№ 561
гр. Бургас, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20212100501327 по описа за 2021 година
Производството по делото е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивна жалба
от Община Поморие, Булстат-********* с адрес гр.Поморие, ул.Солна № 5, представлявана
от Кмета инж.Иван Алексиев, заявена чрез адв. Димитър Гроздев с посочен съдебен адрес:
гр.Стара Загора, бул.Ген. Столетов № 66, ет.1, ап.3 чрез Адвокатско дружество „Г. и Бари“,
Булстат-********* против решение № 260005/11.01.2021г. по гр.д.№ 164/2020г. по описа на
РС-Поморие, с което въззивикът е осъден на осн.чл.92 ЗЗД да заплати на въззиваемото
„РТК“ ООД с ЕИК-********* сумата от 15 323,74лв. представляващи неустойка за забавено
изпълнение по чл.15 от сключен между страните договор по обществена поръчка № Д-
610/02.12.2016г..
Решението се обжалва като неправилно. Твърди, че с чл.15 от процесния договор е
уговорена лихва за забава в размер на 0,1% върху стойността на дължимото за всеки
просрочен ден, но не повече от 20% от стойността на договора, а не неустойка, както се
претендира от ищеца и неправилно е прието от съда. Счита, че след като страните не са
уговаряли неустойка и такава дума не е употребявана от тях в договора, то искът е бил
неоснователен и като такъв е следвало да бъде отхвърлен. На следващо место сочи, че след
като е прието, че клаузата по чл.15 от договора е неустоечна, с обжалваното решение на
ПРС неправилно е отхвърлено възражението за нищожност на същата поради противоречие
с добрите нрави, поради това, че уговореният размер излиза извън обезщетителния и
санкционен характер на така уговорената без краен предел на срока неустойка. Навежда се,
че неправилно съдът не е взел предвид нито вида и размера на задължението, което
неустойката обезпечава, нито съотношението между размера на същата и очакваните за
кредитора евентуални вреди от неизпълнението на паричното задължение на възложителя.
На трето место, навежда, че неправилно съдът, позовавайки се на неправилното според
въззивника приложение на чл.309 ТЗ, не е разгледал възражението за намаляването на
неустойката поради прекомерност, като излага аргументи в подкрепа на това си възражение
– неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди и задължението е
1
изпълнено неправилно-със забава.
Моли, атакуваното решение да бъде отменено, като се върне делото на РС-Поморие
за произнасяне по възражението по чл.92, ал.2 ЗЗД. В случай, че се приеме, че не е налице
основание за връщане, моли, обжалваното решение да бъде отменено, като бъде
постановено ново такова по същество, с което да бъде отхвърлена изцяло исковата
претенция против въззивника. Няма други доказателствени искания. Моли за присъждане на
разноски.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор против въззивната жалба от
въззиваемата страна „РТК“ ООД с ЕИК-*********, представлявано от управителя Николай
Георгиев Илиев, заявен чрез упълномощения процесуален представител адв. Витан Андреев,
в който жалбата се оспорва като неоснователна. Изразява се несъгласие с възраженията на
жалбоподателя за неправилно приложение на материалния закон, като се сочи, че правната
квалификация на претенцията от ПРС напълно съответства на твърденията на страните, а и
допълва, че въззивникът не е възразил по доклада на първостепенния съд, съдържащ
правната квалификация на претенцията, с която е сезиран. Изложени са подробни
съображения съпроводени с преглед и анализ на събраните в първоинстанционното
производство доказателства и са сторени правни изводи с позоваване на съдебна практика в
подкрепа на изводите на съда по същество на спора, че са налице предпоставките за
уважаване на иска по чл.92 ЗЗД. Изложено е подробно становище по отношение вида на
сделката, качеството на страните, приложението на разпоредбата на чл.309 ТЗ и липсата на
основания за исканото от насрещната страна намаляване на неустойката. Направено е
искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не
ангажира нови доказателства и няма доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадени против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен представител на
легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване; съдържа необходимите
реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК и чл. 261, т. 1 и т.4 ГПК, поради което е
процесуално допустима.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 12 ГПК приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, изменена в
частта за размера в о.с.з. на „РТК“ ООД с ЕИК-********* за осъждане на Община Поморие,
Булстат-********* да заплати на ищеца сумата от 15323,74 лв. представляващи неустойка за
забавено изпълнение уговорена в чл.15 от договор № Д-610/02.12.2016 г., сключен между
страните след провеждане на обществена поръчка по който ищецът, в качеството си на
изпълнител по договора, изпълнявал договорните си задължения по сметосъбиране,
сметоизвозване и почистване на територията на община Поморие, но последната е
извършвала плащания едва през 2018г. на издадените фактури от м. декември 2016 г. до м.
февруари 2017г.. Посочено е че неустойката е формирана от сбора от сумите на неустойките
по всяка от издадените фактури от м. декември 2016 г. до м. февруари 2017 г. за сумите
дължими за дейностите по договора извършени на територията на кметства Каблешково и
Ахелой, за периода от деня следващ датата на падежа уговорен със споразумението до датата
на изпълнение на задължението, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Досежно
претендирания размер се сочи, че в чл.15 от договора страните са предвидили неустойка за
забава в размер 0,1 % от дължимата сума на ден, но неповече от 20 % от стойността на
договора, като съгласно тази клауза се претендира осъждане на ответника да заплати на
ищеца неустойка в общ размер на 15323,74 лв..
В срока и по реда на чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответната
Община Поморие, с който претенцията е оспорена като неоснователна. Възразява се, че
клаузата по чл.15 от договора е неустоечна, като ответната страна счита, че тя е такава за
2
лихва за забава; алтернативно се твърди нищожност на неустоечната клауза по чл.15 от
договора поради противоречие с добрите нрави; при условията на евентуалност се иска
намаляване размера на неустойката по чл.92, ал.2 ЗЗД.
По делото са приети сключеният между страните договор № Д-610/02.12.2016г.,
издадените фактури, допусната и приета е СИЕ за установяване осчетоводяването на
фактурите от страните по делото, извършеното плащане по тях, забавата на плащанията по
всяка от фактурите и изчисляване на неустойката по чл.15 от договора.
С оглед така събраните доказателства е прието за установено, че плащането по всяка
от процесните фактури е извършено със закъснение, на дати различни от договорените в договора за всяка от
тях, както следва: за дейностите на територията на кметство Ахелой- фактура № 6456/30.12.2016г. за
сумата 6090,48лв., с дата на плащане 29.01.2017г. е платена на 29.01.2018г. като
закъснението е от 365 дни; № 6457/30.12.2016г. за сумата 1281,59лв. с дата на плащане
29.01.2017г. е платена на 29.01.2018г.-при закъснение от 365 дни; № 6464/31.01.2017г. за
сумата 6090,48лв., с падеж на 02.03.2017г. е платена на 18.04.2018 г. Или със закъснение от
412дни; № 6465/31.01.2017 г. за сумата 1521,29 лв., с падеж на 02.03.2017г. е платена на 18.04.2018г. със
закъснение от 412дни; № 6571/28.02.2017г. за сумата 6090,48лв., с падеж на 30.03.2017г. е платена
на 20.04.2018г. със закъснение от 386дни; № 6572/28.02.2017 г. за сумата 1211,92лв., с падеж на
30.03.2017г. е платена на 20.04.2018г. със закъснение от 386дни; За дейностите на
територията на кметство Каблешково са издадени фактури както следва: №
6458/30.12.2016г. за сумата 5053,84лв. с падеж 29.01.2017г., платена на 29.01.2018г. със
закъснение от 365дни; № 6459/30.12.2016г. за сумата 1486,67лв. с падеж 29.01.2017г. е
платена на 05.05.2017 г. Със закъснение от 96дни; № 6466/31.01.2017г. за сумата 5053,84лв. с
падеж 02.03.2017г. платена на 18.04.2018 г. със закъснение от 412дни; № 6467/31.01.2017г. за
сумата 1440,55лв. е платена на 29.05.2017г. при закъснение от 88дни; № 6573/28.02.2017г. за
сумата 5053,84лв. с падеж 30.03.2017г. е платена на 20.04.2018г. при закъснение от 386дни и
№6574/28.02.2017 г. за сумата 1375,79лв. с падеж 30.03.2017г. е платена на 20.04.2018г. при
закъснение от 386дни, съгласно заключението на експерта. Изчислено е от експертизата, че
общия размер на неустойката съгласно правилата на чл.15 от договора в размер от 0,1% от
стойността на дължимото по всяка фактура за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от
стойността на договора, изчислена от датата на договорения падеж до датата на плащане на
всяка от фактурите е 15323,74 лв..
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че клаузата по чл.15 от процесния договор е неустоечна,
че така както е уговорена неустойката не излиза извън своите обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция, като не може само на основание, че се твърди прекомерност, да се
приеме, че същата противоречи на добрите нрави; че не е налице нищожност на уговорената
неустойка, като съдът се е позовал на разясненията, дадени в ТР № 1/15.06.2010 г. по
тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК; отхвърлено е възражението за изтекла погасителна
давност, като ПРС е посочил, че съгласно чл.114, ал.4 ЗЗД погасителният тригодишен
давностен срок в случая е започнал да тече от датата на извършеното плащане по
съответните фактури – взет е предвид последния ден на периода, за който се начислява
неустойката по най-ранната фактура/ ф-ра № 6456 от 30.12.2016г. / в случая това е
29.01.2018 г. и към датата на подаване на исковата молба на 02.04.2020 г. е посочено, че
тригодишният давностен срок по чл.111, б.“б“ от ЗЗД не е изтекъл; прието е с решението, че
няма основание за намаляване на неустойката, т.к. тя не се явява прекомерна, като е
неприложима разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗЗД с оглед забраната по чл.309 ТЗ.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се
произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в
обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по
отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
3
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което
въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
Доколкото във въззивната жалба се навежда нарушение на съдопроизводствените
правила, то решението се обжалва като неправилно.
Съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по наведените с
въззивната жалба оплаквания за неправилност приема следното:
Не е спорно по делото, че след проведена обществена поръчка между страните е
сключен договор № Д-610/02.12.2016 г., по който ищецът, в качеството си на изпълнител по
договора, изпълнявал договорните си задължения по сметосъбиране, сметоизвозване и
почистване на територията на община Поморие, че по издадените за изпълнението на
горните дейности фактури от 2016г. и 2017г. ответната община е извършила плащания със
значително закъснение, съгласно посоченото по-горе.
Въззивната Община Поморие твърди и поддържа с жалбата, че с клаузата по чл.15 от
сключения между страните договор не е уговорена неустойка, а лихва за забава в размер на
0,1% върху стойността на дължимото за всеки просрочен ден,но не повече от 20% от
стойността на договора; ако се приеме и от въззивният съд, че клаузата е неустоечна, то се
твърди че същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният
размер излиза извън обезщетителният и санкционният характер на неустойката; на трето
место се твърди прекомерност на неустойката и се иска нейното намаляван, като се навежда,
че неправилно в обжалваното решение е прието че общината е търговец и е съобразена
разпоредбата на чл.309 ТЗ, за която се твърди, че в случая е неприложима.
За да се произнесе по наведените възражения настоящият състав съобрази, че с текста на
чл.15 от процесния договор страните са постигнали съгласие, че „при забава на изпълнение
задълженията по договора, неизправната страна дължи на изправната лихва за забава в размер на
0,1 % върху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността
на договора“. Тълкувайки така уговореното и определения начин на формиране на обезщетението
по чл.15, въззивният съд намира, че страните са изразили воля за т.нар.мораторна неустойка или
договорна неустойка за забавено изпълнение, при която се цели обезпечаване изпълнението на
задълженията на всяка от страните под страх, че при забава е уговорено обезщетение, уговорено
подневно и като процент от неизпълненото за съответния период задължение, като е уговорен и
краен предел на нарастването на размера на обезщетението. Именно посочените елементи
характеризират уговорката по чл.15 от договора като неустоечна, а не както се поддържа в
жалбата, че е уговорена лихва за забава. Това е така, защото при неустойката размерът е определен
от страните в договора, какъвто е настоящият случай, като е предвиден и горен праг, докато при
обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД размерът е определен от законодателя. Неоснователно се намира
и възражението за нищожност на процесната неустоечна клауза, поради противоречие с добрите
нрави по чл.26 ЗЗД, като не се дподелят изложените в жалбата доводи, че така уговореният размер
на неустойката излизал извън обезщетителния и санкционен характер на същата. Съгласно
задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г., по т.д.№ 1/2009 г. на
ВКС, ОСТК, на която се е позовавал и районния съд, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави е само клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционни функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тълкувателното решение са изброени примерни критерии
при преценка нищожността на уговорена неустоечна клауза, поради накърняване на добрите нрави
по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, като: естеството на задължението, изпълнението на което е
обезпечено с неустойка - парични или непарични и техния размер, наличие или липса на други
способи за обезпечение, видът на уговорената неустойка и видът на неизпълнение на
задължението. Посочено е още, че прекомерността на неустойката не я прави априори нищожна, а
като нищожна следва да се приеме неустойка, единствената цел за която е уговорена, излиза извън
присъщата й обезпечинтелна, обезщетителна и санкционна функции. В случая, от съдържанието
на процесния договор не може да бъде бъде направен извод за уговаряне на неустоечната клауза в
4
противоречие на добрите нрави, същата се явява израз на свободата на договаряне и е резултат от
волеизявлението и на двете страни по договора. Сключеният между страните договор е с обемен
предмет и краен финансов ресурс от възложителя в размер на 3 420 000 лв. без ДДС, като
уговорената неустойка за забава, съотнесена към предмета на договора и размера на дължимото
възнаграждение, кореспондира на естеството на обезпечените задължения и очакваните вреди при
неизпълнение. Принципът на справедливостта изисква да бъдат защитени интересите на двете
страни, което в случая е налице, тъй като процесната неустойка е уговорена за забавено
изпълнение, както от страна на възложителя, така и от страна на изпълнителя, в еднакъв размер,
т.е. налице е съразмерност на поетите задължения по отношение и на двете страни. Предвид
естеството на уговорената неустойка, именно като мораторна - да обезщети и да обезпечи
изправната страна за забавеното изпълнение на неизправната, времето през която ще се начислява
неустойката е предоставено изцяло на волята и отговорността на длъжника по изпълнението, а
именно да изпълни в срок или да извърши забавено изпълнение. Процесната неустойка изпълнява
освен санкционната си функция, но и останалите си функции - обезпечителна и обезщетителна,
предвид нейния характер - същата е за забавено изпълнение, т.е. стимулира длъжника да изпълни
максимално бързо своето задължение, тъй като забавата му пряко влияе върху размера на
задължението за неустойка. По този начин уговорената неустойка от една страна гарантира и
обезпечава точното изпълнение на задължението, а от друга страна възмездява кредитора за
настъпилите вреди от забавеното изпълнение. Предвид това и при съобразяването на критериите за
преценка на съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави, посочени в ТР № 1/20210 г.
на ОСТК, въззивният съд намира, че в случая целта, за която е същата е уговорена не излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Ето защо, клаузата за
неустойка в процесния договор не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което
формираните в този смисъл изводи от ПРС са правилни.
Настоящият съдебен състав намира подадената въззивна жалба за основателна по
отношение третото възражение за неправилност на решението, в частта с която е прието, че
неустойката не е прекомерна и че намаляване по чл.92, ал.2 ЗЗД е неприложимо с оглед
забраната на чл.309 ТЗ по следните съображения:
На първо место следва да се посочи, че в обжалваното решение е налице неправилно
приложение на разпоредбата на чл.309 ТЗ, сочеща че не може да се намалява поради
прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. В
случая, посочените предпоставки на закона не са налице, тъй като ответникът е Община, а
общините нямат качеството търговец по ТЗ и по отношение на тях забраната по чл.309 ТЗ е
неприложима/ в т.см.Р.№ 225/22.12.2011г. по т.д. № 1107/2010г. II т.о. ВКС/. Ето защо,
ответникът разполага с възможността да се позове на чл.92, ал.2 ЗЗД, като приетия в
обратния смисъл извод от ПРС е неправилен.
Действително разпоредбата на чл.92, ал.2 ЗЗД урежда възможността длъжника да
иска намаляване на неустойката, когато тя е прекомерно голяма в сравнение с
претендираните вреди, като по този начин се препятства възможността същата да се
превърне в средство за обогатяване на кредитора. В настоящият случай е безспорно
установено забавяне на изпълнението за плащане от страна на въззивника за издадените
фактури за 2016 и 2017г. като забавата по почти всички фактури с малки изключения е над
една година. Забавеното изпълнение на едно парично задължение винаги има за последица
настъпването на вреди, което е предположено от законодателя, като с неустоечната клауза
размерът е определен от страните в договора.
С оглед данните по делото, БОС намира, че уговорената между страните неустойка
за забава се явява прекомерна в претендирания с исковата молба размер спрямо
действително претърпените вреди. Поради това, същата следва да бъде редуцирана като се
съобрази при определяне на нейния размер целта на договора и обезщетителната и
санкционна функции, които тя изпълнява в конкретния случай. Забавените плащания по
процесните фактури са в общ размер от 41750,77 лв., а претендираната с исковата молба
неустойка за забава е в общ размер от 15323,74 лв., т.е. повече от 1/3 от задължението по
фактурите. Така претендираната неустойка, надхвърляща 1/3 от дълга е в необосновано
висок размер и излиза извън присъщата й обезщетителна и санкционна функция, поради
5
което на основание чл.92, ал.2 ЗЗД следва да бъде намалена като прекомерна в сравнение с
претърпените вреди. Последните се изразяват в лишаването на ищеца от финансовия ресурс
за времето на забавата и извличането от него на граждански плодове, като размерът на
вредите е уговорен в сключения между страните договор. Настоящият състав счита, че
искането на въззивника за намаляването на неустойката до размера на законната лихва е
неоснователно, тъй като по този начин се променя и обезмисля волята на страните да
уговорят именно неустойка, а не мораторна лихва. В случая, доколкото целта на процесната
неустойка е да се обезщетят вредите от конкретна забава, следва при изчислението й да се
приложи уговорената от страните горна граница от 20 %, но не върху стойността на
договора като цяло, а върху стойността на просрочените фактури - общо 41750,77 лв., тъй
като съобразно договора изчисляването й като подневно обезщетение е „върху стойността на
дължимото“, това задължение, конкретно за което е налице забавата. С оглед на това и при
приложение на чл.162 ГПК, въззивният съд изчисли, че дължимата неустойка възлиза в общ
размер на 8350,15лв., с който следва да бъдат обезщетени вредите от конкретната забава при
погасяване на паричните задължения. Ето защо, БОС намира, че на основание чл.92, ал.2
ЗЗД исковата претенция следва да бъде уважена като основателна за сумата от 8350,15лв., а
в останалата част до претендирания размер от 15323,74лв. искът следва да бъде отхвърлен.
В този смисъл, като е присъдил неустойката в пълния предявен размер, районният съд е
постановил частично неправилно решение, което следва да бъде отменено в частта за сумата
над 8350,15лв. до 15323,74лв..
Доколкото неизпълнението на задължението за плащане на неустойка е
неизпълнение на парично задължение по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД, то дължимата на ищеца
неустойка от 8350,15лв. следва да се присъди ведно със законната лихва върху сумата от
подаване на исковата молба -02.04.2020г. до окончателното й плащане /в т.см.Р. №
73/29.06.2011г. по т.д.№ 683/2010 г. на ВКС, I т.о./.
С оглед гореизложеното първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с
която е присъдена неустойка за сумата над 8350,15лв. до уважения пълен размер от 15323,74лв. и
в тази част исковата претенция да бъде отхвърлена, а в останалата част обжалваното решение като
правилно следва да бъде потвърдено. Предвид частичното уважаване на иска,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, в която
ответната Община Поморие е осъдена да заплати на ищеца „РТК“ ООД сумата над 1274,34лв. до
присъдените 2338,60лв. за направените пред първата инстанция разноски.
С оглед изхода на делото и направените от двете страни искания за разноски, на
въззивника се дължи сумата от 174,37лв. за платена държавна такса за въззивното
производство, съобразно отхвърлената част от иска. Във връзка с възражението на
въззиваемата страна по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатено от въззивника
адвокатско възнаграждение, следва да се отбележи, че адв.възнаграждение от въззивника не
е поискано, такова не е отразено и в приложения списък по чл.8 ГПК, не са представени и
догаказателства за заплатено такова за въззивната инстанция. Така на въззиваемото
дружество се дължи сумата от 762,88 лв. за платено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство, съобразно уважената част от иска.
На основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК настоящото решение е необжалваемо, тъй като в
случая се разглежда търговски спор по смисъла на чл.365, т.2 ГПК и цената на иска е под 20
000лв..
Мотивиран от горното, БОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260005/11.01.2021г., постановено по гр.д.№ 164/2020г. по
описа на РС-Поморие, в частта, с която Община Поморие е осъдена да заплати на „РТК“
ООД, ЕИК *********, сумата над 8350,15лв. до 15323,74лв., представляваща договорена
неустойка за забава, ведно със законната лихва върху разликата, считано от подаване на
6
исковата молба - 02.04.2020 г. до окончателното плащане , както и в частта за осъждане на
Община Поморие да заплати на „РТК“ ООД сумата над 1274,34лв. до присъдените 2238,60
лв. за направените пред първата инстанция разноски, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на „РТК“ ООД, ЕИК *********, за осъждане на Община
Поморие да му заплати договорена неустойка за забава за разликата над 8350,15лв. до
претендирания размер от 15323,74лв., ведно със законната лихва върху разликата, считано
от подаване на исковата молба - 02.04.2020 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260005/11.01.2021г., постановено по гр.д.№
164/2020г. по описа на РС-Поморие, в останалата част, с която Община Поморие е осъдена
да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********, сумата от 8350,15лв., представляваща
договорена неустойка за забава, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване
на исковата молба - 02.04.2020 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която
Община Поморие е осъдена да заплати на „РТК“ ООД сторените в първоинстанционното
производство разноски от 1274,34лв..
ОСЪЖДА Община Поморие, Булстат *********, с адрес гр.Поморие, ул.“Солна“ №
5, представлявана от Кмета на общината, да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр.Елин Пелин, ул.”Кирил и Методий“ № 23,
представлявано от управителя Николай Илиев, сумата от 762,88 лв.- направени съдебни
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съобразно уважената
част от иска.
ОСЪЖДА „РТК“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Елин
Пелин, ул.”Кирил и Методий“ № 23, представлявано от управителя Николай Илиев, да
заплати на Община Поморие, Булстат *********, с адрес гр.Поморие, ул.“Солна“ № 5,
представлявана от Кмета на общината, сумата от 174,37лв. - направени съдебни разноски за
платена държавна такса за въззивното производство, съобразно отхвърлената част от иска.
Решението е окончателно на осн.чл.280, ал.3, вр. чл.365, т.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7