№ 166
гр. Разград, 29.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА
при участието на секретаря Небенур Р. Хасан
като разгледа докладваното от Анелия М. Йорданова Въззивно гражданско
дело № 20213300500296 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от О.И.И. и В.С. И. чрез пълномощник против Решение
№ 260129/ 12. 07. 2021 г. по гр. д. № 625/ 2020 г. по описа на РС Исперих, с което са
отхвърлени предявените от въззивниците искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
чл. 537, ал. 2 от ГПК, чл. 108 от ЗС, като неоснователни и недоказани.
Изложени са доводи, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно,
тъй като съдът е постановил решението в нарушение на материалния и процесуалния закон,
при непълнота на доказателствата и моли да бъде отменено, като бъде постановено друго, с
което да бъдат уважени предявените от тях искове.
Въззиваемите страни А.. Б. М., В. АЛ. М. и Б. А.. Б. чрез пълномощник са депозирали
писмени отговори на въззивната жалба. Излагат доводи за неоснователност.
В съдебно заседание поверениците на въззивника и въззиваемите поддържат
заявеното становище.
Съдът, като обсъди изложените от страните доводи и след проверка на обжалвания
акт, прие следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него,
разгледана по същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети
1
за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са
основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към
решението на първоинстанционния съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща
към тях на осн. чл. 272 от ГПК, като се има предвид и следното:
Безспорно е установено от събраните по делото писмени доказателства, че
въззивницата В.С. И. /Весела Сабинова Игнатова/ с нотариален акт № 41, т. I, дело № 61/90
г. на РС Исперих е придобила чрез покупко-продажба правото на собственост върху
недвижимия имот, който към него момент бил индивидуализиран като Дворно място в
чертите на с.Малък Поровец, обл.Разградска, с площ от 685 кв.м., с уредени регулационни
отношения, съставляващо парцел ІХ-429 в кв.57 по плана на селото, при съседи: улица,
собствен парцел, Станчо Велев и Михаил Михайлов.
С НА № 11, т. I, рег. № 278, дело № 11/ 2020 г. на нотариус с рег. № 688 с район на
действие РС Исперих, въззиваемият А.. Б. М. е признат за собственик по давностно
владение върху същия недвижим имот, индивидуализиран като Поземлен имот, с начин на
трайно ползване: дворно място, находящ се в строителните граници на с.Драгомъж,
обл.Разградска, ул.“Н.Й.Вапцаров“, с площ от 697 кв.м., представляващ УПИ IХ в кв.57,
образуван от имот с пл.№ 429, отреден за жилищно застрояване по ЗРП на селото, одобрен
със Заповед № 609/25.09.1982г., при граници: УПИ ІV от кв.57, УПИ Х от кв.57, УПИ ХLІХ
от кв.0, УПИ VІІІ от кв.57 и УПИ VІІ от кв.57. От назначената и изслушана пред районния
съд СТЕ се установява, че процессия имот е идентичен, както е описан в двата нотариални
акта. Понастоящем се намира в чертите на с.Драгомъж, обл.Разградска и представлява УПИ
ІХ в кв.57, образуван от имот с пл.№ 429 по действащия към момента застроителен и
регулационен план (ЗРП) на селото, представлява незастроено дворно място, с площ 697
кв.м. и има административен адрес: с.Драгомъж, ул.“Борис Савов“ № 8.
С НА № 113, т. II, рег. № 3066, дело № 275/ 2020 г. на нотариус с рег. № 688 с район
на действие РС Исперих, въззиваемите А.. Б. М. и съпругата му В. АЛ. М. продали
процесния недвижим имот на тяхната дъщеря – въззиваемата Б. А.. Б..
По делото пред районния съд са разпитани като свидетели И. О.И., Е.Д.С., Р.М.Р. и
С.Г. М..
Св. И. – син на въззивниците – ищци по делото дава показания, че до 1989 г. имотът
бил на баба му, докато го продала на Г. и Г., тъй като щели да се изселват в Турция. Тъй
като не заминали за Турция, майка му отново купила дворното място от Г.и. Н 27. 09. 1992 г.
цялото семейство заминали да живеят в Турция и мястото останало празно. През 1994 г. го
дали на Ш. да го обработва за период от около 2 години. След това за период от около 6
години мястото обработвал Х. Въззиваемите А.ед и съпругата му обитавали съседен имот и
пускали в процесното дворно място животните си да пасат. По тази причина след 2000 г.
въззивниците не можали да намерят на кого да дадат да работи мястото. До тогава знаели
какво става с имота. При завръщането си в селото, свидетелят виждал, че А.ед си е пуснал
2
конете и други животни да пасат в мястото, че мястото е заградено от него, но не бил
разговарял с него. Родителите му също не били разговаряли с А.ед.
Св. С. е дала показания, че процесното място било на бабата на св. И.. Преди 30
години въззивниците Осман и Весиле заживели в Турция и известно време мястото се
работело от Х. Връщали се понякога в селото и отсядали при чичото на св. И., но не била
чувала да се карат за мястото. То било заградено, празно и там виждала А.ед и В.
Св. Рашков твърди, че въззиваемите А.ед и В.имали къща в селото и до техния имот
бил процесния, който бил празно дворно място, което никой не обработвал. А.ед оградил
мястото преди повече от 10 години и започнал да пуска животните си в него. Осман и
Весиле не бил виждал след 1989 г.
Св. Севгин М., който е племенник на въззиваемия А.ед дава показания, че къщата на
чичо му била до процесното място, което никой не обработвал. Чичо му пускал в него
животните си да пасат, но тъй като и други хора пускали животните си, през 2008 г. оградил
мястото.
Ищците – въззивници са представили приходни квитанции за платени данъци и
такси за имот в с. Драгомъж, ул. „Ком“ № 1 през периода от 2007 г. до 2020 г.,
представляващ земя, Декларация вх. № 358/ 09. 05. 2007 г. по чл. 14 от ЗМДТ, подадена от
В. С. ИБР. като данъчно задължено лице.
Въз основа на тази фактическа обстановка, въззивният съд в настоящия състав
приема, че доводите на въззивниците О.И.И. и В.С. И., изложени във въззивната жалба са
неоснователни.
Констативен НА № 11, т. I, рег. № 278, дело № 11/ 2020 г. на нотариус с рег. № 688 с
район на действие РС Исперих, с който въззиваемите А.. Б. М. и В. АЛ. М. се легитимират
като собственици на процесния имот е издаден в охранително производство по реда на чл.
587 ГПК. Според разясненията на ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г.,
ОСГК, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща
доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото
в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на
нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на
нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с
влязло в сила решение. Съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя когато
бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път
бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост.
Според правната доктрина придобивната давност е способ за придобиване на право
на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези
права в продължение на определен от закона срок от време. Предвид събраните по делото
гласни и писмени доказателства се установява, че въззиваемите А.. Б. М. и В. АЛ. М. са
започнали да осъществяват фактическа власт за себе си върху имота след 2008 г. От
показанията на св. И. се установява, че въззивниците Осман и Весиле са упражнявали
3
давностно владение върху имота чрез трети лица – първоначално чрез Ш., впоследствие чрез
Х. до 2000 г., до който момент се интересували от фактическото състояние на имота. Според
показанията на същия свидетел, въпреки, че знаели, че въззиваемият А.ед пасял животните
си в него, а впоследствие го оградил, не се противопоставили. Всички разпитани свидетели
по делото са категорични в показанията си, че имота се е ползвал от въззиваемия А.ед.
Според твърденията на св. М., чичо му оградил мястото през 2008 г. , с което действие
следва да се счита, че е манифестирал намерението си да владее имота като свой. Според
свидетелските показания, несъмнено въззиваемите са упражнявали, както и понастоящем за
себе си фактическата власт върху имота непрекъснато и необезпокоявано от собственика в
продължение на повече от 10 години. От тогава до момента на снабдяването си с нотариален
акт за собственост по давностно владение през 2020 г. са владяли имота непрекъснато и
необезпокоявано от никого. С оглед на това и жалбоподателите О.И.И. и В.С. И. са изгубила
правото си на собственост върху имота, поради придобиването му на основание давностно
владение на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗС от въззиваемите.
Придобиването на чужд имот по давност следва да стане чрез явно, необезпокоявано
и непрекъснато владение, при което фактическата власт се упражнява с намерението той да
се свои. Когато имотът е съсобствен по пътя на наследяване, сънаследникът владее своята
част, придобита по наследство, а по отношение на частите на останалите наследници
упражнява фактическа власт като държател. Когато фактическата власт върху изцяло чужд
имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/, то според
презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта
за себе си, докато не се докаже, че я държи за другиго, т. е. има качеството на владелец. В
такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана
промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване
на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е
упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и
непрекъснато, което се установява от събраните по делото гласни доказателства.
От фактическите действия, с които се упражнява фактическа власт, собственикът
трябва да може да разбере за завладяването на имота му от трето лице. От показанията на св.
И. се установя, че въззивниците са знаели за намерението на въззиваемите да своят имота и
въпреки това до завеждането на настоящото дело, не са се противопоставили. Предвид
изложеното, съдът приема, че от действията на въззиваемите А.. Б. М., В. АЛ. М. може да се
направи извод за осъществявано от тях несъмнено и явно за собствениците на имота
давностно владение, на което те не са се противопоставили.
Необоснован е изложеният довод във въззивната жалба от въззивниците, че с
подадената от тях декларация на 09. 05. 2007 г. по чл. 14 от ЗМДТ и заплащането на
данъците за имота през периода 2008 г. до 2020 г. се установява правото им на собственост.
Налице е трайна и последователна съдебна практика, че заплащането на данъците са
действия на обикновено управление на имота. То само по себе си не установява (или отрича)
намерението за своене като елемент на владението по чл. 68, ал. 1 от ЗС, тъй като то се
4
извежда от всички проявления на субективния елемент на владението. Действията и
проявите на собственическото поведение следва да са насочени към невладеещия, респ.
владеещия имота собственик, а не към държавни органи /данъчни органи/ които нямат
отношение към своенето на имота. Действия и прояви на собственическо поведение,
насочени към въззиваемите не се установяват от събраните по делото доказателства.
Въззивната жалба се явява неоснователна по изложените по горе съображения.
Районният съд е извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по
делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи.
Решението е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от спора, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивниците следва да бъдат
осъдени да заплатят на въззиваемите А.. Б. М., В. АЛ. М. разноските по делото пред
въззивната инстанция в размер на 600 лв. , а на въззиваемата Б. А.. Б. в размер на 600 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемите страни, тъй като същото е
определено към минималния определен в чл. 7, ал. 5 от НМРАВ № 1 от 9.07.2004 г .
Воден от изложеното, Разградският окръжен съд на осн. чл. 272 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260129/ 12. 07. 2021 г. по гр. д. № 625/ 2020 г. по описа
на РС Исперих.
ОСЪЖДА О.И.И. и В. С. ИБР. да заплатят на А.. Б. М. и В. АЛ. М. сумата 600 лева,
на Б. А.. Б. сумата 600 лева, разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването
му на страните с касационна жалба пред ВКС .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5