Р Е
Ш Е Н
И Е
№.......
гр.ЛОВЕЧ, 4.07.2019
година
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав в
публично съдебно заседание на двадесет и
първи юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЕВДА ДОЙНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
секретар ГАЛИНА АВРАМОВА,като
разгледа докладваното от съдия
Константинова в.гр. дело № 248 по описа за 2019 година, за
да се произнесе, взе предвид:
Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 53
от 11.02.2019 година, постановено по гр.дело № 205 по описа за 2018 година, Т.ският
районен съд е признал за установено по отношение на ответницата И.И.М. с
ЕГН **********, с адрес: ***, че ищцата С.Г.Т., ЕГН ********** ***, е
собственик по дарение, извършено с Нотариален акт № 137, т.1, д.№ 332/1993 г.
на Т.ски районен съд, на следния недвижим имот: ¼ ич.част от имот с идентификатор №
73198.516.91, по КККР на гр.Т., одобрена със Заповед за одобрение на КККР №
РД-18-11/20.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. ****,
вид територия: Урбанизирана, НТП: Ниско застрояване (до
Изтъква, че решението е постановено в нарушение на
доказателствата, тъй като съдът приема ,че страните са сънаследници на
процесния имот. Сочи, че дори да се приеме, че всяка от страните е придобила
правото на собственост върху него, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. В тази връзка се
позовава на ТР № 1/2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
На второ място изтъква, че съдът е счел за безспорно
доказано, че ответницата е владяла имота непрекъснато, като същевременно
приема, че ответницата не е упражнила явно, непрекъснато и необезпокоявано
владение с намерение за своене по отношение на дела на съсобственика С.Т..
Подчертава, че от датата на сключване на сделката ищцата никога не е заявявала
претенции за правото на собственост, не е ползвала имота, не го е владяла, не
го е посещавала по какъвто и да било повод, както и че никога не е твърдяла, че
го е владяла лично или чрез другиго.
Като допусната от съда процесуални нарушения намира
необсъждането на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, както и направените от ответника възражения по делото.
Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде
отхвърлен предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от С.Г.Т.,
чрез адвокат Кр.Н., в който моли да бъде оставена без уважение подадената
въззивна жалба. Изтъква като неоспорими, конкретни факти от обективна и правна
страна. Подчертава се, че липсва съществен елемент от изискването на ЗС за
придобиване на имота по давност- то да е без непрекъсване за срок за повече от
6 месеца. Тъй като дарението на чужда вещ е нищожно, то давностният срок е 10
години, в които ищцата не е владяла имота. На следващо място твърди, че през
В съдебно заседание въззивникът
се представлява от адвокат Ц.А., който поддържа жалбата, а процесуалният
представител на въззиваемата- адвокат К.Н. моли да бъде потвърдено решението на
районния съд.
От представените доказателства по гр.дело № 205/2018 година на Т.ския районен
съд, като съобрази и становището на страните, в изпълнение на задължението си
по чл.235 от ГПК, съдът приема следното:
Въззивното производство е допустимо,
тъй като въззивната жалба е подадена при спазване на срока по чл.259, ал.1 ГПК.
След разглеждане на спора по същество и след анализ на казуса от
фактическа и правна страна, настоящата инстанция счита, че решението на
районния съд е недопустимо.
Ищцата С.Г.Т. е предявила срещу ответницата И.И.М. установителен иск за
собственост на ¼ идеални части от имот с идентификатор № 73198.516.91,
по КККР на гр.Т., находящ се в гр. ****, целият с площ 672 кв.м., заедно с 1/2
ид.част от построената в имота паянтова жилищна сграда с идентификатор №
73198.516.91.1, със застроена площ от 48 кв.м.
Ответницата е оспорила допустимостта и основателността на претенцията.
От фактическа страна съдът
приема за установено следното:
Г.И.К.е б.ж. на гр.Т., починал на
27.01.2017 г. , е баща на ищцата- С.Г.Т. и дядо на ответницата И.И.М., която е
дъщеря на другата дъщеря на Колев- В. Г. К., починала на 15.11.2017 г.
С нотариален акт № 82, т.І, дело
№509/17.11.1983 г. на Т.ски районен
съд Г.И.К., е признат за собственик по давностно владение и наследство на
застроен недвижим имот в землището на мах.Р., Т.ска община, неурегулирано от
около 8 ара, заедно с построена в него паянтова жилищна сграда, плевня, сая и
сушилня, при описани граници (л.90).
С нот.акт № 137, т.І, дело №332 на 9 април
Според нот.акт № 44, т.ІV дело
№557/11.07.2005 г. Г.К.е дарил на другата си дъщеря В. К. -
наследодател на ответницата целия недвижим имот имот в мах.Р. (л.7),
представляващ ПИ с кад.№ 4316 по КККР на мах.Р., одобрена със Заповед №
505/03.06.2005 г., с площ от 8 ара, а по нот.акт и по скица- 722 кв.м., заедно
с построените в него паянтова жилищна сграда, плевня, сая и навес.
Към настоящия момент, според
кадастралната карта, имотът е заснет с кад.№ ********** и адрес: гр.Т.,ул.”Р.”
№ 31, с площ от 672 кв.м., а сградата в него е с кад.№ **********.1, посочена
като еднофамилна, двуетажна, с площ от 48 кв.метра, видно от скицата.
От приложеното досъдебно
производство № 392/2009 г. по описа на
РУ-Полиция- Т., се установява, че през 2006
година Г.К.е въвел в заблуждение
трети лица, че е собственик на имота в мах.Р. (легитимирайки се като собственик
с нот.акт № 82/1983 г.), като ги е снабдил с нотариално пълномощно да се
разпореждат с имота и с нот.акт №94, том ІV, рег.№ 4473, дело № 613/2006 г. имотът е продаден на А.Д.К.и Г.Г.К..
В нотариалната преписка е приложено удостоверение за данъчна оценка, издадена
от Община Т. с изх.№ 2697/24.08.2006 г., от която е видно, че имотът е деклариран
като собственост на Г.К.. От
своя страна двамата купувачи са продали имота на лицето В.В.Н., видно от
нот.акт № 110, т.І, дело №97/ 15.02.2007г.
С присъда № 50 от 15.11.2011 г.
постановена по НОХ дело № 545/2011 година,
Т.ският районен съд е признал подсъдимия Г.И.К.за виновен в това, че за времето
от 22.06.2006 г. до 03.07.2006 г. в гр.Т.,
с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у А.Д.К.и
Г.Г.К., за това, че е собственик на поземлен имот с кад.№ 4316 по кад.план на
гр.Т., находящ се в строителния полигон на мах.Р., представляващ земеделска
земя с площ от 722 кв.метра, заедно с построените в него двуетажна жилищна
сграда и стопански постройки, с което им причинил имотна вреда в размер на 6600
лв. и го осъдил, на основание чл.209, ал.1,пр.1 и пр.2 и чл.54 НК, да изтърпи
наказание лишаване от свобода от
От приложените по делото
декларации за облагане с данък на недвижимите имоти, се установява, че Г.К.е
декларирал имота като свой на 05.03.1998 година. В. Г. К. декларирала имота на
04.12.2010 г., а И.М.- на 15.03.2018 година.Представени са и декларации, от
които е видно, че А.К.е подал декларация по чл.14, чл.27 и §2 от ПЗР на ЗМДТ на
29.09.2006 година, в която е вписал и останалите съсобственици, като е посочил,
че предишният собственик на имота е Г.К.. Декларация за имота е подала и В. Н.-
Вх.№ 2415/20.08.2007 г.
По делото са събрани и гласни
доказателства.
Свидетелката П. Й.а В.-Л. поддържа,
че познава наследодателката на ответницата, знае имота в мах.Р. на гр.Т. и че
информацията за имота има от В..От нея знае, че в имота има наемател, който го
стопанисва.Твърди, без да е сигурна, че наемателят е плащал някакъв наем под
формата на натура, но какво точно е плащал, не знае. Според нея В. е живяла в
Испания и си е идвала минимум 2-3 пъти, заради баща си. От В. е чула, че има
сестра, но никога не съм я виждала.Твърди, че след смъртта на В., ответницата,
която живее в Испания, се занимава с имота.
Свидетелят И.М. Р. твърди, че е
наемател на имота, първоначално е плащал наема на наследодателя на ищцата, а през последните 18-19 години – на В..Според
него тя си идвала 1-2 пъти в годината да си види имотите и си взема наемите. Наемът
е бил под формата на животинска продукция, поддръжка на имота за негова сметка,
както и парични средства, „когато се е наложило….“. Твърди, че не познава С.Т.
и никога не я е виждал…. Преди него, брат му е стопанисвал имота.
Показанията на този свидетел
съдържат и противоречия относно времето в което е бил наемател на имота, както и
относно начина, по който е плащал наем. Следва да се има предвид, че същият е
заинтересован от изхода на делото, предвид факта, че в хода на настоящето
производство имотът му е прехвърлен от ответницата (с нот.акт № 100, т.ІІ,
н.дело № 242 от 25.04.2018 г.) и има интерес да запази статуквото.
От показанията на
свид. Л. М. Т. се установява, че той познава ответницата и нейната
наследодателка.Знае имота, но не може да каже адреса. Ходил е в имота с В. и с
Г.и твърди, че И. е наемател. Не познава С.Т., но през последните години е чул
за нея. Твърди, че В. е изпращала пари от Испания, за да помогне на баща си- за
да си купи дърва, за да се плащат данъците, а след смъртта и- И..
При така изложените факти, следва да се направят следните
правни изводи:
Предявеният от ищците иск е с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.Този иск е правен способ за
защита правото на собственост, чрез който ищецът предявява искане пред съда да
установи със сила на пресъдено нещо защитаваното вещно право срещу лицето,
което оспорва или смущава това право с фактически или правни действия.
Предвид
изричната разпоредба на чл.124, ал.1 ГПК установителният
иск за собственост е допустим само при наличие на правен интерес от
предявяването му. Същият се обуславя от оспорването правото на собственост
на ищеца, но наличието или липсата му следва да се преценява за всеки конкретен
случай, съобразно твърдяното в исковата молба фактическо положение.
В Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК се приема, че „преценката на съда относно
допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от
степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера
на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без
да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства
упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване.Само
нарушаването на правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. От
установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен
интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита
чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо.
В мотивите на тълкувателното решение се приема ,че насочвайки
иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще
си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира
сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали
правото му на собственост.
В исковата молба ищцата обуславя правния си интерес
от предявяване на иска с твърдението, че ответницата като собственик на целия
имот може да я отстрани от имота и да се разпореди с нейната част.
Настоящият въззивен състав приема, че ищцата не
доказва, че за нея е налице правен интерес от предявяване на установителния иск
срещу ответницата, защото няма да получи защита на нарушеното си право по
избрания от нея начин. Това е така, защото към настоящия момент като собственици
на имота се легитимират и други лица, които не участват в настоящето
производство- според нот.акт №94, том ІV, рег.№ 4473, дело № 613/2006 г. имотът
е закупен от А.Д.К.и Г.Г.К., а те са го продали на В.В.Н., видно от нот.акт №
110, т.І, дело №97/ 15.02.2007г. От приложените доказателства е видно, че тези
лица са декларирали придобиването на имота в Община Т.. Макар, че РС-Т. е
приел, че последната покупко-продажба (между К.и К.в и Н. ) е развалена- няма
писмени доказателства в тази насока.
Ищцата твърди, че тези прехвърлителни сделки нямат
вещнотранслативен ефект, поради това, че праводателят не е бил собственик на
имота и не пораждат права на собственост на приобретателите. В константната си
практика, обаче, ВКС е изтъквал, че продажбата на чужд недвижим имот не е
нищожна правна сделка, като аргументира това свое становище с правилата на ЗС
относно кратката придобивна давност и тези относно евикцията. Това следва и от
разпоредбата на чл.189 ЗЗД , която допуска възможността за разваляне по съдебен
ред на договор за продажба на чужда вещ,т.е. развалят се действителните, а не
нищожни договори.
Според правната теория ( проф.д-р Ж.Сталев „Сила на
пресъдено нещо в гражданския процес) субективните предели на силата на
пресъдено нещо съвпадат с кръга на лицата, които не могат да оспорват, че
съдебно потвърденото право съществува, а са длъжни да съобразят своето
поведение с установеното от съда правно положение.
В настоящия случай и при уважаване на иска влязлото
в сила решение не може да породи изгодни за ищцата правни последици, защото важи
само за страните по делото. Въз основа на това решение лицата, които също
притежават нотариален акт за собственост, но не са привлечени като страни в
процеса, няма да са задължени да съобразят поведението си спрямо ищцата и
могат, както и ответницата, да се разпоредят с имота. Наред с това, няма спор, че ищцата не
владее имота и дори евентуално позитивно решение в нейна полза не би довело до
защита в пълен обем на нейните права (каквато би получила при един
ревандикационен иск.). Според свидетелите в имота се намира лицето И. Р.,
първоначално като държател, а към настоящия момент – и като купувач, който не е
страна по делото.
Ищцата не доказва, че правото и на собственост е
нарушено или застрашено единствено от ответницата и че именно спрямо нея следва
да реализира търсената на субективното материално право съдебно защита, в
каквато насока е изразено становище на ВКС в решение № 1 от 5.03.2015 г. по
гр.д.№ 5078/2014 година на ІІ г.о., ГК.
От изложеното настоящият въззивен състав приема, че
за ищцата липсва правен интерес от предявяване на установителния иск, поради
което той се явява недопустим.
Наведеното от ответницата възражение за придобиване
по давност на процесния имот не следва да се обсъжда, доколкото представлява
средство за защита срещу предявения иск, а не е предявено като самостоятелен, насрещен
иск.
Поради несъвпадане на изводите на съда, с тези на Т.ския
районен съд, решението му следва да бъде обезсилено, като постановено по
недопустим иск, а производството по делото- прекратено.
Разноските по делото следва да бъдат определени с
оглед изхода на делото. Ответникът е представил в РС списък по чл.80 ГПК за
разноски в размер на сумата 600 лева- за адвокатско възнаграждение и приложил
фактура от 26.06.2018 година. Съгласно чл.113, ал.1 ЗДДС фактурата служи за
доказване на извършена доставка на услуга, респ.стока или за получаване на
авансово плащане.Същата като първичен счетоводен документ, съобразно чл.6, ал.1
ЗСч е носител на информация за регистрирана стопанска операция, но не е
доказателство за извършено плащане по тази операция. С оглед указанията на ВКС
, дадени в т.1 на ТР № 6/2013 г., че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, съдът приема, че
страната не е представила доказателства за реално плащане на посочената във
фактурата сума, поради което разноски не следва да и се присъждат.
Воден от гореизложените мотиви , Ловешкият окръжен
съд
Р Е Ш И
:
ОБЕЗСИЛВА решение № 53 от 11.02.2019
година, постановено по гр.дело № 205 по описа за 2018 година на Т.ският районен
съд и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по делото по предявения
от С.Г.Т., ЕГН ********** ***
срещу И.И.М. , ЕГН **********, с адрес: ***, установителен иск по чл.124,
ал.1 ГПК за собственост на недвижим имот: ¼ ич.част от имот с идентификатор №
73198.516.91, по КККР на гр.Т., одобрена със Заповед за одобрение на КККР №
РД-18-11/20.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. ****,
вид територия: Урбанизирана, НТП: Ниско застрояване (до
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането на ответницата за присъждане на разноски по делото.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: