№ 360
гр. Пловдив, 25.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
при участието на секретаря Христина Ал. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно
наказателно дело № 20225330205313 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от К. А. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез
адв. Л. К. срещу Наказателно постановление № 22-0432-001086/15.08.2022 г.,
издадено от К.Г.Л. – ***, с което на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 1 от
Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет) лева за
нарушение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди извършеното
деяние да представлява маловажен случай на административно нарушение. В
тази връзка поддържа, че преценката за маловажност на нарушението е
допустима и дължима в настоящото производство, като черпи аргументи от
разпоредбите на ЗНА, общата част на НК и ЗАНН. Взема становище да е
допуснато съществено процесуално нарушение чрез лишаването му от
възможност да сключи споразумение с наказващия орган. Твърди с
наказателното постановление да му е наложено и допълнително наказание по
отнемане на 6 контролни точки. Поддържа тази дейност да представлява
незаконосъобразно наложено наказание. Моли наказателното постановление
да бъде отменено. В случай че съдът приеме постановлението за
законосъобразно и обосновано, моли то да бъде отменено в частта му относно
отнемането на шест контролни точки. В условията на евентуалност моли
съдът с решението си да упражни правомощието си по чл. 63, ал. 4 от ЗАНН.
В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява,
1
представлява се от адв. Л. К., която поддържа жалбата.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо изразява становище
производството по издаване на наказателното постановление да е протекло
законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални нарушения,
фактическата обстановка намира за правилно установена, а извършването на
нарушението от страна на жалбоподателя и вината му счита за категорично
доказани. Моли обжалваното наказателно постановление да бъде потвърдено.
В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се явява и не
се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от К. А. Г., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 05.09.2022 г., установено от разписка за връчване на
препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган
(АНО) на 16.09.2022 г., поради което 14-дневният срок по чл. 59, ал. 2 от
ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е
неоснователна, поради което атакуваното наказателно постановление следва
да бъде потвърдено по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 07.08.2022 г. в 08:30 часа в гр. Пловдив, на ул. „Скопие“ срещу № 23 в
посока на движение от запад към изток жалбоподателят К. А. Г. управлявал
лек автомобил „Опел Зафира“ с рег. № *** от категория М1, като по време на
движение не бил поставил обезопасителния си колан, с който автомобилът
бил оборудван. По това време и на посочения пътен участък свидетелят Д. П.
К. – ***, изпълнявал служебните си задължения по контрол за спазването на
правилата за движение. Свидетелят К. забелязал, че жалбоподателят не
използвал обезопасителния си колан по време на движение, поради което му
подал сигнал да спре. След като водачът спрял, свид. К. пристъпил към
извършването на проверка. На място той съставил Акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) с бл. № 732971 от 07.08.2022 г. срещу
жалбоподателя Г., в негово присъствие и в присъствието на свидетел
очевидец. На жалбоподателя бил връчен препис от акта срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
2
В показанията си свид. Д. П. К. потвърждава авторството на съставения
АУАН, като заявява, че поддържа констатациите по него. Изяснява се още, че
свидетелят няма спомен за конкретния случай. От показанията му обаче се
установява механизмът на извършваните проверки за деяния като процесното.
Свидетелят изяснява, че преди съставянето на АУАН за нарушение по чл.
137а, ал. 1 от ЗДвП винаги първо проверява дали автомобилът е оборудван с
обезопасителен колан, а преценката дали водачът използва колана прави към
момента, когато превозното средство е в движение, а не в покой. Свидетелят
пояснява още, че към съставяне на АУАН пристъпва само когато е сигурен, че
е възприел извършеното нарушение.
От справка от „АИС-Регистрация“ за ППС с рег. № *** (лист 21 от
делото) се установява, че същото представлява лек автомобил с марка и
модел „Опел Зафира“, с брой места седящи+водач - 6+1, без места за
правостоящи и с категория на превозното средство М1.
От Заповед № 8121К-902/30.03.2015 г. на министъра на вътрешните
работи (лист 26 от делото) се изяснява, че издалият обжалваното наказателно
постановление К.Г.Л. е преназначен на длъжност ***.
От Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните
работи се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно
оправомощени лица, които са действали в рамките на своята материална и
териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН и издаването на наказателното постановление
не са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото
на защита и представляващи основания за отмяна на НП. При съставянето на
АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно
задължителното му съдържание. Актът е съставен от оправомощено лице,
предявен е за запознаване със съдържанието му на нарушителя и му е връчен
препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е
издадено и обжалваното наказателно постановление от материално и
териториално компетентен орган. Налице е съответствие между установените
факти и правни изводи в АУАН и в НП.
Неоснователно е възражението срещу материалната компетентност на
административнонаказващия орган. Съгласно т. 3.9 от Заповед № 8121з-
1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи, в сила в тази си част
от 01.01.2022 г., оправомощени да издават наказателни постановления за
нарушения по ЗДвП са началниците на сектори/групи „Охранителна
полиция“ в РУ при ОДМВР. По отношение на длъжностното лице, издало
обжалваното наказателно постановление – К.Г.Л., по делото се доказва от
приетата като писмено доказателство Заповед № 8121К-902/30.03.2015 г. на
министъра на вътрешните работи, че същият е назначен на длъжност „***“.
При тези факти доказано е, че наказателното постановление е издадено в
рамките на териториалната и предметна компетентност на
3
административнонаказващия орган.
Не се споделя възражението да е допуснато съществено процесуално
нарушение поради неотправянето на предложение от наказващия орган до
жалбоподателя за сключване на споразумение по реда на чл. 58г от ЗАНН. В
случая АНО е процедирал така на основание чл. 58г, ал. 17 от ЗАНН във
връзка с чл. 189з от ЗДвП. Съгласно посочените разпоредби за нарушения по
ЗДвП не се прилагат правилата за приключване на
административнонаказателното производство със споразумение. В жалбата се
изразява несъгласие с приложението на нормата по чл. 189з от ЗДвП спрямо
жалбоподателя Г.. Съществено значение с оглед характера и целите на
настоящото производство, което е по контрол за законосъобразност и
обоснованост на наказателното постановление, е, че сам по себе си фактът на
неотправянето от наказващия орган до нарушителя на предложение за
сключването на споразумение не представлява съществено процесуално
нарушение и не е основание за отмяна на наказателното постановление. Това
е така, защото сключването на споразумение е само факултативен, а не
задължителен етап от административнонаказателното производство.
Очевидно, за да се изключат всякакви съмнения относно характера на
процедурата, с разпоредбата на чл. 58г, ал. 15 от ЗАНН изрично е прогласено,
че издаването на НП, без да е направено предложение от наказващия орган за
сключване на споразумение, не съставлява съществено нарушение на
процесуалните правила. В този смисъл разгледаното възражение и
претендираните с него последици противоречат на изричната законодателна
воля. Именно по съображения от цитираната разпоредба на чл. 58г, ал. 15 от
ЗАНН в доктрината се поддържа, че с действащата уредба на възможността за
сключване на споразумение в производството по ЗАНН на
административнонаказващия орган е предоставена оперативна
самостоятелност дали да предложи или не сключването на споразумение.
Следователно при тази нормативна уредба не може да се приеме, че
неотправянето на предложение до жалбоподателя за сключването на
споразумение е съществено процесуално нарушение.
По делото не е спорно, че инициатива за приключване на производството
по този особен ред не изхожда от наказващия орган, но следва да се
отбележи, че това не е поискал и жалбоподателят Г., след като счита
правилата на чл. 58г от ЗАНН за приложими спрямо своя случай. В такава
хипотеза АНО би бил сезиран с искане, чиято основателност ще следва да
прецени и така да се произнесе нарочно. Относно възраженията за
лишаването на жалбоподателя от възможност за по-благоприятно третиране и
понасянето на отговорност в по-нисък размер чрез сключването на
споразумение, то на първо място този ред на процедиране на наказващия
орган почива на действащата нормативна уредба, поради което не е
дискриминационен или ограничаващ правото на защита на жалбоподателя.
Освен това с връчването на наказателното постановление Г. е уведомен и за
възможността си да заплати имущественото наказание глоба в намален
4
размер на основание чл. 79б от ЗАНН, от което той не се е възползвал.
Поведението на жалбоподателя противоречи на твърденията му и в тази
връзка възражението се разглежда единствено като опит да се мотивира
процесуално нарушение, каквото обаче не е допуснато.
Като единствен недостатък на административнонаказателното
производство съдът отчита факта, че наказателното постановление е издадено
в последния ден от срока за писмени възражения срещу АУАН. Съгласно
приложимото правило на чл. 44, ал. 1 от ЗАНН срокът за писмени възражения
е 7-дневен и започва да тече от датата на подписване на акта. Относно
изчисляването на сроковете разпоредбата на чл. 84 от ЗАНН препраща към
НПК, а съгласно чл. 183, ал. 4 от НПК, когато последният ден на срока е
неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден. В случая
последният ден от срока е бил неприсъствен (14.08.2022 г.), а наказателното
постановление е издадено на първия следващ присъствен ден – 15.08.2022 г.,
тоест в последния ден от срока, в който жалбоподателят е могъл да направи
писмени възражения по АУАН. Това представлява нарушение на
процедурата. Въпреки това не всяко процесуално нарушение автоматично
има за своя последица отмяна на наказателното постановление. Аргумент се
черпи и от цитираната разпоредба на чл. 58г, ал. 15 от ЗАНН, която допуска
съществуването в процеса и на нарушения, които не са от категорията на
съществените. Съгласно трайната съдебна практика критерият при
преценката за характера на процесуалното нарушение е неговото значение за
упражняването на правото на защита. В този смисъл последиците от допуснат
процесуален порок невсякога са фатални за законосъобразността на НП.
Видът на тези последици е обусловен от реалното значение, което
отклонението в процедурата оказва върху правото на защита.
Пренесено на плоскостта на настоящия казус, съдът приема, че не е
налице съществено процесуално нарушение и издаването на наказателното
постановление в последния ден от срока за писмени възражения по АУАН не
е основание за отмяна на постановлението. Макар НП да е издадено на
15.08.2022 г., то е доведено до знанието на жалбоподателя на 05.09.2022 г.
(установено от разписка за връчване), към който момент срокът за писмени
възражения отдавна е бил изтекъл. Въпреки това доказва се, че до връчването
на НП жалбоподателят не е направил никакви възражения, които поради
преждевременното издаване на постановлението да са останали невзети
предвид от наказващия орган. Следователно реално ограничаване на правото
на защита няма. Жалбоподателят също не твърди, че е искал да направи
възражения, които да не са приети или да са игнорирани. Възможността за
подаване на писмено възражение по АУАН е процесуално право, а не
задължение на лицето, срещу което се съставя актът. С други думи не се
доказва, че жалбоподателят е искал да посочи писмени или веществени
доказателства съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗАНН, които да бъдат събрани преди
произнасянето по същество на наказващия орган. Не се установява да е имал
искания за допълнително разследване на спорни обстоятелства по чл. 52, ал. 4
5
от ЗАНН. Възможността за предварителна защита преди произнасянето на
наказващия орган е свързана преди всичко със събирането на допълнителни
доказателства и изследването на спорни обстоятелства, каквито възражения в
случая липсват, което определя и несъществения характер на допуснатото
процесуално нарушение - в този изричен смисъл Решение № 142 от
25.01.2016 г. по к.а.н.д. № 3146/2015 г. на Административен съд – Пловдив.
Наказващият орган служебно дължи проверка за законосъобразност и
обоснованост на акта, която иманентно включва и преценка налице ли е
маловажен случай. В настоящата хипотеза възражения не са направени нито
при съставянето на акта, нито по-късно, а за пръв път с жалбата срещу
наказателното постановление. С жалбата изпълнителното деяние не се
оспорва, а дори се признава, като възраженията касаят правилността на отказа
на АНО да квалифицира деянието като маловажен случай, неотправянето на
предложение за сключване на споразумение и вида на наложеното наказание,
тоест не се твърди административнонаказващият орган да се е произнесъл без
да е събрал всички относими доказателства и без да е изяснил правилно
фактическата обстановка. Всички възражения, направени за пръв път с
жалбата, са разгледани по същество в рамките на съдебното производство,
поради което съдът приема, че допуснатото процесуално нарушение не е от
категорията на съществените и не дава основание за отмяна на обжалваното
наказателно постановление. Фактът, че правото на защита не е реално
засегнато, е видим и от обстоятелството, че жалбоподателят не сочи никакви
възражения в тази насока, като порокът е констатиран при служебно
дължимата от съда проверка за законосъобразност.
Въпреки това за в бъдеще наказващият орган следва да проявява
завишено внимание при административнонаказателната си дейност за
охраняването на процесуалните права на участниците в производството, тъй
като това е негово служебно задължение, вменено му с правилото по чл. 52,
ал. 4 от ЗАНН.
По приложението на материалния закон съдът намира, че от събраните и
проверени по делото доказателства се установява жалбоподателят Г. да е
извършил административното нарушение, за което е наказан с обжалваното
НП. От обективна страна на 07.08.2022 г. в 08:30 часа в гр. Пловдив, на ул.
„Скопие“ срещу № 23 в посока от запад към изток жалбоподателят Г. е
управлявал лек автомобил „Опел Зафира“ с рег. № *** от категория М1, като
по време на движение не е използвал обезопасителния си колан, с който
автомобилът е бил оборудван.
С жалбата извършването на нарушението не се оспорва, а изрично се
признава. Жалбоподателят описва мястото и обстановката, като посочва, че
деянието е извършено в града, при движение по павирана улица и с ниска
скорост. С оглед тези му признания очевидно жалбоподателят разбира за кое
свое деяние е санкциониран, при което съзнателно не оспорва извършването
му и неговото авторство. Действително при разпита на свид. К. се установява,
че той не може да си спомни конкретния случай. Въпреки това свидетелят
6
потвърждава авторството на съставения АУАН и след предявяването му
заявява, че потвърждава констатациите по него. Липсата на спомен е
разбираема предвид изминалия период от време между датата на деянието и
тази на разпита в хода на съдебното следствие, така и доколкото се
установява, че при изпълнение на служебните си задължение
актосъставителят често става свидетел на еднотипни, сходни такива случаи.
Независимо от това в случая не е проявен компромис с изискването за
доказване на нарушението по категоричен начин. От показанията на свид. К.
се установяват значими обстоятелства относно начина на извършване на
проверките за нарушения от вида на процесното. От така установените факти
съдът приема, че контролният орган в дейността си осъществява дължимото
поведение за пълна, всестранна и обективна проверка, при която резултатите
да са достоверни, а обективната истина да е разкрита. Така свидетелят сочи,
че винаги преди да състави АУАН за нарушение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП
проверява дали превозното средство е оборудвано с обезопасителен колан, а
преценката си дали водачът използва колана прави единствено към момента,
когато е в движение. Принципното спазване на тези гаранции в контролната
дейност на актосъставителя, съчетано със самопризнанието на жалбоподателя
за конкретно извършеното деяние позволяват да се формира сигурен и
несъмнен извод за осъщественото административно нарушение по чл. 137а,
ал. 1 от ЗДвП. Предвид самопризнанието по жалбата доказателствената
стойност на АУАН по чл. 189 ал. 2 от ЗДвП не е оборена по делото.
Самопризнанието касае именно конкретното деяние и така то допълва
показанията на свид. К., които съдържат принципни постановки относно
начина му на работа, за да се направи категоричен и несъмнен извод.
В допълнение следва да се посочи, че процесният лек автомобил „Опел
Зафира“ с рег. № ***, който е управлявал жалбоподателят Г., попада в
приложното поле на разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. От постъпилата
справка от „АИС-Регистрация“ се установи, че превозното средство е от
категория М1. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗДвП категория М1
включва „превозни средства от категория М с не повече от 8 места за сядане,
без мястото за сядане на водача; в превозните средства от категория М1 няма
място за стоящи пътници; броят на местата за сядане може да бъде ограничен
до едно (мястото за сядане на водача)“. За водачите на МПС от категория М1
използването на обезопасителния колан, с който те са оборудвани, е
задължително по време на движение.
Нарушението е формално и от обективна страна е било довършено с
факта на осъществяване на изпълнителното деяние, без необходимост от
настъпването на определен вредоносен резултат.
От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на
вината пряк умисъл. Жалбоподателят Г. е съзнавал, че боравейки с уредите за
управление на автомобила, е привел същия в движение, както и че превозното
средство е оборудвано с обезопасителен колан. Следователно той е формирал
представа за проявлението на всички признаци от състава на нарушението, но
7
въпреки това съзнателно не е използвал обезопасителния си колан, с което
нарушението е било осъществено и довършено.
Правилно е определена приложимата санкционна разпоредба, като на
основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП наказващият орган е наложил на
нарушителя административно наказание глоба в размер на 50 лева. Видът и
размерът на следващото се наказание са определени от законодателя във
фиксиран размер. По аргумент от чл. 27, ал. 5 от ЗАНН в случая липсва
възможност за определяне на наказанието глоба под предвидения най-нисък
размер.
В жалбата са изложени подробни доводи, с които се иска от съда да се
произнесе като отмени наказателното постановление в частта му, с която е
постановено отнемане на 6 контролни точки на основание Наредба № Iз-2539
от 17.12.2012 г. за определяне максималния размер на контролните точки,
условията и реда за отнемането и възстановяването им, списъка на
нарушенията, при извършването на които от наличните контролни точки на
водача, извършил нарушението, се отнемат точки съобразно допуснатото
нарушение, както и условията и реда за издаване на разрешение за
провеждане на допълнително обучение (Загл. изм. ДВ, бр. 26 от 2018 г., в
сила от 23.03.2018 г.). В наказателното постановление е записано, че на
основание Наредба № Iз-2539/17.12.2012 г. се отнемат 6 контролни точки. В
чл. 6 от Наредбата се съдържа списък на нарушенията, при извършването на
които се отнемат контролни точки от наличните такива на водача. Съгласно
чл. 6, ал. 1, т. 10 от Наредба № Iз-2539/17.12.2012 г. за неизпълнение на
задължението за използване на предпазен колан по чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 1
от ЗДвП се отнемат 6 контролни точки – точно толкова, колкото е посочено и
в обжалваното наказателно постановление.
Доводите по жалбата, с които обаче се иска от съда да се произнесе по
отнемането на контролни точки и се мотивира теза, че наказателното
постановление подлежи на съдебен контрол в настоящото производство в
тази му част, не се споделят, тъй като почиват на превратно тълкуване на
законовите разпоредби. Те са и в противоречие с трайната съдебна практика,
от която настоящият състав не намира основание да бъде отстъпено. На първо
място отнемането на контролни точки не представлява административно
наказание. С жалбата се прави опит по тълкувателен път да се признае
характер на наказание на дейността по отнемането на контролни точки на
водача с влязлото в сила НП, а след това се възразява, че тази дейност не е
регламентирана като наказание. Общата нормативна уредба на приложимите
в административнонаказателния процес наказания се съдържа в раздел II от
глава втора на ЗАНН, като видовете наказания са изрично изброени в чл. 13,
ал. 1 и ал. 2 от ЗАНН. Сред тях не попада дейността на администрацията по
отнемането на контролни точки. В този смисъл действащата нормативна
уредба е категорична, че не предвижда такъв вид административно наказание,
поради което възраженията, че отнемането на контролни точки по реда на
Наредба № Iз-2539/17.12.2012 г. противоречи на нормативни актове от по-
8
висок ранг, включително на Конституцията на Република България, се явяват
изначално неоснователни. В случая несподелимото становище по жалбата
почива на разбирането, че всяка дейност на държавата, която включва
упражняване на административна принуда, представлява наказание.
Наказанието освен със санкционната си част се характеризира и с това, че
винаги преследва определени цели и се налага за тяхното постигане.
Всъщност правната природа на дейността по отнемането на контролни точки
на водача е трайно и последователно изяснена в съдебната практика.
Съгласно Решение № 2229 от 23.11.2016 г. по к.а.н.д. № 2124/2016 г. на
Административен съд – Пловдив контролните точки:
„представляват средство за отчитане на установени нарушения, без
отнемането им да представлява самостоятелно административно наказание
или принудителна административна мярка. Отнемането на контролни точки
не фигурира нито сред принудителните административни мерки, нито сред
наказанията по ЗДвП. Отнемането на контролни точки не е санкция, нито
принудителна административна мярка, а пряка и автоматична законна
последица, която би настъпила дори и ако в наказателното постановление не
е отбелязан броят на отнетите точки. Обстоятелството, че отбелязването на
броя на отнетите точки се прави в самото наказателно постановление, само по
себе си не приравнява това отбелязване на административно наказание.
Отнемането на контролни точки е законна последица като отбелязването
задължително следва факта на налагане на наказание за извършено
нарушение с влязло в сила НП. Щом е отменено съответното наказание, не се
отнемат и контролните точки за него, съответно при потвърждаването на
наложеното наказание с влязло в сила НП същите се отнемат. Отнемането на
контролни точки произвежда действие като законна последица от
потвърждаването на съответното наказание и съдът не е допуснал
процесуално нарушение, като не се е произнесъл изрично.“.
В този смисъл са още: Решение № 495 от 07.03.2016 г. по к.а.н.д. №
166/2016 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 2382 от
21.11.2019 г. по к.а.н.д. № 2850/2019 г. на XX състав на Административен
съд – Пловдив, в което изрично е разяснено, че произнасянето на съда относно
отнемането на контролните точки в производството по раздел V от ЗАНН е
извън предмета на съдебен контрол и в тази част решението би било
недопустимо.
Решение № 915 от 09.05.2016 г. по к.а.н.д. № 817/2016 г. на
Административен съд – Пловдив, съгласно което:
„Отнемането на контролни точки е последица от извършеното
нарушение, която възниква по силата на законовата норма, а не по силата на
Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012 г. Дали отчитането ще става с контролни
точки или по друг начин е без значение за осъществяването на нарушението,
съответно за санкционирането му. В НП се посочва/отбелязва конкретният
брой на отнетите точки, т. е. само се констатира последицата, но отнемането
не се налага като самостоятелно наказание с наказателното постановление.
9
Отнемането на точки е поставено в зависимост от влизане в сила на
наказателното постановление, с което е наложено административното
наказание. Само в този случай нарушението се отчита чрез отнемане на
контролни точки“.
Решение № 1009 от 22.05.2015 г. по к.а.н.д. № 844/2015 г. на XXII състав
на Административен съд – Пловдив:
„Отнемането на точки е само една последица от извършеното нарушение,
която възниква екс леге по силата на закона, като моментът на настъпване на
правния ефект е този на влизане в сила на наказателното постановление. Само
в този случай нарушението се отчита чрез отнемане на контролни точки. В
наказателното постановление само се посочва конкретният брой на отнетите
точки (използваният от законодателя термин е отбелязва), т.е. само се
констатира последицата, но отнемането не е самостоятелно наказание и не се
налага с наказателното постановление. … наказателното постановление в
частта, в която е отбелязан броят на отнетите точки, има удостоверителна
функция, защото удостоверява, че поради извършено нарушение на правилата
за движение, за което е наложено административно наказание, от наличните
контролни точки на водача по силата на закона се отнемат отбелязаният брой
контролни точки“.
Изведените в практиката на касационната инстанция указания по
приложението на закона изцяло се споделят от настоящия съдебен състав и
както се посочи, съдът не намира основание за отказ или преосмисляне на
тази позиция. Аргументът, с който жалбоподателят мотивира искането си
съдът да се произнесе относно законосъобразността на отнемането на
контролни точки, като изостави формираната съдебна практика, е, че в
противен случай жалбоподателят ще „е изправен пред реалността да му се
отнемат права на гражданин, без да е възможен съдебен контрол“. Този
довод е несподелим. Пътят на защита на водачите също е трайно очертан в
съдебната практика, като жалбоподателят, противно на твърдяното, не е
лишен от право на достъп до съдебен контрол върху дейността по отнемането
на контролните точки. Това е така, защото евентуалното неправилно
приложение на закона при отчитането на отнетите точки подлежи на контрол
в производството по обжалване на заповед за налагане на принудителна
административна мярка по чл. 171, т. 4 във вр. с чл. 157, ал. 4 от ЗДвП - така
Решение № 1990 от 28.04.2011 г. по к.а.н.д. № 9557/2010 г. на
Административен съд – София; Решение № 495 от 07.03.2016 г. по к.а.н.д.
№ 166/2016 г. на Административен съд – Пловдив.
По тези съображения разгледаното възражение е неоснователно, а
произнасянето относно отнемането на контролни точки на водача е
недопустимо в настоящото производство.
С жалбата се навеждат възражения и за маловажност на извършеното
административно нарушение. На първо място съдът споделя довода, че е
допустимо в настоящото производство да се извършва преценка за
маловажност на нарушението. Разгледано по същество обаче, възражението е
10
неоснователно. По делото не се доказват такива обстоятелства, които да
правят извинително неизползването на обезопасителния колан от страна на
жалбоподателя в конкретния случай. Обстоятелствата, с които се обосновава
маловажността, са видът на пътната настилка – павирана улица, и преценката
на жалбоподателя за скоростта му на движение, която определя за ниска.
Маловажността се аргументира и с обстоятелството, че жалбоподателят не е
извършил и друго административно нарушение. Това не представлява
смекчаващо отговорността обстоятелство за конкретното деяние.
Управлението на МПС без съставомерна концентрация на алкохол в кръвта и
без да е извършено друг вид нарушение на правилата за движение всъщност е
дължимо поведение за всеки водач. Фактът, че жалбоподателят е изпълнил
това си задължение, е напълно очаквана и дължима последица. Не може да се
приеме, че обикновените, типични хипотези на нарушения по чл. 137а, ал. 1
от ЗДвП се характеризират с водачи, употребили алкохол или извършили
друг вид нарушение, за да се приеме, че в процесния случай от страна на
жалбоподателя е проявена някаква извънредна добросъвестност. Поради това
съдът приема, че неизвършването на друго административно нарушение е
очаквано поведение за всеки водач и то не представлява смекчаващо
обстоятелство. Видът на пътната настилка и субективната оценка на водача за
скоростта му не са обстоятелства, които да са относими към преценката
дължимо ли е използването на обезопасителния колан по време на движение.
Изложените доводи в случая не определят маловажност на деянието, а
разкриват подценяването от жалбоподателя на нуждата стриктно да спазва
нарушеното чрез деянието правило за поведение. Жалбоподателят
демонстрира нагласи за избирателно използване на обезопасителния колан в
хипотези, когато законодателят е предвидил това да е задължително. Следва
да се има предвид, че по време на движение пътната обстановка може рязко
да се измени, а сигурността на водача или пътниците да бъде застрашена и от
чуждо поведение, тоест не е поставена в зависимост единствено от скоростта
на движение на конкретното ППС. Неслучайно законодателят е
регламентирал изрични хипотези, при които използването на обезопасителен
колан, с който МПС е оборудвано, да не е задължително по време на
движение. Те почиват на експертизата, с която разполага нормотворецът.
Процесната хипотеза не попада сред тези изключения. Рискът от увреждане
на защитаваните обществени отношения при деянието на жалбоподателя Г. е
бил типичен за този вид нарушения и е бил неоправдан. Жалбоподателят
демонстрира компромиси в правосъзнанието си като водач на МПС, които
потенциално биха могли да са източник на вредни последици, затова е
оправдано и наложително спрямо тях да се въздейства предупредително и
превъзпитателно чрез наложеното административно наказание. По този начин
жалбоподателят ще формира съзнание, че нарушаването на задължението му
по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП ще бъде санкционирано, което да го мотивира да се
въздържа от извършването на такъв вид деяния, а така интересът на
обществото ще бъде охранен. При служебно дължимата преценка съдът не
11
констатира такива смекчаващи отговорността обстоятелства, по които да
приеме, че конкретното деяние е маловажен случай на административно
нарушение, поради което разгледаното възражение е неоснователно.
По гореизложените съображения съдът намира жалбата за
неоснователна, а наказателното постановление за законосъобразно и
обосновано, поради което то трябва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и неоснователността на жалбата право на
разноски би имала единствено въззиваемата страна, която обаче не е поискала
овъзмездяване на сторени разноски в процеса, нито е доказала извършването
на такива. Следователно разноски не следва да се присъждат в полза на никоя
от страните по делото.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 5 вр. с ал. 9 от ЗАНН,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 22-0432-001086 от
15.08.2022 г., издадено от К.Г.Л. – ***, с което на К. А. Г., ЕГН: **********, с
адрес: *** на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет) лева за
нарушение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
постановено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
12