№ 8083
гр. София, 01.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20221110114538 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е от К. В. В. срещу д „у“ – м, осъдителен иск /изменен по реда на чл. 214
ГПК/ с правно основание чл. 181, ал. 1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм за сумата в размер на 2880
лева, представляваща левова равностойност на полагаща се на ищеца и неосигурена от
ответника храна за периода от 14.03.2020 г. до 14.03.2022 г., ведно със законната лихва от
07.04.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът К. В. В. твърди, че от 1998 г. до 14.03.2022 г. е заемал длъжности на държавен
служител при Министерство на вътрешните работи, като считано от 03.02.2017 г. заемал
длъжността „главен експерт“ в сектор „Автотранспортна дейност“ към отдел
„Автотранспорт“ при д „Управление на собствеността и социалните дейности“ – м, поради
което на основание чл. 181, ал. 1 Зм, вр. чл. 4 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата ѝ равностойност на служителите на м
имал право да получава левовата равностойност на неосигурена храна в размер на 120 лева.
Поддържа, че същата следвало да се заплаща ежемесечно заедно със заплатата след изтичане
на съответния календарен месец. Твърди, че в месечната му заплата не е била включена
левовата равностойност на храната, която е следвало да му бъде осигурена на основание чл.
181, ал. 1 Зм, тъй като разпоредбата на чл. 141, ал. 1 Зм е приложима и по отношение на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм, какъвто бил и той, независимо, че съгласно
чл. 142, ал. 4 Зм статутът му се уреждал от ЗДСл. Поради това, че с ежемесечната заплата не
му е заплащана левовата равностойност на полагащата се и неосигурена от ответника храна,
предявява разглеждания иск и моли да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който оспорва предявения иск. Не оспорва твърденията за наличие на служебно
правоотношение между страните и положения от ищеца труд. Твърди, че не дължи
посочената с исковата молба сума, тъй като към процесния период за ищеца в качеството му
на държавен служител не е съществувало право да получава левовата равностойност на
храната и поради това в периода от 14.03.2019 г. до 14.03.2022 г. не му е заплащана левовата
равностойност на основание чл. 142, ал. 1, т. 2 и чл. 142, ал. 4 Зм, който препраща към
ЗДСл, в който не било предвидено право за държавния служител в рамките на исковия
период да получава левова равностойност на храната. Счита, че на ищеца била определена
1
индивидуална основна заплата, включваща и левовата равностойност на храната по чл. 181,
ал. 1 Зм. В условията на евентуалност прави възражение за погасяване по давност на част от
претенцията на ищеца, а именно за периода от 14.03.2019 г. до 07.04.2020 г. По така
изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 181 Зм на служителите на м се осигурява храна или левовата
равностойност. Следователно основателността на иска се обуславя от установяване от
ищеца наличието на служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия период,
по силата на което ищецът е работил при него като държавен служител, основанието за
дължимост на претендираната сума и нейния размер.
Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява наличието на служебно правоотношение, в рамките на което през процесния
период ищецът е заемал при ответника длъжността „главен експерт“ в сектор
„Автотранспортна дейност“ към отдел „Автотранспорт“, съответно длъжността „началник
сектор „Автотранспортна дейност“ към отдел „Автотранспорт“, както и че е полагал труда
си при него. Така посочените обстоятелства са отделени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване с доклада по делото, поради което и съдът приема същите са установени.
Основните спорни по делото въпроси са 1. дали обстоятелството, че в процесния
период ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл означава, че
статутът му се урежда единствено от ЗДСл или ЗДСл се прилага единствено, доколкото в
специалния Зм не са предвидени изключения, касаещи статута на лицето, заемащо служебно
правоотношение и 2. кои са служителите на м, на които се следва храна или левовата
равностойност съобразно правната уредба на Зм /в сила от 28.11.2014 г./ и подзаконовите
нормативни актове относно прилагането на Зм.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че статутът на
служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм се определя изключително от ЗДСл. Действително в чл.
142, ал. 4 Зм е посочено, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се
урежда със ЗДСл, но тази разпоредба следва да се тълкува във връзка с чл. 1 Зм, който има
характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона и съгласно който Зм
урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на м и статута на
служителите в него. Разпоредбата на чл. 1 Зм представлява общо положение, като
разпоредбите на закона в отделните глави и раздели следва да се тълкуват с оглед и във
взаимовръзка с нея. Следователно и ЗДСл е приложим относно статута на държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм само и единствено при липсата на изрично специално
правило в Зм, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм от приложното му поле би противоречало на
основните принципи на управление на държавната служба в м, посочени в чл. 141 Зм.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 Зм не съдържа
ограничение относно служителите от системата на м, на които следва да се осигури храна
или левовата равностойност. Съгласно чл. 181 Зм на служителите на м се осигурява храна
или левовата равностойност – т. е. на всички служители на м. Не обуславя извод в обратен
смисъл Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или
левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи. В чл. 1
от същата е посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или
левовата равностойност на служителите на м по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 Зм и по § 86 от
преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на Зм. Законът обаче не делегира на
министъра на вътрешните работи да определя кои лица следва да получават храна или
парична равностойност, а единствено възлага с подзаконов нормативен акт да се определят
условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1–3 Зм /ал. 4 на
чл. 181 Зм/. В този смисъл за определяне кои лица имат право на безплатна храна или левова
равностойност съдът следва да изходи единствено и само от Зм.
Освен буквалното и граматическо тълкуване на чл. 181, ал. 1 Зм следва да бъдат взети
предвид и принципите на управление на държавната служба в м и най-вече тези за забрана
2
за дискриминация и обективност. Приемането на тълкуването на закона, посочено от
ответника, би поставило дългогодишни държавни служители от системата на м в
неравностойно положение спрямо другите служители, които са назначени по трудово
правоотношение, респ. – по служебно правоотношение по Зм. Така, възможно е сходни
длъжности да се заемат, както по трудово правоотношение, така и по служебно по чл. 142,
ал. 1, т. 2 Зм. Не би отговаряло на принципите и духа на закона тълкуване, при което за
сходни длъжности на лицата по трудови правоотношения, се осигурява храна или изплаща
левова равностойност, а на тези по служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм – не.
Нещо повече - съгласно § 69 от ПЗР на Зм (в сила от 1.02.2017 г.) служебните
правоотношения на държавните служители в м, за които се прилага § 86 от ЗИД на Зм и
които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители
с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от
Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т.
1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в
сила на този закон. На тези служители, на които по силата на закона правоотношенията се
преобразуват на служебни такива по ЗДСл, също се дължи левова равностойност на храната
по чл. 181, ал. 1 Зм – така, изрично § 69, ал. 6 от ПЗР на Зм. Следователно Зм изрично
урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на правоотношенията със
служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм се дължи левова равностойност за неосигурена
храна. Същото следва да бъде и разрешението при сключването на служебно
правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм след проведен конкурс, предвид разпоредбата на
чл. 181, ал. 1 Зм и справедливото и равно третиране на работниците и служителите в
системата на Зм. Ето защо съдът намира, че на ищеца в качеството му служител по чл. 142,
ал. 1, т. 2 Зм се дължи храна или левовата й равностойност.
Не се установява от събраните по делото доказателства обаче ответникът да е
предоставил храна или изплатил нейната левова равностойност на ищеца за процесния
период. Не обуславя извод в обратен смисъл твърдението на ответника, че стойността на
същата е включено в получаваното от ищеца възнаграждение. Нещо повече - в приложените
към отговора на исковата молба заповеди за определяне на възнаграждението на ищеца и
представените фишове за заплати за процесния период не е налице отбелязване за
начисляване отделно на други допълнителни възнаграждения, посочени в § 69, ал. 6 ПЗР на
Зм. Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или
левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи,
Заповед № 8121з-1716 от 28.12.2018 г. на министъра на вътрешните работи, Заповед №
8121з-1464 от 31.12.2019 г. на министъра на вътрешните работи, Заповед №8121з-1410 от
30.12.2020 г. на министъра на вътрешните работи, както и Заповед № 8121з-1723 от
31.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи касаят единствено служителите на м по
чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 от Зм. Доколкото обаче съдът намира, че се дължи левова
равностойност за неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм и предвид
липсата на правна уредба относно нейния размер, следва по аналогия съответно приложение
да намерят именно правилата на посочените подзаконови нормативни актове. Ето защо и на
основание чл. 4 от Наредбата от 01.07.2015 г. във връзка със заповедите на министъра на
вътрешните работи, на ищеца за процесния период се дължи ежемесечно левова
равностойност за неосигурена храна в размер на 120 лева. Между страните не се спори, а и
от доказателствата по делото се установява, че през исковия период ищецът е полагал труд.
Следователно дължимото обезщетение за неосигурена храна за процесния период от
14.03.2020 г. до 14.03.2022 г. възлиза на сумата в размер на 2880 лева.
При този извод на съда следва да се разгледа и своевременно заявеното с отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност, което съдът намира за
неоснователно. Задължението за заплащане на левовата равностойност на храната на
служителите на м е срочно - за всеки календарен месец, поради което и приложим към
същото е краткият 3-годишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В случая, претенцията
за парична равностойност на храната е за периода от 14.03.2020 г. до 14.03.2022 г., а
молбата, с която се иска конституиране на ответника по реда на чл. 228 ГПК е подадена на
07.04.2023 г., поради което извън погасителната давност са всички вземания, чиято
изискуемост настъпва преди 07.04.2020 г. Изискуемостта на най-ранното от процесните
вземания – това за м. март 2020 г., настъпва на 01.04.2020 г., като тригодишният период
3
изтича на 01.04.2023 г. Следва да бъде отчетено обаче обстоятелството, че съгласно чл. 3, т.
2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП) за
срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните
срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните
субекти. Съгласно § 13 ПЗР на Закона за изменение на Закона за здравето /обн. ДВ бр.
44/13.05.2020 г./ сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по
ЗМДВИП, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. продължават да текат след изтичането
на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Следователно давността
започва да тече от 21.05.2020 г. Така тригодишният период изтича на 21.05.2023 г., като
същият е прекъснат с предявяване на иска срещу ответника – на 07.04.2023 г., когато е
подадена молбата по чл. 228 ГПК. Следователно наведеното от ответника възражение за
погасяване по давност на вземането на ищеца се явява неоснователно.
При това положение така предявеният иск се явява основателен и следва да бъде
уважен в пълния му предявен размер от 2880 лева. Като законова последица върху
главницата следва да се присъди и претендираната законна лихва от датата на предявяване
на иска срещу ответника /07.04.2023 г./ до окончателното изплащане.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът,
като в негова полза следва да бъдат присъдени претендираните такива за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на СРС дължимата държавна такса в размер на 115,20 лева.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА д „у“ – м, адрес гр. София, ул. „Княз Борис I“ № 124, да заплати на К. В. В.,
ЕГН ********** и адрес гр. София, ж.к. „Бъкстон“, ул. „Майстор Павел от Кричим“ № 22А,
ет. 2, ап. 4, на основание чл. 181, ал. 1, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 Зм сумата в размер на 2880
лева, представляваща левова равностойност на полагаща се на ищеца и неосигурена от
ответника храна за периода от 14.03.2020 г. до 14.03.2022 г., ведно със законната лихва от
07.04.2023 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер на 700 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА д „у“ – м, адрес гр. София, ул. „Княз Борис I“ № 124, да заплати по сметка
на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата в размер на 115,20 лева -
държавна такса.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4