ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 39716
гр. София, 02.10.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в закрито заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20231110103610 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по постъпили молби с идентично съдържание както
следва: молба с вх. № 206082/21.06.2024 г. от адв. Н. И., молба вх. №
206088/21.06.2024 г. от адв. К. Б. и молба вх. № 206103/21.06.2024 г. от адв. С.
Д. с искане за изменение в частта за разноските на постановеното по
настоящото гражданско дело решение № 10020/28.05.2024 г.по гр.д. №
3610/2023 г. на СРС, 76 с-в.
Във всяка от молбите се сочи, че при оказана от адвокат безплатна
правна защита на страна в исковото производство, съдът следва да определи
възнаграждение в полза на адвоката в минимален размер по всеки един от
предявените искове. Счита се, че с оглед частичното отхвърляне на
предявените искове, в полза на всеки от тримата адвокати следва да бъде
присъдени възнаграждение в размер на 400 лева.
В дадения от съда едноседмичен срок ищецът „...“ ЕАД депозира
отговор със становище за неоснователност на подадените молби.
Софийски районен съд, 76-ти състав, след като обсъди доводите на
страните и взе предвид данните по делото, намира следното:
Молбите са подадени в законоустановения срок за обжалване на
постановеното решение, от легитимирана субект – адвокат, оказал безплатна
правна защита на страна в производството, представени са списъци по чл. 80
ГПК, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество и трите молби са неоснователни по следните
съображения:
С постановеното по настоящото гражданско дело решение предявените
от „....“ ЕАД кумулативно съединени искове за главници и мораторни
обезщетения върху тях са частично уважени, респективно – частично
отхвърлени.
1
При този изход на спора, правно на разноски, на основания чл. 78, ал. 1 и
ал. 3 ГПК, имат и двете страни в производството. Такива са присъдени с
постановеното решение, в това число – адвокатско възнаграждение,
съразмерно на отхвърлената част от исковете, дължимо на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА в полза на всеки един от адвокатите, представлявали тримата
ответници безплатно. За определяне на възнаграждението съдът е взел за
ориентир разпоредбите в чл. 7 от НМРАВ.
Спорен по делото е въпросът дали размерът на дължимото адвокатско
възнаграждение следва да се определи за всеки един от кумулативно
съединените искове по отделно или материалният интерес по делото да се
изчисли въз основа на техния сбор, както е процедирал съдът в конкретния
случай.
За отговор на така поставения въпрос, съдът намира следното:
С решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС /както и в
предходна практика на СЕС по сходни въпроси/, е дадено тълкуване в смисъл:
1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на
легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в
член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4,
2
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
В светлината на горното решение и предвид конкретните данни в
настоящото производство, съдът намира, че тази уредба, в това число
задължението за адвоката, респективно съда да присъди минимално
адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените искове с цена на
всеки иска под 1000 лв. /само един от исковете по отношение на един от
ответниците надвишава тази стойност/, несъмнено води до нарушаване на чл.
101, пар. 1 ДФЕС. Касае за предявени четири иска – два за главница и два за
обусловеното от нея мораторно обезщетение, като стриктното прилагане на
уредбата, съгласно която размерът на адвокатското възнаграждение следва да
се определи по отделно за всеки иск, би довела до определяне на адвокатско
възнаграждение в размер на по 400 лв. за всеки иск, или общо 1200 лв.
Очевидно е, че при съпоставяне на фактическата и правна сложност
на делото, ниският материален интерес и еднаквостта в защитните средства на
ответницте по отношение и на четирите иска, доколкото за акцесорните
претенции не е предприето отделно оспорване, извън това за недължимост на
сумите по главницата, присъждането на минимално адвокатско
възнаграждение върху всеки един от исковете чрез института на безплатно
оказана правна защита по чл. 38 от ЗА, несъмнено би довела до нарушаване на
принципа за свобода на конкуренцията.
Видно е, че в хипотезата на сключен възмезден договор за правна
защита и съдействие по дело от този характер и с подобна цена на
предявените искове, когато на клиента е предоставена възможност да прецени
съразмерността на възнаграждението, което ще плати за услугата, която ще
бъде предоставена, последният най-вероятно не би се съгласил да заплати
такова възнаграждение /надвишаващо по размер иска за главница и дори
сбора на сумите от исковете/.
От друга страна, НМРАВ въвежда минимални размери на
3
възнагражденията, а с чл. 2, ал. 2 и минимално възнаграждение за всеки един
от предявените искове, неизпълнението на което може да доведе до
дисциплинарна отговорност на адвоката, поради което същият е принуден или
да не предостави правна защита, или да я предостави безплатно. Последното
обаче е възможно единствено за адвокатите с натрупани капитал, които
очевидно имат възможност да оказват безплатна правна помощ и да получат
възнаграждението си в един по-късен момент – след влизане в сила на
решението.
Това несъмнено води до нарушаване на конкуренцията между
адвокатите и в частност на чл. 101, пар. ДЕС.
Не на последно място съдът отчете също така, че от гледна точка на
обща цена на всички предявени искове, при евентуално отхвърлително
решение, при стриктно прилагане на нормите на НМРАВ ищецът би понесъл
разноски почти равняващи се по размер на претендираната от него сума.
При тези данни приемането на подобна уредба и нейното прилагане
би ограничило в достатъчна степен достъпа до съд на самия ищец под страх от
поемане на тежестта на разноски равна или по-голяма от защитавания
интерес. Това би обезкуражило ищеца в подобна хипотеза да упражни достъпа
до съд при реална преценка на ползите и тежестите, които ще настъпят в
неговия патримониум при упражняване правото на иск. И в светлината на
обществения интерес, който следва да бъде отчитан при приемането на
НМРАВ, в частност при определяне на възнагражденията, в конкретния
случай, тази уредба е в ущърб на всички участници в съдебното производство.
Така мотивиран, съдът намира, че съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, реално извършената от адвоката работа и
предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения, които
съдът зачита като ориентир за стойността на адвокатските услуги,
възнаграждението за оказана безплатна правна помощ на ответниците в
конкретното първоинстанционното исково производство е законосъобразно
изчислена в постановеното по делото съдебно решение и няма основание за
неговото изменение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
4
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 206082/21.06.2024 г. от адв.
Н. И., молба вх. № 206088/21.06.2024 г. от адв. К. Б. и молба вх. №
206103/21.06.2024 г. от адв. С. Д. с искания по реда на чл. 248 ГПК за
изменение в частта за разноските на решение № 10020/28.05.2024 г.по гр.д. №
3610/2023 г. на СРС, 76 с-в.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчването, съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК.
След влизане в сила на определението, респективно – след
администриране на подадени срещу него частни жалби, делото да се докладва
за изпращане на СГС по компетентност за произнасяне по постъпилите
въззивни жалби.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5