№ 39
гр. София, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Мариана Георгиева
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100508293 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.02.2021 год., постановено по гр.дело №19147/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 128 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу В. СТ. СТ. искове с правно основание чл. 153 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 4 427.67 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.12.2016 год. до
30.04.2019 год. в топлоснабден имот с абонатен №207583, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №4276/2020 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в –
29.01.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 509.87 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до
23.01.2020 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част /до пълните предявени
размери, а искът за главницата и за периода от м.май 2016 год. до м.ноември 2016 год.
включително/, а исковете за сумата от 55.21 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение и за сумата от 10.23 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 31.01.2017 год. до 23.01.2020 год. – изцяло и ответницата е осъдена да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и в
заповедното производство в размер на 932.21 лв., а ищецът е осъден да заплати на
ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на
42.87 лв.
1
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата В. СТ. СТ..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между
страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение. Неправилно били
кредитирани заключенията на вещите лица, тъй като същите били изготвени въз основа на
документи, които били едностранно изготвени от ищеца и удостоверявали изгодни за него
обстоятелства. Претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва била
неоснователна, тъй като по делото били представени произволни констативни протоколи, в
които не фигурирал процесния абонатен номер и в този смисъл въз основа на тях не било
доказано дали са били фактурите били обявени на ответницата. Неправилно бил определен и
размера на дължимата лихва, като СРС не бил отчел факта, че общата фактура от м.12.2017
год. се отнася за период, за който вземанията били погасени по давност, както и за период, за
който ищецът не бил доказал, че е обявил в интернет процесните фактури. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа на събраните писмени доказателства, че ответницата и
Т.Л.А. /неин съпруг/ са закупили на 26.05.2003 год. апартамент №30, находящ се в гр.София,
ул.“******* а по силата на утвърдено споразумение по чл. 51 СК по гр.дело №2725/2010
2
год. по описа на СРС, ГО, 86 с-в, посоченият имот е останал в дял и изключителна
собственост на ответницата, поради което и същата се явява потребител на енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74
от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ
/нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
– индивидуални справка за отопление и топла вода; документи за главен отчет – последните
са подписани от ответницата /респ. неин представител/ и авторството им не е било оспорено
и надлежно опровергано в процеса /чл. 180 ГПК/ и в този смисъл имат силата на
извънсъдебно признание за количеството доставена топлинна енергия през отоплителните
сезони от м.май 2016 год. до м.април 2017 год., от м.май 2017 год. до м.април 2018 год. и от
м.май 2018 год. до м.април 2019 год.; протоколи за подмяна на топломер/водомер;
свидетелства за проверка, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 3 бр.
отоплителни тела с 3 бр. ИР – електронен тип с визуален отчет, щранг-лира в банята и 1 бр.
водомер за топла вода без узаконяваща пластмасова пломба и с изтекъл 10-годишен период
за метрологична проверка; че делът на ответника за топлинна енергия, сградна инсталация и
3
битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба; технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като
общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични
проверки.
Следователно настоящият съдебен състав приема, че при определяне на дължимите
суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и доказана
по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество. Следва да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при щранг-лира без уред за дялово
разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по изчислителен път и
се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен
разход на сградата. Съответно съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год.
за топлоснабдяването, изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се
определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не
е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за
едно денонощие на потребление.
Доказано е също така въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза
и на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд намира, че следва да бъде
кредитирано /чл. 202 ГПК/, че за периода от 01.05.2016 год. до 30.04.2019 год. стойността на
доставената топлинна енергия възлиза на 4 908.08 лв. /определена в съответствие с нормата
на чл. 155, ал. 1 ЗЕ, като е съобразена определената сумата за доплащане с оглед изготвената
изравнителна сметка/. Във въззивното производство не се спори между страните, че
стойността на доставената топлинна енергия за процесния период от 01.12.2016 год. до
30.04.2019 год. /за който вземанията на ищеца не са погасени по давност/ е в размер на
4 427.67 лв., до който и релевираната главна претенция се явява основателна, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, както
законосйобразно е приел и първоинстанционният съд.
Задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода
от 01.12.2016 год. до 30.04.2019 год. са възникнали като срочни – в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите
условия на ищеца, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 год. на Съвета на
директорите на „Т.С.“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 год. на КЕВР
/които са били публикувани и влезли в сила/. Поради това и за изпадането в забава на
длъжника не е необходимо кредиторът да отправя покана – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл
ищецът се легитимира като кредитор на вземане за обезщетение за забава за периода от
15.09.2017 год. до 23.01.2020 год., чийто размер при правилно приложение на правилото на
чл. 162 ГПК СРС е определил на 509.87 лв., до който и предявеният акцесорен иск подлежи
на уважаване.
4
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.02.2021 год., постановено по гр.дело №19147/2020
год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5