РЕШЕНИЕ
№ 479
гр. Варна, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Ивелина Владова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20243100500553 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17 вр. § 1 от ДР на ЗЗДН, вр. чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 97341/28.12.2023г. по регистратурата на ВРС
от М. Й. Т., ЕГН ********** и С. С. Р., ЕГН **********, чрез процесуалния им
представител срещу Решение № 4099/15.12.2023г. постановено по гр.д. № 14478/2023г. по
описа на ВРС, 31-ви състав, с което е ОТХВЪРЛЕНА молбата на жалбоподателките за
налагане на мерки за защита от домашно насилие по ЗЗДН срещу С. Д. Р. ЕГН **********
чрез задължаване на ответника да се въздържа от упражняването на такива срещу
молителките; да се отстрани от съвместно обитаваното жилище в гр.Варна, ул.“Ц.Б. ІІІ“ ***;
да му се забрани да ги доближава на разстояние по-малко от 200м. за максималния законов
срок; да се забрани на ответника да доближава жилището на молителките на горния адрес,
местоработата им и местата за социални контакти и отдих на разстояние по-малко от 200м.
за максималния законов срок; да се задължи ответника да посещава специализирани
програми за преодоляване на агресията и справяне с гнева и да се наложи на ответника
глоба и жалбоподателките са ОСЪДЕНИ да заплатят на С. Д. Р. сторените по делото
разноски в размер на 1100 лева, на основание чл.78 от ГПК.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за постановяване на обжалваното
решение при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с
материалния закон. Поддържат, че и двете жалбоподателки са процесуално легитимирани да
1
търсят защита по ЗЗДН доколкото са съответно лице съжителстващо с ответника и негова
дъщеря, по отношение на които са реализирани от ответника актове на психическо домашно
насилие. Считат, че същите са доказани с ангажираните по делото гласни доказателства и
установени с изготвените от молителките декларации по чл.9, ал.3 от ЗЗДН. Молят
обжалваното решение да бъде отменено и молбата за налагане спрямо ответника на мерки
по ЗЗДН да бъде уважена. Претендират за присъждане на съдебно-деловодни разноски за
двете съдебни инстанции.
В срока и по реда на чл.17, ал.4 от ЗЗДН въззиваемата страна – С. Д. Р., чрез
процесуалния си представител е депозирал възражение по въззивната жалба. Заявява
становище за неоснователността й, във връзка с което моли да бъде оставена без уважение.
Счита, че решението е постановено при правилен анализ на събраните доказателства, поради
което се явява правилно и законосъобразно. Моли решението да бъде потвърдено и да бъдат
присъдени сторените във въззивното производство съдебно-деловодни разноски.
Постъпила е и частна жалба, вх.№ 16461/27.02.2024г. от М. Й. Т., ЕГН ********** и
С. С. Р., ЕГН **********, чрез процесуалния им представител срещу Определение №
1788/12.02.2024г. постановено по гр.д.№ 14478/2023г. по описа на ВРС, с което е оставена
без уважение молбата на жалбоподателите за изменение на постановеното решение в частта
за разноските по реда на чл.248 от ГПК.
В жалбата се посочва, че недопустимо съдът е поставил жалбоподателките в
неравнопоставено положение приемайки представените от насрещната страна доказателства
за разноски без да им е предоставил възможност да се запознаят с тях и да направят
своевременно възражение за прекомерност. Отделно от това считат, че необосновано съдът
е присъдил разноски в полза на ответника в почти трикратен размер без по делото да са
извършвани особени процесуални действия или да се отличава с фактическа или правна
сложност. Позовават се и на практика на съда в Люксембург, според която националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатско възнаграждение. Молят обжалваното
определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което молбата за изменение
на съдебното решение в частта за разноските да бъде уважена. Претендират за присъждане
на съдебно-деловодни разноски.
В предоставения срок по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна С. Д. Р., чрез
процесуалния си представител е депозирал писмен отговор на частната жалба, с който моли
обжалваното определение да бъде потвърдено предвид на това, че е правилно, обосновано и
законосъобразно.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, въззивникът и въззиваемата
страна поддържат изразените позиции. Претендират за присъждане на съдебно-деловодни
разноски, като въззивникът прави възражение за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
2
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл. 269, пр. 1 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност
или недопустимост. По останалите въпроси, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по молба на М. Й. Т. и С. С. Р. за налагане на
мерки за защита по ЗЗДН срещу С. Д. Р. – лице, с което първата молителка съжителства на
съпружески начала и баща на втората молителка във връзка с извършени от него актове на
домашно насилие, изразяващо се в упражнено от последния психическо насилие както
следва: на 13.10.2023г. – упълномощаване от ответника на адвокат за завеждане на дело за
осъждане на молителките да предадат на ответника държането на жилищния имот на
ул.“Ц.Б. III“ *** в гр.Варна, в което живеят; На 27.10.2023г. подаване от ответника С. Р. на
заявление пред „Енерго Про-Продажби“ АД и „Електроразпределение Север“ АД в
качеството му на титуляр на партида за електроснабдяване на имота на ул. “Ц.Б. III“ *** в
гр.Варна за временно преустановяване на електрозахранването на имота, което е било
реализирано на 31.10.2023г.; На 24.10.2023г. – подаване от С. Р. на жалба срещу
упълномощен от молителките адвокат за осъществяване от него на процесуално
представителство по предявен срещу тях иск по гр.д.№ 9434/2023г. по описа на ВРС, както
и отправяни от С. Р. в периода от 10.10.2023г. до 07.11.2023г. публично в кв.Виница на
обидни реплики по отношение на молителката С. Р., че е „некадърница“, която „са изгонили
от работа“, „боклук като майка си“, „тя за нищо не става“, „и двете са прости селянки“.
Молителките твърдят, че действията и поведението на ответника, изразяващо се в
твърдяните актове на домашно насилие, е провокирало у тях негативни преживявания,
страх, безпокойство от възможността да останат без покрив и без електричество в дома си,
включително реакция на остър стрес, преминала в разстройство в адаптацията за
молителката М. Т., както и чувство на срам и унижение за молителката С. Р. от обидите от
страна на баща й.
Посочват, че поведението на ответника изразяващо се в извършване на домашно
насилие спрямо тях не е еднократно и той вече е бил задължаван от съда да се въздържа от
извършване на такова с издадена в полза на М. Т. заповед за защита по ЗЗДН по гр.д.№
3384/2023г. по описа на ВРС.
Ответникът С. Д. Р. заявява становище за неоснователност на отправената срещу него
молба по ЗЗДН.
С молбата е сезиран местно и родово компетентен да се произнесе съд /чл. 7, ал. 1 от
ЗЗДН/ и съдържа предвидените в чл. 9 от ЗЗДН реквизити, както е подадена в срока по чл.
10, ал. 1 от същия закон. Съобразно твърденията на молителките за фактическо съжителство
/за М. Т./ и за родствени отношения по права линия /за С. Р./ с извършителя, съдът приема,
че молителките са процесуално легитимирани да подадат молбата /чл. 3, т.2 и т.4 от ЗЗДН/.
На това основание молбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
3
Видно от представеното удостоверение за раждане, издадено от Община Варна, че
молителката С. С. Р. е родена на 02.11.1997г. и нейни родители са М. Й. Т. и С. Д. Р..
Видно от представените удостоверения за постоянен адрес /л.9,10/, молителките са
заявили през 2000г. за свой постоянен адрес: гр.Варна, ул. “Ц.Б. III“ ***.
От представената справка за съдимост, е видно че ответникът С. Д. Р. е осъждан и
реабилитиран.
По делото като доказателство е приета Заповед за защита № 55/22.06.2023г. издадена
по гр.д.№ 3384/2023г. по описа на ВРС, с което са постановени мерки за защита по ЗЗДН в
полза на М. Й. Т. срещу С. Д. Р., с която последният е задължен да се въздържа от
извършване на домашно насилие по отношение на Т. и му е забранено да приближава М. Т.,
както и жилището, което обитава в гр.Варна, ул. “Ц.Б. III“ *** на по-малко от 100м. за срок
от 18 месеца. Решението, с което са наложени по сочените мерки по ЗЗДН е влязло в
законна сила на 29.06.2023г.
Представени са писмени доказателства – съдебно удостоверение по гр.д.***73/2023г.
по описа на ВРС за образувано гражданско дело по предявени от М. Т. против С. Р. искове
за собственост на имоти находящи се в гр.Варна, ул. “Ц.Б. III“ ***, както и невлязло в
законна сила решение по гр.д.№ 9434/2023г. по описа на ВРС образувано по предявени от С.
Р. против М. Т., С. Р. и Р.Й.Н. за осъждане на ответниците да предадат държането на имоти
находящи се в гр.Варна, ул. “Ц.Б. III“ ***, предадено им по силата на неформални договори
за заем за послужване.
Представено е и копие на жалба вх.№ 1797/20.10.2023г. от С. Д. Р. подадена до
Съвета на Адвокатска колегия Варна касателно процесуалните действия по защита
интересите на доверителите на адв.С. Х. по гр.д.№ 9434/2023г. по описа на ВРС.
Към молбата са представени и изходящи от молителките декларации по смисъла на
чл.9, ал.3, вр.чл.13, ал.3 от закона, установяващи твърденията за извършени спрямо тях
актове на домашно насилие от С. Д. Р. в посочения в молбата смисъл, които са породили у
тях страх, безпокойство и неприятни емоции.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. П. С. и
Р.С.В..
Свидетелката С. посочва, че познава страните М. и С. и тяхната дъщеря С.. Общото им
жилище се намирало в гр.Варна, ул. “Ц.Б. III“ ***, но от месец 02.2023г. той не живеел в
него, тъй като бил отстранен след нанесен побой над М.. С. завел срещу тях дело да му
върнат жилището, което им бил дал с договор за заем. Той непрекъснато им нанасял
психически тормоз, като освен делото бил спрял тока в къщата. Свидетелката била чувала да
се говори в квартала, че С. обижда дъщеря си С., че е „некадърница“ и са я „изгонили от
работа“, след като С. сама напуснала работа. Тя много тежко приемала, че баща й я обижда
публично. И тя и майка й се чувствали сринати психически и се страхували от евентуално
физическо нападение от него, тъй като М. вече била понасяла такъв.
Свидетелката Р.В. посочва, че С. не живеел в общия дом с М. и дъщеря им С. след като
4
нанесъл побой над М. и бил отстранен от полицията. С. често обиждал М. и С., твърдял че
те живеят в неговия имот като наематели и искал да го освободят. Дори спрял тока в
жилището. Посочва, че е чувала от хора в квартала, че С. обижда дъщеря си С., че са я
„изгонили от работа“ и „че е некадърница като майка си“.
СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните
правни изводи:
За квалифицирането на даден акт като такъв на домашно насилие, разпоредбата на
чл. 2 от ЗЗДН изисква той да се изразява под формата на физическо, психическо или
сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в
семейна или родствена връзка, във фактическо съжителство или които обитават едно
жилище.
Производството по чл. 12 от ЗЗДН е такова по спорна администрация на
гражданските правоотношения, в рамките на което съдът прави преценка за наличието на
извършен акт на домашно насилие спрямо молителя, неговата тежест и начина, по които се е
отразил на здравето и психиката му въз основа на заложените в закона критерии. При
определяне на защитните мерки по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН, съдът не е обвързан от искането в
молбата, а се ръководи от целта да даде пълна, адекватна и ефективна защита на
пострадалото лице изхождайки от формата и степента на вината на извършителя и целта на
закона – да се преустановят, евентуално предотвратят по-нататъшни посегателства върху
пострадалото лице.
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства обуславят извод за
недоказаност на твърденията на молителките за извършено от ответника по молбата С. Д. Р.
домашно насилие спрямо тях през м.10.2023г. във вид на психическо и емоционално
насилие изразяващо се в извършени действия – „акт на агресия“ към двете молителки и
отправени към молителката С. Р. обидни думи.
Ответникът е лице по чл.3, т.2 и т.4 от ЗЗДН – лице, с което молителката М. Т. е
живяла във фактическо съпружеско съжителство и възходящ на молителката С. Р., т.е е
пасивно процесуално легитимиран по предявената молба.
Съдът намира, че посочените в молбата на М. Т. и С. Р. действия на ответника
извършени на 13.10.2023г. – упълномощаване на адвокат за завеждане на дело против
молителките; на 27.10.2023г. – подаване на молба за спиране на електроснабдяването на
имота на ул. “Ц.Б. III“ *** в гр.Варна, в който живеят; на 24.10.2023г. – подаване на жалба
срещу процесуалния представител на молителките по гр.д.№ 9434/2023г. по описа на ВРС
не попадат в понятието за актове на домашно насилие и не могат да се квалифицират като
такива.
Изброените действия – упълномощаване на адвокат и предявяване на искове пред съд
са такива подготвящи и осъществяващи защита, в случая на имуществено право на
ответника – право на собственост, чрез предявяването им пред съд. Всеки гражданскоправен
5
субект, при спазване на изискванията на закона може да предяви исковите си претенции
пред съд – лично или чрез процесуален представител и това не може да бъде квалифицирано
като акт на каквото и да било насилие спрямо ответниците по претенциите. Границата на
това гарантирано право на достъп до правосъдие е залегналият в чл.3 от ГПК принцип за
добросъвестност при упражняването на процесуалните права и той не зависи от наличието
на семейна или родствена връзка между спорещите страни.
В случая ответникът действително е предявил срещу молителките искове за
предаване на държането на имота на ул. “Ц.Б. III“ *** в гр.Варна, в който те живеят, но
това, с оглед твърденията му, че е собственик на имота, е негово гарантирано право, поради
което макар да не поражда положителни емоции у молителките в качеството им на
ответници по исковете не съставлява акт на психическо насилие спрямо тях. Аналогично и
по отношение на подадената от ответника молба до съответния орган за преустановяване на
електроснабдяването на същия имот – преценката е лична на собственика на имота и в
случай, че е налице недобросъвестно упражняване на права, от които са произтекли вреди,
то защитата на увредените лица е по различен ред от този по ЗЗДН.
Що се отнася до подадената жалба от С. Р. против процесуалния представител на
молителките пред Съвета на Адвокатската колегия в гр.Варна, подобно на правото на
предявяване на искове пред съд е и правото на подаване на жалби пред компетентните
органи, като то е й конституционно закрепено в чл.45 от Конституцията на Р.България.
Нещо повече, подаването на евентуално неоснователна жалба срещу адвокат би било
основание за претърпяване на негативни преживявания от самия адвокат, но не и от
неговите упълномощители, а още по-малко следва да се възприеме като акт на домашно
насилие спрямо тях. В случая не се установи адвокатът да се е отказал да предоставя правна
помощ на доверителите си, поради което не може да се говори и за претърпени от
молителките негативни емоции в следствие именно на това действие на ответника Р..
По отношение на твърдяният от молителката С. Р. акт на домашно насилие
извършен от ответника – нейн баща в периода от 10.10.2023г. до 07.11.2023г. изразяващ се в
публично отправяне /в кв.Виница/ на обидни реплики по отношение на нея, че е
„некадърница“, която „са изгонили от работа“, „боклук като майка си“, „тя за нищо не
става“, „и двете са прости селянки“, съдът намира, че същите не могат да ангажират
отговорността на ответника по реда на ЗЗДН.
На първо място, не се установява по безспорен начин авторството на посочените
изрази – и двете разпитани свидетелки посочват в показанията си, че са чували да се говори
в квартала, но не и да са чували лично именно С. Р. да ги изрича. Твърдяните като
произходящи от ответника реплики не са изречени в присъствието на някоя от молителките
и не са възприети от тях, така че да са оказали негативно въздействие върху емоционалното
им преживяване.
От друга страна не всяка обидна реплика следва да се счита априори за акт на
психическо насилие. Психическото насилие във вид на вербализирани реплики следва да е
такава, което по същността си да е в състояние да предизвика негативни душевни
6
преживявания, поради това, че съдържат нецензурно съдържание, да са със заплашителен
елемент, да съдържат закани за нарушаване на телесния интегритет или да са елемент от
продължително еднотипно поведение, което да може да се квалифицира като психически
тормоз. За да се говори за психическо, емоционално насилие, следва да е налице системност
на отправяните обидни думи и тормоз, което да води до подронване на самочувствието на
засегнатото лице, да се отразява на душевното му здраве по начин, че той да се съмнява в
собствената си преценка за действителността.
В случая не се установи ответникът да е имал поведение, целящо системно
накърняване на самочувствието на дъщеря си. По същността си отправените реплики имат
оценъчно звучене за личното впечатление на ответника относно персоналните качества на
дъщеря му и възможностите и да се справя с поставени и задачи, в резултат на което е било
прекратено трудовото й правоотношение. В допълнение следва да се посочи, че доколкото
се твърди, че репликите са отправени и са достигнали до неограничен кръг от лица и по
същността си са накърнили честта и доброто име на молителката в обществото, то защита
срещу подобни прояви е предвидена в НК, раздел 7 – „Обида и клевета“.
В обобщение, настоящият състав приема, че твърдяните от молителките актове на
домашно насилие извършени спрямо тях от ответника С. Р. през м.10.2023г. са недоказани и
не обуславят ангажиране на отговорността му по реда на ЗЗДН. Молбата за налагане на
мерки по ЗЗДН като неоснователна следва да бъде отхвърлена.
Предвид съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с тези, до които е
достигнал първоинстанционния съд в обжалваното решение, същото се явява правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По частната въззивна жалба:
Частната жалба, вх.№ 16461/27.02.2024г. подадена от М. Й. Т. и С. С. Р. чрез
процесуалния им представител е срещу определение постановено от първоинстанционния
съд по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на
постановеното решение в частта за разноските. С първоинстанционното решение в полза на
процесуалния представител на ответника е присъдено адвокатско възнаграждение в размер
на 1100 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие по кочан №
399689 от 07.12.2023г., което молителките са претендирали да бъде намалено.
Съдът намира, че частната жалба срещу обжалваното Определение №
1788/12.02.2024г. постановено по гр.д.№ 14478/2023г. по описа на ВРС е неоснователна.
Присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение е в размер на 1100
лева договорено и заплатено от него на процесуалния му представител с договор за правна
защита и съдействие от 07.12.2023г. Същото е за осъществена защита по 2 кумулативно
предявени молби по ЗЗДН, касателно различни актове на домашно насилие твърдяни от
двете молителки. Минималното възнаграждение за производствата по ЗЗДН съгласно чл.22
от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 600 лева, т. е
минималния размер по двете молби, разгледани в рамките на едно производство е 1200
7
лева. Заплатеното адвокатско възнаграждение е под минимално дължимото по цитираната
наредба, което съответства на фактическата и правна сложност на делото. В случай, че бе
договорено и заплатено възнаграждение над минималния размер, то предвид невисоката
сложност на спора, същото би подлежало на намаляване дори въпреки липсата на заявено
възражение за прекомерност. На това основание обжалваното определение следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските за въззивното производство
Искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски са направили и двете страни,
като съобразно изхода на спора по въззивната и частната жалби, правоимаща по чл.78 от
ГПК е въззиваемата страна. Представено е доказателство за заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 1000 лева, което съобразно
изложеното по-горе, а и с оглед, че в него се включва и проведена защита по частната
жалба, не се явява прекомерно и следва да бъде присъдено в тежест на въззивниците.
На основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН въззиваемите М. Т. и С. Р. следва да бъдат
осъдени да заплатят дължимата държавна такса за първата и за въззивната съдебна
инстанции, които съгласно чл.16 и чл.18 от Тарифата за държавните такси, които се събират
от съдилищата по ГПК са съответно 25 лева за първа инстанция и 12,50 лева за въззивната
инстанция.
С оглед изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4099/15.12.2023г. постановено по гр.д. № 14478/2023г.
по описа на ВРС, 31-ви състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1788/12.02.2024г. постановено по гр.д.№
14478/2023г. по описа на ВРС, 31-ви състав.
ОСЪЖДА М. Й. Т., ЕГН ********** и С. С. Р., ЕГН ********** и двете с адрес:
гр.Варна, ул.“Ц.Б. III“ *** ДА ЗАПЛАТЯТ на С. Д. Р., ЕГН ********** с адрес: гр.Варна,
ул.“Ц.Б. III“ *** сумата от 1000 /хиляда/ лева адвокатско възнаграждение за въззивната
съдебна инстанция, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА М. Й. Т., ЕГН ********** и С. С. Р., ЕГН ********** и двете с адрес:
гр.Варна, ул.“Ц.Б. III“ *** ДА ЗАПЛАТЯТ по сметка на Районен съд - Варна сумата от
25,00 /двадесет и пет/ лева, представляваща дължима държавна такса, на основание чл. 11,
ал. 3 от ЗЗДН
ОСЪЖДА М. Й. Т., ЕГН ********** и С. С. Р., ЕГН ********** и двете с адрес:
гр.Варна, ул.“Ц.Б. III“ *** ДА ЗАПЛАТЯТ по сметка на Окръжен съд - Варна сумата от
12,50 /дванадесет и 0,50/ лева, представляваща дължима държавна такса, на основание чл.
11, ал. 3 от ЗЗДН
РЕШЕНИЕТО е окончателно на основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9