РЕШЕНИЕ
№ 560
гр. Варна, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Диана К. Стоянова
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно гражданско дело
№ 20243100500473 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „БАНКА
ДСК“ АД, гр. София, чрез юриск. М.Д., против Решение № 2408/02.07.2023 г.
по г. д. № 8706/2022 г. по описа на Районен съд - Варна в частта, с която
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от въззивника срещу С.
А. А. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗКСД за
разликата над присъдената главница в размер на 7832.32 лв. до предявените
12119.64 лева, за сумата от 954.40 лева – дължима договорна лихва за
периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г. и за сумата от 49.68 лева,
представляваща обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/,
начислено за периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
решението. Твърди се, че процесният договор за банков кредит е
действителен, като покривал законовите съдържателни изисквания по чл. 7
ЗКСД и при спазване изискването на чл. 16, ал. 1 ЗКСД, с което породил
валидно правоотношение между страните по него. Оспорва извода на
1
първоинстанционния съд за липса на фиксиран размер на лихвата по кредита,
като сочи, че съгласно чл. 20, ал. 1 и 2 и чл. 23, ал. 3 ЗКСД банката имала
право да начисли възнаградителна лихва в максимален размер от 7 % за
времето на гратисния период на договора, с което кредитополучателят бил
запознат при сключването му. Жалбоподателят излага съображения, че
доколкото в ЗКСД липсвала легална дефиниция за понятието „фиксиран
лихвен процент по кредита“ по аналогия следвало да намери приложение §1,
т. 5 от ДР на ЗПК. Твърди, че съгласно чл. 24, ал. 1 ЗКСД общият размер на
задължението се формирал след изтичане на гратисния период, поради което
не било възможно съставянето на погасителен план при сключването на
договора, а в чл. 5 от същия било посочено, че погасителен план се изготвя и
предоставя на кредитополучателя след изтичането на гратисния период и при
поискване. С оглед изчерпателно изброените основания за нищожност на
договор за кредит по чл. 17, ал. 6 ЗКСД жалбоподателят счита, че липсата на
погасителен план не влече нищожност на процесния договор. Твърди, че
правото на изготвяне на погасителен план е преминало върху кредитодателя,
след като кредитополучателят не го е упражнил в срок по смисъла на чл. 131,
ал. 1 ЗЗД. На изложените във въззивната жалба основания се иска отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
В съдебно заседание въззивникът поддържа изложеното в жалбата.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемата страна.
За да се произнесе по спора, настоящият състав съобрази следното:
Съдът е сезиран с предявени от „БАНКА ДСК“ АД срещу С. А. А., с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗКСД, вр. чл. 86 ЗЗД за
осъждане на С. А. А. да заплати на въззивника главница по договора за
кредит в размер на 7832.32 лева до претендирания пълен размер от 12119.64
лева, сумата от 954.40 лева, представляваща дължима договорна лихва за
периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г. и за сумата от 49.68 лева,
представляваща обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/,
начислена за периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г.
В исковата молба ищецът излага, че между страните е сключен договор
за студентски кредит на 04.12.2014 г., с който банката поела задължението да
2
заплати на кредитополучателя сумата от 78 233.20 лева за заплащане на такси
за обучение. В чл. 7 от договора страните са уговорили, че фиксираният
размер на възнаградителната лихва не може да надхвърля 7 %. В чл. 11.1. от
договора страните уговорили, че погасяването на дължимата главница е
отложено след изтичане на гратисния период по чл. 8.1. от договора, който
обхваща периода от първото усвояване на кредита /в случая – 04.12.2014 г./
до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния
държавен изпит или защита на дипломна работа, съобразно учебния план по
съответната дисциплина. Съгласно чл. 10.2. от договора лихвата се начислява
върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период,
като в този случай се капитализира на годишна база. Общата усвоена по
кредита сума била в размер на 7823.32 лева, представляваща заплатена от
банката 1 брой семестриална такса за зимния семестър на учебната 2014/2015
г., като други усвоявания по кредита не са извършвани. Настоящият
въззивник твърди в исковата молба, че към датата на подаването й били
налице 13 непогасени месечни вноски по кредита и общо 379 дни забава.
Сочи, че претендираната главница в размер на 12119.64 лева е формирана от
усвоената част от кредита от 7823.32 лева и капитализираната договорна
лихва, начислена през гратисния период. Отправено е искане за присъждане
на сумата от 954.40 лева, представляваща договорна лихва, начислена за
периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г. – датата преди подаване на исковата
молба, с която банката обявила цялото вземане по кредита за предсрочно
изискуемо. Претендираната наказателна надбавка в размер на 49,68 лева на
основание чл. 17.1. от ОУ към договора е уредена в размер от 10% върху
частта от дължимата и неплатена по погасителен план просрочена главница,
натрупана за периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не депозира писмен отговор и не
изразява становище по съществото на спора.
Съдът, след преценка на представените по първоинстанционното
дело доказателства, счита за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
3
При извършена проверка съдът не констатира допуснати процесуални
нарушения от страна на първоинстанционния съд. Постановеното решение е
валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по
същество.
Установява се от представените по делото писмени доказателства
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по
договор за кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД,
сключен на 04.12.2014 г. банката-ищец и ответника. Съгласно договора
банката предоставя кредит за заплащане на такси за обучение във висше
учебно заведение в размер на 78 233.20 лева, чието усвояване се осъществява
по банкова сметка на кредитополучателя чрез периодични преводи в размер
равен на дължимата такса за обучения за съответния семестър в учебното
заведение. Уговорен бил между страните гратисен период, по време на който
не дължи плащане на главница и лихви по кредита. Съгласно чл. 7 от
договора кредитополучателят дължи фиксирана възнаградителна лихва в
размер не по-голям от 7% годишно, а при просрочие в плащането по
главницата дължи и лихва за забава в размер на 10 % върху просрочената
сума. За падежна дата след изтичане на гратисния период страните уговорили
20-то число от месеца. В чл. 5 от Договора било предвидено, че кредитът се
погасява на равни месечни вноски съгласно погасителен план, който се
изготвя след изтичане на гратисния период и се предоставя на
кредитополучателя.
От допуснатата на предходната инстанция съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че дължимите към 04.07.2022 г. на банката суми
при капитализиране на договорната лихва са, както следва – 12119.66 лева
главница, 952,09 лева – договорна лихва, 53.09 лева – наказателна лихва
/общо 13124.84 лева/, а същите пера без капитализиране на лихвата са в
следните размери: 7823.32 лева главница по договора, 4445.02 лева договорна
лихва и 103.22 лева наказателна лихва /общо – 12371.56 лева/.
Съдът намира, че студентският кредит попада в предметния обхват на
Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/, уреждащ реда и
условията за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова
подкрепа, както повелява чл. 1 ЗКСД. В чл. 7, ал. 2 ЗКСД е разписано
минимално необходимото съдържание на типовия договор по студентски
4
кредити, като по този начин са уредени по законов ред въпросите за
максималния размер на кредита, недължимост на главница и лихви през време
на гратисния период, който е периодът от сключването на договора за кредит
до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния
държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за
съответната специалност и образователно-квалификационна степен,
съответно от датата, на която изтича определеният срок на докторантурата;
начин на формиране на общия размер на задължението на кредитополучателя
след изтичане на гратисния период - главница в размер на сумата на
отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от
кредитополучателя за срока на договора за кредит; началния момент на
дължимост на вноските по кредита и срок за цялостно погасяване на
задължението; максимален размер на възнаградителната лихва от 7%, под
страх за нищожност на клауза, регламентираща по-висок такъв. Чл. 17, ал. 5,
т. 3 ЗКСД изрично регламентира приложение за този договор и на нормите на
чл. 143 - 148 ЗЗП досежно неравноправните клаузи в потребителски договори,
т.е. законово е признато на кредитополучателя качество на потребител на
услуга по ЗКСД, като се прилагат и тези разпоредби на ЗЗП наред със
специалните.
Спорно обстоятелство по делото касае валидността на представения по
делото погасителен план по кредита. Договорната уредба на погасителния
план е в съответствие с изискванията на специалния закон – чл. 24 от ЗКСД,
който дерогира общата норма на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Изложеното обуславя
неприложимост по отношение на договора за студентски кредит на
предвиденото в чл. 22 ЗПК основание за недействителност в хипотезата на
липса или неяснота на погасителния план. Специфичният характер на
процесния договор изключва възможността погасителният план да се изготвя
предварително. С оглед поетапното усвояване на главницата до изтичане на
гратисния период дългът не е определен по размер. Индивидуализирането му
е в зависимост от активността на самия длъжник и продължителността на
неговото обучение, респективно от представените от него уверения по чл.10,
ал. 3 ЗКСД. На следващо място, необходимостта от погасителен план
възниква едва след изтичане на гратисния период, тъй като до този момент
задължението не е изискуемо. Липсата на яснота какъв ще е размерът на
усвоения кредит към края на гратисния период изключва възможността за
5
съставяне на погасителен план към момента на сключване на договора.
Отделно от изложеното в договора са заложени всички изискуеми реквизити
на погасителния план – периодичност, падеж, фиксиран процент на лихвата,
равенство на месечните вноски, 10 годишен срок на издължаване. При
изрично уговорени параметри конкретният размер на анюитетите е въпрос на
аритметични изчисления. По делото е представен примерен погасителен план
с начална дата 20.06.2021 г., неподписан от страните по кредита, съдържащ
параметри на погасяването на кредита в 120 месечни вноски и стойността на
всяка една от тях. Съдът намира, че липсата на подписан от
кредитополучателя погасителен план като неразделна част от договора,
обуславя извода, че не е спазено изискването в договора да са посочени
условията за издължаване на кредита от потребителя. При тези обстоятелства
длъжникът по кредита не би бил наясно с размера на всяка една от
уговорените по договора 120 анюитетни месечни вноски, които е задължен да
заплаща след изтичане на гратисния период. Липсата на двустранно подписан
погасителен план не може да се вмени във вина на кредитополучателя,
каквито доводи са развити от въззивника, доколкото никъде в процесния
договор за студентски кредит не е предвидено подобно задължение на
кредитополучателя след изтичане на гратисния период да се явява в офис на
банката, за да подпише погасителен план. В този аспект, изводите на двете
инстанции съвпадат, поради което се препраща към тях.
По въпроса за валидността на клаузата за капитализиране на
възнаградителната лихва и последващото й олихвяване съдът счита, че
капитализирането на възнаградителната лихва не е a priori забранено от
закона, освен ако не води до анатоцизъм. Нещо повече, то е предвидено в
съдържанието на Типовия договор по чл. 7 ЗКСД. Договорните клаузи
възпроизвеждат именно параметри, заложени в чл. 10, ал. 2 (годишно
капитализиране на лихвите по време на гратисния период) и чл. 27, ал. 1 от
типовия договор (формиране на общия размер на задължението на
кредитополучателя от главница, равна на сумата на реално отпуснатите
средства за такси и лихва, дължима за срока на договора за кредит, в това
число и капитализираните годишно лихви през гратисния период). Нито в
закона, нито в договора обаче има изрично правило, което да урежда
олихвяването на включената в погасителните вноски капитализирана лихва,
натрупана през гратисния период. Поради изложеното, съдът приема, че
6
следва да се приложат общите правила за договаряне, допускащи свободно
формиране на волята на страните, доколкото не се накърняват законови
императивни забрани. Последващото олихвяване на капитализираната
възнаградителна лихва представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД,
който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. (в този
смисъл решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т. о.,
решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, І т. о., решение
№ 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 132
от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60091 от
27.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1345/2019 г., ІІ т. о.).
Съдът счита, че задължението на кредитополучателя е ясно очертано в
разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗКСД, на която е придаден от законодателя
императивен характер, а именно, че то се формира след изтичане на
гратисния период по кредита и включва главница, чийто размер се формира
от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата,
дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, в това число и
лихвата, която се начислява през гратисния период по чл. 23, ал. 3 ЗКСД. В
настоящия случай обаче, претенцията на дружеството включва и
капитализирана по време на гратисния период лихва, съобразно т. 10.2 от ОУ
към договора. Самият начин за капитализиране на лихвата на годишна база не
е разписан в договора, нито в ОУ към него. Доколкото в чл. 23, ал. 1 ЗКСД е
посочено, че кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите
в гратисния период, макар банката да има право да начисли лихва, следва, че
в процесния случай е налице начисляване на неизискуема лихва. Клаузата в
ОУ за капитализация на годишна основа води до забранен от закона
анатоцизъм, тъй като върху начислената през първата година от гратисния
период лихва е начислена отново възнаградителна лихва през следващата
година от гратисния период, с което се е начислила лихва върху лихва. Съдът
приема за некоректно начисляването на възнаградителна лихва върху
капитализираната лихва върху част от главницата както в рамките на самия
процес на капитализация по време на гратисния период, така и след
изтичането му, когато се начислява възнаградителна лихва върху общия сбор
от главница и капитализирани към нея лихви, поради нищожност на
уговорката с оглед забраната по чл. 10, ал. 3 ЗЗД и по силата на чл. 24, ал. 1
ЗКСД. Според чл. 294, ал. 2 ТЗ „анатоцизъм“ е допустим единствено между
7
търговци, какъвто процесният случай не е.
Въз основа на гореизложеното, съдът счита, че сумата от 4296.34 лева,
представляваща консолидирана към главницата капитализирана лихва, не
следва да се присъжда на настоящия въззивник поради нищожност на
уредените в ОУ клаузи, предвиждащи капитализация на лихвата към
главницата в гратисния период по извършения в случая начин на основание
противоречие със закона, в частност – чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 24, ал. 1, т. 1
ЗКСД, както и за неравноправни, предвид потребителската защита, с която се
ползва въззиваемата страна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като не
позволяват на кредитополучателя да прецени икономическите последици от
сключването на договора по ЗКСД към датата на неговото сключване. С оглед
гореизложеното и предвид съвпадане изводите на двете инстанции,
обжалваното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на акцесорния иск, в чл. 7 от процесния договор за
кредит е посочен фиксиран лихвен процент в размер на 7 %, като посочената
клауза дословно възпроизвежда съдържанието на чл. 20 ЗКСД, както и това
на чл. 9 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти,
утвърден от Министерство на финансите и Министерство на образованието и
науката. След извършено от съда преизчисление на възнаградителната лихва
със 7-процентната ставка на лихвата, съдът счита, че възнаградителната лихва
върху главницата от 7823,32 лева е в размер на 608.47 лева за периода от
20.05.2021 г. до 30.06.2022 г. Следователно, претендираната от „БАНКА
ДСК“ АД възнаградителна лихва следва да бъде уважена до този размер.
Предвид факта на забава от страна на кредитополучателя, то последният
дължи и мораторна неустойка за процесния период от 20.05.2021 г. до
30.06.2022 г. върху усвоената главница, която без капитализацията възлиза на
31.26 лева, установена след извършено служебно от съда преизчисление. С
оглед диспозитивното начало и наличието на уговорка между страните за
дължимост на наказателна лихва, то претенцията на ищеца за присъждане на
сумата от 49.68 лева следва да бъде уважена до 31.26 лева.
След като се установи, че възнаградителна лихва и неустойка за забава
се начислява и се дължи по процесния договор, то изводът на
първоинстанционния съд в обратната насока не може да бъде споделен от
настоящата инстанция и обжалваното решение на ВРС следва да бъде
8
отменено в тези части.
С оглед изхода на правния спор и направеното от ищеца искане за
присъждане на направените по делото разноски се дължат разноски на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно уважената част от иска и с оглед
представените доказателства за реалното им извършване в общ размер от
970.54 лева, от които 135.75 държавна такса за въззивно обжалване, 584.79
лева държавна такса за първоинстанционното производство и 250 лева
депозит за вещо лице за изготвена в предходната инстанция експертиза.
Съобразно уважената част от исковете, на настоящия жалбоподател се дължи
сумата от 625.93 лева, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2408/02.07.2023 г. по г. д. № 8706/2022 г. по описа
на Районен съд – Варна в часттите, в които първоинстанционният съд е
отхвърлил предявените от въззивника „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********
срещу С. А. А. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1
ЗКСД за сумата до 608.47 лева – дължима договорна лихва за периода от
20.06.2021 г. до 04.07.2022 г. и за сумата от 31.26 лева, представляваща
обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/, начислено за периода от
20.06.2021 г. до 04.07.2022 г. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. А. А., ***********, с адрес: ******************** ДА
ЗАПЛАТИ на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Московска“, № 19 сумата от 608.47 /шестстотин
и осем лева и четиридесет и седем стотинки/, представляваща дължима
договорна лихва, начислена за периода от 20.06.2021 г. до 04.07.2022 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 05.07.2022 г., до окончателното изплащане на задължението,
като ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в отхвърлителната
част за разликата до предявения размер от 954.40 лева.
ОСЪЖДА С. А. А., ***********, с адрес: ******************** ДА
ЗАПЛАТИ на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Московска“, № 19 сумата от 31.26 /тридесет и
един лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща дължимо по
9
договора за кредит обезщетение за забава, начислено за периода от 20.06.2021
г. до 04.07.2022 г., като ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в
отхвърлителната част за разликата до предявения размер от 49.68 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2408/02.07.2023 г. по г. д. № 8706/2022 г.
по описа на Районен съд – Варна в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. А. А., ***********, с адрес: ******************** ДА
ЗАПЛАТИ на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Московска“, № 19 сумата от 625.93 /шестстотин
двадесет и пет лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща
направени в двете съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10