Решение по дело №11528/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№...............

 

                                           Гр. София, 10.11. 2020 г.

 

         В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на осми октомври през две хиляди и двадесетагодина в състав:

                                              

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                                     ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                                           МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА                                                             

         при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 11528 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

                 

              С решение  № 105808 от 02.05.2019 г. по гр.дело № 64339/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, е отхвърлен предявеният от „Т." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „О.Ф.Б." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** осъдителен иск с правна квалификация чл. 3 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 386.16 лв., представляваща вреда, изразяваща се в неправомерно удържана сума от трудово възнаграждение за месец август 2014 г. по изп. д. № 637/2011г. при ЧСИ Р.Т., предизвикана от недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ответника. С решението ищецът „Т." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК на „О.Ф.Б." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** сумата в размер на 100 лева - разноски по делото.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът Т." ЕООД, който в срока по чл.259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон ипроцесуален закон, и необоснованост по подробно изложени в жалбата съображения. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и уважи изцяло иска.

Въззиваемата „О.Ф.Б." ЕАД, чрезпълномощника си оспорва жалбата по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 3 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 386.16 лв. - вреда, изразяваща се в неправомерно удържана сума от трудово възнаграждение за месец август 2014 г. по изп. д. № 637/2011г. при ЧСИ Р.Т., предизвикана от недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ответника „О.Ф.Б." ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът излага твърдения, че П.К.М.- негов праводател по договор за цесия, са били образувани от „Банка ДСК" ЕАД две заповедни производства в РС - Варна, а именно ч.гр.д. 15323/2011г. за вземане по Договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г. и 8534/2011г. за вземане по Договор за кредит за текущо потребление от 23.11.2007 г. в качеството му на поръчител на М.Ж.Ж.- главен длъжник. Твърди, че П.М.е бил поръчител на М.Ж.единствено по договора за кредит от 23.11.2007 г., но не и по този от 13.08.2007 г. Въпреки това, срещу П.М.е започнато изпълнително дело № 637/2011 при ЧСИ Р.Т. за заплащане на дължимите от М.Ж.суми по договора за кредит от 13.08.2007 г. въз основа на заповед за изпълнение, разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени от РС - Варна.Това се дължи на обстоятелството, че служител на „Банка ДСК" АД е приложил към молбата за издаване на заповед за изпълнение анекса към Договора за кредит от 23.11.2007 г., в който П.М.фигурира като поръчител. Районният съд не е отчел порока на изпълнителния титул, а длъжникът не е възразил срещу заповедта за изпълнение и не е обжалвал разпореждането за незабавно изпълнение, считайки, че те се отнасят до съществуващото му задължение по втория договор за кредит. Поради това трудовото възнаграждение на П.М.е било запорирано и ежемесечно са му били отдържани по 368.16 лв. След като срещу него е образувано ново изпълнително производство по дело № 911/2013 г. при ЧСИ Р.Т. за заплащане на 16 000 лв., представляващи дължими от М.Ж.суми по договор за кредит от 13.08.2007 г., П.М.разбрал, че дотогава е погасявал задължение, за което не се е съгласявал да поръчителства. Към този момент вземането на „Банка ДСК" ЕАД по изп. д. № 637/2011 е било цедирано на „О.Ф.Б." ЕАД - ответник в настоящото производство (с договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г.), което е било конституирано като страна в изпълнителното производство. През 2013 г. П.М.довел до знанието на „О.Ф.Б." ЕАД горните обстоятелства. След предприемане на необходимите правни действия от страна на г-н Машев, изп. д. № 911/13 е прекратено по отношение на него. Ищецът твърди, че изп. д. № 637/11 е приключило поради пълното погасяване на дълга на М.Ж.от над 17 000 лв. със средства на П.М.. Навежда твърдения, че действията на „О.Ф.Б." ЕАД по събиране на процесното вземане след узнаване на гореизложените обстоятелства, представляват злоупотреба с процесуални права, която е причинила на П.М.имуществени вреди. Ищецът твърди, че П.М.му е прехвърлил вземането си за обезщетение за вредите, причинени от неправомерното поведение на ответника, с договор за цесия от 29.03.2018 г., като ответникът е бил надлежно уведомен за това.

Ответникът „О.Ф.Б." ЕАД в писмения си отговор оспорва предявения иск изцяло като неоснователен и недоказан. Възразява да е надлежна страна по иска. Твърди, че договорът за цесия на претендираното обезщетение за вреди е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като обезщетението е вземане е intuitupersonae и поради това е непрехвърлимо. Освен това посочва, че П.М.е цедирал на ищеца само част от претендираното в настоящото производство вземане, а именно само 90 лв. от общо 386.16 лв. Евентуално твърди, че размерът на претенцията за обезвреда е недоказан. Ответникът посочва, че е придобил по договор за цесия едно безспорно вземане срещу П.М., установено с влязло в сила изпълнително основание, за което и самият П.М.е допринесъл. Счита, че принудителното събиране на вземане въз основа на влязъл в сила изпълнителен титул, не е противоправно поведение. Освен това причината за започването на изпълнителното производство срещу П.М.не е поведението на ответника, а действията на служител на „Банка ДСК" ЕАД, който е приложил погрешка договор за поръчителство към молбата за издаване на заповед за изпълнение, както и на РС - Варна, който не е проверил надлежно редовността на представените му документи. Запорът върху трудовото възнаграждение на П.М.също е поискан от „Банка ДСК" ЕАД, а не от ответника. Поради това липсва причинно-следствена връзка между поведението на „О.Ф.Б." ЕАД и твърдяните от ищеца вреди. Посочва, че искът с основание чл. 3 ГПК не може да бъде предявен, след като заповедта за изпълнение е влязла в сила.

Настоящата инстенция приема, че обжалваното съдебно решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка, затова препаща към мотивите на СРС и ги прави свои такива. При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства се установява, че между „Банка ДСК" ЕАД и М.Ж.Желязков, в качеството си на кредитополучател, е сключен Договор за кредит на 13.08.2007 г. за текущо потребление в размер на 15 000 лева за срок от 120 месеца. Видно от приетия като доказателство по делото Договор за поръчителство от 30.06.2010 г. П.К.М.е обезпечил изпълнението на Договор за кредит № 14852425 от 23.11.2007 г. за сумата от 14 190 лева, сключен също между „Банка ДСК" ЕАД и М.Ж.Желязков, а не изпълнението на този от 13.08.2007 г. За установяване безспорността на вземането по Договора за кредит от 13.08.2007г. по заявление на „Банка ДСК" ЕАД е издадена Заповед № 1324/02.02.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр. д. № 1533/2011 г. на Районен съд-Варна срещу М.Ж.Желязков, Ц.Н.И. и П.К.М., които са осъдени солидарно да заплатят на банката сумата от 12 543,90 лв. -главница по договор за текущо потребление от 13.08.2007г., сумата от 1 302,89 лв. -договорна лихва върху главницата за периода от 07.09.2010 г. - 31.01.2011 г., сумата от 609,60 лева - лихва за закъснение за периода от 07.09.2010 г. до 31.01.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 31.01.2011 г. до окончателното изплащане на вземането.Въз основа на посочената заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 02.02.2011 г.

На 04.07.2011г. по молба на „Банка ДСК" ЕАД е образувано изпълнително дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег. № 717, с район на действие Окръжен съд-Варна, като на 14.07.2011г. на П.К.М.е връчена покана за доброволно изпълнение на гореописаното задължение.

От представената по делото от ищеца разписка се установява, че на 28.07.2011 г. „Ф.Т.С.Е.М." АД, в качеството си на работодател на П.К.М., е получило запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П.К.М.по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., рег. № 717, с район на действие Окръжен съд-Варна.

Видно от Договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г. и приемо - предавателен протокол към него „Банка ДСК" ЕАД е прехвърлила на ответното дружество „О.Ф.Б." ЕАД вземането си по Договора за кредит за текущо потребление от 13.08.2007г. Въз основа на тази цесия и молба от 07.12.2012г. по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т. „О.Ф.Б." ЕАД е конституирано като взискател по делото.  Съгласно представено извлечение от процесното изпълнително дело на 13.08.2014г. работодателят на П.К.М.е превел сумата в размер на 386,16 лева по наложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника.

По делото не е спорно, че с договор за покупка и прехвърляне на вземане от 29.03.2018 г., П.К.М.е прехвърлил на ищеца по „Т." ЕООД вземането си срещу „О.Ф.Б." ЕАД в размер на 90 лева, представляващо вреда от удръжка от трудовото му възнаграждение през месец август 2014 г., настъпила в резултат на злоупотреба с процесуални права от страна на дружеството, изразяваща се в принудително изпълнение по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р.Т., с рег. № 717 и район на действие Окръжен съд - Варна за вземане срещу П.К.М.при знание за последното, че то не съществува, използвайки формално наличното изпълнително основание - заповед № 1324/02.02.2011г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 07.02.2011г., издадени по ч.гр. д. № 1533 по описа на РС - Варна за 2011 г.

По делото е безспорно, че ответното дружество О.Ф.Б." ЕАД е било уведомено от П.К.М.за сключен между него и ищеца на 29.03.2018г. договор за цесия на претендираното в настоящото производство вземане. В отговор на уведомлението по чл. 99 ЗЗД „О.Ф.Б." ЕАД е изпратило до цедента и цесионера становище, в което по същество отказва да заплати сумите, за които е поканено.

При така установената фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предявеният иск се явява неоснователен. Съгласно установената съдебна практика (ППВС № 9/1966, г., ППВС № 7/1958 г.) отговорността по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму и в този смисъл тя е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително гаранционна функция. За ангажиране на отговорността на ответника  по чл. 49 ЗЗД обаче е необходимо ищеца да установи при условията на пълно и главно доказване претърпените от него вреди,  които да са резултат на противоправно поведение на лицето, комуто е възложена работата, както и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, т.е да са явяват причинени при или по повод изпълнението на възложената работа; Вината на прекия причинител се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания ии възражения. Вината се предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД. Ищецът с всички доказателствени средства , следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях, така че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. В конкретния казус в доказателствена тежест на ищцовото дружество е да установи наличието на следните факти: 1) противоправно поведение, извършено от служители на ответника О.Ф.Б. при или повод изпълнението на възложената им работа, изразяваща се в злоупотреба с едно съществуващо процесуално право, а именно упражняването му с цел да бъдат увредени права и законни интереси на П.К.М.или противоречие с интересите на обществото като цяло или с добрите нрави; 2) настъпване, вид и размер на твърдяната вреда, а именно — имуществените вреди от удръжка от трудовото възнаграждение на цедента през месец август 2014 г., настъпила в резултат на злоупотреба с процесуални права; 3) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди; 4) валиден договор за цесия между ищеца и П.К.М.и 5) надлежно уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане.

Ответното дружество О.Ф.Б. е уведомено от П.К.М.за сключен между него и ищеца договор за цесия на претендираното в настоящото производство вземане. Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В настоящия случай няма законова забрана, нито процесното вземане за имуществени вреди може да се определи като непрехвърлимо. Макар и спорно, вземането, предмет на производството е конкретизирано по размер и с оглед фактите, от които произтича, съответно е годен предмет на договор за цесия. Вземането не е intuitupersonae, в какъвто аспект е възражението на ответника. Налице е валиден договор за цесия между П.К.М.и ищцовото дружество. Възражението на ответника за обратното е неоснователно. Ищецът е материално легитимиран да претендира процесното вземане до размера 90 лева, доколкото до този размер вземането е цедирано с договора от 29.03.2018 г.

Основният спорен въпрос по делото, е дали поведението на служители на ответното дружество, изразяващо се в конституиране на последното в образуваното изпълнително дело и продължаването на принудителното изпълнение до пълното погасяване на дълга представлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, т.е. дали е противоправно и дали то е причината за настъпването на твърдяната вреда.

Настоящият въззивен състав споделя извода на СРС, че в конкретния случай липсва противоправност в поведението на ответника по последващо принудително събиране на процесното вземане. Реално към момента на инициирането на заповедното производство, издаването на заповедта за изпълнение, налагането на запора върху трудовото правоотношение, ответното дружество е било трето за възникналата облигационна връзка между „Банка ДСК" ЕАД и П.М.лице.

Злоупотребата с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно при няколко хипотези - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) или в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), но също и когато правото е упражнено в противоречие с добрите нрави (чл. 3 ГПК).Добрите нрави са неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Доказването на деянието (упражняването на процесуалното право) и неговата противоправност е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия. Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. В този смисъл е Решение № 189 от 20.06.2014г. на ВКС по гр. дело № 5193/2013г., ІV-то ГО, ВКС.

Предприемането на действия по принудително събиране на вземане, за което кредиторът разполага с влязъл в сила изпълнителен титул не съставлява противоправно поведение. Още повече, че в настоящия случай "Приложими са разпоредбите на глава 37 ГПК, касаещи Заповедното производство. Ищцовото дружество не твърди, дори потвържава в исковата си молба, че П.К.М., в качеството си на длъжник, е пропуснал всички предоставени му възможности за защита срещу издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Не се е възползвал нито от правото си да подаде възражение по чл.414 ГПК, нито от възможността за спиране на изпълнението по реда на чл.420 ГПК, не е подал възражение и по реда на чл.423 ГПК, както не е предявил иск по реда на чл.424 ГПК. На разположение на длъжника е и била и възможността да предяви иск по реда на чл.439 ГПК след образуване на изпълнителното производство.

Следователно длъжникът не е направил каквито и да било възражения срещу дължимостта на вземането, които да доведат до образуване на исково производство за установяване дължимостта на вземането, предвид което тези възражения са се преклудирали. Твърденията на ищеца, че с настоящия иск не оспорва дължимостта на вземането, нито самото изпълнение, а само заявява, че с него е причинена вреда с оглед знанието на ответното дружество, че в действителност П.К.М.не е длъжник, сами по себе си по същество касаят един и същ въпрос -правомерността на упражняваното право по принудително събиране на вземането, както и съществуването на материалното право, което е предмет на принудително изпълнение.

Искът по чл. 3 ГПК не следва да бъде средство за заобикаляне на преклузивните срокове, установени в глава 37 ГПК. Съответно пропускането на дадените на длъжника възможности за защита, и то поради небрежност от негова страна, води до неблагоприятни за длъжника последици. Всяка страна е длъжна да полага нужната грижа по охрана на собствените си интереси. Длъжникът П.К.М.е имал на разположение достатъчно процесуални възможности по охрана на своите права, които обаче не е предприел в сроковете, установени в ГПК.

В производството не се доказа по безспорен начин и ответното дружество да е уведомено за това, че П.К.М.не е обезпечавал задължението за кредит за текущо потребление от 13.08.2007г., а за този от 23.11.2007г., и в този смисъл несправедливо е наложен запор върху трудовото му възнаграждение. Но дори и да беше така - предприетото от ответника конституиране като взискател по образуваното изпълнителното производство не може да бъде квалифицирано като злоупотреба с процесуални права, тъй като е в изпълнение на вземане, чиято безспорност е установена с влязла в сила заповед за изпълнение. До отхвърляне на иска по реда на чл. 422 ГПК или установяване с влязъл в сила съдебен акт, че изпълняемото право не съществува, или обезсилване на заповедта за изпълнение в предвидените в процесуалния закон хипотези, страната, спрямо която е насочено принудителното изпълнение, не може да се позовава на злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК от страна на взискателя, доколкото страните са обвързани от съдебния акт, който се изпълнява.

Безспорно по делото от събраните писмени доказателства се доказа, че П.К.М.не е поръчителствал по договора за кредит от 13.08.2007 г., вземането по който е предмет на събиране по изп.д. № 637/2011г. В тази връзка твърдяната вреда, съставляваща имуществено разместване в резултат на събиране на суми по изпълнението от страна на взискателя, може и да е лишено от изпълнително основание. Законосъобразен обаче се явява изводът на СРС, че липсата на противоправно поведение и причинно-следствена връзка между поведението на ответното дружество и настъпилата вреда поради наличието на влязла в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист изключват неправомерността на принудителното изпълне.

 По изложените съображения и с оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инставции и в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна, порди което въззивникът следва да й заплати сумата от 100 лв. направени разноски пред въззивиня съд, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

                                                    Р   Е   Ш   И:

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение  № 105808 от 02.05.2019 г. по гр.дело № 64339/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, вкл.в частта за разноските.                                                                             ОСЪЖДА Т." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „О.Ф.Б." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал.3 и 8 ГПК сумата от 100 лв. направени разноски пред въззивиня съд, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

                    Решението не подлежи на обжалване.

 

                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.              2.