№ 16058
гр. С., 26.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110151992 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове от „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес
на управление: гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, срещу Б. С. А., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ул. „Д. К.“ № 1, вх. Б, ет. 4, ап. 30, по чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за
заплащане на следните суми по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
*****/12.01.2024 г. с обявена предсрочна изискуемост:
3 000 лв. – главница за периода 11.02.2024 - 06.01.2025 г., ведно със законната
лихва от 03.09.2024 г. до изплащане на вземането;
519,75 лв. – договорна лихва за периода 11.02.2024 - 06.01.2025 г.;
50 лв. – неустойка по чл. 3 от договора, ведно със законната лихва от 03.09.2024
г. до изплащане на вземането.
Ищецът излага подробни съображения за начина на сключване на договора чрез
електронна платформа. Твърди, че по силата на процесния договор предоставил
заемната сума на ответника, която следвало да се погаси на 12 вноски, всяка от които в
размер на 250 лв. за съответно посочен период. Била уговорена и договорна лихва и
неустойка при неизпълнение на задължението за обезпечение на кредита по чл. 3 от
договора. Твърди, че ответникът не изпълнил задълженията си по договора. С имейл
от 02.09.2024 г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК Б. А. признава, че в качеството си на потребител сключил
процесния договор, но сочи недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК
поради невключване на неустоечното задължение в ГПР на договора, поради което
счита, че дължи само чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Моли съда да
отхвърли всички други претенции на ищеца. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спори и с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т.
1
3 и т. 4 ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване следните
обстоятелства: наличието на заемно правоотношение между страните по силата на
процесния договор със соченото в исковата молба съдържание; усвояването на
заемната сума от ответника, както липсата на заплащане на процесните задължения от
ответника.
В открито съдебно заседание, проведено на 09.04.2025 г., с оглед становищата на
страните е отделено за безспорно, че ответникът не е правил каквито и да е плащания
по процесния договор за кредит.
Видно от чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 от приетия по делото договор за предоставяне
на кредит № *****/12.01.2024 г., сключен между страните по делото – ищеца „И. Ф.“
ЕООД като кредор, и ответника Б. С. А. като потребител, кредиторът се задължил да
предаде в собственот на потребителя сумата от 3000 лв., която последният се
задължил да върне ведно с договорна лихва при фиксиран годишен лихвен процент
(ГЛП) от 40,15 % , на 12 месечни погасителни вноски, в срок от 360 дни. В чл. 2, ал. 1,
т. 4 и т. 4.1., общата дължима сума по кредита е в размер на 3643,50 лв., а при
непредоставяне на обезпечението по чл. 3, ал. 1 от договора – в размер на 5011,50 лв.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора потребителят се задължава в срок до пет дни,
считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения: 1. банкова гаранция в полза на кредитора за сумата ит
по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по настояшия договор, или 2. две физически лица – поръчители, които
да отговарят на следните изисквания: да предосатвят служебна бележка от работодател
за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в
размер на 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са
потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „И. Ф.“
ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения
към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство.
А в чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че неизпълнението на задължението
по предходната алинея ще причини на кредитора вреди, за чието обезщетяване се
дължи неустойка в размер на 1368 лв., която се начислява в деня, следващ
неизъпълнението по предходната алинея и се заплаща с погасителната вноска.
Видно от чл. 4, ал. 3 от договора в същия е инкорпориран погасителен план,
изготвен в два варианта – първият при предоставено обезпечение по чл. 3, ал. 1, а
вторият при непредоставяне на посоченото обезпечение, в който случай,
погасителните вноски от № 1 до № 6 включват и перо неустойка в размер на 228
всяка.
Съгласно чл. 7, ал. 1 от раздел V на приетите по делото Общи условия,
кредиторът може едностранно да обяви кредита за предсрочно изискуем, като изиска
предсрочното му погасяване, при наличието на някое от следните обстоятелства: а)
забава при плащане на погасителна вноска по кредита, на част от нея или на друга
дължима по договора сума повече от 3 дни; б) в случаите на едностранно
прекратяване на договора от страна на кредитора. Съгласно чл. 5 от раздел IX от ОУ,
предоставеното от потребителя при кандидатстването му за кредит съгласие за
обработване на личните му данни включва и съгласието да получава на посочената
електронна поща и мобилен телефон изявления и документи от кредитора във връзка с
2
настоящия договор между страните.
От представената по делото електронна кореспонденция, която страните не
спорят, че е водена между тях, се установява, че с имейл от 02.09.2024 г. „И. Ф.“
ЕООД е обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ), неоспорено от
страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че общо дължимата сума по процесния договор за заем при начисляване на
неустойката при непредоставяне на обезпечението по чл. 3 от договора възлиза на
5011,50 лв. Вещото лице е изчисло, че действителният размер на ГПР по процесния
договор, като се включи в него и предвидената в договора и включената в
погасителния план, е в размер на 256,22 %. Съгласно заключението към датата на
сключване на проценсия договор, законната лихва е била в размер на 13,79 %, а
максималният ГПР е бил в размер на 68,95 %, като вещото лице е изчислило, че
действителният ГПР (с включена неустойка при непредоставяне на обезпечение)
надвишава 3,7 пъти размера на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни
изводи:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 6
ЗПФУР и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства:
1. наличието на валидно облигационно отношение между страните, възникнало въз
основа на процесния договор с твърдяното от ищеца съдържание, сключен чрез
средствата за комуникация от разстояние съобразно изискванията на ЗПФУР, в
частност ищецът да е предоставил информация на потребителя съгласно чл. 8 ЗПФУР,
както и да е получил съгласието на потребителя за сключване на договора, което
правоотношение да е съществувало през процесния период; 2. ответникът е усвоил
кредита в размера, посочен в исковата молба; 3. размера на непогасените задължения
по процесния договор за кредит; 4. настъпване на изискуемостта на задълженията, в т.
ч. осъществяването на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на
кредита, както и че кредиторът е уведомил ответника за упражняване на правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем в пълен размер преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение; 5. всички факти, на които основава своите
искания или възражения.
В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже
погасяване на дълга, както и всички факти и обстоятелства, на които основава своите
искания или възражения.
На първо място, съдът намира, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал. 3
ЗПК, а ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън
3
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и чл. 143-147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Между страните няма спор относно сключването на процесния договор за
потребителски кредит и неговото съдържание, както и относно усвояването на
заемната сума от ответника. Спорен по делото се явява въпросът действителен ли е
процесният договор с оглед въведените от ответника твърдения за допуснати
нарушения на императивни разпоредби на ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация за каква точно сума в лева е оскъпяването
му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 48,44%, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено. Същевременно от
съдържанието на процесния договор не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е
посочено общо при какви допускания е изчислен ГПР, но това не е достатъчно, за да
бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретните разходи, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по точно тази сделка, сключена с ответника. Макар и в договора да е посочено, че
единственият показател при изчисление на ГПР да е уговорената възнаградителна
лихва, посоченият размер от 48,44 % не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се
включват част от разходите по кредита, а именно неустойката за непредставяне на
обезпечение по чл. 3, ал. 2 от договора в размер на 1368 лв., която съгласно легалната
дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В
4
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В случая неустойката несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит, и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била
изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да
е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й
да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че
неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на
обезпечение е практически неизпълняемо – в петдневен срок от сключване на договора
да бъде осигурена банкова гаранция за сумата по главницата (като ако беше по
възможностите на кредитополучателя последният въобще нямаше да има нужда от
потребителски кредит) или поръчителство от две физически лица, които да отговарят
на подробно описани множество изисквания. Така формулирана, неустойката
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което същата е следвало да
бъде включена в общия разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР
по договора за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено
надхвърля законово регламентирания максимум от 68,95 %, както се установява от
заключението на ССЕ. Според вещото лице по ССЕ общият ГПР по процесния
договор с ГЛП и неустойката за непредоставяне на обезпечение, е в размер на 256,22
%, което надвишава значително максимално допустимия по закон размер към момента
на сключването на процесния договор от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК – 68,95 %.
Несъстоятелен е доводът на ищеца, изразен в молба-становище с вх. №
11014/14.01.2025 г., 09.12.2024 г., че неустойката не е част от процесния договор за
кредит, поради което не следва да бъде включвана и в определяне и размера на ГПР,
след като с писмо № Ц-039131/04.11.2024 г. на КЗП клаузата за неустойка е счетена за
неравноправна, като бил задължен да бъде премахната от всички активни договори за
кредит, в това число и от процесния договор, в каквато връзка имало обявление на
сайта на дружеството в изпълнение на указанията на комисията. Основен принцип при
правоприлагането е, че правните норми се прилагат към онези фактически състави,
осъществили се по време на действието на същите норми. При положение че
договорът е сключен през 2024г. в нарушение на императивните норми на чл. 11, ал. 1,
т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, каквото и да е указание на държавна институция с контролни
функции за отстраняване на неравноправни клаузи в договора, каквато се явява
клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора относно неустойката по смисъла на чл. 24 ЗПК вр.
чл.143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, доколкото задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка и не
му позволява да прецени икономическите последици от сключването на договора, не
променя факта на установената по делото недействителност на този договор по
смисъла на чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК към момента на неговото сключване. Дори и ищецът
5
да твърди, че е премахнал неустоечната клауза от процесния договор, по
гореизложените съображения при сключването на договора за предоставяне на кредит
не е посочил ясно всички компоненти на ГПР и неправилно е посочил размер на ГПР,
без да включи в него сумата за неустойка като иманентен елемент при формирането на
ГПР на договора.
Макар предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално
установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който
предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР,
изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от договора е от
съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на законовите
изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в който случай съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК
е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от горепосочената характеристика на договора за потребителски кредит и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК (Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. №
2024/2022 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г.
на ВКС, III г. о.; Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., на ВКС, I т.
о.;Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о.;Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о.).
Не е спорно между страните, че усвоената по договора сума е в размер на 3000
лв., която се явява и чистата сума по кредита, подлежаща на връщане от
кредитополучателя. Не е и спорно обстоятелството, че към датата на предявяване на
настоящите искове – 03.09.2024 г., ответникът не е правил никакви плащания по
процесния договор за потребителски кредит. Предсрочната изискуемост на вземането
по договор за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява
6
преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и за разлика от общия
принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните.
Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от
приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки
за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона.
Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на
предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При
настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния
план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски, какъвто е
процесният случай. В случая съгласно обективирания в договора погасителен план
падежът на първата вноска е настъпил на 11.02.2024 г., на втората – на 12.03.2024 г., на
третата – на 11.04.2024 г., и т.н. до седмата вноска – на 09.08.2024 г. Следователно към
датата на изпращане на имейла на 02.09.2024 г., съдържащ изявление на кредитора, че
обявява целия кредит за предсрочно изискуем, са били налице всички обективни
предпоставки съгласно чл. 7, ал. 1, б. „а“ от раздел V от Общите условия за обявяване
на предсрочна изискуемост, а именно забава при плащане на погасителна вноска по
кредита, на част от нея или на друга дължима по договора сума повече от 3 дни. Съдът
намира, че потестативното право на кредитора едностранно да направи целия размер
на кредита за предсрочно изискуем, т.е. и за тези вноски, чийто падеж все още не е
настъпил, е надлежно упражнено, доколкото към момента на неговото упражняване са
били налице обективните предпоставки, при настъпването на които за кредитора
възниква това право, и същото е упражнено чрез изрично волеизявление на кредитора,
достигнало до кредитополучателя, по посочената от последния електронна поща, като
същият е дал своето съгласие комуникацията между страните да бъде водена по
посочената от него ел. поща (чл. 1, ал. 2 от процесния договор).
При усвоена главница в размер на 3000 лв., установена недействителност на
договора за кредит, при което се дължи връщане на чистата стойност на кредита и
доказана настъпила предсрочна изискуемост на целия размер на кредита, от една
страна, и липса на твърдения, респ. доказателства за плащането на посочената сума,
искът за главница се явява доказан по основание и размер. Ето защо искът за главница
следва да бъде уважен изцяло, а исковете за договорна лихва и неустойка – отхвърлени
поради установената недействителност на договора за кредит.
По разноските
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на
разноски имат и двете страни, които своевременно са направили искане за присъждане
на такива.
Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 142,79 лв. и
претендира юрисконсултско възнаграждение. С оглед вида и обема на извършената
дейност от ищцовия представител, липсата на фактическа и правна сложност на
делото, както и броя на проведените открити съдебни заседания с участието на
представител на страната и относително ниския материален интерес е дължимо
юрисконсултското възнаграждение под минималния размер, а именно 50 лв. в
настоящото производство (чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал.1 НЗПП и
Определение № 518 от 3.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4461/2019 г., IV г. о.).
Съразмерно с уважената част от исковете на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
162,02 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
7
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно с отхвърлената част ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от 86,19 лв. за адвокатско възнаграждение
при неоснователност на ищцовото възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
По делото е прието заключение на ССЕ, като възнаграждението на вещото лице
в размер на 200 лв. е заплатено от бюджета на съда. Съдът намира, че всяка страна
следва да бъде осъдена да заплати част от посочената сума, съответстваща на
уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Съдът намира, че заплащането на
депозита за служебно назначената от съда експертиза е била в тежест на ищеца, тъй
като експертизата е назначена по въпроси за установяване на действителния размер на
ГПР, което има отношение относно валидността на целия договор, като съгласно
разпределената доказателствена тежест именно в тежест на ищеца е да установи
наличието на валидно облигационно правотношение между страните, възникнало по
силата на сключения между тях договор за потребителски кредит. С определение от
23.12.2024 г. съдът е указал на ищеца да уточни изрично дали неустоечното
задължение е включено при формирането на посочения в договора ГПР, както и че при
неизпълнение на указанията служебно ще бъде назначена ССчЕ за установяване на
съответствието на ГПР с чл. 19, ал. 4 ЗПК, но вместо да изпълни указанията на съда с
молба от 14.01.2025 г. ищецът е изложил доводи в смисъл, че неустоечната калуза в
договора не съществува, поради което изложените в отговора на исковата молба
доводи за недействителност на договора за потребителски кредит поради неправилно
посочен в него ГПР, били неотносими. С оглед становището на ищеца съдът служебно
е назначил ССчЕ за установяване на размера на ГПР. С оглед изложеното, на
основание чл. 77 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда
сумата от 168,08 лв., а ответникът сумата от 31,92 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Б. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Д. К.“ № 1, вх. Б, ет. 4,
ап. 30, да заплати на „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, сумата от 3000 лв., представляваща
непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
*****/12.01.2024 г., сключен между страните, с обявена предсрочна изискуемост, за
периода 11.02.2024 - 06.01.2025 г., ведно със законната лихва от 03.09.2024 г. до
изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес
на управление: гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, срещу Б. С. А., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ул. „Д. К.“ № 1, вх. Б, ет. 4, ап. 30, искове по чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за
заплащане на следните суми по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
*****/12.01.2024 г. с обявена предсрочна изискуемост:
519,75 лв. – договорна лихва за периода 11.02.2024 - 06.01.2025 г.;
50 лв. – неустойка по чл. 3 от договора, ведно със законната лихва от 03.09.2024
г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр.
8
С., ул. „Д. К.“ № 1, вх. Б, ет. 4, ап. 30, да заплати на „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, сумата от
162,02 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, да заплати на
Б. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Д. К.“ № 1, вх. Б, ет. 4, ап. 30, сумата от
86,19 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „И. Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и
адрес на управление: гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, да заплати по сметка на
Софийски районен съд сумата от 168,08 лв. – дължимо възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК Б. С. А., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул.
„Д. К.“ № 1, вх. Б, ет. 4, ап. 30, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата
от 31,92 лв. – дължимо възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9