РЕШЕНИЕ
гр.София,
27.01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети
декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 15
316 по описа за 2018 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 244102 от 19.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 13 450/2017 г. по описа
на СРС, IІ ГО, 73 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК,
че С.Ц.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл.79,
ал.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата 2 056,24 лева, представляваща цена
за доставена топлинна енергия и цена на услугата дялово разпределение за топлоснабден
имот – апартамент № 12, находящ се в гр.София, ж.к.„******, за периода от м.11.2013 г. до м.04.2016
г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заяв-лението
по чл.410 ГПК – 23.12.2016 г. до изплащането й, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 274,43 лева,
представляваща обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал.1 ЗЗД
във връзка с чл.150 ЗЕ за периода: 31.12.2013 г. до 15.12.2016 г., като в
останалата им част до пълните предявени размери, съответно от 2 258,09
лева и 321,75 лева исковете на основа-ние чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД са
отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт С.Ц.Д. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
170,48 лева – разноски за исковото произ-водство и сумата 91,78 лева – разноски
за заповедното производство, а „Топлофикация Со-фия“ ЕАД е осъдена да заплати
на С.Ц.Д. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 33,70 лева разноски,
съобразно отхвърлените части на исковете.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Б.Б.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени исковете, е обжал-вано от ответника С.Ц.Д.,***. В жалбата се поддържа, че атакуваното ре-шение в
обжалваната му част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено
в в нарушение на материалните и процесуални правила. Инвокират се доводи, че по
делото не е доказана облигационна връзка между ищцовото дружество и ответника,
поради което послед-ният не притежава качеството „потребител на топлинна
енергия” по отношение на процесния имот; че в тежест на ищеца е да установи
правото на собственост, респ. вещно право на полз-ване върху имота на
ответника, което установяване може да се извърши само чрез надлежни документи
на собственост, каквито доказателства в рамките на първоинстанционното
произ-водство не са представени. Сочи се и че за установяването на това
обстоятелство могат да бъ-дат взети предвид и косвени доказателства, но в този
случай е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде
сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени
факти, наистина се е осъществил, в какъвто смисъл е и съдебната практика,
постановено по реда на чл.290 ГПК, с която районният съд не се е съобразил.
Релевират се съображения и че представените от ищеца документи не съставляват
дори и косвени доказателства за право на собственост или за учредено вещно
право на полз-ване по отношение на процесния имот; че представените документи
могат да се обосноват и други, различни изводи за собствеността на имота; че
доказателствената тежест за устано-вяване на собствеността на имота се носи от
ищцовата страна и ако не бъдат представени достатъчно доказателства в тази
връзка, както в дадената хипотеза, то предявените искове следва да бъдат
отхвърлени. Наведени са твърдения и че е налице постоянна съдебна практика на
ВКС по приложението на чл.154 ГПК, че всяка страна е длъжна да установи
обстоятелства-та, на които основава исканията и възраженията си и носи
доказателствената тежест за факти-те, от които извлича изгодни за себе си
правни последици, като при липса на такова доказване съдът следва да приеме като
неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти,
както и че приемането за доказан фактът на собственост само при така
предс-тавените доказателства, е в нарушение на правилата на доказателствената
тежест, както и че като недоказан, искът подлежи на отхвърляне.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу
жалбоподателя искове. Претендира присъждането на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Б.Б.” ООД не
е взело становище по жалбата.
Решението на СРС в частта, с която са отхвърлени
претенциите по чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, не е обжалвано и е влязло в
сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно ре-шение е
валидно и процесуално допустимо в
обжалваната част, поради което следва да се об-съдят релевираните доводи на
жалбоподателя относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положител-ни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът С.Ц.Д. е клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден
имот – апартамент № 12, находящ се в гр.София, ж.к. „******,
абонатен № 103046 – като собственик на този имот, както и че за дос-тавената му
топлинна енергия при публично известни Общи условия за продажба на топлинна
енергия от 2008 г. и 2014 г. му дължи сумите: 2 230,85 лева – главница,
представляваща стой-ността на незаплатената топлинна енергия за периода: 01.11.2013
г. – 30.04.2016 г., 316,00 лева – лихва за забава върху същата главница за периода:
31.12.2013 г. – 15.12.2016 г., 27,24 лева – сума за разпределение на топлинната
енергия за времето от 01.11.2013 г. – 30.04.2016 г. и 5,75 лева – лихва за забава
върху това главно вземане за периода: за периода: 31.12.2013 г. – 15.12.2016 г.
Поддържа се и че във връзка с подадено на 23.12.2016 г. заявление, за посоче-ните
суми по ч.гр.д.№ 75 487/2016 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната
лихва върху глав-ницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й
изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирала възражение.
Заявено е искане съдът да поста-нови решение, с което да установи
съществуването на вземанията на ищеца, за които е поста-новена заповедта за
изпълнение, както и да му се присъдят сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответникът С.Ц.Д.,***, в който
същият оспорва изцяло предявените срещу него искове. Инвокира-ни са възражения
относно твърденията на „Т.С.” ЕАД за обвързаност на от-ветника с договорни
отношения с него, за това, че ответникът се явява собственик или полз-вател с
вещно право на ползване по отношение на процесния имот за исковия период, както
и относно наличието на предпоставките за възникване на договор с
топлопреносното предприя-тие съгласно Общите условия на дружеството. Не са
оспорени количеството потребена топ-линна енергия, нито се твърди, че е налице
плащане на процесните задължения.
Със заявление вх.№ 3088063/23.12.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу С.Ц.Д., ЕГН ********** за сумите:
2 258,09 лева – главница, от която: 2 230,85
лева – стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за времето: 01.11.2013
г. – 30.04.2016 г. и 27,24 лева – за разпределение на топлинната енергия за
същия период и 321,75 лева – лихва за забава за периода: 31.12.2013 г. – 15.12.2016 г., от които: 316,00 лева –
относно вземането за топлинна енергия и 5,75 лева – относно вземането за дялово
разпределение, касаещи топлос-набден имот – апартамент
№ 12, находящ се в гр.София, ж.к.„******, абонатен № 103046. На 05.01.2017
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 75 487/2016 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав срещу
посоченото лице за предявените суми, ведно със законната лихва върху главницата
от 2 258,09 лева, считано от 23.12.2016 г. до изплащането й, като на
заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на
стойност 371,89 лева, от които: 51,60 лева – държавна такса и 320,29 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
На 19.01.2017 г. е депозирано възражение от длъжника С.Ц.Д. по чл. 414 ГПК, в което същият
е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл. 415, ал.1 ГПК
– на 06.03.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване
съществуването на вземанията му срещу длъжника по издадената запо-вед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника С.Ц.Д. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произ-тича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фак-тите, които изключват
или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители
на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение,
дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ
за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител го-реща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от м.11.2013 г. до м.04.2016 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към або-натна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В
производството не е спорно обстоятелството, че процесният
апартамент в исковия период е топлоснабден, като от ангажираните по делото
доказателства съдебният състав намира, че е доказан и факта, че ответникът е
собственик на процесния имот в същия период. Освен с документи, удосто-веряващи
съответния титул на собственост, няма правна пречка и ограничение наличието на
това обстоятелство да се установява и с други доказателства, както и със
съдебни или извънсъ-дебни признания. Подписаният списък на абонатите в
процесната етажна собственост от ответника, с който от него е декларирано
наличието на отоплителни тела в процесния имот, както и подписаните от него формуляри
за отчет на уредите за индивидуално разпределение за исковия период за абонатен
№ 103046, касаещ имота-предмет на спора, по своята правна същ-ност безспорно
представляват признание от негова страна за наличието на облигационно
правоотношение с ищеца в качеството му на собственик на апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к.„******. Последното обстоятелство се
потвърждава и от приложе-ната молба на ответника, депозирана по гр.д.№
14 373/2016 г. на СРС, 143 състав, обективи-раща негово признание, че е
придобил изключителната собственост върху процесния имот по силата на спогодба,
одобрена с протокол от съдебно заседание от 25.09.1985 г. по гр.д.№ 11 013/1985
г. на СРС. Като собственик
на процесния имот в исковия период от м.11.2013 г. до м. 04.2016 г. С.Ц.Д. има качеството на
клиент на топлинна енергия.
Неоснователни
са наведените във въззивната жалба доводи, касаещи косвеното доказ-ване.
Ангажираните доказателства във връзка с правото на собственост на ответника
върху процесния апартамент са
несъмнено установени, достоверни са и са в такава връзка, че устано-вяват без
съмнение осъществяването на визирания главен факт в обективната действителност
и изключват друг правен извод по този въпрос.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топ-лопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на догово-ра. С оглед тази нормативна уредба между главните страни
по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24
часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е
упражнил това негово право срещу Общите условия на „Топло-фикация София“ ЕАД от
2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е
приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна
практика, обекти-вирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процес-ния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп./. Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а
нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топ-ломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота на ответника са начис-лявани помесечно от „Т.С.“
ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно данните от
двете изслушани съдебни експертизи, като
след края на отопли-телния период са изготвени изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпре-деление, на база документи за индивидуален
отчет в процесния апартамент, като от послед-ните, неоспорени от ответника, и заключението
на приетата съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като
обективно, обосновано и компетентно изготвено, настоящата инс-танция приема, че
по делото е установено количеството и стойността на действително потре-бената
топлинна енергия за процесния имот в исковия период.
Жалбоподателят-ответник не
твърди и не установява да се е възползвал от предвидено-то рекламационно
производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач изравни-телни
сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г.
и чл. 33, ал.3 от Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните
– в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за
рекламации за отчет на уредите и разпре-делението по чл.73, ал.6 от Наредбата
за топлоснабдяването, поради което съдебният състав намира, че разпределението
е извършено по описания и отразен от експерта в съдебно-техни-ческата
експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.
Съгласно
кредитираното заключение на техническата експертиза, изготвена от вещото лице инж.Спас Милчев, през процесния период сградата
в режим на етажна собственост, в която се намира апартамент № 12 с абонатен № 103046, е била топлоснабдена, като за
целия исков период „Т.С.” ЕАД редовно, ежемесечно е отчислявала за своя сметка
технологичните разходи. Констатира се и че в процесното жилище па данни
на ФДР има мон-тиран 1 бр. пломбиран водомер за БГВ; че за процесния период
отоплителните тела са били демонтирани, като в същия топлинна енергия за имота
е начислявана само за щранг лира в санитарното помещение и за БГВ на база
показанията на водомера, както и за отдадената за сградна инсталация – на база
съотношението отопляем обем на имота към общия отопляем обем на сградата по
проект, съобразно заложените в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. правила. Видно е
и че общият топломер, монтиран в абонатната станция на ЕС на адрес: гр.София,
ж.к. ”******, е бил годно за търговско измерване средство /изискванията на ЗИ и
НПСИ са спазени/, както и че проверката на документацията и извършеният от
експерта ана-лиз показват, че фирмата за дялово разпределение е разпределяла
топлинната енергия, потре-бена в процесния имот за БВГ в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба.
От разглежданото доказателство се установява и че
въз основа на данните от изравни-телните сметки на фирмата за дялово
разпределение, и с помощна на аналитични пресмятания размерът на задължението на клиента по абонатен № 103046 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на спора период от м.11.2013 г. – м.04.2016
г. възлиза на 1 937,56 лева
/за периода: м.11.2013 г. - м.04.2014 г. – за доплащане 30,45 лева, за периода:
м.05.2014 г. - м.04.2015 г. – за възстановяване 6,25 лева и за периода: м.05.2015
г. - м.04.2016 г. – за възс-тановяване 87,07 лева при фактурирана стойност от
2 000,43 лева/, която съгласно заклю-чението на съдебно-счетоводната
експертиза няма данни да е заплатена от клиента.
Във връзка с размера на това главно
задължение по спора не следва да бъде кредити-рана изслушаната съдебно-счетоводната
експертиза, тъй като този въпрос не е от компетент-ността на вещо
лице-счетоводител, чието заключение във визираната част е дадено съобразно счетоводните
записвания, извършени от ищеца, а не въз основа на анализ на техническата до-кументация
относно доставените количества топлинна енергия и изчисления по нормативно установените формули, в които са
заложени технически показатели.
До визираната
стойност искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно това главно вземане подлежи на уважаване. В останалата им част –
до признатия размер от 2 029,00 лева /част от общо присъдена сума от
2 056,24 лева/, последният не е дока-зан по основание и размер и като
такъв следва да бъде отхвърлен, с оглед на което първоинс-танционното решение в
тази му част следва да бъде отменено, като неправилно и за посоче-ната разлика
претенцията на разглежданото основание – да се отхвърли.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. дяловото разпре-деление на топлинна енергия
се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр.94/2013
г., в сила от 01.06.2014 г./ дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от топло-преносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложе-нието
към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се определя от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. – че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от прода-вача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържа-нието
на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание
чл. 20а, ал.1 ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга дялово разпреде-ление, като предвид
данните от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице С.С.за
процесния период плащане на същата не е налице извършвано. За да се произнесе
по въпроса относно размера на това вземане за времето от м.11.2013 г. –
м.04.2016 г., настоящата инстанция съобрази неоспореното в тази част заключение
на изслушаната съдебна счетоводна експертиза, съгласно която начислена на ответника
стойност за дялово разпределение е в размер на 24,87 лева.
До посочената
сума искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно
главницата за дялово разпределение се явява доказан по основание и размер,
поради което подлежат на уважаване. В останалата му част – до призната за дължима от СРС стой-ност от 27,24 лева
/част от общо присъдената сума от 2 056,24 лева/, като неоснователен искът подлежи на отхвърляне. Като неправилно решението на СРС в тази му част
следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което визираната претенция да
бъде отхвърлена.
С оглед
изложеното искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.
150 ЗЕ подлежи на уважаване в общ размер от 1 962,43 лева. В останалата
му част – до приз-ната за дължима от СРС обща стойност от 2 056,24 лева
същият е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Тъй като клиентът
на топлинна енергия не е изпълнил точно във времево отношение паричната си престация
спрямо ищцовото дружество относно част от главницата за топлинна енергия – до
м.01.2014 г., същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение за несвоевременно
изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху всяка месечна
вноска от неиздължената главница, чийто падеж в съответствие с чл.33, ал.1 от
Общите условия от 2008 г., настъпва 30 дни след изтичане на периода, за който
се отнася. С оглед горното за процесния период: 31.12.2013 г. – 15.12.2016 г. ответникът е в забава за плащане на
падежиралите в този период ежемесечно дължими суми, представляващи стойността на
топлинната енергия за времето от м.11.2013 г. до м.01.2014 г. вкл. За периода на забавата от датата на падежа на всяко
отделно вземане, начиная от 31.12.2013 г. – датата, следваща датата на падежа
за пър-вата дължима вноска, до 15.12.2016
г., размерът на разглежданите вземания по отношение на дължимите се от
ответника главници за топлинна енергия, определен при условията на чл.162 ГПК съгласно данните на БНБ за основните лихвени проценти
за периода, възлиза на сумата 130,34 лева.
Мнозинството на съдебният
състав на СГС намира, че по отношение на главните взема-ния, представляващи
стойността на дължимата се топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. – м.04.2016
г. вкл., ответникът не е изпаднал в забава относно плащането им, поради нищож-ност
на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време Общи
условия от 2014 г. – в сила от 12.03.2014 г.,
на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/, като неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал.1 ЗЗП и водещи до
значително неравно-весие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на
потребителя /купувач/ – ответ-ник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е
установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия,
определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на
чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми
за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ –
отново в 30-дневен срок след публикуването им на интернет страницата на продавача
„Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с
притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително
неравностойно икономически положение спрямо търго-веца. Потребителят не може да
бъде задължаван да направи значителни по размер икономи-чески инвестиции за
снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да
може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма
връзка с тези вложе-ния. С оглед горното мнозинството на решаващия състав на
СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г.
противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146,
ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство, за вземанията на ищеца
за дължимата се стойност на топлинната енергия за времето: м.02.2014 г. –
м.04.2015 г. вкл., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г.
ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение
между страните, а по делото не е представена и покана за изпълнение на тези
задължения в съответствие с изисква-нето на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главното задължение за
топлинна енергия като доказан по основание и размер следва да бъде уважен до
размера на сумата 130,34 лева за периода от 31.12.2013 г. до 15.12.2016
г. относно главниците за неиздължена топлинна енергия за времето: м.11.2013 г.
– м.01.2014 г. вкл., а за разликата над тази стойност до уважения с обжалваното
решение размер от 268,68 лева /част от общата сума от 274,43 лева/ и за периода:
05.03.2014 г. – 15.12.2016 г. относно главните вземания от м.02.2014 г. до м.04.2016
г. вкл. решението следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което заявеният иск за посочената сума и период – да бъде отхвърлен.
По отношение на претенцията по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ГПК относ-но главницата за стойността
на дялово разпределение, присъдена в размер от 5,75 лева, като част от общата сума
от 274,43 лева, настоящата инстанция намира, че не са налице предпос-тавките за
ангажиране на отговорността на ответната страна по нея. Съгласно разпоредбата
на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и
даденият казус относ-но престирането на цената на услугата дялово
разпределение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
Поканата за заплащане има значение за определяне на началния момент, от който
длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на
законната лихва върху дължимата се като главница сумата. До приключване на
производството пред първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало
доказателства за връчването на ответника на такава покана относно заплащането на
услугата за дялово разпределение, съобразно което последният не е изпаднал в
забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това
задължение до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
С оглед формирания от съда
извод, че в полза на ищеца не е възникнало вземане за обезщетение за забава
върху стойността на дялово разпределение, обжалваното решение след-ва да се
отмени в частта, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД
е ува-жен за сумата от 5,75 лева /част от присъдената обща сума от 274,43 лева/,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода:
31.12.2013 г. – 15.10.2016 г. върху главницата, касаеща цената на услугата
дялово разпределение за времето от м.11.2013 г. до м.04.2016 г. вкл., и да се
постанови друго, с което искът в посочената част да се отхвърли.
Освен в посочените по-горе
части първоинстанционното решение трябва да бъде от-менено и в частта му, с
която ответникът С.Д. е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото
производство – над сумата 153,09 лева. За заповедното производство в полза на
ищеца са присъдени разноски в по-малък размер от дължимия се такъв, поради
което същите не следва да бъдат променяни.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на жалбоподателя-ответник
следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 ГПК допълнителни разноски за
първоинстанционното производство в размер на 43,71 лева, съобразно отхвърлената
част от исковете, и на чл.78, ал.1 ГПК разноски за въззивното производство в
размер на 45,63 лева, съобразно уважената част на жалбата.
Разноски по чл.78, ал.3 ГПК не следва да се присъждат на въззиваемата страна „Топ-лофикация
София” ЕАД, тъй като същата не е заявила искане на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 244102 от 19.10.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 13 450/2017 г. по описа на СРС, IІ ГО, 73 състав – в ЧАСТТА, с която по иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ е признато
за установено, че С.Ц.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******разликата
над сумата 1 962,43 лева до сумата 2 056,24
лева, представляваща цена за доставена топ-линна енергия и цена на услугата
дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент № 12, находящ се в
гр.София, ж.к.„******,
за периода от м.11.2013 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от 23.12.2016 г. до изплащането й; в ЧАСТ-ТА, с
която по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е
призна-то за установено, че С.Ц.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******разликата
над сумата 130,34 лева до сумата 274,43 лева,
представлява-ща обезщетение за забава на плащането на потребената топлинна
енергия за времето от 05.03. 2014 г. до 15.12.2016 г. относно главниците от м.02.2014 г. до м.04.2016 г. и на услугата за
дялово разпределение за времето: 31.12.2013 г. – 15.12.2016 г., както и в ЧАСТТА, с
която С.Ц.Д.,
ЕГН ********** е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл.78, ал.1 ГПК
разноски за първоинстанционното производство за разликата над сумата 153,09
лева до сумата 170,48 лева,
като вместо което ПОСТАНО-ВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу С.Ц.Д., ЕГН **********, с адрес:
*** искове за признаване за установено на основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ, че С.Ц.Д., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******разликата
над сумата 1 937,56 лева до сумата 2 029,00 лева, представ-ляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 12,
находящ се в гр.София, ж.к.„******, абонатен № 103046 за периода от м.11. 2013 г. до м.04.2016
г. вкл. /част от присъдената от СРС обща сума от 2 056,24 лева/, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на запо-вед за изпълнение по чл.410 ГПК – 23.12.2016 г. до
окончателното й изплащане; за признаване
за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД,
че С.Ц.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******разликата над сумата 24,87 лева до сумата 27,24 лева, представляваща
цена на услугата за дялово разпределение за периода: м.11.2013 г. – м.04.2016
г. вкл. /част от присъдената от СРС обща сума от 2 056,24 лева/, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на пода-ване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 23.12.2016 г. до
окончателното й изплащане; за
признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че С.Ц.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******разликата над сумата 130,34 лева до сумата 268,68
лева, представляваща обезщетение за забава на плащането на
потребената топлинна енергия от м.02.2014 г. до м.04.2015 г. вкл., начислено за времето: 05.03.2014
г. до 15.12.2016 г. /част от присъдената от СРС обща сума
от 274,43 лева/, както и за признаване за установено на основа-ние
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че С.Ц.Д., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сумата 5,75
лева – обезщетение за забава на плащането на цената на услугата
за дялово разпределение за времето от м.11.2013 г. до м.04.2016 г. вкл.,
начислено за периода: 31.12.2013 г. – 15.12.2016 г. /част от присъдената от СРС обща сума
от 274,43 лева/, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задъл-жение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 75 487/2016 г. по описа на СРС, ГО, 73 състав от 05.01.2017
г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
244102 от 19.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 13 450/ 2017 г. по описа на СРС,
IІ ГО, 73 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******със седалище и адрес на управление:***
да ЗАПЛАТИ
на С.Ц.Д.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал.3 ГПК допълнително сумата
43,71 лева /четиридесет и три лева и
седемдесет и една стотинки/ –
разноски за първоинстанционното производство, както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 45,63 лева /четиридесет и пет лева и шестдесет и три стотинки/ – разноски за въз-зивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на ище-ца: „Б.Б.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, ал.1 ГПК.
о.м.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението от
27.01.2020 г. по гр.д.№ 15316/18 г., СГС, IV-В
с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова