Р Е
Ш Е Н
И Е N
78
гр.
Сливен, 15.05.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на петнадесети
май през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 212 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно,
бързо и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК вр. чл. 310 от ГПК, вр. чл.146 ал. 2 от СК.
Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 346/26.03.2019г.
по гр.д. № 59/19г. на СлРС, с което В.Т.А. е осъден да заплаща на навършилото
си пълнолетие дете Т.В.А., р. ***г., месечна
издръжка в размер на 250 лв., считано от подаването на исковата молба на 04.01.2019г.
докато учи редовно в средно учебно заведение за предвидения срок на обучение,
но не по-късно от навършване на 20 годишна възраст, заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното
й изплащане, като е отхвърлил иска над тази сума, до пълния претендиран размер
от 300лв. като неоснователен, В.Т.А. е осъден да заплати на навършилото си
пълнолетие дете В.Т.А., сумата 183 лв.,
представляваща издръжка за минало време за периода от 13.12.2018г. до 04.01.2019г.
на основание чл. 144 от СК, като е отхвърлил иска над тази сума, до пълния
претендиран размер от 300 лв. като неоснователен и са присъдени съразмерно
разноски и държавна такса по делото, допуснато е предварително изпълнение на решението
в частта относно издръжките.
Против това
решение е постъпила въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното
производство.
С нея обжалва решението в уважителните му осъдителни части, като
въззивникът счита, че в тях то е неправилно, материално незаконосъобразно и
необосновано. Заявява, че са нарушени човешките му права, съдът не е отчел, че
има здравословни и финансови проблеми, а навършилият пълнолетие ищец по начало
е длъжен сам да се грижи за своята издръжка. Той получавал месечни детски
надбавки от 40 лв., бил здрав и трудоспособен, но нямал желание да се труди
като връстниците си, а предпочитал да обикаля нощни клубове, употребявал
алкохол и пушел цигари от 5 лв. Заявява още, че не следва да се присъжда издръжка,
стимулираща към обществено неполезен начин на живот и лукс, а научил от трети
лица, че майката на ищеца му е закупила луксозен автомобил, а самият той се
хвалел, че има скъп Айфон, около 2 000 лв. Прави изчисления за нуждите на сина
си свързани с обществения транспорт и ежедневните му разходи за 20 учебни дни.
Също така въззивникът заявява, че съдът не е отчел неговите собствени разходи –
лекарства, наем и кредит, ежедневен транспорт, разходи за ток, вода, парно,
входно осветление, асансьор, чистач на входа, телефон, консумативи за
поддържане на автомобил, годишна винетка, застраховка и др., както и нуждите му
като на всеки нормален човек, от режийни лични консумативи. Грижел се и за
възрастните си родители, които са болни и нетрудоспособни и правел разходи да
ходи при тях да ги подпомага и наглежда. Дори с извънреден труд нетните му
доходи били по-ниски от разходите, а съпругата му работела в читалище с
възнаграждение от 447 лв. Предстояла му скъпа операция поради заболяването,
което имал, а синът му, който знаел за това, не го е питал дори как е. Въззивникът
се чувствал обиден и от това, че ищецът отказал да прекрати доброволно
изпълнителното дело на майка му срещу него и така умишлено утежнил финансовото
му положение с таксите и разноските.
С оглед изложеното моли
въззивния съд да отмени решението на СлРС в уважителните му части и вместо това
постанови ново, с което изцяло отхвърли исковете като неоснователни. Претендира
разноски.
Във въззивната жалба има
направени нови доказателствени искания за събиране на писмени доказателства,
описани в 11 пункта.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като
неоснователна, отрича наведените твърдения за притежаване на автомобил и скъп
телефон, както и за водене на неморален живот, излага контрадоводи, с които
оборва релевираните с въззивната жалба оплаквания. Счита, че атакуваното решение е обосновано и
законосъобразно, постановено при вярно установена фактическа обстановка и
правилно приложение на материалния закон, поради което моли въззивния съд да го
потвърди. Противопоставя се на приемане на представените с въззивната жалба
писмени доказателства, претендира разноски за тази инстанция.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът,
редовно призован се явява лично, поддържа жалбата и моли съда да я уважи, като
отмени решението в осъдителните части и частта за разноските и изцяло отхвърли
исковете. Заявява още, че ищецът е предизвикал наскоро ПТП с автомобил
„Мерцедес С“, като е употребил алкохол, поради което не желае да му плаща
издръжка.
В с.з. въззиваемият,
редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител
по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на
ответника, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставена без уважение,
поддържа отговора срещу нея. Заявява, че днес е последният учебен ден на ищеца,
което затваря срока на претенцията му. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването, и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваните части на обжалваното
решение са правилни.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както
е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният
съд споделя като цяло и правните изводи на решаващия съд по отношение както на
дължимостта, така и на определения размер на издръжката за минал период и
занапред.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Законодателят не е въвел
пълна безусловност на това задължение на родителя, а го е поставил в зависимост
от конкретни положителни и отрицателни факти, които трябва да са осъществени в
кумулативна даденост.
За уважаването на иска по
чл. 144 от СК по принцип, следва да се прецени едновременното наличие на
няколко предпоставки. От една страна – навършилото пълнолетие дете да учи в
средно или висше учебно заведение, да е под 20, съответно – под 25 годишна
възраст и да не може да се издържа от доходите или имуществото си. От друга
страна – родителят, от когото се търси издръжката, да може да я дава без
особени затруднения. Ищецът живее с единия си родител – майката, и е насочил
иска си срещу другия - негов баща.
В случая непререкаемо са
доказани формалните условия за възраст и статут на ученик в средно учебно
заведение за ищеца, както и обективното отрицателно условие той да не може да
се издържа със собствени доходи или имущество. Евентуалният положителен факт на
наличие на такива, е следвало да бъде доказан от ответника, който обаче не е оборил
това фактическо положение. Напълно голословни и неподкрепени с годни
доказателствени средства са твърденията му, че ищецът е собственик на автомобил,
а дори да притежава „скъп Айфон“, това не представлява имущество, от чиято
стойност той да се издържа, по симсъла на СК, не би била такова и евентуалната
стипендия за успех от 30 лв. месечно.
Така нуждите на ищеца, сведени
само до най-необходимото за да живее и учи редовно, са за храна, облекло, обикновено
домакинство, такси, учебници и пособия, евентуално – разходи за извънкласни
занимания, културни и спортни развлечения. Паричният им еквивалент е около 450
лв. месечно.
Живее по начало с майка си в с. Млекарево, учи в гр.
Сливен и през седмицата остава на квартира в града, майката е доказала среден брутен
доход от около 790 лв. месечно.
Ответникът, от своя страна,
има доказан за една година назад среден месечен доход в размер на около 1600 лв., живее с
работещата си съпруга под наем вгр. Сливен, има обичайните текущи битови
задължения, изплаща задължения към
кредитни институции. Няма данни да има безусловни задължения към други свои,
малолетни деца или други лица с право на издръжка. Няма и данни самият той да
страда от заболяване, влияещо временно или трайно върху трудоспособността му,
заболяването му – обрив по кожата, налага мазане на засегнатите области с
предписаните лекарства, евентуално - фототерапия. Има около 80 годишни,
родители в с. Трапоклово, в нормално за възрастта им общо здравословно
състояние. Няма данни дали и какви грижи полага за тях.
Както се посочи правната
норма изисква, като противовес на евентуалната невъзможност на пълнолетното
дете да се издържа, родителят, от когото се търси издръжката, да може да я дава
без особени затруднения.
В случая, за да се създаде
баланс между нуждите на търсещото издръжка пълнолетно дете и възможностите на бащата,
съдът следва да вземе за база доказаният средномесечен доход на последния, като
задълженията му по кредити са ирелевантни за настоящия спор, доколкото той сам
е приел да намали имуществото си по този начин. Той е 49 годишен трудоспособен
индивид, което, съчетано с качеството му на баща, е достатъчна предпоставка и
мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни
средства за съществуване за детето и себе си, без да превръща своите нужди във
водеща цел. Оплакванията му, свързани с разходите му за ежедневен транспорт, за
ток, вода, парно, входно осветление, асансьор, чистач на входа, телефон,
консумативи за поддържане на автомобил, годишна винетка, застраховка и други
подобни, както и нуждите му като на всеки нормален човек, от режийни лични
консумативи, са несподелими, тъй като не очертават положение, различно от
обичайното на всеки средностатистически гражданин, включително и от това на
самия ищец.
Действително, няма легално
определение на използваната от законодателя словоформа “без особени
затруднения”, но съдържанието й следва да се извежда за всеки случай поотделно,
на базата на конкретните обстоятелства, които се преценяват в тяхната
съвкупност и отнесени към общите принципи за справедливост. Поради това в
случая следва да се вземе предвид, че ответникът няма друго свое малолетно дете,
ангажиментът към неговите родители /освен че няма доказани реални проявления/,
има повече морални измерения, доколкото не е наложен със съдебен акт, и не е
превъзхождащ, тъй като съгласно
установения в чл. 141 от СК ред на лицата, имащи право на издръжка,
родителите са поставени след децата и съпруга. Неговите здравословни проблеми
не влияят на трудоспособността му и не са доказани извънмерни разходи за тях.
При това положение
въззивният съд приема, че здравословното и имущественото състояние на
ответника не се конфронтират в такава
степен със задължението му към ищеца, че да го елиминират напълно. Не са налице
такива обстоятелства, които да сочат, че даването на издръжка на пълнолетното дете ще представлява особено затруднение за него по смисъла
на чл.
144 от СК, което да изключва
дължимостта й.
От своя страна нуждите на
ищеца, макар и пряко свързани с конкретния период от живота му, не могат да
имат предпочтителна роля. Вярно е, че предстоящият избор на учебно заведение,
специалност и форма на обучение не подлежи на съдебен контрол, а в житейски
аспект не може да бъде подчиняван само и единствено на материални съображения,
но към момента това не представлява решаващ фактор относно евентуалната
отговорност на ищеца, като пълнолетно лице, да положи някакви усилия да осигури
поне част от издръжката си, тъй като такава се претендира в случая за срока на
обучение в средно учебно заведение, което не допуска толкова свободно
разполагане с времето, както при обучение
във висше учебно заведение. Не следва да се пренебрегва и факта, че
неговата майка е задължена към него при същите условия като баща му, но пък му
дава издръжка и в натура.
Поради това, като се отчетат
всички гореизложени обстоятелства, за да се охрани в достатъчна степен интереса
на ответника и за да не се засегнат в неоправдана степен правата на ищеца,
следва да се определи размер на издръжка, дължима от първия, от 250 лв.
месечно, който представлява точката на приближение между хипотетичните долна и
горна граници на претенцията на ищеца и компромиса на ответника.
Тук следва да се посочи, че
релевираните в жалбата доводи, че ищецът нямал желание да се труди като
връстниците си, а предпочитал да обикаля нощни клубове, употребявал алкохол и
пушел цигари от 5 лв., са безразлиични спрямо основателността на иска критерии.
Това му поведение, освен че не е доказано по никакъв, обвързващ съда начин, не
може да се „санкционира“ посредством занижаване размера на издръжката. Както се
посочи вече, не е удачно по време на обучение в средно училище, да се изисква
или очаква пълнолетният учащ се да полага и труд, за да се издържа, а
получаването на стипендия за отличен успех също не може да му се вмени в
задължение, защото не зависи единствено от волята му, като преценката на
способностите му пък не е в дискресията на съда. Определянето на посещения в
„нощни клубове с консумация“ като „неморален и обществено неполезен начин на
живот и лукс“ /както е посочено в ПМС от 1970г./, настоящият съдебен състав
намира и за недоказано, и за пресилено и несъответстващо на социалната динамика,
която е резултат от актуалните наложили се обществени норми. На последно място,
по повод оплакването на въззивника, че ищецът отказал да прекрати доброволно
изпълнителното дело на майка му срещу него и така умишлено утежнил финансовото
му положение с таксите и разноските, може само да се отбележи, че това са
спекулативни твърдения, нямащи реална опора, а правоотношенията между ответника
и майката на ищеца не влизат в обсега на настоящия спор. Не могат да се
коментират в това производстдво и емоционалните отношения между баща и син, тъй
като този аспект не влияе върху преценката за основателността на исковете. Също
ирелевантен е заявеният от въззивника в о.с.з. новонастъпил факт относно ПТП,
причинено от ищеца, който, освен че не е подкрепен с никакви годни
доказателства, няма касателство с предмета на спора.
Издръжката се дължи от
предявяването на иска до настъпването на законови правоизменящи, правоизключващи
или правопогасяващи факти, докато ищецът учи редовно в средно учебно заведение,
но не по-късно от навършване на 20 годишна възраст, заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска до
окончателното й изплащане.
Така, извън всичко,
закономерно очакваният край на периода, за който ответникът ще е натоварен с
този разход, е м. юни 2019г. /дори на 15.05.2019г. да е последният учебен ден,
учебната година се счита приключена по смисъла на закона в по-късен момент/, което
в голяма степен обезсилва оплакванията му.
Законодателят е предвидил и
възможност, при фактическо влошаване на положението на даващото издръжка лице,
да се изменени и правното такова за
защита от евентуално накърняване на правата му, която също с оглед краткия
период, обхванат от претенцията и момента на приключването му, е трудно приложима.
С аналогични съображения
въззивната инстанция намира за основателна до размер на общо 183 лв. и
претенцията за издръжка за минал период – от 13.12.2018г.-04.01.2019г., поради
което тя също следва да бъде уважена в него, като за горницата над посочените
размери, до претендираните, двата иска следва да се отхвърлят като
неоснователни.
Законосъобразно е допуснато
предварително изпълнение на решението в частите относно присъдените издръжки.
Като е достигнал до
аналогични правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно
в обжалваните осъдителни части решение и няма причини за неговата отмяна в тях.
Въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а
атакуваният съдебен акт – да се потвърди в засегнатите с въззивната жалба части.
С оглед изхода на процеса
разноските за въззивната инстанция следва да се възложат на въззивника, който
следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в
размер на 300 лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно
решение № 346/26.03.2019г. по гр.д. № 59/19г. на СлРС в обжалваните части, като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА В.Т.А. да заплати на
Т.В.А. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 300 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: