№ 11435
гр. София, 15.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ц.Р.Ц
при участието на секретаря М.Р.И
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20241110148126 по
описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба на И. И. З. срещу
„фирма“ ЕООД.
Преписи от исковата молба и приложенията към нея са редовно връчени на
ответника, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от същия.
Предявени e иск от И. И. З. срещу „фирма“ ЕООД с правно основание чл. 124, ал.
1 от ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите в
размер на 1719,29 лева - главница, 190,48 лева – договорни лихви, 18,01 лева –
наказателни лихви за периода 03.07.2006 г. – 13.02.2007 г., както и 2667,59 лева
представляваща мораторна лихва.
Ищецът извежда съдебно претендираните си права при твърденията, че след
справка в централния кредитнен регистър на БНБ установил, че ответникът има
претенции спрямо него с оглед вземане с идентификатор № EOSDP000000001293350.
Сочи, че вземането на ответника произтичало от договор за потребителски кредит от
09.12.2004 г., сключен между ищеца и „ОББ“ АД. На 06.12.2013 г. между „ОББ“ АД и
„фирма“ ЕООД бил сключен договор за цесия, за което обаче ищецът получил
уведомление едва на 22.04.2024 г. Ищецът твърди, че не му е известно за посоченото
вземане да е водено дело, но към настоящия момент ответникът продължава да
претендира сумата по кредита. Сочи, че на 19.03.2024 г. подал молба до ответника, с
която изразил желанието си да избегне съдебен процес, като поискал от кредитора –
„фирма“ ЕООД, че задължението е погасено по давност и същото да бъде отписано от
ЦКР към БНБ. На 22.04.2024 г. получил отговор от ответника, че отказва да отпише
задълженията като погасени по давност и продължава да ги претендира, доколкото
въпросът дали едно задължение е погасено по давност или не е въпрос от
компетентността на съда. Ищецът обосновава правния си интерес от водене на делото
с твърдението, че ответникът отказва да отпише задължението и продължава да го
претендира от него. Ето защо ищецът предявява настоящия иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който се оспорва предявения иск. Сочи, че предявеният иск бил недопустим за
1
разликата над 1719,29 лева – главница по договор за кредит от 09.12.2004 г., тъй като
това била главницата по кредита, предмет на договора за цесия. Позовава се на
разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, според която погасяването по давност на главните
задължения погасява по давност и акцесорните, поради което липсвал правен интерес
от предявяване на иск по отношение на тях. Процесното задължение произтичало от
договор за кредит от 09.12.2004 г., за което е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.
№3231/2007 г. по описа на СРС. Вземането било прехвърлено на ответника с договор
за цесия от 06.12.2013 г. Размерът на главницата по цедираното вземане била в размер
на 1719,29 лева, като с този размер задължението фигурирало в представената от
ищеца справка. В този смисъл неясно било как с допълнителната молба ищецът е
конкретизирал цената на иска на 3528 лева. Намира искът за недопустим и доколкото
липсва образувано изпълнително дело за принудително събиране на вземането. По
процесния изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело
№2007***0400370 по описа на ЧСИ Р.В, рег. №***, като същото било прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК още през 2017 г., като към момента на завеждане на
иска нямало висящо изпълнително дело. По изложените съображения ответникът моли
съда да прекрати производството като недопустимо, евентуално да постанови решение
съобразно направеното от ответника признание като ответното дружество моли съдът
на основание чл. 78, ал. 2, доколкото не е дал повод за завеждане на иска, да не му
възлага разноските по делото във връзка с направеното признание на иска.
В открито съдебно заседание на 30.04.2025 г. процесуалният представител на
ищеца моли съда да постанови решение съобразно така направеното признание на
иска.
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от
съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при
признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му
е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска.
Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира
съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от
съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него
право.
Признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска
прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК (нов),
или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК (нов) – в този смисъл и
Решение № 141 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г. на Върховен касационен съд,
4-то гр. отделение. Пак по смисъла на съдебната практика – "Признанието на иска е
процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу
иска, защото искът е основателен. Решението, основано на признание на иска, може да
се постанови само ако след проверка на процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че
предявеният иск е допустим. " – в този смисъл и Решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр.
д. № 5289/2013 г. на Върховен касационен съд.
Съдът намира, че в конкретния случай са налице предпоставките за произнасяне с
решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК. С нарочна молба ответникът е направил категорично
изявление за признание на иска, като ищецът е поискал постановяване на решение по
реда на чл. 237 от ГПК.
Съдът счита, че в случая са спазени и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй
като признатото право не протИ.речи на закона или на добрите нрави, а от друга
страна е такова, с което страната – ответницата, може да се разпорежда. С оглед
направеното признание на иска, съдът намира предявените осъдителни претенции за
2
основателни.
Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на
основание чл. 237, ал. 2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.
По разноските:
съдът намира, че въпреки направеното признание на иска, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, доколкото
ответникът е станал повод за завеждане на делото.
От приложените по делото доказателства се установява, че на 29.02.2024 г.
ищецът е отправил заявление до ответника, с което е поискал ответникът да отпише
задълженията му от Централния кредитен регистър, като се е позовал на изтекла
погасителна давност по отношение на задълженията, като е поискал тази информация
да бъде посочена в ЦКР.
На 19.04.2024 г. ответникът е уведомил ищеца, че въпреки че вземането е
погасено по давност, същото няма да бъде отписано, тъй като на основание чл.10 от
Наредба № 22 от 16.07.2009 г. на БНБ за Централния кредитен регистър, за
институциите, посочени в чл.4 било налице задължение да предоставят съответната
информация за всички кредити на своите клиенти до окончателното им погасяване,
което правило било приложимо и по отношение на задължението на ищцата. С
писмото ищцата е приканена към сключване на споразумение за доброволно уреждане
на отношенията.
От представената справка за кредитна задлъжнялост се установява, че всяка
година дружеството е подавало информация към ЦКР за активен кредит и дните
просрочие за заплащане на дължима главница и лихви по него. Съдът намира, че
ответникът е станал причина за завеждане на делото, защото е подавал и продължава
да подава информация към Централен кредитен регистър по реда на чл. 10, ал. 1 от
Наредба № 22/16.07.2009 г. По силата на чл. 19, ал. 1 и 2 от Наредба № 22 от
16.07.2009 г. данните, които всеки от кредиторите (вкл. и цесионери, придобили вече
съществуващи вземания от други доставчици на кредитни услуги) подава за своите
клиенти, служат за преценка на кредитната задлъжнялост на кредитополучатели,
длъжници и поръчители за петгодишен исторически период. Информацията има
съществено значение за потенциалните потребители на финансови услуги, но
актуализирането й е изцяло вменено като задължение на институцията, която я е
подала към регистъра, като длъжникът не разполага с никаква възможност да поиска
промяна на данни, вкл. и такива за погасяване по давност на процесните вземания.
Затова поведението на ответника по неоказване на съдействие на ищцата за подаване
на информация към ЦКР, с аргумент, че вземанията продължават да съществуват като
естествени и ще се претендират от него извънсъдебно, е повод за завеждане на дело,
тъй като единствено от активното поведение и воля на ответника по силата на
подзаконов нормативен акт зависи какви данни ще бъдат отбелязани в регистъра и ще
бъдат отчетени като кредитна задлъжнялост, респ. за кои вземания по договори за
кредити ще бъде вписано, че са погасени по давност. Предвид изричния отказ за
оказване на съдействие, за ищцата не съществува друг начин освен да предяви
отрицателен установителен иск, с който да отрече съществуването на вземанията на
ответното дружество по съдебен ред, след което да поиска отново, но вече въз основа
на влязлото в сила решение, за задълженията да бъде подадена информация, че същите
са неактивни поради погасяването им, като в този случай и предвид задължението на
институциите да подават коректна и вярна информация към ЦКР, неизпълнението на
което се санкционира на основание чл.21 от Наредбата, ответникът не би могъл да
откаже да го стори под предлог, че по силата на ЗЗД задължението продължава да
съществува, макар и като естествено /в този смисъл и Определение №6484/25.05.2023
3
г. по в.ч.гр.д. №4210/2023 г. по описа на СГС, Определение №7742/23.06.2023 г. по
в.ч.гр.д. №2419/2023 г. по описа на СГС/.
С оглед на изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата в размер на 182,40 лева- разноски за държавна такса. Ищецът претендира
присъждането на разноски за заплатен адвокатско възнаграждение в размер на 600
лева. Ответникът е релевирал и възражение за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. Като взе
предвид неголямата правна и фактическа сложност на делото, както и направеното от
ответника признание, съдът намира, че ответникът следва да понесе отговорност за
платено от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева с ДДС.
С оглед на горното, общо дължимите се на ищеца разноски са в размер на 582,40
лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. И. З., ЕГН: **********
срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК: ********* иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3
ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: 1719,29 лева – главница
по договор за потребителски кредит, 190,48 лева – договорни лихви, 18,01 лева –
наказателни лихви за периода 03.07.2006 г. – 13.02.2007 г., както и 2667,59 лева
представляваща мораторна лихва за периода от 09.03.2004 г. до 13.07.2024 г., като
погасени по давност.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на И. И. З., ЕГН:
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 582,40 лева – разноски
за държавна такса и адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4