Решение по дело №11456/2017 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 11.03.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-в състав в открито заседание на шести март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлин Михайлов

                Членове: Пепа Тонева

   мл.съдия: Габриела Лазарова

 

при секретаря Антоанета Луканова..………………………………………… и с участието на прокурора …………………………………………………………………………… като разгледа докладваното от ……………съдия Михайлов …..в.гр.дело № 11 456... по описа

за 2017 г.,     и за да се произнесе, съдът взе предвид:

                        Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

                        Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от Р.А.Д., с която обжалва решение № 67 508 от 28.06.2017 г., постановено по гр.д. № 67 508/16г. , по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 62 състав, в частта, в която са уважени предявените обективно съединени искове, с правно основание чл.92 от ЗЗД. В жалбата се твърди от въззивника, че решението е неправилно, необоснова и незаконосъобразно. Твърди, че съдът неправилно е приел, че иска включва отговорността на ответника, поради невръщането на пари и материални ценности, а видно от исковата молба същият е предявен, като се твърди, че не е предаден опис на активните клиенти. Твърди, че съдът неправилно е подразбрал, че ответницата е започнала работа дори по време на работата си при ищеца в друго дружество. Твърди, че съдът неправилно е приел, че е налице признание за действия по чл.10.17 от договора, като това обстоятелство е останало недоказано от ищеца. Инвокира довод, че решението е незаконосъобразно, поради необсъждането на възражението за нищожност на неустойката. По отношение на присъдената неустойка от 1 000 лв., твърди, че вмененото задължение за предаване на опис е безсмислено, предвид пълната информация, с която дружеството е разполагало.  В тази насока твърди, че липсват доказателства за уведомяването й за прекратяване на договора. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното и вместо него постанови ново, с което да отхвърли претенциите изцяло, като претендира и разноски.

                        Ответникът по въззивната жалба „И.А.М.“ АД оспорва същата. Твърди, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Оспорва наведените твърдения за неяснота на доклада по делото, както и че видно от отговора на исковата молба е налице признание на факта, че е започнала работа. Твърди, че клаузата не може да бъде нищожна, когато се касае за договор с гражданско правен характер. Твърди, че уговорената неустойка не е нищожна. Моли съда да постанови решение, с което да се отхвърли изцяло жалбата. Претендира разноски.

                        Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

                        От фактическа страна:

                        Не се спори между страните, а се установява и от обжалваното решение № 67 508 от 28.06.2017 г., постановено по гр.д. № 67 508/16г. , по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 62 състав, че съдът е осъдил Р.А.Д. да заплати на „И.А.М.“ АД сумата от 3 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2016 г. до датата на изплащане, като отхвърля иска до пълния предявен размер от 12 000 лв. и е осъдил  „И.А.М.“ АД да заплати на Р.А.Д. сумата от 551.80 лв., компенсирани разноски.

                        Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че между страните е сключен договор от 17.02.2014 г., по силата на който ответницата е поела задължението да рекламира заемните продукти на ищеца, да търси и набира клиенти за продуктите, да сключва от името на ищеца договори за паричен заем, да следи за спазване на сроковете за изпълнение на задълженията, да събира вземанията, възникнали по повод заемните продукти.

                        Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че страните са уговорили задължение на ответницата по време на договора и в двугодишен срок след прекратяването му да не постъпва на работа, която фактически и по права се припокрива с дейността на ищеца, да не осъществява такава по работа по граждански или трудов договор, да не осъществява каквато и да е дейност, като изцяло или отчасти се покрива с дейността на ищеца.

                        Не се спори, а се установява и от самия договор, че страните са уговори неустойка в размер на 2 000 лв. за неизпълнението на задълженията по чл.10, т.1 до 16 и неустойка в размер на 10 000 лв. за неизпълнение на задълженията по чл.10, т.17-20 от договора.

                        От представеният протокол от 15.06.2016 г. се установява, че комисия е констатирала, че ответницата бездейства, поради което е отправила предложение до управителните органи. Въз основа на така изготвения протокол е издаден акт за прекратяване на сключения между страните договор.

            От правна страна:

            При така установената фактическа обстановка съдът направи  следните правни изводи:

            Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените уточнения са предявени обективно съединени, при условията на кумулативното обективно съединяване искове, с правно основание чл. 92 от ЗЗД.

            С атакуваното решение № 67 508 от 28.06.2017 г., постановено по гр.д. № 67 508/16г. , по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 62 състав, че съдът е осъдил Р.А.Д. да заплати на „И.А.М.“ АД сумата от 3 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2016 г. до датата на изплащане, като отхвърля иска до пълния предявен размер от 12 000 лв. и е осъдил  „И.А.М.“ АД да заплати на Р.А.Д. сумата от 551.80 лв., компенсирани разноски.

            По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:

            По отношение на допустимостта на подадената въззивна жалба, съдът, в настоящия си състав намира, че същата е допустима. Подадена от оправомощено лице и в установените от закона срокове, поради което е процесуално допустима. Атакуваното решение е валидно и допустимо.

            Релевираните във въззивната жалба доводи са свързани с твърдения за необоснованост на решението, както и с неправилно възприемане, че направеното възражение за нищожност на клаузите за неустойки е неоснователно, като противоречащо на закона и гарантираното право на труд.

            По отношение на релевираните основания за незаконосъобразност на атакуваното решение, в осъдителната част, съдът намира за частично основателни. Спорно пред настоящата инстанция, както и пред първоинстанционния съд е въпросът за действителността на клаузите от договора, касаещи поетото задължение за неустойка, както и за установяването неизпълнението на задълженията по деговора, във връзка с неустойката по чл.13, ал.1, т.1 от договора.

            По неустойката  по чл.13, ал.1, т.1 от договора:

            Във въззивната жалба са релевирани твърдения за незакосъобразност на атакуваното решение свързани с изводите на съда по отношение на доказаността на така предявеният иск. В тази връзка се твърди, че съдът не се е съобразил, че така договорената неустойка е по отношение на цялостното неизпълнение на всички задължения посочени в текста, както и че същата е безсмислена. С оглед на това и предвид направеното възражение в отговора на исковата молба, следва да се приеме, че  ответникът, настоящ жалбодател е релевирал твърдения, свързани не с действителността на неустойката, а с оглед нейния обем. Твърди, че така договорената неустойка се дължи за неизпълнение на всички задължения от страна на изпълнителя. Така направеното възражение, съдът в настоящия си състав намира за неоснователно. Тълкувайки разпоредбата на сключеният между страните договор, в съответствие с правилата на чл.20 от ЗЗД, съдът намира, че уговорената неустойка е по отношение на неизпълнение на всяко от предвидените в чл.9, ал.1, т.5-8 и чл.10, т.1-16 и 23 от същия. В исковата молба е релевирано като основание за претендираната неустойка неизпълнението на задължението по т.23 – да опише и предаде активните към този момент (прекратяването на договора) клиенти на възложителя, най-късно в деня на прекратяването на договора. В тежест на ответника в производството е да установи при условията на пълното и главно доказване настъпването на положителния факт, че е изпълнил това си задължение. Ирелевантно за спора е наведеното твърдение, че така договорената клауза е безсмислена. Ответникът не е ангажирал доказателства относно настъпването на положителния факт, от които черпи права във връзка с направеното възражение, че такава не се дължи, поради което правилно и законосъобразно, съдът е приел, че иска е установен по своето основание. С оглед на изложеното съдът в настоящия си състав намира, че атакуваното решение, в тази част е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.

            По неустойката по чл.13, ал.1, т.2 от договора:

            Релевираните във въззивната жалба доводи за незакосъоблразност са свързани с изводите на съда по отношение на направеното възражение, че клаузата от договора е действителна. Така релевираните основания за незаконосъобразност, съдът намира за основателни, по следните причини:

    Съгласно задължителните указания дадени с ТР № 1 от 15.06.2010 г., по т.д. № 1/09 г. на ОСТК като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

    С оглед на тези задължителни указания, съдът в настоящия си състав намира, че следва да се разгледа въпроса, свързан с характера на договора. Неоснователно е наведеното твърдение от страна ищеца, че така сключеният договор е такъв за търговско посредничество. Характера на един договор се определя не от начина, по който страните са го наименовали, от поетите с него задължения и правата на страните. Сключеният между страните договор не може да бъде възприет като такъв за търговско посредничество. Предмет на договора за търговско посредничество е свързването на страните по един бъдещ договор и подпомагането на страните при сключването на бъдещ договор, без при това да се изявява воля за сключване на договора нито от свое, нито от чуждо име. Търговският посредник нито може да сключва договор, за който посредничи, нито може да го изпълнява. Съдействието на посредника не изисква непосредствено участие във воденето на преговорите, макар че това е възможно. В конкретния случай, видно от разпоредбите на самия договор, страните са уговорили права на изпълнителя да сключва от името и за сметка на възложителя договори с трети лица.

Един от основните въпроси, свързани с направеното възражение за нищожност на клаузата е въпроса за характера на договора –трудов договор или представлява граждански договор, т. е. дали ответникът е престирал работна сила по трудов договор или резултат вследствие на положен труд по граждански договор.

Трудовият договор представлява постигнато между страните взаимно съгласие, по силата на което едната страна - работник или служител се задължава да предоставя работната си сила за ползването й от другата страна - работодател като изпълнява определена работа и се подчинява на установените от работодателя ред и условия за това, а работодателят се задължава да създаде необходимите нормални условия за използване на работната сила и да заплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение. В случаите, при които страните са договорили извършване на определена работа и постигане на определен резултат срещу получаване от изпълнителя, съответно довереника на определено и предварително договорено възнаграждение, се касае за граждански правоотношения, оформени като граждански договори за изработка, поръчка или услуга и други.

Сдържанието на трудовия договор обхваща две групи елементи, предвидени в разпоредбата на чл. 66 КТ: минимално необходимо договорно съдържание, определено в чл. 66, ал. 1 КТ; допълнително и факултативно договорно съдържание съгласно чл. 66, ал. 2 КТ. Минимално необходимото договорно съдържание на трудовия договор включва съгласно чл. 66, ал. 1 КТ следните елементи, които трябва да фигурират във всеки един сключен трудов договор: място на работа /т. 1/; наименование на длъжността и характера на работата /т. 2/; дата на сключването на трудовия договор и начало на неговото изпълнение /т. 3/; времетраене /срок/ на трудовото правоотношение /т. 4/; размер на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски /т. 5/; еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на трудовия договор /т. 6/; основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане /т. 7/; продължителност на работния ден или седмица /т. 8/.

Съдържанието на гражданския договор се подчинява на принципа на договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, като при договора за изработка в разновидността му на договор за услуга страните следва да уговорят предмета на услугата - с договора за изработка или услуга изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съответно да извърши определени услуги съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение /чл. 258 ЗЗД/; с договора за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия /чл. 280 ЗЗД/.

Основната разлика между трудовите и гражданските правоотношения се изразява в предмета на договорите. Предмет на трудовия договор е предоставянето и използването на работната сила - при трудовото правоотношение се дължи престиране на работна сила на работника или служителя през определено работно време, с определено място на работа, при спазване на трудова дисциплина и йерархична подчиненост между работодателя и работника или служителя. При гражданското правоотношение се дължи престиране на определен трудов резултат /овеществен труд/ - при договора за изработка или услуга не се предоставя работна сила, а определен трудов резултат, изработване на готов продукт или произведение, извършване на определена услуга; при договора за поръчка също не се престира работна сила, а се дължи извършване на правни действия за сметка на доверителя. С оглед на изложеното по отношение на характера на двата вида договори и предвид съдържанието на процесния, съдът в настоящия си състав намира, че сключеният между страните договор не може да се приеме като трудов, а следва да се приеме за граждански такъв.

По отношение на направеното възражение за нищожност на клаузата от говора, съдът намира, че изводите на първоинстанционния съд по отношение на липсата на нищожност на клаузата не следва да бъдат споделени. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.

Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като съобразно задължителните указания, дадени от Върховния касационен съд, при извършването на преценката, могат да бъдат използвани критерии, като естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди;

Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави.

Използвайки така посочените критерии, предвид клаузите на договора, съдът в настоящия си състав намира, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С оглед на излооженото следва да се приеме, че направеното възражение за нищожност на така уговорената неустойка е основателно, поради което предявеният иск е неоснователен. Следва да се постанови решение, с което да се отмени атакуваното, в тази част, а предявеният иск да се отхвърли.

    По отношение на направените изявления, в частта за разноските, съдът намира, че с оглед изхода на спора се дължат разноски на ответника в първоинстанционното производство, в размер на 920 лв. С атакуваното решение са присъдени разноски в размер на 551.80 лв., поради което ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника още 378.20 лв.

    Разноски се дължат и в настоящето производство на въззивника. Въззиваемата страна следва да бъде осъден да заплати сумата от 80 лв., представляваща размера на внесената държавна такса, съобразно уважената част от жалбата, както и сумата от 370 лв.

    Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд

Р   Е   Ш   И:

                        ОТМЕНЯ решение № 67 508 от 28.06.2017 г., постановено по гр.д. № 67 508/16г. , по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 62 състав, в частта, в която съдът е осъдил Р.А.Д. да заплати на „И.А.М.“ АД неустойка над сумата от 1 000 лв., до присъдения размер от 3 000 лв., като неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановява:

                        ОТХВЪРЛЯ предявеният от „И.А.М.“ АД, ЕИК: ******** срещу Р.А.Д., ЕГН: ********** иск, с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на неустойка по чл.13, ал.1, т.2, вр.чл.10, т.17-20 от договор № 6-160 от 17.02.2014 г., като неоснователен.

                        ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК: ******** да заплати на Р.А.Д., ЕГН: ********** сумата 378.20 (триста седемдесет и осем лв. и двадесет ст.) лв., сумата от 80 (осемдесет) лв. и сумата от 370 (триста и седемдесет) лв., на основание чл.78 от ГПК.

                        Решението не подлежи на касационно обжалване,  на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

            Председател:                                                                      Членове: 1.

 

 

                                                                      

                                                                                                                      2.