Р Е Ш Е Н И
Е № 79
гр. Търговище, 05.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Търговище,
втори състав, в открито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ЦВЕТКОВА
при секретаря С. И., като разгледа
докладваното от съдията адм. д. № 104 по описа на АС – Търговище за 2021г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145
и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на И.В.Г. ***, подадена
чрез а.. Ц.И., срещу заповед за налагане на принудителна административна мярка
№ 21 – 0321-000073 от 26.03.2021г. на началник група „Охранителна полиция“
в РУ – Попово при ОД на МВР – Търговище. Жалбоподателката твърди, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като е издадена без
да са установени релевантните по случая факти, а именно дали автомобилът е
ползван със нейно знание и съгласие. Изтъква се, че жалбоподателката не е
предоставяла автомобила за ползване на третото лице, както и че обичайно го
ползва за превоз на сина си, който е лице с увреждане. Прави се искане съдът да
отмени заповедта като незаконосъобразна. В
съдебно заседание жалбата се поддържа. Разноски не са претендирани.
Ответникът по жалбата чрез
процесуален представител оспорва основателността на жалбата и моли съдът да я
отхвърли като неоснователна. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Административен съд – Търговище,
втори състав, въз основа на събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Със
заповед № 8121з – 1524 от 09.12.2015г. министърът на вътрешните работи, на
основание чл. 165 от Закона за движение по пътищата е определил да осъществяват
контрол по ЗДвП определени структури на МВР сред които и Областните дирекции на
МВР.
Със
заповед № 363з – 1642 – 30.09.2020г. Директорът на ОДМВР – Търговище е
оправомощил определени категории длъжностни лица да издават ПАМ по чл. 171,
ал.1, т. 1, т. 2, т. 2а от Закона за движението по пътищата, сред които е и
началникът на група „Охранителна полиция“ в РУ – Попово при ОД на МВР –
Търговище, за територията, обслужвана от РУ - Попово.
Жалбоподателката е майка на две
деца, едно от които е М.В., роден 1998г., който е лице с увреждане, с призната
100 % т.н.р. с чужда помощ, видно от ЕР на ТЕЛК, представено по делото. Не се
спори по делото, че в семейството се полагат грижи за лицето, като за
обслужването му се ползва лек автомобил „МЕРЦЕДЕС Е320 С“ с рег. № …., регистриран
на името на жалбоподателката, наред с друг автомобил, регистриран на името на В.,
който се ползва основно за по-дълги пътувания и при нужда от превоз на
количката му. На името на жалбоподателката са регистрирани още пет автомобила,
част от които се ползват от нея и от съпруга ѝ.
На 12.03.2021г. служители на РУ –
Попово са установили управление на „МЕРЦЕДЕС Е320 С“ с рег. № ........ от И.Я.И.
от гр. Попово. Лицето не е близък роднина или познат на жалбоподателката. Не се
установи И.Г. да е предоставяла автомобила за ползване на И., но няма и данни,
че автомобилът е бил отнет самоволно от И. – напр. да е подаден сигнал до
охранителните органи за противозаконното му
отнемане и прочие. И. е с множество нарушения на правилата за движение
по пътищата, чиято неправоспособност за управление на МПС към 12.03.2021г. е
следствие на непредприемането от негова страна на нарочни стъпки за снабдяване
с ново свидетелство за правоуправление, след изтичане на срока на наложено му
наказание лишаване от правоуправление за срок от девет месеца.
С обжалваната заповед № 21 - 0321 - 000073
от 26.03.2021г., издадена на основание чл. 171, ал.1, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, началникът на група „Охранителна
полиция“ в РУ – Попово при ОД на МВР – Търговище е наложил на жалбоподателката
принудителна административна мярка по чл. 171, ал.1, т. 2а, б „а“ от ЗДвП –
прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство: „МЕРЦЕДЕС Е320 С“ с
рег. № ….., за срок от десет месеца. Заповедта е издадена на фактическо
основание – управление на МПС, принадлежащо на субекта на мярката от
неправоспособен водач. Срокът на наложената мярка е мотивиран с
обстоятелството, че деянието – очевидно издателят на заповедта е имал предвид
това на водача, е извършено с особена дързост и явно незачитане на законите,
тъй като същият не спрял на подаден сигнал за спиране от контролните органи на
МВР, преминал през гр. Попово с висока скорост като създал множество предпоставки
за настъпване на ПТП и застрашил живота и здравето на гражданите.
В заповедта е посочено, че
управлението на автомобила от лице, което е неправоспособно, е установено с акт
за установяване на административно нарушение № 219 от 25.03.2021г. Актът е
издаден срещу И.Я.И. за управление на МПС на 12.03.2021г. без правоспособност. Местонарушението,
описано в АУАН попада в границите на РУ – гр. Попово. Обстоятелството, че И. И.
към 12.03.2021г. не е имал валидно свидетелство за управление на МПС не се
оспорва и не е опровергано по делото.
Заповедта за налагане на ПАМ е връчена на
23.03.2021г., а жалбата е подадена на 12.04.2021г., т.е. в законоустановения
срок.
Предвид
установеното от фактическа страна, като провери изцяло законосъобразността на
обжалвания акт, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването, поради което
е допустима.
На
основание чл. 172, ал.1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл.
171, ал.1, т.1 от същия закон се издават с мотивирана заповед на ръководителите
на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или на
оправомощени от тях длъжностни лица. Определянето на тези служби е в
правомощията на министъра на вътрешните работи с оглед разпоредбата на чл. 165,
ал.1 от Закона за движение по пътищата. Предвид тази правна уредба и обсъдените
по-горе заповеди на министъра на вътрешните работи и на директора на ОДМВР –
Търговище, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган.
С
оглед съдържанието на акта съдът приема, че е спазена установената от закона
форма, установена в чл. 172, ал.1 от ЗДвП и чл. 59, ал.2 от АПК. Фактическите
основания за издаване на заповедта са изложени достатъчно ясно и изчерпателно.
Релевантните факти са изяснени в пълен обем. В производството по издаването на
обжалваната заповед не са допуснати съществени нарушения на административно
производствените правила – такива, които ако не бяха извършени щяха да доведат
административния орган до различни фактически и правни изводи. Само подобни
нарушения се оценяват като съществени и респ. само подобни нарушения биха могли
да обосноват извод за незаконосъобразност на административния акт. Конкретно,
съдът не установява нарушение на чл. 7, чл. 9, чл. 35, чл. 36 и мл. 39 от АПК. Изричното
съгласие на собственика на автомобила за неговото ползване от неправоспособно
лице не е предпоставка за налагане на мярката, затова правилно това
обстоятелство не е обсъждано, доколкото няма каквито и да било данни държането
на автомобила да е отнето противозаконно. Обжалваният акт е съобразен и с целта
на закона, която най-общо е да се гарантира безопасността на движението по
пътищата.
При
преценка на материалната законосъобразност на заповедта, съдът съобрази
следното:
За осигуряване на безопасността на
движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения ЗДвП
допуска да се прилагат определени принудителни административно мерки. Видно от
текста на закона, субект на мярката по чл. 171, ал.1, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП - прекратяване
на регистрацията на пътно превозно средство за срок от шест месеца до една
година, може да е собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от
лице, което не е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление,
валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно
средство, или след като е лишено от право да управлява моторно превозно
средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за
управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл.
69а от Наказателно-процесуалния кодекс. Предвид тази правна уредба съдът
приема, че предпоставките, уредени в обсъжданата правната норма за налагане на
принудителната административна мярка са налице. Във връзка с възраженията на
жалбоподателя, следва да се посочи следното: По делото се установи, че
собственикът на автомобила не е положил дължимата грижа и е допуснал поради
небрежност ползването му от лице, което е сред изброените в хипотезата на чл.
171, ал.1, т. 2а от ЗДвП. Обстоятелството, че някой от близките на
жалбоподателката има свободен достъп до ключовете на автомобила и няма задръжка
да ползва автомобила без специално разрешение или да го предоставя на трети
лица, не може да автоматично да освободи от отговорност собственика на
автомобила. Напротив, доколкото няма официални данни за противоправно отнемане
на автомобила, съдът приема, че жалбоподателят с поведението си е допуснал
извършване на нарушението.
Формално, наложената мярка е със
срок на действие, предвиден в закона – десет месеца. Видно от мотивите на
заповедта, този срок е определен изключително и само въз основа на
обстоятелства, които имат отношение към деянието на водача на МПС, но не и към
субекта на мярката. Доколкото не е било установено, че автомобилът е
предоставен за ползване на И. със съгласието на Г., съдът приема, че изложените
в заповедта обстоятелства не следва да се ценят при определяне на срока на
наложената мярка по отношение на жалбоподателката. На това основание заповедта
следва да бъде изменена в частта, с която е определен срокът на действие на
принудителната административна мярка, като срокът би следвало да бъде определен
към минималния размер, предвид липсата на отегчаващи отговорността на
жалбоподателката обстоятелства.
Макар да е издадена на годно правно
основание – чл. 171, ал.1, т. 2а Закона за движение по пътищата, съдът следва
да провери дали наложената мярка не ограничава по недопустим начин правото на
собственост, гарантирано в чл.1 на протокол № 1 към Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи: „Βсяко физическо или юридическо
лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде
лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията,
предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Предходните
разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат
такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол
върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за
осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
Съгласно чл. 5 от Протокол № 1,
чл.1, чл. 2, чл. 3 и чл. 4 са допълнителни членове на Конвенцията, а Конвенцията
за защита правата на човека и основните свободи е ратифицирана от Република
България със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992
г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Съгласно чл.5, ал.
4 от Конституцията на Република България международните договори, ратифицирани
по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са
част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които им противоречат.
Европейският съд по правата на
човека чрез своята съдебна практика е дал критериите, въз основа на които се
определя дали е налице нарушение на чл.1 от Протокол № 1. Първо следва да се
провери дали е налице право на собственост, което да попада в приложното поле
на разпоредбата; 2) след това следва да се прецени дали е налице намеса на
държавата при упражняване на това право от лице, ползващо се със защита и какво
е естеството на тази намеса. Накрая следва да се установи дали намесата е
позволена съгласно чл. 1, Протокол № 1, като се предпоставките за това са тя да
е предвидена в закона, да е в интерес на обществото и да е спазен справедлив
баланс между конкуриращите се интереси, т.е. намесата трябва да е съразмерна.
Понятието „собственост“ по
Конвенцията има автономно значение, което не се ограничава с притежаването на
вещи. В случая обаче се касае за типично право на собственост върху движима
вещ, каквото е правото на собственост на жалбоподателя върху автомобила, което
безспорно попада в приложното поле на чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията,
затова няма смисъл да се обсъжда подробно обхватът на понятието по Конвенцията.
Процесната принудителна
административна мярка - прекратяване на регистрацията на пътно превозно
средство за определен срок – от шест месеца до една година, несъмнено
представлява намеса на държавата при упражняване на правото на собственост на
жалбоподателката върху автомобила, тъй като лишава нея от възможността за определен
срок месеца не само тя лично, но и чрез друго лице да си служи с вещта, която
притежава. В конкретния случай мярката би създала и допълнително затруднения на
жалбоподателката, тъй като с автомобила тя обслужва едно от децата си, което е
лице с увреждане.
Както бе посочено по-горе тази мярка
е законоустановена - със Закона за движение по пътищата. Мярката е предвидена в
интерес на обществото – с цел осигуряване на безопасността на движението по
пътищата, тъй като управлението на МПС от неправоспособен водач или водач с
отнето СУМПС е дейност, която носи висок риск за живота и здравето на водача,
евентуалните пътници в автомобила и другите участници в движението, както и за
материални щети. Мярката е годна да изпълни целта си – несъмнено е, че по време
на дерегистрацията, автомобилът не може да бъде ползван от други
неправоспособни водачи и по този начин да се създадат предпоставки за
пътнотранспортни произшествия.
Доколко е налице справедлив баланс
между правата на засегнатото лице и интереса на обществото, следва да се
преценява с оглед конкретната ситуация: По делото се установи допускане на
ползване на автомобила поради небрежност от водач, чието СУМПС е отнето по
административен ред. Като собственик на автомобила жалбоподателката е длъжна
така да си служи с него, че да не допуска поради небрежност автомобилът да се
ползва от лице, което няма право да управлява МПС. Като не е изпълнила това си
задължение, съдът приема, че в конкретния случай правото на собственост на
жалбоподателя не е засегнато по недопустим от Конвенцията начин, още повече, че
семейството разполага и с други автомобили – регистрирани не само на жалбоподателката, но и на самия В..
По изложените съображения съдът
приема, че оспорената заповед е незаконосъобразна само по отношение на
определения срок на действие на заповедта. В останалата си част жалбата е
неоснователна.
С оглед изхода на делото, следва да
се постави на обсъждане претенцията за разноски на ответника (от страна на
жалбоподателя разноски не са претендирани). На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8
от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 37, ал.1 от ЗПП, заплащането
на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се
определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. За защита по административни
дела в чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ е предвидено
възнаграждение от 100 лв. до 200 лв. Като съобрази, че делото не е с фактическа
или правна сложност, но по него са проведени три съдебни заседания, съдът
счете, че възнаграждението за юрисконсулт би следвало да бъде определено близо
до минималния предвиден в наредбата размер, а именно в размер на 120лв. С оглед
частичното уважаване на жалбата, претенцията на процесуалния представител на
ответника по жалбата е частично основателна и следва да бъде уважена в размер
от 80 лв., определен на основание чл. 162 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК по
преценка на съда в рамките на определения по-горе размер по чл. 24 от НЗПП. Жалбоподателят
следва да бъде осъден да плати на ОД на МВР – Търговище посочените разноски.
Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал.
2 от АПК и чл. 172, ал. 5 от ЗДвП, Административен съд – Търговище, втори
състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ
заповед № 21 - 0321 - 000073 от 26.03.2021г. на началник група „Охранителна
полиция“ в РУ – Попово при ОД на МВР – Търговище, с която на И.В.Г. *** е
наложена принудителна административна мярка на основание чл. 171, ал.1, т. 2а,
б. „а“ от ЗДвП - прекратяване на
регистрацията на пътно превозно средство: „МЕРЦЕДЕС Е320 С“ с рег. № ……, за
срок от десет месеца, КАТО ОПРЕДЕЛЯ СРОК НА ДЕЙСТВИЕ на принудителната
административна мярка ШЕСТ МЕСЕЦА.
ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА В ОСТАНАЛАТА
Ѝ ЧАСТ.
ОСЪЖДА
И.В.Г. *** да плати на ОД на МВР – Търговище разноски по делото в размер на 80лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: