РЕШЕНИЕ
№ 527
гр. Добрич, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Станимир Т. Ангелов
при участието на секретаря Детелина Вл. Михова
като разгледа докладваното от Станимир Т. Ангелов Гражданско дело №
20213230100880 по описа за 2021 година
При участието на секретаря: Детелина Михова
Разгледа докладваното от РАЙОННИЯ СЪДИЯ гр. дело № 880/2021 г.
по описа на Добричкия районен съд, и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Г. Е. Р. с
ЕГН ********** от гр. Д., ж.к. *****, чрез упълномощения адвокат В.Н. от
АК – гр. София, с която срещу „***“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „**** представлявано от управителя П. Б. Д., с
предишно наименование на дружеството – „П. Ф. Б.“ ООД, е предявен иск за
заплащане на сумата от 1 039,72 лв. /хиляда тридесет и девет лева и
седемдесет и две стотинки/, представляваща недължимо платени суми по
Договор за потребителски кредит № ***** г., ведно със законната лихва,
считано от 8.03.2021 г. /датата, на която исковата молба е изпратена до ДРС/,
до изплащането на главното задължение.
В хода на производството ищецът е уточнил претенцията на сумата от
590,46 лв. /петстотин и деветдесет лева и четиридесет и шест стотинки/, от
която: 100,35 лв. – неоснователно заплатена възнаградителна лихва по
Договор за кредит № *** г., 45 лв. – такса за „Оценка на досие“ и 445,29 лв. –
1
такса за услуга „Кредит у дома“.
Ответникът, чрез упълномощения старши юрисконсулт М.К. от АК –
гр. София, е депозирал отговор на исковата молба, според който предявеният
иск е допустим, но неоснователен.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Г. ЕМ. Р. сочи, че е сключил договор за кредит с ответното дружество
“****, с предишно наименование „****“ООД за сумата от 900 лева, със срок
на погасяване 60 месеца и размер на седмично плащане в размер на 32,33
лева, с изключение на последното, което в размер на 32,35 лева. Уговореният
годишен лихвен процент е в размер на 31,82%, а ГПР е в размер на 48%,
таксата за оценка на досие е в размер на 45 лева, а дължимата сума по кредита
е в размер на 1939,72 лева. В договора е уговорен, че ищецът дължи
възнаграждение за услугата „Кредит у дома“ в размер на 817,19 лева.
Ищецът изцяло е погасил сумата по сключения договор в размер на
1939,72 лева, но счита гореописания договор за нищожен на основание чл. 22
от ЗКИ вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречив на законоустановените
императивни правила, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото
съдържание, а именно общият размер на кредита. На второ място, според
изложеното в исковата молба, процесният договор е нищожен и на основание
чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона
форма, а именно не е налице съществен елемент от неговото съдържание -
Годишния процес на разходите /ГПР/.
Ищецът намира, че не дължи възнаграждение на основание чл. 10а, ал. 2
от ЗПК за услугата „Кредит у дома“ в размер на 445,29 лева, тъй като
заемателят не следва да заплаща такса за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.
Г.Р. твърди, че гореописаните договори са нищожни /недействителни/
на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр, чл. 26, ал. 1
от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречат на
законоустановените императивни правила.
Изложените възражения за нищожност и унищожаемост на прцесния
договор намират правното си основание от разпоредбите на чл. 26 от ЗЗД, чл.
2
33 от ЗЗД, чл. 34 от ЗЗД и чл. 55 от ЗЗД, при субсидиарно прилагане
правилата на Закона за потребителския кредит.
Допустимо е да се претендира връщане на дадено без основание по
нищожен договор или нищожни договорни клаузи, респ. по унищожаем
договор, когато ищецът с исковата молба навежда възражения за
нищожност/унищощаемост на договор или на отделни негови клаузи.
Наведените основания за нищожност са:
Липса на предвидената от закона форма – чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от
ЗПК;
Липсата на съществени елемент от съдържанието на договора /общият
размер на подлежащата на връщане сума; размер на ГПР, условия за
издължаване на кредита/ – чл. 11, ал.1, т.7 и т.11 вр. чл. 22 от ЗПК; чл.
11, ал.1 , т.10 вр. чл. 22 от ЗПК;
Нищожност на клаузата, предвиждаща заплащането на допълнителни
услуги – чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗПК;
ГПР в размер нарушаващ разпоредбите на ЗПК;
Нищожност на клаузата за възнаградителна лихва – чл. 11, ал.1 вр. чл. 22
от ЗПК вр. с чл. 26, ал.1, предл. 2 от ЗЗД;
Възражение за унищожаемост – чл. 33, ал.1 от ЗЗД.
Страните по делото не спорят, че се намират в договорни отношения,
породени от договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е
предоставена в заем сумата от 900 лева.
Съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити
наследства.
Добрите нрави, в качеството им на морални норми, наситени с
нравствено-етично съдържание, са въздигнати от законодателя в критерий за
оценка на сделките. Тези норми, доколкото не са правни такива, са неписани
и неконкретизирани, съществуват като общоприети, принципни положения на
обществения живот или произтичат от такива. Същите не са скрепени със
санкция, не се налагат принудително и не разполагат със задължително
действие, но се приемат от социума в резултат на вътрешни убеждения и най-
висши духовни потребности. По правило и дефиниция, накърняването на
3
добрите нрави е обективно състояние – не е необходимо страните да съзнават
естеството на нравствено-етичните правила, които нарушават с поведението
си, нито да целят това. Не всяко нарушение на битуващите морални и етични
догми се счита за “накърняване на добрите нрави”, по смисъла на цитираната
норма, а само онова, което е грубо и в ярко противоречие с утвърдените
нравствено-етични правила за поведение.
Крайната нужда е липса или недостатъчност на материални средства за
задоволяване на основни потребности като издръжка на семейството или на
близък, което да въздейства върху волята на участника в сделката така, че да
го накара да я сключи като при нормални обстоятелства не би я сключил.
Второто изискване е сделката да е сключена при явно неизгодни условия за
лицето, което се намира в крайна нужда, като разликата в стойностите в
насрещните престации трябва да е значителна. Изискването е за
кумулативност на тези условия. С оглед на този фактически състав, в
приложното поле на разпоредбата на чл. 33 от ЗЗД попадат само двустранни и
многостранни възмездни сделки. В тежест на ищеца е, при условията на
пълно и главно доказване, е да установи твърденията си за наличие на крайна
нужда /състоянието на крайна нужда е липса или недостатъчност на
материални средства за задоволяване на основни потребности/, за които
твърдения ищецът не сочи доказателства.
Предявен е иск, който черпи правното си основание от разпоредбата на
55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Според обвързващата съдебна практика – т. 1
от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, при първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт, а в случаите на унищожаемост – когато предаването е станало
след прогласяване на унищожаемостта. Налице е липса на основание и в
случаите, когато предаването на благото е станало без наличието на някакво
правоотношение.
Съобразно установения принцип за разпределение на доказателствената
тежест в гражданския процес в тежест на ищеца е да докаже наличието на
4
тези предпоставки. В случаите на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответникът дължи
всичко, което е получил при отпаднало основание. В тежест на ищеца е било
да докаже факта на плащането, което той е сторил и не се оспорва от
ответника, а в тежест на последният е да установи, че е налице основание за
получаването на плащането, респективно за неговото задържане.
Основателността на иск при квалификацията на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на елементите: извършена от
ищеца в полза на ответника престация на определено благо – в случая,
парична сума в размер на 590,46 лв., при несъществуване между страните на
валидно правоотношение, което да съдържа задължение за извършването й и
да оправдава имущественото разместване. Общи елементи от фактическите
състави, пораждащи вземания за неоснователно обогатяване, независимо дали
произтичат от престационна /чл. 55 от ЗЗД/ или непрестационна кондикция
/чл. 59 от ЗЗД/, са намаляването на имуществото на едно лице и
увеличаването на това на друг правен субект, т.е. обедняване и обогатяване.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по
иска с правно основание чл. 34 ЗЗД вр. чл. 22, чл. 23 и чл. 24 ЗПК е и за двете
страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да
установи наличието на сключен между страните договор за кредит, както и че
е платил на ответника сумите, за които твърди да са получени без основание.
Ответникът следва да установи наличието на основание да получи и задържи
процесната сума. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на предварителна информация на
потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения
между страните договор не са неравноправни, както и че ответникът е бил
наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Всяка от
страните е длъжна да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици.
В облигационната теория се различават два основни типа
неоснователно обогатяване или кондикции – престационна /уредена в чл. 55
от ЗЗД/ и непрестационна /уредена в чл. 59 от ЗЗД/. Предявения в това
производство иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 55 от ЗЗД.
Елементите на този престационен тип са няколко. На първо място едно лице е
5
престирало и с това то е станало по-бедно, докато лицето, на което е
престирало е станало по-богато. Под престация се разбира съзнателно и
целенасочено увеличаване на чуждо имущество. Лицето съзнателно и по своя
собствена воля е осъществило съответната престация. С това то е целяло да
изпълни свое задължение към друго лице. На следващо място, престирането
трябва да е станало за сметка на имуществена придобивка от обогатилия се.
Следващ елемент е свързан с това обогатилият се да е получил нещо. Той
трябва да се е обогатил чрез престирането – неговото имуществено
положение да се е подобрило. Предмет на полученото може да бъде всяка
имуществена облага – вкл. и парична сума. За престирането трябва да няма
правно основание, т.е. няма оправдателна, основателна причина. На последно
място престиращият не трябва да знае, че няма задължение.
Характерно за първата кондикция, уредена от разпоредбата на чл. 55 от
ЗЗД, е че основанието, което е в състояние да оправдае имущественото
разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Релевантен е
моментът на получаването – към този момент между даващия и получаващия
не е налице валидно задължение, част от съдържанието на валидно
правоотношение, което да бъде погасено чрез даването, или, както е
определено в ППВС №1, 1979 г.: „ при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго“. Тук намират място широк кръг от случаи, при които едно лице
получава нещо, без да има основание за това, като не се очаква то да възникне
впоследствие, поради което липсва и основание за задържане на полученото.
На първо място, основание липсва, когато получаването е въз основа на
нищожен акт. Получаване без основание е налице и в случаите на частична
нищожност, когато полученото е въз основа на отделна нищожна клауза, тъй
като тя е основанието, с оглед на което е получена сумата и нищожността й
означава липса на основание. Първоначална липса на основание ще е налице
и при незавършен фактически състав. Тук се обхващат и случаите, когато е
съществувало основание, но към момента на даването то е вече отпаднало:
договорът е развален, унищожен; задължението е било изпълнено изцяло от
един от солидарните длъжници, след което друг солидарен съдлъжник
изпълнява на кредитора същото задължение; дългът е платен от поръчител, а
след това кредиторът получава плащане и от длъжника; кредиторът е
прехвърлил вземането си на друг кредитор и въпреки че е бил уведомен,
6
длъжникът изпълнява на стария кредитор.
В тези случаи липсва валидно съществуващо задължение, което
даването цели да погаси. Когато длъжникът изпълнява повече от дължимото,
съществува валидно задължение, което да бъде погасено, но сумата, която
надхвърля размера на дълга, е получена от кредитора без основание и
подлежи на кондициране.
Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи, че
клауза от договора или ОУ, която го ползва, е индивидуално уговорена. За
наличието на неравноправни клаузи съдът следи и служебно.
По искане на ищеца по делото е допусната и назначена съдебно-
счетоводна експертиза, вещото лице по която дава следното заключение:
Действителният размер на годишния процент на разходите е 157,50 % и
надвишава многократно установения таван от петкратния размер на законната
лихва. По отношение на платените от Г.Е. Р. в полза на*******, с предишно
наименование „***, по Договор за кредит № *****, вещото лице е установило
сумата от 1 490,64 лв., от която:
Главница – 900 лв.;
Фиксирана, договорна лихва – 100,35 лв.;
Такса за оценка на Досие – 45 лв.;
Такса за услугата „Кредит у дома“ – 445,29 лв.
Процесният договор и анексите към него са нищожни на основание на
чл.26 ал.1 пр.1-во от Закона за задълженията и договорите поради нарушаване
на закона, на основание на чл.26 ал.1 пр.2-ро от Закона за задълженията и
договорите поради нарушаване на добрите нрави и на основание на чл.146 от
Закона за защита на потребителите поради неравноправността на отделните
клаузи; съгласно чл.23 от Закона за потребителския кредит когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по
него; настоява за уважаването на предявения иск и присъждането на сумата
от 590,46 лв. /петстотин и деветдесет лева и четиридесет и шест стотинки/, от
която: 100,35 лв. – неоснователно заплатена възнаградителна лихва по
Договор за кредит № *********/23.03.2017 г., 45 лв. – такса за „Оценка на
досие“ и 445,29 лв. – такса за услуга „Кредит у дома“.
7
Според вещото лице полученият реален годишен лихвен процент на
разходите при включването на тази такса е в размер на 157,50 %. Според
трайната съдебна практика (Решение №906/30.12.2004 г. по гр. дело
№1106/2003 г. на I I г.о. на ВКС; Решение №378/18.05.2006 г. по гр. дело
№315/2005 г. на I I г.о. на ВКС) възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.19 ал.4 от Закона за потребителския кредит годишният процент
на разходите не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната
лихва, който към момента на сключването на договора за потребителски
кредит е бил 50 %.
Действително договорната свобода (чл. 9 от ЗЗД) позволява на страните
по договора свободно да определят съдържанието му, като се съобразяват
единствено с повелителните норми на закона и с добрите нрави. Допустимо е
съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК страните по договор за
потребителски кредит да договорят цена за допълнителни услуги, но същите
следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 от ЗПК,
забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече
от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да
бъде ясно и точно определено в договора.
Длъжникът има качеството на потребител и съдът е длъжен да провери
служебно дали искането не противоречи на закона и добрите нрави и без
наличие на възражение от длъжника. На основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК
съдът следва в рамките на заповедното производство да извърши преценка
относно клаузи от договора, основание за търсене на суми, които
противоречат на закона и добрите нрави. Като такива следва да се определят
онези клаузи от сключения договор, с които се установяват задължения за
кредитополучателя за неустойка, за такса за оценка на досие, такса за
предоставяне на кредита у дома, такса за разходи за събиране, такса разходи
за дейност на служител и пр.
Не следва да се заплащат и претендираните разходи за събиране в
размер на 45 лв. /четиридесет и пет лева/, тъй като е недопустимо под
формата на такси да се начислява обезщетение за забавено плащане над
8
размера на законната лихва, поради противоречие с разпоредбата на чл. 143,
т. 5 от ЗЗП.
От изложеното в обсъжданото заявление не се установява да е
изпълнено изискването - видът, размерът и действието, за което се събира
таксата, да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит и
не е посочено какъв е характерът на процесните такси, доколкото не са
изброени извършените дейности или допълнителни услуги в полза на
кредитополучателя. Клаузите на договора са в противоречие със закона и
добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението
на чл. 33 от ЗПК, а именно: да не се оскъпява кредита, а обратното води до
неоснователно обогатяване. Практически посочените в заявлението дейности
не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
а дейности, които не са присъщи на същинските цели на кредитното дело.
Клаузите на договора са в противоречие със закона и добрите нрави,
тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК,
а именно: да не се оскъпява кредита, а обратното води до неоснователно
обогатяване. Практически посочените в заявлението дейности не касаят
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а
дейности, които не са присъщи на същинските цели на кредитното дело.
Това обстоятелство налага извода, че по този начин кредиторът
заобикаля изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, поради което и клаузите от договора, касаещи
общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, в който не са
включени допълнителните услуги са нищожни. Посочените от ответника
дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги” в полза на
потребителя, а са разходи, както самият кредитор ги е характеризирал
произволно, следователно не попадат в изброените услуги в чл.10а, ал.1 ЗПК.
От изложеното в обсъжданото заявление не се установява да е
изпълнено изискването - видът, размерът и действието, за което се събира
таксата, да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит и
не е посочено какъв е характерът на процесните такси, доколкото не са
изброени извършените дейности или допълнителни услуги в полза на
кредитополучателя. Клаузите на договора са в противоречие със закона и
добрите нрави, тъй като по същество се цели заобикаляне на ограничението
9
на чл. 33 от ЗПК, а именно: да не се оскъпява кредита, а обратното води до
неоснователно обогатяване. Практически посочените дейности не касаят
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а
дейности, които не са присъщи на същинските цели на кредитното дело.
Посочените от кредитора дейности нямат характеристиката
„допълнителни услуги” в полза на потребителя, а са разходи, както самият
заявител ги е характеризирал произволно, следователно не попадат в
изброените услуги в чл.10а, ал.1 ЗПК.
В конкретния случай в договора е посочен размерът на ГПР, съгласно
изложеното по – горе, но не е посочено как е формиран този размер. В чл.19
от ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
конкретния случай тези основания не са изложени в договора като не е
конкретизирано кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 48,00 %. В случая в този процент на ГПР не е
включена таксата, която длъжникът дължи за заплащане на услугата „Кредит
у дома“ в размер на 817,19 лева, поради което договорът е недействителен на
основание чл.22 вр. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В допълнение следва да бъде посочено, че договорната лихва в размер на
31,82 % фиксиран годишен процент по заема също противоречи на добрите нрави,
което представлява основание за нищожност чл.26, ал.1 предложение второ от
ЗЗД, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, въведена като
критерии за допустим размер на договорната лихва. В този смисъл е Решение №
378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение №
906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о..
По отношение на претенцията за заплащане на сумата 45 лева,
представляваща такса за оценка на досие настоящият състав приема, че
възраженията на ответната страна за неоснователност поради нищожност на
уговорката е основателно. Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК Кредиторът не може да
10
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В чл.21, ал.1 всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Поради изложеното настоящият състав приема, че таксата за оценка на
досие е нищожна, не е породила действие и сумата е недължима.
Съдът счита обаче за недействителна клаузата такса „кредит у дома“.
Уговорена е такса в размер от 817,19 лв., което е над 90% от предоставената в заем
сума, като същата не е обвързана с конкретно установени по делото действия от страна
на кредитора и представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП и като
такава е нищожна на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП. В ЗПК е предвидено, че кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като е възможно уговарянето само на
клаузи за такси свързани с допълнителни услуги по договора.
Освен гореизложеното таксата „Кредит у дома“ попада в приложното поле на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Видно от цитираните разпоредби, таксата "Кредит у дома" е
незадължителна за сключването на договора, същата се формира от два компонента -
разходите на кредитора, свързани с предоставянето на заемната цена и разходите за
събиране на седмичните вноски в дома на Клиента. Таксата за ползване на тази услуга
се дължи еднократно, при сключване на договора, а заплащането на таксата от
потребителя е разсрочено, като сумата се включва в ежеседмичната вноска. Видно от
характера на услугата, в частта й по предоставянето на сумата в дома на клиента,
същата попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е свързана с усвояването на
сумата от потребителя, респективно е свързана с основното задължение на ответника
по договора, да предостави заемната сума. Събирането на седмичните вноски в дома на
кредитополучателя е свързана с управлението на кредита, като в договора не е
отделено каква част от възнаграждението е за предоставяне на заемната сума в дома на
кредитополучателя и каква част е отредена за събирането на седмичните вноски, което
е нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК ответникът да събира такава такса.
Доколкото се касае за възнаграждение по усвояване, отпускане и управление на
кредита, същото следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1
от ЗПК, като уговарянето му като отделно възнаграждение има за цел заобикаляне
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, приложима
по отношение на процесния договор, доколкото е влязла в сила преди сключването му.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
С оглед на изложеното предявеният осъдителен иск за заплащане на
сумата от 590,64 лева, от която: 100,35 лв. – неоснователно заплатена
11
възнаградителна лихва по Договор за кредит № ****, 45 лв. – неоснователно
платена такса за „Оценка на досие“ и 445,29 лв. – неоснователно платена
такса за услуга „Кредит у дома“, е основателен и следва да бъде уважен.
На основание на чл.78 от ГПК на ищеца трябва да бъдат присъдени
разноските по настоящото производство в общ размер на 347 лева, от които:
50 лв., представляващи платена държавна такса, и 297 лв. – внесен депозит за
вещо лице.
На основание на чл.38 ал.2 във връзка с чл.38 ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата във връзка с чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адвокат Г.Ч. (пълномощното е на лист 47-ми от
делото) дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим
от горното и на основание на чл.55 ал.1 от Закона за задълженията и
договорите, Добричкият районен съд
С оглед тези съображения, Добричкият районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „******, представлявано от управителя П. Б.Д. с предишно
наименование на дружеството – „П****“ ООД, ДА ЗАПЛАТИ на Г.Е. Р. с
ЕГН ********** от гр. Д. ж.к. „*** ап. *** следните суми: 1) 590,46
лв. /петстотин и деветдесет лева и четиридесет и шест стотинки/,
представляваща недължимо платена сума /при начална липса на основание/
по иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД, във вр. с чл. 34 от ЗЗД
по Договор за кредит № **** г., ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаването на исковата молба по пощата (18.03.2021 г.) до
окончателното плащане; 2) 347 лв. /триста четиридесет седем лева/,
представляваща направените разноски по гр. дело № 880/2021 г. по описа на
ДРС.
Номер на банкова сметка, по която могат да бъдат платени посочените по-горе суми
– банкова сметка в „П.И. Б-“АД – гр. София с BIC *** и IBAN BG ******.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „***, представлявано от управителя П. Б. Д., с предишно
наименование на дружеството – „П****“ ООД, ДА заплати на адвокат Г. Г. Ч.
12
на основание на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 38, ал.
1, т. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. (триста лева).
Номер на банкова сметка, по която може да бъде платено адвокатското
възнаграждение на адвокат Г.Ч. – банкова сметка в „Р. (Б.)“ЕАД – гр. С.с BIC ****** и
IBAN BG *****
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Добричкият окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
13