременно административнонаказателно и административно производство, като кумулирането на двете мерки – ПАМ по чл.177, ал.2, т.1, буква „в“ ЗТ и имуществената санкция по чл.206, ал.1 ЗТ е автоматично и води до ограничаване на основно негово право, гарантирано от чл.50 от Хартата на основните права на ЕС. Отделно сочи, че дори да се приеме, че е осъществено нарушение, то е единствено поради недопустимото продължително бездействие на държавен орган – министъра на туризма, довело до несвоевременно издаване на необходимия документ, поради което са налице предпоставки за прилагане на чл.28 ЗАНН. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде отменено наказателното постановление. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции.

В съдебно заседание касаторът не се представлява. С молба С.д. № 5694/02.04.2025г. адв.С. поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Претендира присъждане на сторените разноски за три инстанции, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.

Ответната страна – Директор в Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра със седалище Варна към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите, редовно призован за съдебно заседание, не изпраща представител и не изразява становище по жалбата.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, и моли да бъде потвърдено.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна пред ВРС е установено, че на 02.08.2023г. св.Ц. Х. – главен инспектор в КЗП РД – Варна, съвместно с колегите й В. И. и С. Е., извършили проверка в хотел „Р.“, к.к. Златни пясъци, стопанисван от „Трейдфарма“ ЕООД, при която установили, че дружеството извършва търговска дейност като предоставя туристически услуги в некатегоризиран туристически обект – заведение за хранене и развлечения /Класически ресторант „Р.“/, находящо се в гр.Варна, к.к.Златни пясъци, хотел „Р.“. Обектът разполагал с 400 места за сядане и консумация на топли, алкохолни, безалкохолни напитки, бира, салати, супи, основни ястия, десерти, като обслужването се осъществявало на блок маса, „ол инклузив“ и по предварително заявени пакети. При проверката било установено, че в обекта не е поставено на видно място Удостоверение за утвърдена категория или временно удостоверение за открита процедура по категоризиране, актуално към датата на проверката – 02.08.2023г. На документалната проверка в офиса на КЗП, също не бил представен документ за категоризация на обекта. Прието било, че търговецът е извършил нарушение на чл.114, т.1 ЗТ, за което му бил съставен АУАН № 004040/08.08.2023г., а въз основа на него е издадено НП № В-004040/26.10.2023г., с което на дружеството на основание чл.206, ал.1 ЗТ е наложена имуществена санкция, в размер на 1000,00лв.

За да потвърди наказателното постановление ВРС е приел, че АУАН и НП са съставени от компетентни лица, при спазване на изискванията на чл.40, ал.3, чл.42 и чл.57 ЗАНН, и на сроковете по чл.34 ЗАНН. По същество е прието, че „Трейдфарма“ ЕООД се явява субект на нарушението – лице, предоставящо туристически услуги по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗТ, доколкото в заведението са се предлагали напитки и храна за консумиране на място. От обективна страна съдът е съобразил, че в периода от 02.08.2023г. до 13.09.2023г. обектът е бил без валидно удостоверение, т.е. не е бил категоризиран, с което съставът на нарушението по чл.114, т.1 ЗТ формално е реализиран. Правилно като дата на нарушението била посочена датата на проверката, доколкото именно в този ден е установено, че дружеството предлага туристически услуги – ресторантьорство, в некатегоризиран обект. Безспорно е установено, че дружеството е предприело процедура по категоризиране на обекта и в този смисъл е било наясно със задължението си, както и че в момента на проверката предоставя туристически услуги в нарушение на чл.114, т.1 ЗТ. Прието е и че не са налице основания за прилагане на чл.28 ЗАНН, т.к. дружеството е било длъжно да организира дейността си съобразно изискванията на ЗТ преди нейното започване, а не след намесата на контролните органи, както и че категоризацията осигурява стандарт за работа, който въвежда общовалидни изисквания, на които следва да отговарят туристическите обекти.

Така постановеното решение е правилно.

ВРС е установил вярно фактите по случая, обсъдил е доводите на страните и събраните доказателства, и обосновано от тях и от закона е извел извод за законосъобразност на наказателното постановление.

Хотелиерството и ресторантьорството съгласно разпоредбите на чл.3, ал.1, т.2 и т.3 ЗТ са туристически дейности, а съгласно чл.3, ал.2, т.1, буква „а“ и т.2 ЗТ, хотелите и заведенията за хранене и развлечения (самостоятелни и прилежащи към места за настаняване) - ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе-сладкарници и барове, са туристически обекти.

Местата за настаняване и прилежащите към тях заведения за хранене и развлечения, самостоятелните заведения за хранене и развлечения, туристическите хижи, туристическите учебни центрове и туристическите спални и прилежащите към тях заведения за хранене, подлежат на категоризиране или регистриране по този закон независимо от вида на тяхната собственост и начина на управлението им – чл.119, ал.1 ЗТ, с изключение на изброените в чл.120, ал.1 ЗТ.

Категорията на местата за настаняване – хотели, категория „три звезди“, „четири звезди“ и „пет звезди“, и прилежащите към тях заведения за хранене и развлечения, се определя от Министъра на туризма или оправомощено от него длъжностно лице, по предложение на ЕККТО – чл.127 ЗТ.

Съгласно чл.114, т.1 от ЗТ, лицата, извършващи хотелиерство и/или ресторантьорство в туристически обекти по чл.3, ал.2, т.1, 2 и 3, са длъжни да предоставят туристически услуги в категоризиран туристически обект или в обект, на който е издадено временно удостоверение за открита процедура по категоризиране.

Процедурата по първоначална категоризация се извършва с подаване на заявление – декларация до категоризиращия орган, което трябва да отговаря на изискванията на чл.129, ал.1, 2 или 3 ЗТ. В случай че са изпълнени законовите изисквания, категоризиращият орган или оправомощено от него длъжностно лице, въз основа на предложението на съответната ЕККТО издава заповед по чл.130, ал.7, т.1 ЗТ, с която определя вида и категорията на обекта и издава удостоверение за определена по реда на чл.133, ал.1 ЗТ категория.

Срокът на издаденото удостоверение за определената категория на туристическите обекти по чл.133, ал.1 ЗТ е 5 години, с изключение на срока на удостоверението за обектите, разположени върху понтон, което е със срок, съответстващ на срока на действие на разрешителното – чл.133, ал.2 ЗТ.

Съгласно чл.133, ал.3 и ал.5 ЗТ, в срок до три месеца преди изтичането на 5-годишния срок, лицето следва да подаде заявление-декларация до съответния категоризиращ орган за потвърждаване на категорията на обекта или да получи категория, различна от определената му до момента /“прекатегоризация“/, както и да заплати такса за извършване на проверка на място в туристическия обект съгласно тарифата по чл.69, ал.3. Категорията на обектите се прекратява с изтичането на срока.

В случай че съответното лице не предприеме действията по ал.3 в указания срок, категорията на обекта се прекратява с изтичането на срока. В този случай за същия обект нова категория може да бъде определена по реда на чл.129 и 130 – чл.133, ал.4 ЗТ.

От събраните доказателства безспорно се установява, че към датата на проверката – 02.08.2023г., касаторът „Трейдфарма“ ЕООД, стопанисващ процесния туристически обект, не е притежавал действащо удостоверение за категоризация, т.к. издаденото му такова с № РК-19-11612/02.11.2017г. на основание заповедта по чл.132, ал.1 ЗТ, е било валидно до 02.11.2022г., а последвалото удостоверение с № РК-19-15762 е издадено на 13.09.2023г. със срок до 13.09.2028г. Видно от КП за категоризиране, дружеството е подало заявление за категоризация на Класически ресторант „Р.“ с № Т-81-00-237/12.08.2022г. – т.е. преди изтичане на срока на Удостоверение за категоризация с № РК-19-11612/02.11.2017г. Проверката по заявлението е извършена на 08.08.2023г. – към който момент съгласно чл.133, ал.3 ЗТ категорията на обекта е била прекратена с изтичането на срока по Удостоверение. № РК-19-11612/02.11.2017г.

При това положение и доколкото по време на проверката, извършена на 02.08.2023г. е безспорно установено, че в обекта са предоставяни туристически услуги, правилно е прието, че „Трейдфарма“ ЕООД е извършило нарушение на чл.114, т.1 ЗТ.

Без значение е дали обектът е бил категоризиран в по-ранен етап и на какъв етап е било административното производство по потвърждаване на категорията или „прекатегоризация“ на обекта, т.к. за да е осъществен състава на нарушението по чл.114, т.1 ЗТ е достатъчно да са предоставяни туристически услуги в обект без валидно удостоверение за категоризация, какъвто е настоящия случай.

Също така е без значение какви обстоятелства са довели до забавяне на процедурата за подновяване категорията на обекта, т.к. изрично е регламентирано, че категорията се прекратява с изтичане на срока и изричен акт за прекратяване на категорията е предвиден единствено в хипотезите на чл.137, ал.1, т.2-10 ЗТ. В процедурата по подновяване на категория и прекатегоризация на обекта, не е предвидено и издаване на временно удостоверение.

Правилно ВРС е приел и че липсват основания нарушението да се квалифицира като маловажно по смисъла на чл.28 ЗАНН, вр. § 1, т.4 ДР ЗАНН. Периодът, в който са предоставяни туристически услуги без категоризация – 02.08.2023г. до 13.09.2023г., при положение че срокът по Удостоверение № РК-19-11612/02.11.2017г. е изтекъл още на 03.11.2022г., като и броят на местата в туристическия обект – 400 места за сядане и консумация, обосновават извод, че нарушението не се характеризира с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с други нарушения от същия вид.

Неоснователно касаторът твърди маловажност на нарушението поради „недопустимото продължително бездействие на държавен орган – министъра на туризма, довело до несвоевременно издаване на необходимия документ за категоризация“. Доколкото категорията на обекта се определя с индивидуален административен акт – заповед по чл.130, ал.7, т.1 ЗТ на категоризиращия орган и издаване на ново удостоверение, и след като липсват доказателства по подаденото в срок заявление на дружеството да са констатирани нередовности и да са му давани указания за отстраняването им, касаторът е имал възможност да обжалва мълчаливия отказ, което не е сторил – така в Решение на ВАС № 6966/06.06.2024г. по адм.д. № 2696/2024г., Решение на ВАС № 10698/7.11.2023г. по адм.д. № 2812/2023г. Освен това последвалата подаването заявлението кореспонденция с категоризиращия орган /л.9-18 от НАХД № 5255/2023г./, е проведена след извършването на проверката от 02.08.2023г., в която е установено нарушението.

Неоснователно касаторът се позовава на Заповед № 850/31.08.2023г. на Председателя на КЗП, с която по отношение на процесния обект на основание чл.177, ал.2, т.1, буква „в“ ЗТ е наложена ПАМ „временно затваряне на туристически обект“, както и на Решение на Съда на ЕС от 4 май 2023г. по дело C-97/21, като твърди, че административнонаказателното и административното производство, приключили с налагане - съответно на имуществена санкция и на ПАМ, незаконосъобразно са водени срещу него едновременно и по този начин е нарушено негово основно право, гарантирано от чл.50 от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/.

Действително със Заповед № 850/31.08.2023г. на Председателя на КЗП, на основание чл.177, ал.2, т.1, буква „в“ ЗТ, на „Трейдфарма“ ЕООД е наложена принудителна административна мярка „временно затваряне на туристически обект“ по чл.3, ал.3, т.2 ЗТ - заведение за хранене и развлечения /Класически ресторант „Р.“/, находящ се в КК Златни пясъци, хотел „Р.“. ПАМ е наложена заради предоставяне на туристически услуги в некатегоризиран туристически обект по чл.3, ал.2, т.2 ЗТ, установено при проверка, за която е съставен КП № К-2750259 и АУАН № 04040/08.08.2023г. – въз основа на който е издадено процесното наказателно постановление.

Цитираното решение на СЕС обаче е неотносимо към настоящия случай и не може да се тълкува в подкрепа на защитната теза на касатора.

В тази връзка следва да се посочи, че постановените в производствата по преюдициални запитвания решения на Съда на ЕС, с които се тълкува съдържанието и смисъла на разпоредби от правото на ЕС, стават част от това право, поради което същите следва да се интерпретират само в контекста на съответната правна уредба и на фактите в главното производство, и само по начин, гарантиращ правилното прилагане на правото на Съюза.

Така, за да се извърши валидно позоваване на решение на Съда на ЕС, следва да се извърши преценка дали тълкуваната с това решение разпоредба от правото на ЕС е относима и приложима към разрешаването на спора по производството, в което се извършва позоваването, и дали фактите, обосновали даденото от СЕС тълкуване, изискват или допускат неговото пряко, или съответно прилагане.

Решение на Съда на ЕС от 4 май 2023г. по дело C-97/21 е постановено във връзка с тълкуването на чл.273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, както и на чл.50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, като Съдът на ЕС е постановил, че същите следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства на данъчнозадължено лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение.

Правилното разрешаване на спора в настоящото производство очевидно не изисква тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.273 от Директива 2006/112/ЕО, т.к. не се отнася до налагане на имуществена санкция и ПАМ по ЗДДС, а по Закона за туризма. Безспорно е и че фактите, както и националната правна уредба във връзка с които е дадено тълкуването от СЕС, не покриват нито фактическите, нито правните основания за наложената с процесното НП имуществена санкция, респ. за наложената ПАМ със Заповед № 850/31.08.2023г. на председателя на КЗП.

Даденото в случая тълкуване на СЕС във връзка с чл.50 от Хартата за основните права на ЕС, също не може да се приложи пряко в настоящия спор, т.к. както следва от чл.51, § 1 от Хартата, нейните разпоредби се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза.

Правилното разрешаване на спора в настоящото производство обаче не изисква прилагане на правото на Съюза, т.к. в областта на туризма и конкретно във връзка с категоризацията на туристическите обекти, приложимо такова липсва.

Съгласно чл.195, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, Съюзът допълва действията на държавите членки в сектора на туризма, по-специално чрез насърчаване на конкурентоспособността на предприятията в Съюза в този сектор. За тази цел дейността на Съюза е насочена към: а) насърчаване на създаването на благоприятна среда за развитието на предприятията в този сектор; б) насърчаване на сътрудничеството между държавите членки, по-специално чрез обмен на добри практики. Според § 2 от чл.195 ДФЕС, Европейският парламент и Съветът, като действат в съответствие с обикновената законодателна процедура, установяват специфични мерки за допълване на действията, предприети в държавите членки за постигане на целите, посочени в настоящия член, като се изключва всякакво хармонизиране на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки.

Както следва от чл.6 ДФЕС компетентността на ЕС в областта на туризма попада в категорията на т.н. допълваща компетентност, което означава, че предприеманите мерки и действия следва за бъдат действия на подкрепа, координиране и допълване на действията на държавите членки, а не общи мерки, които поставят единна рамка или подробно уреждат националната политика в тази материя. Освен това, разпоредбата на чл.2, ал.5 ДФЕС изрично предвижда, че правно обвързващите актове на Съюза, приети въз основа на разпоредбите на Договорите в областите, в които Съюзът разполага с допълваща компетентност, не могат да предвиждат хармонизиране на законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки. Ето защо, в областта на туризма липсва акт на ЕС за хармонизиране на националните законодателства на страните членки. Отделни въпроси от значение за туристическия сектор са уредени с актове, приети в други области на интеграция, най-значими от които са тези, свързани с правата на пътниците при самолетните пътувания (Регламент (ЕО) № 261/2004) и с пакетните туристически пътувания (Директива (ЕС) 2015/2302).

При това положение, след като разпоредбите на Закона за туризма, регламентиращи налагането на санкции и принудителни административни мерки не са приети в изпълнение на задължението на държавата за транспониране на директива и не произтичат пряко от друг акт от вторичното право на ЕС, законосъобразността на кумулирането на административно производство за прилагане на принудителна административна мярка и административнонаказателно производство за налагане на имуществена санкция за едно деяние, срещу същото лице, не може да се преценява в контекста на установените от практиката на СЕС принципи на пропорционалност и ефективност, с оглед на общата тежест на кумулираните мерки спрямо тежестта на конкретното нарушение, нито в контекста на чл.50 ХОПЕС.

Независимо от това, в контекста на разпоредбата на чл.4 по Протокол № 7 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ се явява част от вътрешното право, както и на разпоредбите на чл.17 и чл.70, ал.2, т.4 ЗАНН, следва да се провери спазването на принципа „non bis in idem“, който забранява кумулирането, както на процедури за търсене на отговорност, така и на санкции, които имат наказателноправен характер, т.к. гаранциите, предвидени в Конвенцията се отнасят не само при осъществяване на наказателната отговорност, но и при административнонаказателната – така в Тълкувателно решение № 3 от 22 декември 2015г. на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 3/2015г.

В случая е безспорно, че административнонаказателното и административното производство, са проведени по отношение на едно и също предприятие, за едно и също деяние – предоставяне на туристически услуги в некатегоризиран обект, както и че имуществената санкция и ПАМ са наложени в отделни, самостоятелни производства, приключващи с различен по характер акт – НП и административен акт, които подлежат на обжалване по различен ред и пред различен съд.

В този контекст, следва да се провери дали съответните мерки - имуществената санкция и принудителната мярка, могат да се квалифицират като „санкции, които имат наказателноправен характер“.

Признаците за преценка дали едно производство е наказателно по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 7 са известни като критерии „Енгел”, дефинирани по делото Engel and Others v. Netherland, и понастоящем утвърдени в практиката на ЕСПЧ като алгоритъм за проверка. Тестът „Енгел” е възприет и от практиката на Съда на Европейския съюз, който се позовава на приетите от ЕСПЧ разрешения, поради което е допустимо позоваване постановените от него решения в тази връзка.

Така, за преценката на наказателноправния характер на разглежданите производства са релевантни три критерия: 1) правната квалификация на нарушението във вътрешното право, 2) характера и естеството на нарушението и 3) видът и тежестта на предвиденото наказание.

При съпоставката между административнонаказателно производство и административно производство по налагане на ПАМ, следва да се има предвид и че чл.4, § 1 от Протокол № 7 поначало не забранява паралелното протичане на отделни наказателни процедури срещу едно и също лице по повод същото деяние, ако по никоя от тях не е постановено окончателно решение.

Закрилата на принципа действа от момента на влизане в сила на първото решение, а от началото на новото преследване, когато деецът вече е „съществено засегнат” от дейността на властите, възниква състояние на нарушение на правилото. В този смисъл дублирането на наказателни процедури (bis) е недопустимо, само когато някоя от тях започва или продължава развоя си, след като другата е приключила с влязъл в сила акт.

В случая за процесното нарушение е издадено НП № В-004040/26.10.2023г. и Заповед за прилагане на ПАМ № 850/31.08.2023г. Производството по обжалване на НП пред ВРС (след връщане на делото за ново разглеждане с Решение № 7398/16.07.2024г. по КНАХД № 1323/2024г. на Административен съд – Варна) е приключило с Решение № 1390/26.11.2024г. по НАХД № 2886/2024г. – предмет на проверка в настоящото касационно производство, а производството по обжалване на заповедта за налагане на ПАМ - с Решение № 1736/08.12.2023г. по адм.д. № 2132/2023г. на Административен съд - Варна, което не е обжалвано и е влязло в сила на 03.01.2024г. – към който момент спорът за законосъобразността на наказателното постановление е все още висящ.

Независимо от това, дублиране на наказателни процедури в случая не е възможно, т.к. от решението на Административен съд – Варна, с което се потвърждава заповедта за налагане на ПАМ е видно, че след като за процесния обект е издадено Удостоверение за категоризация № РК-19-15762, със срок на валидност до 13.08.2028г., Заповед № 850/31.08.2023г. е отменена със Заповед № 1002/08.11.2023г. - т.е. независимо от влязлото в сила съдебно решение, потвърждаващо ПАМ, същата няма да бъде изпълнена.

Отделно от това, производството по налагане на ПАМ със Заповед № 850/31.08.2023г. не отговаря на втория критерий по теста „Енгел“ и не може да се счита за наказателно такова.

Вторият критерий, свързан със самото естество на нарушението, предполага да се провери дали разглежданата мярка преследва по-специално репресивна цел, без преследването от нея и на превантивна цел да може само по себе си да я лиши от квалификацията й като наказателноправна санкция. Всъщност присъщи за наказателноправните санкции са както репресията, така и превенцията на противоправните деяния. Мярка, която се свежда само до поправяне на вредата, причинена със съответното нарушение, обаче няма наказателноправен характер – Решение на СЕС от 22 юни 2021г. по дело Latvijas Republikas Saeima, С-439, т.89.

Мярката по чл.177, ал.2, т.1 ЗТ – „временно затваряне на туристически обект“ по чл.3, ал.2, т.1 – 3 и 5, налагана в случаите на предоставяне на туристически услуги в некатегоризиран обект, има чисто превантивна цел, т.к. с разпоредбата на чл.177, ал.3 ЗТ изрично е предвидено, че същата се прилага до отстраняване на нарушението. Тази ПАМ нито обезпечава изпълнение на административно наказание (както е ПАМ по чл.124б, ал.1, вр. ал.1 ЗАДС), нито пречи на съответния търговец да използва туристическия обект за търговската си дейност и за целите на предоставяните от него туристически услуги, т.к. самата липса на категоризация на туристическия обект е пречка същият да работи – т.е. ограничението за извършване на дейност следва непосредствено от закона – чл.114, т.1 ЗТ, а не от акта за налагане на ПАМ. При това положение, мярката по чл.177, ал.2, т.1 ЗТ не преследва едновременно превантивна и репресивна цел, а само превантивна такава.

С оглед изложеното административното производство по налагане на ПАМ по чл.177, ал.2, т.1 ЗТ, не отговаря на втория критерий по теста Енгел и не може да се счита за наказателно такова, поради което оплакването на касатора е неоснователно.

По изложените съображения обжалваното решение на ВРС е постановено при липса на допуснати процесуални нарушения, при правилно приложение на материалния закон и като валидно и допустимо, следва да се остави в сила.

Водим от горното, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1390/26.11.2024г. на ВРС, 45-ти състав, постановено по НАХД № 2886/2024г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване!