Р Е Ш Е Н И Е №242
15.02.2020 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 6591/2019 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от ***, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от П.Д.В. против Наказателно постановление № 334023-F362352/19.04.2018
г., издадено от А. В. П.-Б. – *** в ***, с което на основание чл. 179, ал. 1,
предл. 4-то (в редакция на ДВ бр. 105 от 2014 г.) от Закона за данък върху
добавената стойност (ЗДДС) на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 (петстотин) лева за нарушение по чл. 125, ал. 5 вр. ал. 1 от ЗДДС.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди, че макар да
не е подал в срок справката-декларация по чл. 125 от ЗДДС за данъчен период
месец септември 2017 г., това се дължи на извинителна причина – поради
заболяване и престоя му в лечебно заведение при провежданото лечение.
Отбелязва, че е подал справката-декларация в първия момент, когато е могъл да
напусне лечебното заведение. Моли наказателното постановление да бъде отменено
поради хипотеза на маловажен случай на административно нарушение. В съдебно
заседание жалбоподателят се представлява от *** П.Д.В., който поддържа жалбата.
Въззиваемата страна се представлява от *** Д.А., който
поддържа наказателното постановление и оспорва жалбата. Взема становище да не
са допуснати съществени процесуални нарушения, извършването на нарушението да е
доказано по категоричен начин по делото, а деянието на жалбоподателя да не
представлява маловажен случай. Моли наказателното постановление да бъде
потвърдено. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от ***, спрямо който едноличен
търговец е наложена „имуществената санкция“, т.е. от субект с надлежна
процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 03.10.2019 г., установено от известие за доставяне на пратка -
препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО)
на 08.10.2019 г., поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е
спазен, а жалбата е допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по
следните съображения:
От фактическа страна
съдът приема за установено следното:
Жалбоподателят *** бил регистрирано по ЗДДС лице.
На 08.10.2017 г. *** П.Д.В. бил хоспитализиран в УМБАЛ
„Св. Георги“ ЕАД с диагноза „хепатит А без хепатална кома“ и с придружаващи
заболявания „хроничен тубулоинтерстициален нефрит“ и „бъбречна поликистоза,
неуточнена“.
На 13.10.2017 г. състоянието му се влошило, поради
което той бил преместен в Отделението за интензивна терапия и реанимация към
лечебното заведение. Лекуващ лекар на *** В. бил свид. *** И. П. Б..
На 10.11.2017 г. *** В. напуснал за няколко часа
отделението, в което се лекувал към Клиниката по инфекциозни болести и
паразитология при УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД, с разрешението на свид. Б. поради
необходимост да свърши важна работа. ** В. ***, където подал справка-декларация
за данъчен период м. септември 2017 г. с вх. № 163421703258139/10.11.2017 г. На
същата дата свид. Х.И.И. – *** в ***, като приела, че жалбоподателят е подал
справката-декларация след изтичането на срока за това, който бил до 16.10.2017
г., му съставила акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с бл.
№ F362352.
Актът бил съставен в присъствието на свидетел и на представляващия търговеца,
като препис от него бил връчен на жалбоподателя срещу разписка. На същата дата
жалбоподателят подал писмено възражение с вх. № 70-00-13308/10.11.2017 г. срещу
съставения му АУАН, след което се върнал обратно в Отделението за интензивна
терапия и реанимация към Клиниката по инфекциозни болести и паразитология.
На 13.11.2017 г. *** В. бил изписан от УМБАЛ „Св.
Георги“ ЕАД.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
По делото е разпитан като свидетел актосъставителят Х.И.И.,
която заявява, че не си спомня случая, но потвърждава тя да е съставила акта за
установяване на административно нарушение и лично да е изпълнила подписа за
актосъставител.
Съдът дава вяра на показанията на свид. И. П. Б.. От
тях се установяват факта на заболяването на *** В., диагнозата му, как е
протекло самото заболяване и лечението му. Изяснява се още, че поради влошаване
на състоянието на В. той е бил преместен в интензивното отделение, както и че
при провеждането на лечението не са се допускали свиждания. Свидетелят
пояснява, че е допустимо последните няколко дни преди дехоспитализацията на
пациента да бъде разрешено излизане за няколко часа и ако важно обстоятелство
налага това. В показанията си свид. Б. възпроизвежда обстоятелства, които
непосредствено е възприел като очевидец при изпълнение на служебните си
задължения като лекуващ лекар на *** П.Д.В.. Показанията му се подкрепят изцяло
и от събраните по делото писмени доказателства, които служат за тяхната
проверка. Не се установяват и никакви основания, по които свидетелят да се
счита за предубеден или за заинтересован.
От епикриза (лист 17-18 от делото) се установява, че П.Д.В.
е бил хоспитализиран в УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД на дата 08.10.2017 г. с диагноза
„хепатит А без хепатална кома“ и с придружаващи заболявания „хроничен
тубулоинтерстициален нефрит“ и „бъбречна поликистоза, неуточнена“ и е бил
изписан на 13.11.2017 г.
От доклад от *** А. П., *** на *** с изх. №
188/11.11.2019 г. по описа на УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД се изяснява, че П.Д.В. е
пролежал в Клиниката в периода от 08.10.2017 г. до 13.11.2017 г., като поради
влошеното си състояние на 13.10.2017 г. е бил преведен в Отделение за
интензивна терапия и реанимация, в което има специален режим за пациентите и на
последните е забранено да напускат лечебното заведение.
От Заповед № ЗЦУ-1582/23.12.2015 г. на Изпълнителния
директор на НАП се установява, че процесните АУАН и НП са издадени от надлежно
оправомощени лица, действали в рамките на своята материална и териториална
компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
Актът за установяване на административно нарушение е
съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34,
ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП, от материално и териториално
компетентен орган. Съдът намери и че е налице припокриване на установените
факти и правни изводи между АУАН и НП.
По отношение на обосноваността на наказателното
постановление съдът намира, че сериозна критика търпи пълната процесуална
пасивност на административнонаказващия орган да попълни делото с относими
доказателства за установяването на обективната истина. Макар в жалбата да се
излагат възражения за това, че деянието е маловажен случай, това обстоятелство
не означава, че наказателното постановление или потвърждаващото го съдебно решение
могат да почиват единствено на самопризнание. Доказателствената тежест в
процеса се носи единствено от АНО, който обаче не представи доказателства нито
за това, че жалбоподателят е регистрирано по ЗДДС лице, нито на коя дата е
подадена справката-декларация за данъчен период месец септември 2017 г. По
делото по инициатива на съда беше разпитан актосъставителят, но същият заяви,
че не си спомня нищо за случая – дори и след предявяването на АУАН.
Следователно от показанията му се установява единствено фактът свид. И. да е
съставила акта на посочената дата и с вписаното съдържание. АУАН обаче не се
ползва с доказателствена сила за посочените в него твърдения. Това налага извод, че доказването на извършването на
нарушението почива единствено на самопризнанието на жалбоподателя, неподкрепено
от нито едно доказателство по делото.
Независимо от това, дори и нарушението да се приеме за
доказано предвид направеното самопризнание, съдът намира, че в този случай
наказателното постановление е незаконосъобразно, поради което следва да бъде
отменено, тъй като с него ще е ангажирана административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя за деяние, което представлява маловажен случай на
административно нарушение. В тази връзка основателно е възражението на жалбоподателя,
че АНО неправилно не е квалифицирал деянието като маловажен случай. Съгласно
задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2007 г.
на ОСНК на ВКС, преценката за маловажност на случая подлежи на съдебен контрол. Тъй като в
настоящия случай съдът констатира, че са налице предпоставките на чл. 28 ЗАНН, но
наказващият орган не го е приложил, то наказателното постановление следва да
бъде отменено поради издаването му в противоречие със закона.
На първо място настоящият съдебен състав намира за
необходимо да посочи, че категорично не споделя становището при формални
нарушения a priori да се
изключва възможността за приложение на правилата за маловажен случай. Следва да
се посочи, че законодателят е предвидил възможност формални престъпления да се
квалифицират като маловажен случай, т.е. противоправни деяния с много по-висока
степен на обществена опасност от административните нарушения, което е
допълнителен аргумент, че тази възможност не е изключена по отношение на
формалните административни нарушения. Изричното предвиждане на възможността
престъплението да се квалифицира като маловажен случай в съответна разпоредба
от Особената част на Наказателния кодекс не означава, че липсата на изричен
такъв текст и в разпоредбата, описваща състава на административното нарушение,
изключва приложението на чл.28 ЗАНН. Касае се за различна законодателна
техника. Дори и при резултатните административни нарушения липсва изрично
предвиждане в кои случаи деянието може да съставлява маловажен случай, което
идва да покаже, че правилата за маловажност са принципно приложими всякога,
стига да се установи, че конкретното деяние представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с
обикновените случаи на нарушения от същия вид. Да се приеме противното би
означавало, че разпоредбата на чл. 28 ЗАНН е мълчаливо отменена и е практически
неприложима. Несъстоятелна е и тезата, че използването на понятието „последици“
в разпоредбата на чл. 93, т. 9 НК, приложима на основание чл. 11 ЗАНН, обуславя
извод за неприложимост на правилата за маловажния случай при формалните
нарушения. Макар при последните да не е необходимо настъпването на някакъв
съставомерен резултат, това не означава, че в обективната действителност не
настъпва никаква промяна при осъществяване на деянието. Разликата с
резултатните нарушения е, че тук единствената съставомерна промяна е
осъществяването на самото деяние, в който смисъл е и правната доктрина. В тази
връзка законодателят борави с понятието „последици“ на деянието и при
очертаването на признаците на умишлените и на непредпазливите деяния в чл. 11,
ал. 2 и ал. 3 НК като същевременно безспорно е, че формалните административни
нарушения могат да бъдат както умишлено извършени, така и по непредпазливост.
Отделно от това, преценката за маловажен случай се прави не само „с оглед на
липсата или незначителността на вредните последици“, но и „с оглед на други
смекчаващи обстоятелства“. Граматическото тълкуване на употребения съюз „или“
недвусмислено показва, че преценката може да се прави с оглед само на вредните
последици или на смекчаващите
обстоятелства. В настоящото производство бяха констатирани множество смекчаващи
обстоятелства, понижаващи конкретната степен на обществена опасност спрямо
типичните нарушения от този вид. Несъстоятелен е и доводът, че приложението на
правилата за маловажен случай може да се изключи a priori само по
съображения за обществената значимост на дадена категория обществени отношения,
които се защитават със съответния състав на административно нарушение.
Повишената обществена значимост на защитавания обект следва да намери отражение
във вида и размера на предвиденото наказание за този вид нарушения. Съдът не би
могъл да „дописва“ нормативни актове, при това като създава допълнителни
ограничения за правните субекти и изключва изначално приложението на чл. 28 ЗАНН за даден вид административни нарушения, след като законодателят не е
сторил това. По тези съображения настоящият съдебен състав не споделя становището
за невъзможност за квалифициране на формалните административни нарушения за
маловажни.
За да
бъде деянието маловажен случай, трябва да се установи, че то представлява
по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
нарушения от същия вид. Тази преценка се прави с оглед липсата или незначителността
на вредните последици или на други смекчаващи обстоятелства, които обаче винаги
представляват конкретни факти от обективната действителност и поради това
тяхното съществуване следва да бъде установено по делото, както и по какъв
начин тяхното проявление се отразява върху степента на обществена опасност.
Следователно преценката за маловажност е комплексна и тя изисква да бъдат
конкретно установени степента на обществена опасност на деянието, тази на дееца
и как те се съотнасят спрямо типичните хипотези на нарушения от този вид.
На първо място съдът обръща внимание, че нито в
наказателното постановление, нито в хода на провелото се въззивно съдебно
производство наказващият орган не изложи твърдения да е установил дори едно
единствено отегчаващо отговорността обстоятелство. Такова не е описано в
обстоятелствената част на наказателното постановление, нито такива твърдения
бяха направени от процесуалния представител. Съдът също не констатира служебно
такива обстоятелства, поради което приема, че в случая не се установяват
никакви обстоятелства, отегчаващи степента на обществена опасност на
конкретното деяние.
При преценката за степента на обществена опасност на
дееца на първо място следва да се съобрази, че извършеното нарушение е първо по
ред за него, което изрично е отбелязано в самото наказателно постановление.
Наличие на предходни нарушения не може и да се предполага, което е пряко следствие
от действието на презумпцията за невиновност. В случая такива предходни
нарушения не се и твърдят от наказващия орган. Нещо повече спрямо жалбоподателя
не се установява досега да е било прилагано правилото по чл. 28 от ЗАНН, като
същият да е бил предупреждаван от наказващия орган. Всичко това идва да покаже,
че жалбоподателят е лице, което стриктно спазва данъчната дисциплина, а
процесното деяние се явява изолирана и инцидентна проява за него. По тези
съображения наказаният *** се цени от съда като лице с изключително ниска
степен на обществена опасност, който инцидентно е допуснал първо по ред
нарушение.
Конкретната степен на обществена опасност на деянието
също се оценява от съда като изключително ниска. На първо място в резултат от
неизпълненото срочно задължение за подаването на справката-декларация за
данъчен период месец септември 2017 г. не са настъпили никакви вредни
последици. Такива не се и твърдят от административнонаказващия орган.
Интензитетът на засягане на защитаваните обществени отношения също е минимален,
тъй като забавянето при изпълнението на задължението по чл. 125, ал. 5 вр. ал.
1 от ЗДДС е за сравнително кратък период от време. Прегледът на съдебната
практика на административните съдилища в страната показва, че често само по
себе си това обстоятелство – забавяне при изпълнение на задължението от сходен
по своята продължителност порядък, съчетано с липса на вредни последици и при
първо по време нарушение, се явява достатъчно за прилагането на правилата за маловажност
на случая. В настоящата хипотеза обаче решаващо значение има доказаният по
делото факт на настъпилото заболяване на *** на ***. Доказа се от обективна
страна, че заболяването е настъпило преди да е бил изтекъл срокът за подаването
на процесната справка-декларация, както и че отново преди настъпването на този
срок *** В. е бил хоспитализиран. Установява се и че заболяването е траело
непрекъснато през времето до момента на подаването на справката-декларация с
вх. № 163421703258139/10.11.2017 г. Изяснява се и поставената диагноза, като ***
В. е страдал от хепатит А без хепатална кома. Макар така поставената диагноза
ясно да демонстрира сериозния здравословен проблем, с който е трябвало да се справя
В., то за по-голяма яснота следва да се обърне внимание, че видно от
приложената по делото медицинска документация, създадена при проведеното
лечение, самото заболяване е довело и до други придружаващи заболявания - хроничен
тубулоинтерстициален нефрит и бъбречна поликистоза. В резултат здравето на В. е
било дотолкова влошено, че на 13.10.2017 г. (към който момент срокът за
подаване на справката-декларация все още не е бил изтекъл) той е бил преместен
в интензивното отделение на клиниката. Тези изводи изцяло кореспондират и с
показанията на свид. Б., който изясни пред съда, че през целия период на
пребиваването си В. е бил в тежко здравословно състояние. Категорично се
установява по делото и че преди момента на подаването на процесната
справка-декларация жалбоподателят е имал забрана въобще да напуска Клиниката по
инфекциозни болести и паразитология. Стриктното съблюдаване на тази забрана има
важно значение не само с оглед здравословното състояние на конкретния заболял,
но и за опазване здравето на останалите членове на обществото. Последното се
ползва с приоритет пред срочното изпълнение на кое да е данъчно задължение и
именно поради това в специализираните места за настаняване на болните е бил
предвиден специален режим. Съгласно приложения по делото доклад на ръководителя
на клиниката по инфекциозни болести и паразитология е имало изрична забрана за ***
В. да напуска лечебното заведение. Същевременно от показанията на *** – свид. Б.,
се установява и че предвид влошеното здравословно състояние на В. същият не е
имал и възможност за свиждания. На практика последният (като съгласно правната
теория при едноличния търговец не възниква нов правен субект, различен от
физическото лице) е бил поставен в положение, при което от една страна не е
могъл да напусне мястото, където е провеждано лечението му и е бил установен
специален режим на достъп, а от друга – не е имал възможност на свиждания или
други контакти, като това състояние е започнало преди да е изтекъл срокът за
изпълнение на задължението по чл.125, ал. 5 вр. ал. 1 от ЗДДС. При тези факти
се поставя въпросът дали въобще едноличният търговец е имал обективно
възможност да изпълни навреме задължението за подаване на справката-декларация
за месец септември 2017 г. Дори и такава обективна възможност да се признае, то
според настоящия състав предвид така сложилите се обстоятелства, несъмнено
пропускането на срока по чл. 125, ал. 5 ЗДДС е по извинителна причина,
оправдаваща приложението на чл. 28 от ЗАНН.
Отделно от изложеното, настоящият състав намира, че в
момент, когато човек е изпаднал в изключително тежко здравословно състояние,
трябва да се бори с няколко заболявания и дотолкова състоянието му се е
влошило, че е бил приет в интензивно отделение, то неоправдано е от него да се
изисква да мисли по какъв начин да подаде справката си декларация. Без да бъде
подценявано значението на задължението по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС от гледна
точка на статистически цели и възможност за упражняване на данъчен контрол, то
опазването на човешкия живот и здраве са признати за основни ценности в
съвременното общество, ползващи се с примат пред срочното изпълнение на всяко
данъчно задължение.
Тук съдът намира за удачно да обърне внимание и на
обстоятелството, че процесната справка-декларация жалбоподателят е подал на
10.11.2017 г., като лично се е явил в ТД на НАП-Пловдив, където е подал и
писменото си възражение с вх. № 70-00-13308/10.11.2017 г. срещу съставения му
АУАН. От лечебното заведение обаче *** В. е бил изписан на 13.11.2017 г. От
показанията на свид. Б. се установи, че е допустимо към края на лечението на
даден пациент, когато състоянието му се е подобрило и важно обстоятелство
налага това, да му бъде позволено напускането на отделението за кратък период
от време. В случая *** В. е използвал тази възможност не за какво да е друго, а
за да подаде забавената справка-декларация. Това поведение ясно демонстрира, че
спазването на данъчната дисциплина и изпълнението на следващите се от това
задължения се разглеждат като особено важни обстоятелства от страна на *** В..
Поведението му би могло да се окачестви единствено като похвално. Вместо това в
съдебните прения въззиваемата страна заема позиция, че всички факти и
обстоятелства по делото свидетелствали, че търговецът нямал за цел своевременно
и стриктно спазване на данъчното законодателство. Твърдението е изцяло
голословно и произволно направено, неясно остава от кой факт или от кое
обстоятелство е направен този необоснован извод, още повече предвид пълната
пасивност на наказващия орган да попълни делото с относими доказателствени
материали, за да се установят релевантните по делото обстоятелства. По тези
съображения съдът намира, че изводът на АНО да санкционира жалбоподателя е
незаконосъобразен поради маловажност на случая. Налагането на наказание дори и
при тези факти и поддържането на НП в съдебно заседание е израз по-скоро на
желание да бъде наложена санкция с имуществен характер на всяка цена и
независимо от всяко обстоятелство.
Категорично несподелимо е и становището на
въззиваемата страна, застъпено в съдебните прения, че НП следва да бъде
потвърдено, тъй като се налагало чрез имуществената санкция да се въздейства
върху дейността на жалбоподателя, за да бъдела тя преведа в съответствие със
законовите изисквания. В процесната хипотеза нарушението е извършено на дата
17.10.2017 г. (която дата така и не е посочена никъде в съдържанието нито на
АУАН, нито на НП), а въззивното съдебно следствие е приключило на 15.01.2020 г.
Изминал е период от над две години, през който не се установяват никакви други
нарушения от страна на жалбоподателя. Беше посочено и че процесното деяние е
първо по ред нарушение за търговеца, следователно преди него също не се
установяват други нарушения. При тези факти съдът намира, че е изминал
достатъчен по своята продължителност период от време, през който жалбоподателят
да е демонстрирал, че е превел дейността си в съответствие със законовите
изисквания и без да е търпял наложената му санкция. В тази връзка следва да се
има предвид, че законодателят е предвидил, че срок с близка продължителност е
достатъчен, за да докаже едно лице, извършило престъпление, т.е. деяние с
многократно по-висока степен на обществена опасност, че се е поправило и
превъзпитало, а доброто му поведение в рамките на толкова продължителен период
от време може да има за последица неизтърпяване на отложено наказание „лишаване
от свобода“ или дори заличаване на последиците от осъждането. От своя страна
обаче жалбоподателят своевременно е отстранил противоправното състояние,
породено от по-късно подадената справка-декларация за данъчен период месец
септември 2017 г., след което в един продължителен период от време, продължаващ
и към настоящия момент, е демонстрирал, че се е поправил и превъзпитал. Макар
на жалбоподателя да е наложена имуществена санкция, то настоящият съдебен
състав намира, че същата не е една самоцелна държавна принуда, а при налагането
на този вид санкции намират съответно приложение правилата на чл. 12 от ЗАНН
относно административните наказания и целите, с които те се налагат. В тази
връзка съдът приема, че към настоящия момент целите по чл. 12 от ЗАНН са вече
изпълнени и без наложената санкция да е влязла в сила и да е приведена в
изпълнение. Това означава, че ако НП бъде потвърдено, на жалбоподателя ще бъде
наложена една самоцелна принуда, като чрез неблагоприятното въздействие върху
имуществената му сфера няма да се търси поправяне или превъзпитание, тъй като
тези цели са вече постигнати, а самоцелно ще бъде санкциониран, което би било
незаконосъобразно. Съдът е категоричен в становището си, че изминалият период
от датата на деянието е достатъчен, за да се направи мотивирана и обоснована
преценка за дейността на търговеца и данъчната му дисциплина, както и за
постигането на търсеното поправяне и превъзпитание. Отново следва да се обърне
внимание, че срок с малко по-голяма продължителност би бил достатъчен да бъдат
заличени последиците от осъждането за извършено престъпление, поради което е
напълно неоправдано да се откаже на лице, извършило единствено административно
нарушение, да докаже промяната в своята дейност, която е обект на
административен контрол.
Не се споделя и доводът, че деянието не било маловажен
случай, защото жалбоподателят не бил подал справката-декларация преди 06.10.2017
г., когато е първата му хоспитализация, въпреки че срокът за това действие е
бил до 16.10.2017 г. включително. Налице е напълно недопустим опит за отнемане
от данъчнозадълженото лице на законово признат му срок за изпълнение на
задължението му. Не може да се вменява отговорност за това, че действието не е
извършено в рамките на първите дни от
срока, тъй като жалбоподателят разполага с целия срок и по своя преценка може
да реши кога в рамките на този срок да изпълни задължението си, пък било то и в
последния му ден. Законодателят е предвидил продължителност от 14 дни за
изпълнението на това задължение, съобразявайки се и с характера на дължимото
поведение. Съждението, че продължителността на срока е такава, тъй като в него
е калкулирано и евентуално възникнало заболяване, поради което задължените лица
да следва да подават справките-декларации винаги в първите дни от срока, е
напълно произволно направено и без легална опора. Настъпилото заболяване в
рамите на този срок като внезапно, форсмажорно събитие е обстоятелство, което
следва да бъде преценявано конкретно на плоскостта на всеки отделен казус. В
случаите, когато това не е извинително събитие, задълженото лице ще следва да
понесе отговорността от това, че е оставило изпълнението на задължението си по
чл. 125, ал. 5 от ЗДДС за последния възможен момент. Не може да се сподели
обаче, че всяко заболяване или друго внезапно настъпило обстоятелство е a priori
дисквалифицирано като извинителна причина, тъй като е обхванато от срока по ал.
5 на чл. 125 от ЗДДС. Същевременно видно и от съдебната реч на пълномощника на
въззиваемата страна, то е признато още на 06.10.2017 г. да е настъпил
невъзможност за срочното изпълнение на задължението от страна на жалбоподателя.
Като е издал наказателно постановление, с което е
наложил имуществена санкция, вместо единствено да предупреди жалбоподателя, че
при повторно извършване на нарушение ще му бъде наложена санкция,
административнонаказващият орган е издал незаконосъобразно наказателно
постановление, поради което то трябва да бъде отменено.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 334023-F362352/19.04.2018
г., издадено от А. В. П.-Б. – *** в ***, с което на ***, ЕИК: ***, със седалище
и адрес на управление ***, представлявано от П.Д.В., ЕГН: ********** на
основание чл. 179, ал. 1, предл. 4-то (в редакция на ДВ бр. 105 от 2014 г.) от Закона
за данък върху добавената стойност е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 (петстотин) лева за нарушение по чл. 125, ал. 5 вр. ал. 1 от
Закона за данък върху добавената стойност.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
ХБ